Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 2*

Архимандрит Павел Стефанов

Глава 2. Жития на св. Иван Рилски

Данните за живота на рилския светец имат предимно агиографски характер и богослужебна функция. Житията, които са достигнали до нас, датират от ХIІ век насам, тоест най-ранните от тях произхождат столетие и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с шестнадесет жития, които са пространни (за четене) и проложни (за богослужение)[75]. Химнографските творби за него във всичките им редакции наброяват петнадесет. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 година. Общо са над тридесет и пет текста. Освен тях, битуват легенди и предания от всички векове.

Това е изключително богат хилядолетен корпус, който за съжаление досега не е издаден заедно в една книга – един красноречив показател за нашето криворазбрано родолюбие и нивото на нашата наука. Но специалистите разполагат с издадените и преведени преписи, макар и в специализирани редки списания и сборници. Трябва да се подчертае, че житията и песнопенията не разкриват биография в съвременния ѝ смисъл. Те имат различна поетика и различен информационен код – да следват Свещеното Писание и да докажат, че новоявилият се праведник повтаря примерите на предишните светци и има Божията благодат, което ни задължава да приемем с вяра неговия живот и подвиг. Така в житията винаги се развива един библейски мотив, повторен чрез избора и поведението на нашия съвременник и сънародник – в случая св. Иван, „българин родом”, както се подчертава във всички текстове. Този принцип подвежда земните събития под диктовката на уподобяването с примерите и прецедентите от Библията. Както св. Иван подражава на библейските и църковните герои, така и ние сме длъжни да подражаваме и да бъдем подобни на него. Затова светецът е назоваван „преподобен”.

Действителните факти от живота на светеца се смесват с предания и легенди, широко разпространени както в книжовната традиция („топоси” – общи места), така и в устното народно творчество. По този начин историческият му образ се слива с легендарния и става едно цяло.

2.1. Народно (безименно) житие

Старобългарската творба, известна като Народно (безименно) житие на св. Иван Рилски, е най-старото агиографско съчинение за светеца. Преобладава мнението, че то е възникнало през XII век преди пренасянето на мощите му от крал Бела III в Унгария през 1183 година и от цар Иван Асен І в Търново през 1196 година. Тези важни събития не са споменати в текста. Обикновено се смята, че негов автор е неизвестен рилски монах, но Мария Спасова доказва, че езикът на Народното житие е източнобългарски. Следователно то е съставено в един от преславските манастири или по-скоро в Рилския манастир от източнобългарски монах. Според Спасова житието се появява през Х век, тъй като заимства от „Слово за излизането на душата” от св. Макарий Велики, което е преведено в състава на Симеоновия Златоструй[76]. Но това заимстване не означава, че и житието е създадено през същия век.

Трябва да се предположи, че е съществувало и по-старо житие, съставено наскоро след смъртта на светеца. Йордан Иванов изброява шест по-късни преписа от Народното житие, които обхващат широк периметър на разпространение. Те са следните:

1) Ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV в.;

2) Германски сборник от ХVІІ в., л. 102-130, в Църковния историко-археологически музей (ЦИАМ) – София, № 47 (99);

3) Ръкопис 1/22 в Рилския манастир от 1602 г.;

4) Самоковски сборник на Янкул от 1755 г., Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (НБКМ) – София, № 689;

5) Михайлов сборник от ХVІІІ в., НБКМ 688;

6) Габровски сборник от 1756 г. в библиотеката на Сръбската академия на науките – Белград, № 85, преписан от иеромонах Роман по извод на рилския иеромонах Йосиф Брадати[77]. Според Б. Ангелов преписите на Народното житие са десетина, а според В. Янкова – осем [78].

Внимателното сравняване на преписите разкрива, че още през ХІV век съществуват два варианта на това житие, защото се откриват различия в названията на споменатите местни имена. От една страна в него изобилстват сведенията за рилската обител – местности, случки предания и прочее. От друга страна в една от посветените на него служби той е наречен “средеческий светилник” и “похвала средеческая”.

Житието е възникнало в провинциално-манастирска среда, а не в дворцов скрипторий, за което говорят съдържанието и самобитната му форма. Литературните източници за Народното или Безименно житие на св. Иоан Рилски все още не са разкрити. В него са използвани безспорно и някои писмени извори, но то е основано главно върху народните предания, изпълнено е с редица апокрифни елементи, разказано е елементарно и на места наивно. Някои автори отричат изцяло апокрифно-фолклорния характер на житието, без да цитират нито едно доказателство в своя защита[79].

Житието не следва композиционните схеми, познати от византийската агиография. Повествованието за живота на св. Иван започва направо, без какъвто и да е увод. За да придаде достоверност и убедителност на произведението, анонимният автор (сигурно монах) отбелязва, че и до днес личат следи от действията на рилския аскет в планинската пустош. Той предава легендата за среща между св. Иван и цар Петър, разказва как преди смъртта на отшелника му се явява св. Иоан Богослов, небесните камбани бият, а в момента на неговата кончина в устата му влиза бяла пчела. Църковните камбани имат западен произход и не са в масова употреба на Изток през Х век, а по-скоро през XII век. В Народното житие легендарният материал е съчетан с традицията на елинистичната и византийската книжовност, възприета и разработена в България. Например мотивът с пчелата е заимстван от юдеохристиянския апокриф „Иосиф и Асенета”, съставен вероятно в Александрия през І-ІІ век и преведен от гръцки език в България по времето на цар Симеон І[80]. Досега не е обърнато внимание, че Народното житие съдържа антикатолическа полемика, която не е характерна за Х век, а за периода след разделението на Източната и Западната църква през 1054 година.

Възникването на Безименното житие през византийското иго свидетелства за стремеж да бъде издигнат примера на основателя на българското монашество, който не отстъпва по святост, молитви и подвизи на византийските отци. Образът на св. Иван Рилски в една епоха на социални потресения и нравствено падение буди надежди за бъдещето. По своето предназначение и художествен стил Народното житие стои близко до Солунската легенда и Българския апокрифен летопис[81].

Радослава Трифонова нарича не съвсем точно Народното житие „манастирско” заради неговата функционалност в манастирска среда. Всъщност повечето жития на св. Иван са „манастирски”. Народното житие е предназначено за четене при богослужението или в манастирската трапезария, когато монасите се хранят. Като допълнителна аргументация могат да се цитират пасажи от самия текст на житието. Например неговият надслов завършва с думите: «Отче, благослови», а текстът завършва с не много свързаното изречение: «Бъди ни помощник, на слушащите и четящите, и пишещите, и милост да получим, и прошка за греховете си[82]».

Със своите чудеса и тайнствени срещи Народното житие не губи своята популярност и през османското господство. То се преработва и влиза в състава на широко преписваните и четени дамаскини – сборници с жития и поучителни слова, които са насъщно четиво на българския народ през ХVІ-ХІХ век.[83] Това житие е въведено в научен оборот от именития руски славист Александър Хилфердинг през 1868 година, когато е публикуван неговият текст[84]. На него първи посвещават подробни изследвания българските учени академик Йордан Иванов и Васил Киселков през 1936 и 1937 година[85].

2.2. Житие от Георги Скилица

Второто по време житие на св. Иван Рилски дължим на един книжовник, който не е българин. Той е Георги Скилица, висш византийски чиновник и любител писател. Предполага се, че е потомък на известния византийски летописец Иоан Скилица от ХІ-ХІІ век. Документите отбелязват, че Георги заема длъжностите протокуропалат и императорски секретар през 1166 година. Вероятно изпада временно в немилост, защото е изпратен от Константинопол за управител на Средецката област през последната трета на ХІІ век. Скилица пристига в София преди 1173 година и не остава продължително време в дълбоката балканска провинция. Той веднага научава за намиращите се в града мощи на българския светец и прибягва с молитва към ходатайството пред Бога на св. Иван, след което се излекува от хроничен ревматизъм. Няма съмнение, че за чудото допринасят и терапевтичните процедури в топлата софийска минерална вода. Манастирът с мощите тогава се намира до банята на мястото на днешната софийска джамия. Скилица явно препоръчва на други хора благодатта на мощите в столицата, защото скоро след това в Сердика пристига самият император Мануил І Комнин (1143-1180). Неговата схваната ръка също е излекувана от светеца и минералната вода.

Георги Скилица пристъпва към написването на своето житие не в София, а след връщането си в Константинопол, защото за своето губернаторство той пише в минало време. Времето на съставяне на житието може да се уточни между 1173 и 1183 година, когато мощите са отнесени в Унгария. Езикът, на което житието е съставено е гръцки. По този начин Скилица става продължител на традицията византийски книжовници и духовници като охридските архиепископи Теофилакт и Димитър Хоматиан да прославят български светци. Интересно е, че гръцкият оригинал на житието е загубен. Съществува български превод, направен може би в самия Константинопол от българин, който не е напреднал много в гръцкия език, защото много термини и места в текста остават неразбрани и погрешно преведени.

До 70-те години на ХХ век това житие беше известно само в пет преписа:

1) ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV век;

2) Германски сборник от ХVІІ век в ЦИАМ, № 47 (99);

3) Етрополски ръкопис от ХVІІ в. без номер и дата;

4) ръкопис № 1/22 в Рилския манастир от 1602 г.;

5) ръкопис от Волоколамския манастир, пренесен в библиотеката на Московската духовна академия, № 193, от ХV век. От този екземпляр текстът е препечатан във Великите чети-минеи на Новгородския митрополит Макарий (том Х, стб. 1515-1530).

Покойният професор Боню Ангелов, който работи продължително време в руските книгохранилища, има заслугата, че обнародва още десет неизвестни преписа на житието на св. Иван Рилски от Георги Скилица. Всички те са руски по произход, не отбелязват името на автора в надслов или съдържанието и се датират от ХV век насам:

1) Руска държавна библиотека в Москва, фонд 218 (Собрание отдела рукописей), № 144, Миней за м. февруари от ХVІ в., л. 368-387;

2) Същата библиотека, ф. 212 (Олонецка сбирка), № 15 (муз. № 1772), л. 368-385 в руски сборник от ХVІІ в.

3) Същата библиотека, ф. 209 (Овчинников), № 748, руски ръкопис от ХVІІ в., л. 10-17;

4) Същата библиотека, ф. 173 (сбирка на Московската духовна академия), № 2 (89), руски Чети-миней от ХVІ век, л. 578-607;

5) Публична библиотека “Салтиков-Щедрин” в Санкт-Петербург, № 620 (501) от Соловецкия манастир, руски Чети-миней за м. октомври от ХVІ в., л. 339-350;

6) Същата библиотека и сбирка, № 619 (503), руски Чети-миней от ХVІІ в., л. 604-619;

7) Същата библиотека, сбирка на катедралата “Св. София” в Новгород, № 1355, руски сборник от ХVІ в., л. 630-642;

8) Пак там, № 1358, руски сборник от ХVІ в., л. 376-389;

9) Държавен исторически музей в Москва, сборник от московската Синодална библиотека, без номер, руски Чети-миней за месец октомври от ХVІ век, л. 145-156;

10) Публична библиотека “Салтиков-Щедрин” в Санкт-Петербург, сбирка на П. Д. Богданов, № 0.І.1102, руски сборник от ХVІІІ век, л. 307-316[86].

Не е сигурно дали Георги Скилица разполага с българско житие на светеца. Той разчита предимно на устни предания и на личните си наблюдения в Сердика. Липсва конкретика в описанието на живота на св. Иван, защото не се споменава, че е живял по времето на българския цар Петър (927-969) или кога е умрял. В замяна на това в житието на Скилица се съдържат редица сведения за средецките храмове, в които са положени мощите, за извършените от тях чудеса, за преклонението, което хората изпитват към тях. Авторът построява своето произведение по византийския канон, като го изпъстря с епитети и метафори и цитира многократно Библията. Стилът на житието е коренно различен от този на Народното житие. По-важно е, че то става модел, по който са построени някои от по-късните жития на св. Иван Рилски.

Академик Васил Златарски предполага, че житието на Скилица служи като отправна точка за написване на Народното житие „през последния десятък на ХІІ век или в самото начало на ХІІІ век”[87]. Академик Йордан Иванов с право оспорва това твърдение. Той подчертава, че в Народното житие не е фиксиран епизодът с пренасянето на мощите в Сердика (София), а освен това двете жития са съвсем различни по стил и структура[88]. Академик протоиерей Иван Гошев публикува добър новобългарски превод на Скилицовото житие[89]. Напоследък с него се занимава Елена Томова[90].

2.3. Първо проложно житие

Съществуват няколко проложни жития на св. Иван Рилски. Първото проложно житие се среща най-често в българската и славянската литературна традиция. Някои от неговите по-ранни преписи са следните:

1) Пролог от ХІV век в бившия св. Николски единоверчески манастир в Москва, № 190;

2) Миней за октомври от ХІV век (вероятно от 1340 година), който произхожда от манастира „Св. Прохор Пшински” – сега на територията на Македония;

3) Ръкопис от ХІV-ХV век в библиотеката на църквата „Св. Богородица” (бивша „Св. Климент”) в Охрид, Македония;

4) Два Пролога в Зографския манастир № 47 и 88 от ХV век;

5) Ръкопис в Рилския манастир № 1/26 от ХV век;

6) Пролог от ХVІ век в Народната библиотека „Св. Кирил и Методий” в София, № 135;

7) Ръкопис в Рилския манастир № 1/22 от 1602 г.;

8) Пролог в сръбския манастир „Раваница” от ХVІІ век;

9) Пролог в сръбския манастир „Крушедол” и други.

Това житие рано е привлякло вниманието на изследователите и съставителите на дидактични сборници. То е поместено в първия московски печатен Пролог от 1642 година, във Великите чети-минеи на митрополит Макарий за месец октомври (изд. СПб., 1860, стб. 1537-1541), в серията «Acta Sanctorum» за същия месец (с. 687 сл.), където погрешно е отнесено към перото на св. патриарх Евтимий Търновски и така нататък. Първото критично издание на житието е направено от руския архимандрит Филарет[91].

Разглежданото произведение обхваща живота на светеца и пренасянето на мощите му през 1195 година в Търново. То завършва с твърде патриотична по звучене молитва към духа на рилския отшелник за закриляне на българския цар и народ. Следователно е написано между 1195 и началото на ХІV век, откогато датират най-старите известни преписи. Неговият текст има много общи места с проложните жития на св. Гавриил Лесновски и св. Иларион Мъгленски. Налага се изводът, че трите творби са обработени от едно и също лице или в един и същ литературен кръг. Най-вероятно Първото проложно житие датира от втората половина на ХІІІ в., когато българската държава и книжнина са в подем при управлението на Асеновата династия и когато е съставен българският Пролог. Като основен източник авторът се позовава на житието от Георги Скилица в българския му превод, като го съкращава и преработва. Той явно се води от стремеж да внесе повече точност в изложението. Красноречиво изявеното българско самосъзнание потвърждава, че съставителят е българин.

През ХV-ХVІ век в нашите земи е съчинена добавка към проложното житие, която говори за нашествието на османските турци на Балканския полуостров, запустяването и обновяването на Рилския манастир, пренасянето на мощите на светеца от Търново отново в манастира през 1469 година. Добавката се основава върху разказите на Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Тя се намира в рилския ръкопис № 1/26 от ХV век[92].

2.4. Второ проложно житие

Второто проложно житие на св. Иван Рилски е представено само в един препис – Драгановия миней от ХІІІ век в библиотеката на Зографския манастир на Атон. Руският учен Виктор Григорович откъсва листовете с житието и ги отнася в Русия. Сега те се намират в Държавната руска библиотека, сбирка на Виктор Григорович, № 1725.

Житието е обнародвано от Йордан Иванов[93]. Службата, в която то е включено, представлява преработка на вторичната (средецка) служба на св. Иван Рилски. Тя е създадена след пренасянето на мощите на светеца от цар Иван Асен І в Търново през 1195 година – най-вероятно в края на ХІІ-ти или началото на ХІІІ век. За това се съди по надслова на службата и по текста на самото проложно житие, поместено след шестата песен на канона. По същото време е написано и житието. Климентина Иванова смята, че житието от Драгановия миней предшества Първото проложно житие и даже е един от неговите източници[94].

Аз съм на друго мнение. Тази творба съдържа някои подробности за мощите, които не се срещат на друго място – тялото на св. Иван Рилски било пренесено в Сердика от пратеници на цар Петър; унгарският епископ на Естергом, който не вярвал в истинността на светеца „схизматик”, ослепял; в Търновград за мощите бил изграден манастир (не само църква) на Трапезица. Предполага се, че второто проложно житие е писано набързо по поръчка веднага след пренасянето на мощите в столицата. Авторът няма време да провери истинността на всички сведения, поради което допуска някои неточности[95].

2.5. Трето проложно житие

Тази творба е запазена в уникален препис, открит от професор Климентина Иванова в Норовия пролог от ХІІІ век (Москва, Държавен исторически музей, сбирка на Уваров, № 703). Тя публикува текста [96].

Това житие завършва с пренасянето на мощите в новата столица Търново през 1195 година. Следователно то е съставено не по-рано от самото начало на ХІІІ век и не по-късно от последната четвърт на същото столетие според датировката на Норовия пролог. Приблизително по същото време възникват първото и второто проложни жития, но третото е независимо от тях. Първото и второто житие са писани в Търново и отразяват идейно-литературните тенденции на Търновската книжовна школа от началния период на нейното формиране. Третото житие на св. Иван Рилски вероятно се появява в един от старобългарските манастири. Анонимният автор използва предания за светеца, разпространени по устен път, но тъй като живее далеч от Рилския манастир и Средец, той очевидно не е запознат с първите две проложни жития.

В третото проложно житие не се говори и за пребиваването на мощите в Унгария между 1183 и 1187 година. Поради голямата близост и редицата текстови съвпадения между проложните жития на св. Иван Рилски и св. Прохор Пшински, Климентина Иванова предполага, че и двете са дело на един и същ книжовник, живял в Пшинския манастир – виден литературен център в Северна Македония през среднобългар ската епоха[97].

Третото проложно житие съдържа и някои особености, присъщи само на него. Например то съобщава името на пещерата, в която обитава рилският отшелник, като „Врьтопень”. То също споменава за напа дения на селяни срещу св. Иван – събитие, заимствано от фолклорните легенди, и за пренасянето на мощите от самия цар Петър в Средец. Произходът на тези сведения остава неясен.

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[75]. Ангелов, Б. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. – Език и литература, 1977, № 1, 68-71 (препечатано в: Същият. Старобългарско книжовно наследство. С., 1983, 186-199).

[76]. Кенанов, Д. Симеоновият „Златоструй” и Народното житие за св. Иван (Йоан) Рилски. – В: Българистични проучвания. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Трета международна научна сесия. Велико Търново, 20-21 август 1997. Велико Търново, 1998, 65-79; Спасова, М. Народно ли е Народното (Безименното) житие на св. Йоан Рилски? – Старобългаристика/Palaeobulgarica, 22, 1998, № 4, 50-74.

[77]. Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски. С уводни бележки. – Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, 32, 1936, с. 4.

[78]. Ангелов, Б. Повествователни съчинения.., с. 188; Янкова, В. Народното житие на Иван Рилски“ и неговата дамаскинарска преработка. – Литературна мисъл, 1990, № 4, с. 138.

[79]. Панайотов, В. За „Народното житие” на св. Йоан Рилски. – Преславска книжовна школа, 4, 1999, 75-99.

[80]. Този факт установихме през 2003 г., но не го публикувахме, което междувременно направи Чешмеджиев, Д. „Бялата пчела” в Безименното (народното) житие на св. Йоан Рилски. – В: Християнска агиология и народни вярвания. Сборник в чест на ст.н.с. Елена Коцева. Съст. и ред . А. Милтенова, Е. Томова и Р. Станкова. С., 2008, 50-61.

[81]. Иванова, Кл. Най-старото житие на св. Иван Рилски и някои негови литературни паралели. – В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. Съст. А. Милтенова и А. Ангушева. С., 1998, 37-47.

[82]. Трифонова, Р. Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България през ХIII в. – В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. Съст. А. Милтенова и А. Ангушева. С., 1998, 291-306.

[83]. Янкова, В. Народното житие на Иван Рилски“ и неговата дамаскинарска преработка, 138-147.

[84]. Гильфердинг, А. Собрание сочинений. Т. І. СПб., 1868, 125-131.

[85]. Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, 48-79; Киселков, В. Безименното житие на св. Ивана Рилски. – Известия на Българското историческо дружество, 14-15, 1937, 130-146.

[86]. Ангелов, Б. Ст. Георги Скилица – неизвестни преписи на житието за Иван Рилски. – В: Същият. Из историята на старобългарската и възрожденската литература. С., 1977, 56-60.

[87]. Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски, 49-80.  

[88]. Иванов, Й. Жития на св. Ивана Рилски, 38-51.

[89]. Гошев, Ив. Трите най-пространни жития на преп. Иван Рилски, 19-26.

[90]. Томова, Е. Пространното житие на свети Иван Рилски от Георги Скилица в ръкописните сборници от XV-XVIII в. – В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. Отг. ред. К. Косев и др. С., 2001, 146-157.

[91]. Филарет, архим. Библейские книги 1507 г. – Известия Отделения русского языка и словесности Императорской академии наук, т. 8, 1859, № 2, 150-153.

[92]. Иванов,Й. Житията на св. Иван Рилски, 52-57. Текстът на добавката е на с. 55-57.

[93]. Същият. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 365.

[94]. Народно житие на Иван Рилски, с. 548.

[95]. Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски, 58-59.

[96]. Иванова, Кл. Две неизвестни старобългарски жития. – Литературна история, 1977, № 1, 59-61.

[97]. Lory, B. Le Monastère de Sveti Prohor Pcinski. – Balkanologie, VI, 2002, № 1-2, 47-54.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7l9

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s