Архимандрит Павел Стефанов

2.6. Житие от св. патриарх Евтимий Търновски

На 20 януари Православната църква чества св. Евтимий, патриарх Търновски (около 1320-около 1404)[98]. Той произхожда от търновски болярски род. Смята се, че първоначално учи в Търново и става монах към 1350 година. Св. Евтимий е един от  първите ученици на св. Теодосий Търновски в основания от него Килифаревски манастир. Скоро той става помощник на св. Теодосий. По всяка вероятност още през 60-те години св. Евтимий участва в книжовната дейност на св. Теодосий и съратниците му. През 1362 година заминава със св. Теодосий за Цариград. От Григорий Цамблак се научава, че работи в манастира „Св. Мамант”, където живее Теодосий. По-продължително време пребивава в Студийския манастир, където остава след смъртта на учителя си.  Около 1365 година св. Евтимий се установява в Света Гора, където прекарва в съзерцателно безмълвие и книжовна дейност. Св. Евтимий живее също така и във Великата лавра „Св. Атанасий” и кулата Селина, близо до Зографския манастир. На Атон св. Евтимий се запознава с преводите от така наречената Светогорска преводаческа школа на стареца Иоан, стареца Иосиф, Методий и други. В Света Гора св. Евтимий Търновски влиза в конфликт с император Иоан V Палеолог, тъй като е противник на унията. Поради това той е заточен на остров Лемнос в Егейско море. Според Григорий Цамблак заточението на св. Евтимий се дължи на слуховете, че е богат и на неговия отказ да подпомогне с пари византийския император.

Св. Евтимий се завръща в България след смъртта на цар Иван-Александър (1371). Той основава с помощта на цар Иван Шишман манастира „Света Троица” край Търново. Има мнение, че тази обител съществува и по времето на св. Теодосий Търновски. В този манастир св. Евтимий Търновски започва да осъществява мащабна дейност, свързана с превеждане и редактиране на богослужебната литература. През 1375 година той е избран за търновски патриарх и се опитва да наложи своята езиково-правописна реформа. Пише и оригинални произведени, които са титулувани с „кир Евтимий, търновски патриарх”. Св. Евтимий е непримирим по отношение на ересите. По време на обсадата на Търново патриархът доказва, че е истински духовен пастир на своя народ. Опитът да бъде екзекутиран не успява и той е изпратен на заточение. Смята се, че е доживял дните си в Бачковския манастир. Цялата творческа дейност на св. Евтимий разкрива неговите исихастки възгледи.

Св. Евтимий превежда (или редактира) Устава към Златоустовата литургия от патриарх Филотей Кокин. Той пише жития, похвални слова, служби за български светци или светци, чиито мощи се намират в престолния град (виж Житие на Иван Рилски, Житие на Иларион Мъгленски, Житие на Петка Търновска, Житие на Филотея;  Похвални слова на Патриарх Евтимий). В областта на химнографията е особено показателна Службата на императрица Теофана, която е модел за химнографска творба. Предполага се, че освен нея св. Евтимий съставя и Служба за  св. Петка Търновска. От него са запазени четири послания, които свидетелстват за големия му авторитет в другите православни църкви. Св. Евтимий играе особено голяма роля в културната история на Източна Европа, защото издига престижа на Българската църква и книжнина в рамките на така нареченото второ южнославянско влияние във Влашко, Молдова и Русия. Съчиненията на св. Евтимий  са преписвани през следващите векове и стават важна част от книжнината на другите православни народи.

Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е запазено в две редакции. Първата завършва с пренасянето на мощите му в град Търново. Тя е налице в малко ръкописи. Втората редакция има по-сложен състав, защото представлява свързване на житието от св. Евтимий с неговото допълнение от Владислав Граматик. Тук ни интересува първата редакция, която се среща в следните преписи:

1) Сборник в Зографския манастир, № 103 от 60-те години на ХІV век с типично търновско („Попгерасимово”) писмо;

2) Ръкописни откъси от ХV век, собственост на австрийския славист Емил Калужняцки. Местонахождението им сега е неизвестно;

3) Панегирик на дяк Андрей от 1425 година в ЦИАМ, № 182;

4) Ръкопис от ХV век, среднобългарски извод в библиотеката на румънската Академия на науките в Букурещ;

5) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, пак там;

6) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, в румънския манастир Нямцу.

Житието на св. Евтимий е публикувано най-рано в Москва през 1645 година, в Киев от Антон Радивиловски през 1671 година, от иеромонах Неофит Рилски в Белград през 1836 година, както и от Емил Калужняцки през 1901 година[99]. Академик Йордан Иванов го обнародва по най-стария препис от ХІV век[100]. Проучено е също от Полихроний Сырку[101], Димитър Кенанов[102] и други. Сергей Райчинов установява, че софийският книжовник Матей Граматик заимства от него, за да напише житието на св. Николай Софийски, убит от турците в София през 1555 година[103]. Съществува добър новобългарски превод на житието от св. Евтимий, извършен от академик протоиерей Иван Гошев[104]. Върху текста на житието от киевското издание (1671 година) се спира професор Николай Дилевски[105].

Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е най-обширното и най-издържаното естетически произведение от агиографския цикъл за светеца. То е типична творба от епохата на зрелия исихазъм, когато е разцветът на палеоложката традиция във Византия и на Балканите. Св. патриарх Евтимий се отнася критично към създаденото по темата преди него, като го окачествява с определенията „грубо” и „неумело”. Той има предвид главно Народното житие. Освен това, той напада Георги Скилица, че премълчава факти от българската история. Целта на патриарха е да разкаже живота на св. Иван красиво („по лепоте”), художествено, изящно. Но сравнителният анализ на неговата творба показва, че основното повествование се води именно по Скилица понякога до буквалност (той използва гръцкия оригинал, а не българския му превод), допълва го с Народното житие, а най-много заемки се срещат от Първото проложно житие[106].

Св. Евтимий осмисля идейно фактите от живота на светеца, за да събуди законна родолюбива гордост. Житийната биография на св. Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано от последния търновски патриарх. В осеяната с трагични предчувствия епоха като духовен водач на народа св. Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подражание. Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през ХІV век, затова бележитият писател се опира на общобългарския символ св. Иван Рилски.

Заключението при Евтимий е във формата на молитвено обръщение към светеца. Тя е копие от молитвата в края на първото проложно житие на Иван Рилски. Единствените разлики са, че в началото на обръщението е прибавено „Иоане”, а в средата е внесено името на българския цар Иван Шишман. По този начин пространствено-временното действие на житието е пренесено в съвременната на Евтимий епоха. Темата за Иван Рилски се актуализира и се обръща с лице към съвременните проблеми.

Евтимий Търновски проявява в житийната повест за Иван Рилски своите значителни творчески способности. Векове след написването ѝ неговият дар на поет, биограф и ритор гарантира непреходността на едно литературно дело, което украсява съкровищницата на българската културна история.

2.7. Рилска повест от Владислав Граматик

Биографичните сведения за Владислав Граматик се съдържат в надсловите и послесловите на неговите сборници. Той е роден в Ново бърдо (до Призрен в Косово) през 20-те години на ХV век. По етнически произход е българин или сърбин. След като през 1455 година турците разоряват родния му град, Владислав отива в село Младо Нагоричане, северно от Куманово. По-голямата част от живота си той прекарва в Жеглиговския манастир „Света Богородица“ („Матейче“), който се намира между Скопие и Куманово. Възможно е да е пребивавал в Рилския манастир. Подписва се като дяк (книжовник) и граматик[107].

Владислав Граматик е един от най-образованите южнославянски книжовници през ХV век. Той познава основно творбите на писателите от св. Евтимиевия кръг и развива техните традиции. Ръкописите му обхващат около 150 отделни произведения. Автор е на едно известно оригинално съчинение, преводач, съставител на сборници, преписвач и калиграф. Творчеството му обхваща над 4300 ръкописни страници, което е забележително постижение за времето.

Владислав Граматик се отличава като автор на обемисти сборници:

1) Сборник от 1456 година, който съдържа „Шестоднева” на св. Василий Велики, книгата Иов с тълкувания, Евангелието от Иоан с тълкувания на архиепископ Теофилакт Охридски, „Предели” на Климент Александрийски и антикатолически трактат. Съхранява се в библиотеката „Максим Горки” в Одеса;

2) Загребски сборник от 1469 година, който включва житията на св. Иларион Мъгленски и Константин-Кирил Философ, „Шестоднева” на св. Василий Велики и „Маргарит” на св. Иоан Златоуст. Преписан в манастира Матейче за Димитър Кантакузин (пази се в Загреб, архив на ХАЗУ, III а. 47);

3) Сборник „Адрианти” с беседи на св. Иоан Златоуст, преписан през 1473 година в манастира Матейче (Рилски манастир № 3/6);

4) Рилски панегирик или Минеен тържественик за февруари-януари с допълнения, преписан през 1478-1479 година в манастира Матейче (Рилски манастир № 4/8);

5) Превод на Шестоднев, преписан през 1480 година от рилския монах Мардарий. Той е загубен, като е запазена само приписката на монаха;

6) Оригинална Рилска повест в три редакции;

7) Минеен тържественик за септември-август (Нямецки панегирик), преписан през третата четвърт на XV век (сега в Букурещ, библиотека на РАН, слав. 152).

8) Сборник със съчинения за св. Димитър Солунски (жития, чудеса, похвални слова, включително от Димитър Кантакузин). Преписан през 80-те години на XV век (РНБ, Вяз. Q. 279)[108].

Професор Боню Ангелов открива три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик в руски книгохранилища[109]. За четвърти неизвестен досега сборник със слова и жития на писателя, пазен в библиотеката на Рилския манастир под № 2/23, известява Мирослав Зафиров[110].

Най-ценното оригинално произведение от Владислав Граматик е неговата Рилска повест, която съществува в авторски автограф – уникален факт за старобългарската литература. Тя има три редакции[111]. Нейната пряка цел е да ознаменува пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилската обител през 1469 година[112].

Първоначалната или кратка редакция на повестта е създадена през 1479 година. Тя е поместена в Рилския панегирик на Владислав Граматик № 4/8 от същата година и в много други ръкописи. Успоредно сравнение между двете редакции е направил Емил Калужняцки[113]. Произведението изобилства с историческа конкретика и е изградено с писателско майсторство.

Обширната редакция, наричана също белградска или софийска, е вторична. Писана е скоро след събитието. До 70-те години на ХХ век тя е известна само в два преписа – ръкопис от ХVІ век в белградската Народна библиотека, обнародван от Стоян Новакович през 1857 година, и ръкопис от Рилския манастир № 1/27 от 1809 година, останал непубликуван. Професор Боню Ангелов намира още два преписа – ръкопис № 214 (нов № 482) в Хилендарския манастир, преписан в Рилската обител през 1536 година, и български ръкопис в Научната библиотека на Руската академия на науките, сбирка на Полихроний Агапиевич Сырку, фонд № 55, № 13.7.17.[114]

Третата редакция също е оповестена за първи път от Боню Ангелов и носи заглавието „Повест за връщането на мощите на светия преподобен наш отец Иоан в Рилската пустиня, как беше връщането и кога[115]”. Ръкописът, който я съдържа, се датира от края на ХVІІІ-ти или началото на ХІХ век. Тази трета редакция не е механично сглобяване на откъси от Владислав Граматик и Димитър Кантакузин, а ново самостоятелно съчинение върху тяхната основа. Нейната цел е да допълни останалите съчинения с нов разказ за величавата народна демонстрация през 1469 година. Най-ценното в редакцията е нейният увод, написан от патриотични позиции. Авторът се опитва да обясни падането на Балканите под османско господство и открито нарича турците „волци свирепи, лютии”, „мучители”, „агаряне”.

2.8. Житие от Димитър Кантакузин

За живота на този писател се знае още по-малко, отколкото за Владислав Граматик. Родът Кантакузини се появява на византийската сцена през ХІІ век. Известен е византийският император Иоан Кантакузин, който е на трона от 1347 до 1354 година. Той е виден исихаст и се замонашва с името Иоасаф, но върху него тегне вината, че първи използва турски наемни войски в борбата си с Иоан V Палеолог[116]. След османското нашествие мнозина представители на рода Кантакузини емигрират и заемат видни служби в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Някои стигат дори до Англия.

Димитър Кантакузин се смята за късен представител на Търновската книжовна школа, тъй като българската литература от ХV век е нейно пряко продължение. По произход той е роднина на Ирина Кантакузина, втора съпруга на сръбския деспот Георги Бранкович. Въпреки че остава християнин, заема висока служба в Османската империя. Покровителства развитието на книжовната дейност и пребивава в Рилския манастир между 1469 и 1479 година. Вероятно Димитър е брат на Яни Кантакузин, управител на Ново бърдо, чиято фамилия е избита по заповед на султан Мохамед II през 1477 година. Кантакузин поддържа връзки с видния книжовник Владислав Граматик, на когото поръчва написването на Загребския сборник от 1469 година. Владислав го нарича страхопочитателно „господар”. Димитър пише на български и гръцки език. Стилът му се определя като емоционално-лиричен[117].

Димитър Кантакузин е по-оригинален писател от редица свои съвременници. Той е оставил на потомството няколко свои произведения:

1) Житие с малка похвала на св. Иван Рилски;

2) Служба на св. Иван Рилски;

3) Похвални слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски;

4) Молитви, „събрани от Божественото Писание”, които са известни само библиографски, защото досега не са открити преписи от тях;

5) Много разпространена в преписи и печатни издания трогателна Молитва към св. Богородица;

6) Послание до доместика Исаия;

7) Географско описание[118].

Житието с похвала на св. Иван Рилски е написано от Димитър Кантакузин между 1469 и 1479 година и е произнесено от самия него на празника на светеца. То е преписано от Владислав Граматик и е включено в Рилския панегирик от 1479 година. Публикувано е за първи път от Димитър Маринов с много грешки, които са поправени от академик Йордан Иванов[119].

Като свои извори Димитър Кантакузин ползва житията на св. Иван Рилски от Георги Скилица и св. патриарх Евтимий Търновски, но прибягва и до други, незапазени източници. Със съзнанието, че националното и църковното разделение е главната причина за победата на османските турци, авторът проявява определен стремеж за извисяване над народностните различия и слабости, за да постигне общохристиянско звучене и да извиси своя глас за обединение пред опасността от асимилация. Той представя тежката съдба на балканските народи като Божие наказание за техните грехове. Димитър Кантакузин е свързан с османската власт, което личи от възхвалата му на султан Мехмед ІІ (1451-1481). Житието завършва с похвала за светеца. В неговия риторичен стил „плетение словес” се забелязва силното влияние на Търновската книжовна школа. Панегирикът на Кантакузин е предназначен за рилските монаси, защото съдържа жития и проповеди за лятното полугодие (март-август). Те са косвено допълнени от четивата за зимното полугодие в Панегирика на рилския книжовник Мардарий от 1483 година.

Фолклористът Анчо Калоянов твърди, че в неговото творчество Димитър Кантакузин бил проводник на Цариградската патриаршия „в опитите ѝ да ликвидира автокефалността на Великата църква на Царевград Търнов и да присвои Рилския манастир”. Тази пресилена теза се основава на бледи намеци и алюзии в посланието до Исаия и може да се прецени като неубедителна[120].

2.9. Четвърто проложно житие

Това произведение е открито от професор Боряна Христова в ръкопис на отец Спиридон Рилски от края на ХV-ти или началото на ХVІ век (Рилски манастир, № 2/20). Ръкописът представлява Стишен пролог за цялата година. Под датата 1 юли е поместено второ проложно житие за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски. То е твърде подробно и дава пълни сведения за всички странствания на мощите, както и за обновяването на манастира от трима братя през 60-те години на ХV век. За източник на житието е послужило житието с похвала от Димитър Кантакузин. На места се срещат цели пасажи, заети дословно от кантакузиновото житие с незначителни лексикални различия. Разказът за пренасянето на мощите от Търново в манастира съвпада напълно с текста на добавката към първото проложно житие. Тази добавка най-вероятно е взета от непознатото досега проложно житие, за да обогати първото проложно житие като най-разпространено и най-популярно житие на светеца.

Житието е съставено вероятно в Рилския манастир след 1469 година и то непосредствено след написването на житието с похвала от Димитър Кантакузин, за да се осигури синаксар за новия празник (1 юли). Авторът трябва да се търси сред рилските монаси-книжовници от втората половина на ХV век[121].

2.10. Пето проложно житие

То е открито и оповестено от покойния наш филолог Божидар Райков[122]. Намира се в Стишен пролог на даскал Кою от Тетевен и на етрополския граматик Иоан от 1636 година, който сега се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София под № 986[123].

По някои фрази в сегашно време в текста се предполага, че негов съставител е някой от рилските книжовници от 70-те или 80-те години на ХV век, а като основа е послужило най-вече първото проложно житие. Текстът се предшества от обичайния за стишните пролози стих-възхвала на светеца, издържан в хорейна стъпка.

2.11. Житие от иеромонах Даниил Рилски

Това предпоследно по хронологически ред житие на св. Иван Рилски е писано вероятно през първата половина на ХVІІІ век. От него съществуват четири известни преписа. Най-ранният от тях е поместен в известния дамаскин на поп Иоан от Враца (сега в библиотеката на БАН, 90) и датира от 1788 година[124]. Публикуван е от Боню Ст. Ангелов и Донка Петканова[125].

За автора не е известно почти нищо, освен факта, че е иеромонах в манастира. Не трябва да се смесва с други рилски книжовници на име Даниил от ХVІ-ти и ХVІІ век. От текста се узнава, че житието е четено в храма на Рилската обител пред поклонниците, събрани на празника на светеца. Отец Даниил отправя молитва към св. Иван Рилски да запази почитателите си от видими и невидими врагове и от агресия на „безбожните агаряни”. Той споменава светците Иоаким Осоговски, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски, сръбския патриарх Иоаникий, Теодосий Търновски, Роман Бдински, патриарх Евтимий Търновски. Личи неговата начетеност в богослужебната и богословската книжнина, защото той познава жития и творби от светите подвижници Макарий Египетски, Сава Освещени, Теодорит Кирски, Григорий Синаит, Сава Сръбски. В житието се проявява силна патриотична тенденция и критично отношение към изворите в съзвучие с процесите на започващото Възраждане.

2.12. Житие от св. Никодим Светогорец

Най-новото от житията, посветени на рилския светец е отпечатано от преп. Никодим Светогорец (1748-1809) в първия том на неговия обширен Синаксар на 12-те месеца от годината (1 издание, Венеция, 1819, 172-175). Синаксарът или Прологът има още две издания – в Цариград през 1842 година и в Атина през 1868 година. Св. Никодим, който е един от най-образованите и продуктивни атонски писатели, написва повече от 20 съчинения[126]. Но той е грък и не знае български или църковнославянски език. За житието на св. Иван му помага българинът отец Серафим и хилендарският епитроп Иона. Заслуга на отец Серафим е общата редакция, а св. Никодим добавя надслов и двустишие. По съдържание новото житие (второ на гръцки език след това на Георги Скилица) представлява съкратена преработка на житието на св. Евтимий с допълнения от първото проложно житие и неговата добавка. И двете се намират в ръкописите на Хилендарския манастир, откъдето вероятно са взети.

По форма Никодимовото житие е удължен синаксар с фактологично изложение, без увод, без риторика, без заключителна молитва или възхвала. Отец Серафим като българин-патриот предава сравнително подробно посещението на цар Петър в Рилската пустиня и кореспонденцията между него и св. Иван Рилски. Срещат се и отделни неточности. Например се твърди в противоречие с историческата истина, че мощите на св. Иван Рилски са пренесени в манастира от Търново тогава, когато столицата на Второто българско царство е превзета от турците. Също се съобщава, че манастирът е съграден отново от кесаря Хрельо след връщането на мощите от Унгария (тоест след 1187 година) вместо през ХІV век, когато те се намират в Търново.

Това произведение е един от немногочислените примери за българско-гръцко сътрудничество в литературното поле през Възраждането. Добро изследване му е посветил академик Йордан Иванов[127]. Новобългарският му превод е обнародван от епископ Партений[128]. Подробно текстологично изследване още не е извършено, а и гръцкият текст не е публикуван критично от 1868 година насам.

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[98]. Иванова, Кл. Патриарх Евтимий. С., 1986; Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Материали от националната научна сесия за 600 г. от заточението на св. Евтимий, патриарх Търновски, Велико Търново, 6 октомври 1993 г. Ред. кол. Георги Данчев и др. Велико Търново, 1998 (Проглас).

[99]. Kalužniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901, S. LI-LXV, 5-26, 405-431.

[100]. Иванов, Й. Български старини из Македония, 365-383.

[101]. Сырку, П. Заметка от двух произведениях тырновского патриарха Евфимия. – В: Сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского по случаю 25-летия его ученой и профессорской деятельности. СПб., 1883, 351-380.

[102]. Кенанов, Д. Патриарх Евтимий и неговото житие за Иван Рилски. – Старобългаристика, 1978, № 1, 74-88.

[103]. Райчинов, С. Софийският книжовен център и Рилският манастир през ХVІ век. – Старобългарска литература, 11, 1982, 70-71, 77.

[104]. Гошев, Ив. Трите най-пространни жития.., 47-66.

[105]. Дылевский, Н. М. Трехсотлетие первого печатного издания “Жития Иоанна Рылского” болгарского патриарха Евтимия Тырновского (1671-1971). – В: Търновска книжовна школа. 1371-1971. С., 1974, 127-135.

[106]. Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 59-73.

[107]. Данчев, Г. Владислав Граматик. С., 1969; Турилов, А. А. Владислав Грамматик. – http://www.pravenc.ru/text/155003.html.

[108]. Христова, Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново, 1996.

[109]. Ангелов, Б. Три неизвестни ръкописа на Владислав Граматик. – Език и литература, 1973, № 3, 89-93.

[110]. Зафиров, М. Един неизвестен ръкопис на Владислав Граматик. – Старобългарска литература, 6, 1980, 92-98.

[111]. Не са само две, както твърди Христова, Б. Рилска повест. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. Велико Търново, 2003, 430-431.

[112]. Издание: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Под ред. на Кл. Иванова, С., 1986, 627-628.

[113]. Kalužniacki, E. Op. cit., 5-26.

[114]. Ангелов, Б. Два неизвестни преписа на “Рилската повест” от Владислав Граматик. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 71-81.  

[115]. Ангелов, Б. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденска литература. С., 1977, 81-87.

[116]. Nicol, D. M. The Reluctant Emperor: A Biography of John Cantacuzene, Byzantine Emperor and Monk, c. 1295-1383. Cambridge, 2002.

[117]. Данчев, Г. Димитър Кантакузин. С., 1979.

[118]. Издания: Димитър Кантакузин. Събрани съчинения. Съст. Б. Ангелов. С., 1989. Срв. Списи Димитриjа Кантакузина и Владислава Граматика. Прир. J. Грковић-Mejџор. Београд, 1993 (ССК, 14).

[119]. Маринов, Д. Димитри Кантакузин. – Сборник за народни умотворения, 18, 1901, 86-98; Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 86-102.

[120]. Калоянов, А. “Планът Кантакузин“ в Слово за свършека на света през 1492 г. – http://liternet.bg/publish/akaloianov/planyt-kantakuzin.htm.

[121]. Христова, Б. Неизвестно стишно проложно житие за Иван Рилски. – Известия на Народната библиотека “Кирил и Методий”, 16 (22), 1981, 311-320 (с публикация на текста).

[122]. Райков,  Б. Неизвестно проложно житие на Иван Рилски. – Език и литература, 25, 1970, № 3, 57-61.

[123]. Стоянов, М., Хр. Кондов. Опис на славянските ръкописи в софийската Народна библиотека. Т. ІІІ. С., 1964, 140-142, № 986.

[124]. Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, 227-232.

[125]. Издания: Ангелов, Б. Ново житие на Иван Рилски. – В: Същият. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. І. С., 1958, 69-97; Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век. Подбор и ред. Д. Петканова. С., 1990, 202-221 (текст), 370-372 (бележки).

[126]. Карамузи, М. Творчеството на Никодим Светогорец и атонският неоисихазъм. С., 2004.

[127]. Иванов, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. – В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич по случай на 25-годишната му книжовна дейност (1886-1911). С., 1912, 158-186.

[128]. Партений, еп. Жития на български светци. Т. ІІ. С., 1979, 118-121. Срв. Милев, Ал. Гръцки жития на св. Иван Рилски. – Духовна култура, 56, 1976, № 10, 21-33.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7ms