Архимандрит Павел Стефанов

Глава 4. Легенди за св. Иван Рилски

За личността и дейността на рилския светец съществуват редица фолклорни предания и легенди. Те принадлежат на два големи цикъла – рилски и софийски, в зависимост от локализацията на живота на св. Иван. Освен тях, налице са две легенди извън общата легендарна композиция от Кратовско (днес Македония) и село Курило, Софийско, където се намира манастир на името на светеца. Този вид устни произведения са записани, събрани и проучени от Никола Фекелджиев[152].

В рилския цикъл той е събрал легенди от следните селища: село Старо Осеново, Горноджумайско; Скрино, Дупнишко (родно селище на свети Иван); Дупнишко; село Рила, Дупнишко; село Кочериново, Дупнишко; село Гърбино и Ръждавица, Кюстендилско; Етрополски манастир „Варовитец” („Света Троица”); село Бождово, Санданско; Мелнишко; село Невестино, Кюстендилско; Старозагорско; село Стоб, Дупнишко; легенда, публикувана от Любен Каравелов; село Драговищица, Кюстендилско.

Софийският цикъл включва произведения от следните селища: Курило (първа и втора легенда);Герман, Владая, Мърчаево, Кладница, Крапец и Друган.

Росен Малчев открива и трети цикъл в село Стубел и Липен, Монтанско. В него се срещат и се съчетават няколко сюжетни типа – летене на светец без глава, падане, умиране и погребване на място, обреди за дъжд на неговия гроб. Те са контаминирани с елементи от изчезналия култ към ислямския светец Еели Буба[153]. Манастирът „Св. Иван Пусти” до Враца също се свързва с евентуално пребиваване на св. Иван Рилски там, но за това липсват доказателства[154].

Сюжетите на легендите следват обща композиционна линия от три елемента:

1) гонене на светеца;

2) клетви на светеца;

3) благословии и освещавания. Първите два почти не се срещат в житията на светеца, които се стараят да избегнат конфликти и противоречия и да го представят като идеална фигура за пример. Донякъде прави изключение Народното житие, което разказва за сблъсък между св. Иван и брат му, който идва да отведе сина си, пожелал да остане при отшелника.

В различните легенди светецът има различни имена – най-често лично име: Иван, Йован, Ован и дори Алия, което загатва, че му се приписват свърхестествените способности на библейския пророк св. Илия. Той има следните атрибути: вол (или шарено теле), получени след чиракуване като пастир; аба (абичка, хаба или долама).

В съзвучие с поетиката на фолклорните приказки на светеца се приписва, че претърпява метаморфози и се превръща в друго същество – животно, хибрид или библейски персонаж: орел (символ на св. Иоан Богослов); самия св. евангелист Иоан Богослов; св. Иоан Кръстител; човек с крила; човек с крила без глава.

Най-общият мотив във всички легенди за св. Иван Рилски е гонението, което се повтаря често под различни форми. Светецът е гонен като дете и като възрастен, от неговите съселяни, животни, дяволи, бесове и дори от брат му. Той е гонен от всички, които среща през живота си. Понякога мотивът за гонението обхваща цялото съдържание на легендата. Мотивът не е характерен за този фолклорен код, поради което предизвиква голям интерес. Той изпъква още по-силно, когато бъде сравнен с други жития и предания на религиозни теми. Установява се, че в писмената агиографска традиция няма подобен мотив. Житията на изповедниците говорят за тяхното арестуване и изтезаване, а на мъчениците – за тяхното измъчване и екзекуция. Познати са жития на монаси от пустините на Египет, Синай, Палестина и Сирия, които са убити от номади бедуини, но не са тормозени през целия си живот. При това причината за тези убийства обикновено е икономическа (грабеж), а не религиозна (спор за вярата)[155].

Мотивът на гонение на св. Иван Рилски включва три главни фази:

1) гонение от родното му село;

2) гонението от новото му обиталище (понякога в планината);

3) гонение от бесове.

Често се разказва за изгонването на младежа от родното му село Скрино и то от неговите роднини или чорбаджии. В най-ранното житие на светеца – Народното – за уединяването му се говори твърде неопределено явно защото авторът не разполага с подробности. Посочва се, че тази постъпка става по благочестиви причини: „И понеже имаше такава вяра, той стана, та напусна света”. В други ранни жития на св. Иван обаче се изтъква, че той е принуден да напусне млад родното си място. В житието от Георги Скилица образите на гонителите са обрисувани по-отчетливо като съселяни на светеца. Причината за ранното гонение е извършеното от светеца чудодействие, което предизвиква смут със своята необичайност и нелогичност. Когато бяга от гонителите, младият светец винаги минава река върху дреха. Във фолклора на много народи реката е граница между „този” и „онзи” свят. В нашия случай след минаването (отново чудодейно) на реката светецът придобива нова идентичност на човек, напуснал света на грешниците и встъпил в света на метафизичното[156].

Тези фолклорни легенди намират успоредици във вълшебните приказки, чийто основен мотив е инициацията. Неофитът, който често е сирак или най-малкия син, напуска родния дом (сакрално пространство), за да търси реализация в света (профанно пространство). В неговото пътуване той е придружен от побратим – тотемно животно, което често е вол. Бикът е свещено животно в Близкия Изток (особено в Месопотамия) и на Балканите (Крит, България). Според легендите преследвачите улавят вола на светеца и го заколват. Но те не успяват да се възползват от него, защото по чудо месото му се превръща в зловредни гадини или бързо се вмирисва [157].

В пасажа с преследването в планината гонителите са наречени „разбойници”. Те отправят срещу него следната закана: „Ако не се махнеш бързо от това място, ние имаме мечове и ще те насечем”. Заплахата изглежда несъразмерна, като се има предвид, че светецът не е направил нищо срещу престъпниците. Може би те се опасяват, че неизбежните посещения на хора при отшелника, които ще търсят изцеление и съвети, ще разкрият техните скривалища с награбено имане. Не е изключено така наречените разбойници да са изпратени от властта, която се опасява от разрастване на един непознат и несанкциониран вид аскетизъм. Най-вероятно е трето обяснение. Може да се предположи, че гонението отразява характерното за Средновековието колебание между почитане на отшелник като светец и гонене на магьосник. Ранните отшелници поради отделянето си от света и църквата често са възприемани от народа като магьосници, които могат да навредят на обществото[158].

Но св. Иван Рилски е гонен и от много други – орлите, бащите на децата, победени от него при борба, бобошевските ловци, турците, демоните и прочее. Характерно е, че с помощта на Божията благодат той успява да преодолее всички неприятели и изкушения.

Буквални паралели на легендите за св. Иван Рилски се срещат в някои гръцки жития. Например на крайбрежието северно от Ханя на остров Крит се сочи пещера, в които е живял светият монах Иоан, гонен в Египет и доплувал оттам по мантията си, хвърлена върху водата. Прави впечатление съвпадението между имената и детайла с преодоляването на водната шир, но едва ли има заимстване между България и Крит. По-скоро става въпрос за типологични съвпадения [159]. В житието на руския светец Василий Рязански (починал 1295 година, памет на 3 юли) също се разказва, че той бил наклеветен от жителите на Муром. За да докаже невинността си, светителят хвърлил мантията си върху водата, застанал на нея и заплувал по течението до Рязан[160].

Съществена част от фолклорните легенди за св. Иван са извършените от него чудеса. Някои от тях възпроизвеждат познати теми от Стария и Новия Завет, а други са съвсем фантастични. Споменахме преминаването на река върху вълшебен предмет (дреха), но се среща и преминаване на реката като по сухо. Това действие повтаря парадигмата с бягството на евреите от Египет през Червено море или ходенето на Христос по водата[161]. Друго чудо е нахранването на гости с несвършващ се хляб (просфора) – отглас от чудото с манната на евреите в пустинята или на Христос с хлябовете и рибите в пустинята[162]. Към сферата на чисто фолклорните чудеса спадат:

1) прелитането на светеца над голямо пространство и пренасяне на святост[163];

2) според неосъзнато пожелание камъните тръгват към реката, но спират по заповедта на светеца[164];

3) според заповедта му скалата, на която стои, потегля към реката, за да пренесе преследвания светец вместо ладия през Искъра. След като му предоставят лодка, скалата спира движението си, но на мястото остава теснина[165];

4) по нареждането на светеца месото от заклания вол в котлите на жителите на село Пастра се превръща в петел и оживява, а лъжците са наказани с недъзи[166].

Присъщо и очаквано от един светец е да благославя, с което раздава получената от него Божия благодат. Проблемът е, че в западнобългарските легенди благословенията на св. Иван Рилски имат елементарно-материален и битов характер в съответствие с манталитета на вярващите. Той благославя най-често хора, които са му оказали гостоприемство:

1) към жителите на Курило да няма по-сладки от техните дини[167];

2) към жителите на Кумарица да няма по-вкусен от техния хляб[168];

3) към камъка на Владая – да пребъде със своята твърдост[169];

4) към жителите на село Мърчаево да говорят по-особено – според подвикването на един старец, който му дал вода[170];

5) към жителите на село Крапец да станат богати, защото го нахранили[171];

6) към жителите на село Крапец да имат винаги вино, защото го нахранили и напоили[172];

7) към жителите на село Друган да имат винаги хляб, защото го нахранили[173];

Друго сакрално действие, приписвано на светеца и съвсем чуждо на християнството е проклятието (клетвата), която представлява зловредна вербална магия. В миналото българите придават голямо значение на клетвите и дори в стари требници се срещат църковни молитви за тяхното „развързване[174]”.

В някои случаи клетвата на св. Иван Рилски е отправена срещу природни местности. Той проклева ливадата до Германския манастир да се свлича, за да не могат да стигнат до него хората от село Долни Лозен, които го гонят[175]. В други случаи проклятието му е насочено към животни – хищни птици (гарги, чавки), да не живеят в определен район, защото с шума си пречат на молитвата му[176].

Но в преобладаващия брой случаи клетвата е насочена към хора:

1) към преследвачите, заклали вола – месото да се превърне в змии и гущери[177];

2) към съселяните си от село Скрино – да не се увеличават къщите им. Селото и досега остава малко и бедно[178];

3) към собствения си род от Курило (рода на Тричко Павлов) винаги да остават от него един мъж и една жена[179];

4) към жителите на село Бождово, които го прогонили – да не се увеличава броят на жителите[180];

5) към жителите на село Мърчаево, които му отказали подслон – да са различни в говора си от околните села[181];

6) към жителите на село Кладница, които му отказали хляб – да нямат плодородие[182];

7) към жителите на Владая – да се събират, но да не се разбират[183];

8) към жителите на село Пастра – да не се увеличава броят на къщите заради кражбата и сваряването на вола му и заради лъжата, че варят петел[184];

9) към жителите на село Пастра – заради кражбата на вола му – месото да стане на змии и гущери, а жителите на селото да са сакати[185].

Няма съмнение, че почти всички легенди за преподобни Иван Рилски датират от сравнителна късна епоха – османското иго, и развиват само отчасти събитията и темите, за които разказват каноничните жития. Те черпят отделни чудотворни мотиви от Библията като преминаването на река или умножаването на храна. Но в основната си част легендите са основани на древни общочовешки мотиви за борбата на епически герой (антроподаймон) срещу враговете и стихиите, понякога олицетворени от грабливи и хищни животни или зооморфни чудовища (сравни фолклорния св. Георги). В това отношение те заслужават по-задълбочено изследване, отколкото етнокласификацията на Иван Фекелджиев.

Глава 5. Св. Иван Рилски в изкуството

Почитанието на общобългарския закрилник намира отражение и в изкуството. Образът му илюстрира житията и службите в негова чест, които се четат и пеят в храмовете, поддържа спомена за славното минало на българския народ, буди народната свяст при настойчивите опити за елинизация и ислямизация. Иконографският типаж е зададен в зографските наръчници (ерминиите). Например във възрожденската ерминия на българина Дичо Зограф се препоръчва как да се рисува светеца: „Преподобни Иоан Рилски, стар, остра брада, дълга, говори [пише на свитъка]: „Елате, чеда[186]”.

За съжаление поради лошата съхраненост на нашето изкуство след опустошенията на византийското и османското робство ние не разполагаме с изображения на този светец между Х и ХІІІ век. До неговото родно място село Скрино се намира една пещера, която по традиция се свързва с отшелническите му подвизи. Под нея се намират останки от зидове на църковна сграда с изпадали и напълно натрошени парчета мазилка, по която има следи от стенописи. Може да се предположи, че тази ранна църква е построена в чест на св. Иван Рилски, който според преданието е живял в пещерата, преди да се усамоти в рилската пустиня. Не е изключено в тази църква да се е намирало най-ранното изображение на светеца, но днес това не може да се докаже[187].

В местността „Писан камък” до село Трекляно, Кюстендилско, се намират пещери, в които през 90-те години на ХХ век са открити слабо запазени надписи и рисунки. Ваня Илинкина твърди, че те датирали от Х-ХІ век. Тя отъждествява една от тях със „св. Иоан Рилски”, като единственият ѝ довод е буквата А (от АГIOС – грц. ‘свети’) със звезда до нарисуваната фигура[188].  Това отъждествяване е погрешно. Нарисуваният е в ляв профил, какъвто в православното изкуство никога не се използва за светец, и освен това на главата му поставена „шапка”, която силно прилича на чалма. Следователно рисунките са от епохата на османското иго.    

Най-ранното запазено изображение на светеца днес може да се види в църквата „Св. Пантелеймон” в квартал Бояна на София, чиито стенописи се датират от 1259 година. Вероятно са създадени от български екип зографи, защото надписите към тях са на среднобългарски език с отчетливо влияние на западните говори. Изображението на св. Иван днес е твърде повредено, но съществуват негови снимки, правени в началото на ХХ век. Той е представен като монах на достолепна възраст с едра глава, побелели коси, заострена брада и спокоен поглед. Кукул (монашеска качулка) няма. Жестът на дясната ръка изразява благоволение и смирение. С лявата ръка светецът държи разгърнат свитък с надпис. По своя по-реалистичен стил това произведение на изкуството се различава от живописта на Палеоложката школа, който господства във Византия през ХІІІ-ХІV век[189].

След около 70 години неизвестен майстор създава забележителни стенописи в параклиса „Преображение Господне” на Хрельовата кула в Рилския манастир. Те се датират от 1335 година. Същият художник е рисувал и стенописите в Марковия манастир до Прилеп в Македония. Освен ценните илюстрации на псалмите и Божията Премъдрост (Софѝя), тук се срещат и три сцени, които онагледяват сюжети от житието на св. Иван Рилски[190]. Първата представя срещата между св. Иван Рилски и пратениците на цар Петър, която е разказана в неговото житие. Втората изобразява задочната среща между отшелника и владетеля. Застанали на две възвишения, те се покланят един на друг с благоговейно отпуснати ръце. Третата сцена е силно повредена. Доколкото може да се съди по остатъците от нея, тя изобразява срещата на светеца с пратениците[191]. При пожар в кулата тези стенописи са обгорени и опушени, а по-късно са варосани. Те са реставрирани през 1965-1970 година, при което се изяснява съдържанието на сцените, тяхната композиция и рисунък и по-малка степен техният колорит, който е изменен в значителна степен от пожара. Забележителен факт е, че още през първата половина на ХІV век, преди отшелничеството да стане мода в епохата на исихазма, българските зографи увековечават в изкуството си историческия спомен за светеца. Тези стенописи имат и дълбока социална мотивировка, защото светецът категорично отказва златото, което царят иска да му подари – злато, събрано от данъците на бедния народ. Докато единият е обкръжен от свита слуги и войници, другият е сам и се уповава единствено на Бога. 

Друго ценно изображение на светеца се намира в църквата „Св. Иоан Богослов” на Земенския манастир до Радомир, чиито фрески могат да се отнесат към 40-те години на ХІV век. Те са издържани в линеарен провинциален стил, който включва редица битови елементи. Св. Иван е представен върху югозападния стълб откъм южната страна до пояс в лицева поза. Фигурата му изпъква на светлосин фон, който стига до раменете, а надолу е сивозеленикав. Ореолът е светлоохров, а мантията – оловносива. Кукулът е украсен с три кръста. Под нея се подават благославящите пръсти на дясната му ръка. В лявата си ръка светецът държи свитък хартия с поучителен надпис. Той е изобразен като възрастен монах, изнемощял от пост и бдение, който гледа смирено и печално зрителя. Чертите на лицето му, брадата и мустаците са стилизирани[192].

Едно произведение от ХІV век, когато манастирът и неговият регион влизат в държавата на цар Стефан Душан е икона на св. Иван Рилски, запазена в Рилския манастир. Тя е рисувана от същият художник, който създава и иконата „Св. Арсений” (сръбския архиепископ от ХІІІ век, а не древния отшелник). Под силното влияние на исихазма и неговата мистика светецът е представен с разрошена коса и екзалтиран вид. Той не носи кукул. В дясната си ръка държи тънък кръст, а в лявата – свитък. В иконата преобладава червената гама – символ на мъченичеството. Монашеството е духовно мъченичество, всекидневна борба с влеченията на плътта и внушенията на злите духове[193].

Следва по време изображението на св. Иван в стенописите на Погановския манастир „Св. Иоан Богослов” до Цариброд (сега в Сърбия), които са датирани от 1500 година. Прави впечатление техният изискан стил и редицата заемки от съвременното им италианско изкуство. Тук светецът е изобразен като монах с мощна фигура, едра кичури коса и брада, волево лице. Дясната му ръка е вдигната, а в лявата стиска свитък хартия с текст. До св. Иван е изографисан неговият последовател св. Иоаким Сарандопорски, живял в Македония през ХІ век[194].

Друг характерен образ на св. Иван Рилски се намира в бившата митрополитска църква на Велико Търново „Св. Петър и Павел”. Основният слой стенописи погрешно се датира от ХV или дори от ХІV век. В него работи смесен балкански екип, който спада към Итало-критската школа. Фреските се отнасят към 50-те години на ХVІ век. Св. Иван Рилски е изобразен вляво югозападния ъгъл на наоса в цял ръст с внушителна осанка и развеяна мантия. В дясната си ръка държи кръст и разгънат свитък с текст. Мантията изобилства с гънки, които за разлика от примитива в Земен не са чисто линеарни. Кукулът е свален от главата му и чорлавите коси на отшелника почти изпълват нимба. Погледът е вглъбен и обърнат наляво[195].

В село Вуково, Кюстендилско, което е разположено срещу село Скрино, се издига полуразрушената църква „Св. Никола” от ХVІ век. В южната апсида се намира изображение на св. Иван Рилски заедно със св. Иоан Богослов и св. Ромил (Бдински). Той е изобразен в цял ръст, с монашески одежди, гологлав, с дълга заострена двуреда брада на едрни кичури. Дясната ръка е положена на гърдите, а с лявата държи свитък[196]. Тук прави впечатление разполагането на фигурата на св. Иван Рилски до тази на св. Иоан Богослов. Да си спомним, че според Народното житие евангелистът се явява на отшелника, за да приеме душата му в небесните селения. Св. Иван присъства и в стенописите на Драгалевския манастир от началото на ХVІІ век, които може да се свързат с школата на св. Пимен Зографски.

Иван Рилски е не само български, но и всеправославен светец. Той е особено популярен в Сърбия, където неговият култ се популяризира по времето на Ипекската патриаршия, възстановена през 1557 година и закрита през 1766 година. Той е представен в стенописите на редица манастири и енорийски църкви като Печ (1561), Студеница (1568), Грачаница (1570), Журче до Битоля в Македония (1622), Ораховица и други[197]. Почитта към св. Иван Рилски е разпространена и във Влашко и Молдова (днес Румъния). Той е изобразен като монах схимник върху стените на манастирите Воронец (1550),  Тисмана (1564), Сучава, Молдовица и други.

Рисуваните дотук образи на светеца са единични. Църкви, посветени на св. Иван Рилски и цикли с негови житийни сцени се появяват чак през ХVІІІ век. Вероятно първият пример са фреските на параклиса „Св. Иван Рилски” в Хилендарския манастир, който е построен на мястото на друг полуразрушен параклис „Св. Стефан“ през 1757 година. Негов ктитор е хаджи Вълчо от Банско, който е по-малък брат на преподобни Паисий Хилендарски. За разлика от византийските ктиторски сцени, на които дарителите са представени в умален ръст спрямо Христос, св. Богородица или светеца, който приема дарението, тук х. Вълчо (вдясно) е представен дори по-едър, отколкото св. Иван (вляво). Ктиторският портрет е придружен от обяснителен надпис [198].

В края на ХVІІІ век и целия ХІХ век примерите с изображения и/или житийни сцени на св. Иван Рилски се умножават в аритметична прогресия. Ще изброим по-важните примери: стенописи от 1768 година в притвора на параклиса «Св. Иоан Предтеча» в Зографския манастир; стенописите от 1795 година в притвора на гробищната църква «Въведение Богородично» в Рилския манастир; стенопис от 1842 година на Михаил зограф в открития нартекс на главната църква в Рилския манастир; сцени от житието на Св. Иван Рилски – светеца и племенника му Лука в стенопис от 1840 година на Димитър и Симеон Молерови в параклиса „Св. Иван Рилски“ на главната църква на Рилския манастир; Срещата на св. Иван Рилски с цар Петър – стенопис на Никола Образописов от 1868 година в Бельовата църква, Самоковско; Връщане на мощите на св. Иван Рилски в Рилския манастир – стенопис на Никола Образописов от 1863 година в църквата «Св. Петър и Павел» на рилския метох „Орлица“; Успение на св. Иван Рилски – стенопис от XIX век в открития притвор на същата църква, и много други. От късното Възраждане произхожда друг цикъл с 10 сцени от житието на светеца, включително и срещата му с цар Петър. Той е рисуван в Араповския манастир „Св. Неделя” до Асеновград през 1864-1870 година от А. Атанасов и неговия ученик Г. Данчов. Тези стенописи, които включват редица други български светци, имат ярко изразена патриотична насоченост[199].

Най-масовото средство за разпространение на почитта към светеца през ХVІІІ-ХІХ век са щампите. Най-старата щампа, отпечатана по поръчка на Рилския манастир е гравирана от Лазар Икономович през 1791 година във Виена. През 1792 година в Москва е създадена втора щампа с пълния илюстриран цикъл на светеца. Композициите на двете гравюри са близки. Новото в композиционното решение на щампата от това време е изображението на величествената сграда на Рилския манастир заедно с образа на патрона му. В щампите намират отражение новите идеи на времето, които изразяват народолюбивите идеи на Възраждането, самочувствието и психологията на българите в желанието им да бъдат свободни. Сред запазените до днес щампи са: „Свети Иван Рилски и неговият манастир“, 1866 година, Риломанастирска школа; „Успение на Св. Иван Рилски„, 1847 година от Тома Сидер от Крушево; „Св. Иван Рилски“, 1810 година – Германски манастир; „Св. Иван Рилски и Св. Иван Богослов“, 1822 година; „Св. Иван Рилски“, 1847 година, от иеромонах Евгений; „Св. Иван Рилски“, 1870 година, от Георги Клинков и други. През 1856 година младият монах Калистрат изучава техниката и технологията на модерните графични заведения в Белград. Рилската обител купува голяма желязна преса и засилва производството на щампи[200].

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[152]. Фекелджиев, Н. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979.

[153]. Малчев, Р. Новооткрит цикъл фолклорни легенди за св. Иван Рилски. – Годишник на Софийския университет. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 91 (10), 2001, 163-167.

[154]. Тодорова, К. Рилският чудотворец и Бистрешкият манастир „Св. Иван Пусти“. – Будител, 2011, № 6 (ноември и декември).

[155]. Каждан, А. П. История византийской литературы (650-850 гг.). СПб., 2002, с. 229.

[156]. Срв. Рыжова, Е. А. Архитектоника русской агиографии: композиционный эпизод „выбор места основания монастыря или храма“ (Мотив „плавание святого“ в контексте устной традиции). – Труды Отдела древнерусской литературы, 60, 2009, 51-84.

[157]. Димитрова-Маринова, Д. Св. Иван Рилски в народните предания – християнски и предхристиянски представи. – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст.н.с. Елена Коцева. Ред. кол. А. Милтенова, Е. Томова и Р. Станкова. С., 2008, 268-280.

[158]. Калоянов, А. Българското шаманство. 2 изд. С., 1995; Фекелджиев, Ив. Цит. съч., 41-43, 50, 52-53, 55, 60 и др.

[159]. Устно сведение на жители на Ханя, записано през август-септември 1997 г.

[160]. Святитель Василий, епископ Рязанский и Муромский. – http://days.pravoslavie.ru/Life/life4144.htm.

[161]. Фекелджиев, Ив. Цит. съч., с. 43.

[162]. Пак там, с. 41, 43, 47-48.

[163]. Пак там, с. 42, 44, 46, 50, 51, 67.

[164]. Пак там, с. 57.

[165]. Пак там, 58-59.

[166]. Пак там, с. 62.

[167]. Пак там, с. 58.

[168]. Пак там, с. 58.

[169]. Пак там, с. 62.

[170]. Пак там, 62-63.

[171]. Пак там, с. 63.

[172]. Пак там, с. 64.

[173]. Пак там, с. 65.

[174]. Дабева, М. Е. Българските народни клетви. С., 1934.

[175]. Фекелджиев, Ив. Цит. съч., с. 59.

[176]. Пак там, с.  44, 45, 59-60, 64.

[177]. Пак там, с. 54.

[178]. Пак там, с. 42.

[179]. Пак там, с. 57.

[180]. Пак там, с. 49.

[181]. Пак там, 60-62.

[182]. Пак там, с. 63.

[183]. Пак там, 61-62.

[184]. Пак там, с. 62.

[185]. Пак там, с. 58.

[186]. Василиев, А. Ерминии. Технология и иконография. С., 1976, с. 79.

[187]. Матакиева-Лилкова, Т. Житието на св. Иван Рилски в българското изобразително изкуство. – Векове, 1983, № 6, 8-21.     

[188]. Илинкина, В. Нов извор за възцаряването на Роман-Симеон (Гавраил-Радомир). – В: Приноси към българската археология. Т. ІІ. С., 1993, с. 177. Срв. Съботинов, А. Надписите и рисунките от местността „Писан камък“ – землището на с. Трекляно, Кюстендилско. – Минало, 2008, № 3, с. 31, фиг. 9-10.

[189]. Грабар, А. Боянската църква. С., 1978, с. 73, табл. LIV. Срв. Пенкова, Б. Образът на Йоан Рилски в Боянската църква. – Старобългарска литература, 39-40, 2008, 163-183; Същата. Св. Йоан Рилски в Боянската църква – иконография и археология. – Проблеми на изкуството, 2011, № 2.

[190]. Прашков, Л. Новооткрити фрески в Хрельовата кула на Рилския манастир. С., 1973; Същият. Хрельовата кула. С., 1973.

[191]. Същият. Един стенописен цикъл от житието на Иван Рилски от ХІV в. – В: Търновска книжовна школа. 1371-1971. С., 1974, с. 429.

[192]. Мавродинова, Л. Земенският манастир. С., 1980.

[193]. Божков, А. Българската историческа живопис. Ч. 1. Миниатюри, икони, стенописи. С., 1972, с. 55, ил. 24.

[194]. Миятев, Кр. Погановският манастир. С., 1925.

[195]. Божков, Ат. Търновската художествена школа. С., 1985.

[196]. Василиев, А. Български светци в изобразителното изкуство. С., 1987, 96-97.

[197]. Петковић, С. Зидно сликарство на подручjу Пећке патриjаршиjе 1557-1614. Нови Сад, 1965, с. 86, 110, 162, 172, 191.

[198]. Божков, А. Цит. съч., 198-199, ил. 106-109.

[199]. Василиев, А. Араповски манастир. С., 1973.

[200]. Захариев, В. Първото наше графично заведение – щампарницата на х. Исай и х. Калистрат в Рилския манастир. – Известия на Института за изобразителни изкуства, 6, 1964, 154-190.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7ol