Архимандрит Павел Стефанов

1.1. Завет

Липсва достоверна писмена документация на очевидци за биографията на св. Иван Рилски, защото житията и службите в негова чест са художествени произведения. Единствено изключение е един важен документ – Заветът на св. Иван Рилски. Неговият автор съобщава, че завършил писането му на 25 март, Благовещение 941 година. Мястото на Завета в духовен и верови аспект се нарежда до отец Паисиевата история – мерило за националното ни самосъзнание. Смята се, че Заветът има четири познати преписа, които нашата наука приема за автентични. Най-ранният от тях се намира в библиотеката на руския манастир „Св. Пантелеймон” на Атон. Той е дело на известния наш книжовник от ХVІІІ век Памво Калоферски, който е ученик на преподобни Паисий Величковски[45]. Третият е направен от монах Касиан с дата 1860 година и се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София[46]. Четвъртият е дело на Неофит Рилски вероятно от средата на ХIХ век, а четвъртият е по-късен и е редактиран езиково. Липсата на преписи преди Възраждането поддържа несвършилата дискусия дали е автентичен текстът на Завета или той е късен манастирски вариант, който обобщава съществуващата практика.

Върху Завета спират вниманието си редица големи български учени като Йордан Иванов[47], Иван Снегаров[48], Иван Дуйчев[49], Иван Гошев[50], Димитър Ангелов[51] и други. Най-задълбочено е изследването на Гошев, който приема, че документът е автентичен. Той е подкрепен от Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други учени. Напоследък Заветът е анализиран от Бистра Николова. Тя смята, че редица термини, използвани в текста, се срещат в късносредновековни документи и заключава, че Заветът е рилска фалшификация от ХІХ век[52]. Но хипотезата на тази авторка се опровергава само от един факт – съществуващия атонски препис от ХVІІІ век. Термините, които изглеждат „късни”, може да са внесени от преписвачите, които сигурно редактират текста.

Йордан Иванов намира успоредици между Завета на св. Иван Рилски и Завета на основателя на Великата лавра св. Атанасий Атонски[53]. Това сравнение не е уместно, защото св. Иван живее през първата половина на Х век, а св. Атанасий – през втората половина на Х век. Двамата ползват едни и същи източници. Същото се отнася и до някои общи фрази, които използват св. Иван Рилски и неговият съвременник Петър Черноризец[54].

Факт е, че св. Иван познава добре манастирския устав на св. Теодор Студит, който в България е заменен с Иерусалимския в края на ХІV век. Това е сигурно доказателство, че рилският Завет е по-ранен от това столетие. Освен това, в житието на светеца от патриарх Евтимий се цитират предсмъртните думи на св. Иван Рилски: „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоя грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благи, към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята[55]”. Тези слова са включени в Завета, което потвърждава, че св. Евтимий го е познавал. Трето доказателство за ранния произход на Завета е фактът, че в него изобщо не се намеква за митарства на душата след смъртта. Житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий говори за тях. Идеята за митарствата е прокарана в старобългарската литература от житието на св. Василий Нови – странстващ аскет от Мала Азия, вероятно таен павликянин, който умира през 944 година. Заключението е, че авторът на Завета не познава житието и митарствата, защото пише още приживе на Василий Нови[56].

Съмненията се поддържат поради езиковата редакция на Завета, която винаги е актуализирана при преписването. Но учените основават своето доверие в автентичността му върху редицата запазени старинни думи, присъщи на първата епоха от славянски преводи. И тонът на Завета открай докрай изразява смирение, а не преклонение, каквото неизбежно биха изразили учениците му. Авторът нарича текста си „грубо и неуко завещание”. Той изповядва своето човешко несъвършенство. Изискванията си не изрича от свое име, а чрез цитати от посланията на св. апостол Павел: „Пак съм в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Галатяни 4:19). Такъв текст може да бъде само негов личен изказ, а не от последвалите векове. Каквото и да решат езиковедите, безспорно ще си остане, че през непрекъсваното съществуване на Рилския манастир (цветущ или в епохи на нищета и разорение) монасите изповядват Завета като автентичен, което е свидетелство, че той съществува в основните си поръки още в средата на Х век. А тези поръки са обосновани от начетен богослов и прецизен познавач на Свещеното Писание. В днешния му вид на 58 места се четат цитати от Библията. Предполагаме, че това съответства и на първообраза.

Авторът на Завета се позовава на видни източни отци като св. Ефрем Сириец, който също е оставил Завет, св. Антоний Велики, св. Теодосий Велики и други. Както вече уточнихме, познаването на тези духовни авторитети не противоречи на скромния селски произход на рилския светец. Той има възможност да се запознае с техните творения още в Бобошевския манастир, а сигурно разполага с книги по време на своето отшелничество в Рилската пустиня и още повече, когато основава свой манастир. Сигурно е, че св. Иван Рилски е високо образован, което предопределя и най-ярката функция на риломанастирската традиция – създаването, пазенето и умножаването на български книги.

На едно място авторът на Завета цитира пророк Иеремия (17:5), който пише: „Проклет (е) оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора”. Оттук Иван Дуйчев прави пресиления извод, че „рилският светец надигнал глас против своеобразен цезаропапизъм, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищявките на светската власт[57]”. Всъщност тук авторът не се проявява като политически опозиционер, а като опитен духовник, който съветва своите ученици да живеят според монашеските канони. Те са скъсали напълно със света, от който са се отрекли при даването на трите обета – безбрачие, нестяжание и послушание. Монасите не трябва да разчитат на протекции и дарения на богаташи, а да се осланят само на Бога. Още по-малко тук трябва да се търси противодействие на разпространени цезаропапистки идеи. През ІХ-Х век Българската църква работи в пълен синхрон с държавната власт.

Въпреки че започва своя душеспасителен подвиг като отшелник, св. Иван в Завета съветва последователите си да не се затварят в манастира, а да слязат сред народа и да утвърждават „новопросветените люде от еднокръвния свой народ”. Те не трябва да се ограничават само с изпълнението на треби, а да се изпълват със знания и да сеят просвета, за да се изкоренят остатъците от езически митове и селски суеверия, силно разпространени сред християните.

Българският отшелник свети Иван не само притежава културата да изпревари Симеон Нови Богослов, но той, който пише на старобългарски език, дълбоко познава авторитетите в този тип вероизповедание – преподобни Иоан Лествичник и Ефрем Сириец, които детайлно тълкуват оттеглянето на Иоан Кръстител и Иисус Христос в пустинята, за да утвърдят духовните си сили преди своята мисия.

Св. Иван вероятно пише на глаголица, защото в Рилския манастир са открити и издадени научно през 1956 година от протоиерей Иван Гошев пергаментови листове от ХІ век, написани с глаголица, а текстът е част от славянския превод на „Паренесиса” от св. Ефрем Сириец. През ХV век пергаментът е използван като хастар при подвързване на книга, когато рилските монаси вече не са познавали писмото „глаголица” и са сметнали листа за непотребен. Но той свидетелства, че Ефрем Сирин е съкровен учител на свети Иван.

1.3. Мощи

След успението на св. Иван Рилски осиротялото братство на Рилския манастир с плач и сълзи полага тялото на своя игумен в дървен ковчег и извършва над него предвидения от каноните обред на монашеско погребение. И ако Моисей е погребан в Моавската земя и израилтяните го оплакват 30 дни (Второзаконие 34:29), то духовните чеда на Рилския отец го оплакват в продължение на 40 дни, като държат ковчега с тялото му при себе си. То не само че не започва да гние и мирише, но дори и благоухае, а светецът има вид на заспал.

Един от житиеписците на светеца – Георги Скилица (византиец, императорски секретар) се разболява тежко от стомашна болест и е вече на прага на смъртта, но се умива със светена вода, получена от измиване мощите на св. Иван Рилски, и напълно оздравява. Това чудо го подтиква да събере сведения за светеца и в благодарност да му напише житие. Това е второто по старинност житие на светеца, написано е най-вероятно през 1183 година. В него пише: «Стекоха се всички при ковчега да видят новото свръхестествено явление, защото изглеждаше, че спи, и видът на тялото му никак не се беше променил. А и благоухание изпускаше изпостническото тяло, като че ли беше още жив. Недъгавите като се молеха, очакваха изцеляване и обхванатите от болест се радваха, като оздравяваха. След това, като минаха четиридесет дни, преподобният нощем се яви на най-стария от учениците си и му заповяда да погребе тялото в земята. Той, като послуша заповедта, изпълни заповяданото му [по време] на видението. И тъй за Божия угодник се разказваше от всички с похвала[58].» 

В предсмъртните часове и в момента на самата си смърт обикновеният човек изпитва голямо страдание, каквото друг път никога не е преживявал. Когато тялото лежи напълно изтощено, душата съзира да се натрупва около нея всичкото зло, което е извършила, и страда, че не е осъществила само доброто, а е вършила и зло. И въпреки че е на прага да се откъсне от тялото, тя сега все още би желала да остане в него, за да изкупи своите прегрешения. Смъртта дава истински поглед към живота. Изкривените в гърчове лица на умиращи хора не изразяват само телесно страдание, а преди всичко страданията, които в отвъдния свят им предстои да изживеят. Затова спокойствието, радостта, даже външните признаци на някакво успокоение, отпечатани върху лицето на един умиращ или умрял праведник, живял според Христовите заповеди, означават за вярващия човек, че «отвъд» не го очакват страдания и мъки, а вечен и блажен живот. В подобното състояние на светеца заобикалящите го виждат «ново чудо»”, защото той изглежда като «заспал».

Но има нещо още по-важно, свързано с умрелия праведник. За обикновения човек смъртта означава край и пълна разруха на плътта му – тя изгнива, изядена от червеите. Човек трудно би си представил по-ужасна и потресаваща гледка от труп, разложен поради естествените закони. Как тогава тялото на един Божи угодник не се разрушава, не се разлага, остава непроменено след смъртта и дори благоухае? Съвременният скептичен по отношение на вярата човек би потърсил хиляди научни обяснения, но вярващият с очите на своята вяра не би могъл да види в това нищо друго освен чудо. Запазването на тялото на св. Иван Рилски е пълно потвърждение на мисълта, че стремежът към земни блага е напълно безсмислен, защото онзи, който цял живот се е отричал от земна храна и плътски наслади, след смъртта придобива нетленно тяло. Затова св. Теофан Затворник пише: „Мощите са сянка на бъдещото възкресение”.

Под „мощи” в православието и римокатоличеството се разбира нетленното тяло или части от него на светци. Притежаването на свети мощи е изключително богатство на Православната и Римокатолическата църква. От една страна тези реликви подхранват вярата в Божията благодат и чудото на Възкресението, а от друга те са ценност, която гарантира привличането на все повече поклоници в даден храм или манастир. Често мощите се ползват и за «дипломатически» подаръци. От тях се вземат частици, които задължително се вграждат в престолите на новопостроени църкви при тяхното освещаване.

Всичко това утвърждава още повече славата на рилския светец. Ако той може още приживе да върши чудеса, сега това могат да вършат неговите мощи. Така вярата в светостта на отшелника от Рила се утвърждава още повече. Още веднага след смъртта му, за която се разчува в близките населени места, тялото му е заобиколено от страдащи от различни болести и недъзи, които коленичат пред ковчега с най-дълбока вяра и получават изцеление. По повеля на самия светец, който се явява вероятно насън на новия игумен Григорий, ковчегът с тялото е положен в гроб, изкопан в земята до пещерата, в която светецът се отдалечава в последното си затворничество. От този момент това място става обект за масово поклонение.

Св. Иван Рилски е канонизиран от Българската църква скоро след смъртта си. Следващият етап от култа към него е свързан с мощите му[59]. Оттук започва своеобразният «живот след живота» на рилския светец. Този, който през целия си живот бяга от хората в планината, за да запази своето смирено отшелничество и молитвено уединение, сега слиза сред хората чрез своите мощи, за да бъде техен покровител и чудотворен застъпник пред Бога. Св. цар Петър подема инициативата за пренасянето на мощите на светеца в град Средец, където те да бъдат изложени за поклонение. За това се узнава от Народното (безименно) житие, житието на Георги Скилица, трите проложни жития и Пространното житие на св. патриарх Евтимий Търновски. Царят изпраща свои служители да намерят къде е гроба на св. Иван Рилски. По-нататък Народното житие разказва така: «И царят, като чу, зарадва се на светеца. И веднага му се яви в сън ангел Господен [и му каза] да потърси тялото на светия отец, защото бе речено тялото да лежи в град Средец. Събраха се людете да тръгнат да пренесат тялото на светия отец. Отидоха и не можаха да вдигнат тялото на светеца. И обзе ги голяма скръб. И почнаха да се молят на Бога. Тогава до светеца достигна глас, който му казваше от небето: «Любимче мой, направи каквото ти е заповядано!» И веднага тялото на светеца се вдигна. И почнаха онези люде да викат с голям глас: «Господи, помилуй!» И потеглиха за където желаеха. И светото тяло отиваше съгласно Божията заповед. И стигна тялото на светеца до Средеческия град. И му направиха ковчег, изградиха му храм и там положиха светото тяло на преподобния рилски пустиножител Иван. И недъгавитe, които идват при него, получават изцеление[60].»

Но защо мощите са пренесени в Средец, а не в столицата Преслав? Възможни са няколко обяснения. В тази област на 300 км от центъра на държавата витаят антиправителствени настроения и през 930 година избухва бунт на Михаил, по-възрастен брат на цар Петър. Властта чувства нуждата да смекчи местните претенции, като направи компромис. Средецкият регион е важен с оглед сложните външнополитически отношения със Сърбия, Унгария, Германия. Не на последно място важен мотив за депозирането на мощите в Средец е установеният вече местен култ към наскоро починалия светец, който е непознат в другите краища на България. 

Според други учени мощите на св. Иван са пренесени от Рилската обител в Средец в края на 60-те или първата половина на 70-те години на XI век при управлението на византийския император Роман Диоген (1068-1071)[61] или неговия приемник Михаил VII Дука (1071-1078)[62]. Тази хипотеза се основава на прозвището „двуроден” в житието на Скилица, което се тълкува като калка на гръцката дума Диоген.

Трета група учени смятат, че мощите са пренесени в Средец през последната четвърт на Х век и по-точно до 986 година. Това мнение е лансирано от Иван Дуйчев, който предполага, че в гръцкия текст на Скилица е било написано прозвището Дигенис, а не Диогенис (двуроден), и че зад него се крие български владетел – най-вероятно Борис II (969-971). Според него пренасянето е извършено след превземането на Преслав през 971 година и се дължи на намерението на комитопулите (особено Арон) да издигнат ролята на Средец като държавен и църковен център[63]. В духа на епохата се осъзнава необходимостта от «небесни покровители» и се полагат старания да се „укрепят” главните български градове със сакрални реликви. Мощите на св. Ахил от Лариса са положени в базиликата в Преспа (на о-в „Св. Ахил” в малкото Преспанско езеро, днес в Гърция), а на св. Трифон – от Котор в Охрид. Хипотезата на Дуйчев е възприета и от други изследователи[64].

Проблемът е, че византийският велможа Георги Скилица изцяло пренебрегва миналото на българския народ и едва ли визира български цар. Освен това, съвременните историци Иоан Скилица и Иоан Зонара не споменават прозвище „двуроден” или „брадат” на Борис II. Скилица заявява, че св. Иван Рилски живее при управлението на император Иоан Цимисхий (969-976), което е твърде късна датировка. За житието си Скилица използва несигурни устни предания. Някои учени предполагат, че в тях е фигурирал като хронологичен маркер император Роман II (959-963), чието име е било заменено през XII век с това на неговия съименник Роман IV Диоген [65].

Пренасянето на мощите на Рилския отец е важен акт за укрепването на българската държавност и духовност през Х век. Средецката служба на св. Иван Рилски е най-ранния паметник в прослава на „всесветото светило на света” и „Средечка слава”. Отначало светите мощи се намират в „епископската църква” – в онази епоха вероятно базиликата „Св. София”, най-големия и представителен храм в града, който дава през ХІІІ-ХІV век днешното му име. Във връзка с византийско-българския двубой мощите на св. Иван скоро са преместени от „Св. София” (тя остава извън крепостните стени на Средец) в дървената църква „Св. апостол и евангелист Лука”. Този храм се  намира в района на днешната ул. „Позитано”, тоест зад градските стени.

Повече от два века мощите на св. Иван се пазят за поклонение и представляват гордостта на Средец. Именно тук те получават всенародна българска прослава, а св. Иван става всепризнат български закрилник и покровител. Твърде интересно е, че от трите празника на св. Иван Рилски именно този на 19 октомври – деня, в който са пренесени мощите му в Средец, (иначе казано, денят на слизането на светеца от планината при хората, за да бъде техен помощник) е най-почитан. При това в новата българска история този е денят на народните будители (по стар стил), който се празнува наравно с деня на светите братя Кирил и Методий[66].

В края на ХІ век мощите на Рилския отец са положени в новоизградена църква на негово име, около която се създава манастир. В него започват да се стичат много поклонници. Тогавашният епископ на Триадица (византийското име на Средец/София) иска да заграби приходите на манастира. На тези намерения се противопоставя неизвестният по име игумен. Упоритият българин отнася случая до самия император Алексий І Комнин (1081-1118), който заедно с подкрепата си дава дарствена грамота в полза на манастира. Със случая се заема известният охридски архиепископ Теофилакт, тъй като през ХІ-ХІІ век Средецката епархия е в диоцеза на Охридската архиепископия „на цяла България”.

В средата на ХІІ век при един обичаен за Средновековието градски пожар църквата понася щети, но светите мощи са спасени. Тогава „известният Грудас, който е от Пеонските планини“, дарява средства за ремонт на храма. Този болярин, по произход от днешна Македония или Черна гора, по онова време живее в Средец. При един от своите походи срещу Унгария пред светата ракла се покланя византийският император Мануил І Комнин (1143-1180). Приблизително по същото време пред нетленните мощи е доведен болният византийски управител на Средец Георги Скилица. Знатният цариградски велможа изненадващо оздравява, което го подтиква да напише гръцко житие на великия българин. То е запазено само в старобългарски превод и е най-ранното от известните днес жития на светеца.

В житието на светеца от Георги Скилица тенденциозно се твърди, че пренасянето на мощите е извършено не по време на българската държава, а по заповед на византийския император Михаил VІІ Дука (1071-1078), когато българските земи са под византийско господство. Според Скилица ковчегът с мощите е поставен в епископската църква на града. Предполага се, че тогава епископ на Сердика е Михаил, който настоява за преместването на мощите поради вълненията на българите в Скопската област под водачеството на Георги Войтех. Като се има предвид силната религиозност на населението, този ход цели да унижи българите и да ги принуди към подчинение на императора[67]. Същият архиерей се споменава от летописеца Скилица във връзка с бунта на павликянина Лека през 1078 година. Еретикът се отправя от Филипопол (днешен Пловдив) към Сердика (днешна София) и убива епископ Михаил[68].

През 1183 година унгарският крал Бела III в съюз със сърбите напада Византия, като навлиза дълбоко в земите ѝ и завладява София. Както изглежда, разказите за чудотворната сила на св. Ивановите мощи са вече известни на сърби и маджари. Затова крал Бела нарежда те като най-ценно съкровище да бъдат пренесени в унгарския град Острогон (Естергом). За това събитие разказва едно от проложните жития на светеца, което е включено в Стишния пролог и е писано не по-късно от 1469 година, когато мощите са върнати в Рилския манастир: «След като светецът бе положен там, той не преставаше да прави чудеса из знамения и много целби. От многото малко да разкажем! Когато за него чу, прочее, Острогонският архиепископ, че преподобният е велик пред Бога и прославен чрез чудеса по всички страни, не вярваше, но говореше: «Аз не зная този да е споменат в древните писания», и не искаше да му се поклони. И внезапно получи немота на езика. Разбрал, че по тази причина му се случи да онемее, затича се бързо към ковчега на преподобния, коленичи пред него, целувайки го и молейки прошка. А Божият угодник скоро чу и начаса развърза свързаното и пак му даде да говори ясно[69].» Ако през ХІІ век католическият духовник се е усъмнява в православния отец, в началото на ХХІ век папа Иоан Павел ІІ го величае като „пример за подражание вече повече от 1000 години за всички монаси в Европа и целия свят.” Не трябва да се забравя, че Православната и Римокатолическата църква скъсват отношенията си през 1054 година, което поне отчасти обяснява недоверието на унгарския иерарх към мощите на българския „схизматик”.

Още много подобни чудеса извършва тук чрез мощите си Рилският светец. Това води до един своеобразен прецедент в Средновековието – унгарският крал връща откраднатото духовно съкровище. Св. патриарх Евтимий – автор на пространно житие на светеца, писано в края на ХІV век, предава това така: «А той направи много дивни и страшни чудеса в унгарската земя… Когато кралят узна подробно за всички тези неща, обхвана го страх и ужас. И като украси ковчега на преподобния със сребро и злато, и прилежно разцелува скъпоценните му мощи, възвърна ги пак в Средец с голяма чест и ги положи в издигната в негово име църква[70].»

Истинската причина за връщането на мощите едва ли е само емоционална, а по-скоро е политическа. През 1185 година братята Асеневци вдигат успешно въстание, което има за резултат възстановяването на българското царство. Няма сведения за участие на западнобългарското население във въстанието, което избухва в районите около Източна и Средна Стара планина. За да привлече това население на своя страна, император Исаак ІІ Комнин помолва унгарския владетел и свой тъст Бела ІІІ да предаде мощите. Възможни са и други причини. Въстанието протича под знака на убеждението, че св. Димитър изоставя „гръцкия” град Солун и покровителства „българския” град Търново. Може би Исаак ІІ Комнин иска да неутрализира този нов култ, като го пренасочи към св. Иван. Освен това, през есента на 1185-та и пролетта на 1186 година настъпват две пълни слънчеви затъмнения, които несъмнено внасят голям смут сред тогавашните хора като заплашителна поличба[71].

Къде се намира софийският манастир, в който две столетия се почитат мощите на св. Иван Рилски? Неговото местонахождение е в чертите на средновековния град до северозападния ъгъл на крепостната стена и намиращата се там градска порта. Близо са обилните лековити минерални извори, където по-късно е построената голяма баня, тоест в района на днешния бул. „Мария-Луиза” и ул. „Пиротска”. Вероятно самото изграждане на манастира е във връзка с лековитите извори и сакралността им от древни времена.

След гибелта на средновековна България манастирът постепенно запада и в крайна сметка е унищожен. Предвид обичайната практика през онази епоха, най-вероятно върху част от територията на манастира през 1566-1567 година е изградена джамията „Баня Баши”, днес паметник на архитектурата. През 1578 година преминалият през нашите земи пътешественик Стефан Герлах съобщава за църква „Св. Йоан”. Това показва, че манастирската църква продължава да съществува редом с новоизградената джамия поне още няколко десетилетия. Според стари софийски предания, за които съобщават академик Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други автори „този храм стоял край баните и по-късно бил разрушен от турците, които са направили на неговото място голямата баня”.

През 1195 година град Сердика е освободен от войските на цар Иван Асен І (1186-1196). Мощите на рилския чудотворец са пренесени в столицата Търново. Шествието се превръща в тържествен акт на възобновената българска държавност – в него участват тогавашния архиепископ Василий, членовете на Светия Синод, много монаси и вярващи, както и елитен военен отряд. С това се слага началото на изграждането на Търново като «нов Иерусалим», тоест свят град, а по-късно и като „Трети Рим”, тоест център на православието. В проложното житие от Стишния пролог св. Иван Рилски е наречен «утвърдител на градове». По всяка вероятност по това време името Иоан (Иван) става царско име за Втората българска държава, а след нея – във Влашко и Молдова, които наследяват среднобългарските династични традиции[72]. За мощите е построена специална църква на Трапезица, наречена на св. Иван Рилски. Тя е разкопана от археолози през 1900 година. Първоначално е малка и тясна, но поради голямото поклонение на вярващите се налага да бъде разширена вероятно при управлението на цар Иван Асен ІІ (около 1230-1235 година). Благодарение на търновските книжовници славата на българския светец отеква в православния свят. Създаденият в Рила и Средец/София и обогатен в Търново култ към св. Иван прониква в Сърбия, Русия, Влашко, Молдова, Света гора.

След завладяването на Търново от османските турци (17 юли 1393 година) мощите на светеца са преместени вероятно през 20-те години на ХV век от Трапезица в малък храм близо до тогавашната митрополия – църквата „Св. апостоли Петър и Павел”. Предполага се, че този храм е сградата в Асеновата махала, която е разкопана през 2008-2009 година от екип начело със старши научен сътрудник Николай Овчаров.

Присъствието на мощите в Търновград стимулира засилването на култа към св. Иван Рилски. По времето на Иван Асен І или Иван Асен ІІ (1218-1241) тук е съчинено ново проложно житие, житие от св. патриарх Евтимий и нова служба на рилския светец. Мощите оцеляват по чудо след плячкосването на града при превземането му от турците през 1393 година.

След 274-годишен престой на светите мощи в «новия Рим» – Търново, те са върнати през 1469 година в Рилския манастир с разрешението на султан Мурад II. Това събитие е описано подробно от Владислав Граматик. В София – последната голяма „спирка” преди Рилската обител, мощите стават обект на всенародна почит в продължение на шест дни. Както разказва Владислав Граматик, „една богата жена, ктиторица” купува скъпа ракла от негниещо дърво, а мъжът ѝ Георги – „скъп покров”, вероятно същите, които и до днес съхраняват мощите на светеца в Рилския манастир. В София през 1469 година светите мощи са изложени в тогавашната митрополитска църква – древната ротонда „Св. Георги”, която днес е в двора на хотел „Шератон” и президентството.

Така светецът-покровител на България отново отива сред народа, за да го благослови чрез мощите си и в епохата, когато държавата не съществува. Най-яркият литературен израз на народното отношение към светите мощи се открива в картината на изпращането на ковчега на св. Иван Рилски от софиянци така, както ни го представя Владислав Граматик. Гражданите на София изпращат светите мощи «със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си беше на носилката, и казваха: „Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставаш сироти, както преди!”, и като се биеха в гърдите, те се връщаха назад.” Пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир е най-важното събитие във вътрешнобългарски план през целия ХV век. То има отношение не само към възраждането и запазването на родовата памет, но и утвърждава у българите мисълта за достойнството да са християни в едно време, когато мнозина приемат исляма заради данъчни облаги и кариера в османската администрация.

В своята Рилска повест, в която е описано пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир, Владислав Граматик пише: «И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за наша похвала наш отец Иван – наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството. И Бог съизволи това да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към доброто[73].”

Архимандрит Пантелеймон Пулос в книгата си пише, че неизвестно кога дясната ръка на св. Иван Рилски е отделена от тялото му и липсва в ковчега с мощите. Съществува доскоро общоприета версия, че тя се намира в Русия. Въпреки всички усилия на учените напоследък тя не се намери никъде там. При едно случайно посещение на манастира в един от Цикладските острови – Тинос, игуменията посочва на архимандрит Пантелеймон Пулос сребърно ковчеже от 1788 година с дясната ръка на „св. Иоан, свещеник и чудотворец, пръв ктитор…” Всяка година на 19 октомври там се изпълнява служба на св. Иван Рилски на гръцки език. Като съпоставя редица факти, събития, лица и имена, архимандритът намира основания да твърди, че това е дясната ръка на св. Иван Рилски и че тя се намира отдавна не в Русия, а на този гръцки остров. Най-вероятно е подарена на манастира от руската флота, която през 1769-1774 година воюва в гръцки води срещу Османската империя и наполеонова Франция[74]. Не може обаче да се обясни противоречието в надписа, който обявява св. Иоан за свещеник и ктитор, с известните данни за нашия светец. Известно е, че преподобни Иван Рилски от смирение никога не приема свещенически сан и не напуска Рила, за да основава манастири по гръцките острови.

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[45]. Tachiaos, A.-E. The Slavonic Manuscripts of St. Panteleimon Monastery (Roussikon) on Mt. Athos. Thessaloniki, 1981, № 49.

[46]. Стоянов, М., Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в софийската Народна библиотека. Т. ІІІ. С., 1964, 468-472.

[47]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, 129-143.

[48]. Снегаров, Ив. „Завет” на св. Ивана Рилски. – Известия на Българското историческо дружество, 16-18, 1940 (= Сборник в памет на Петър Ников), 462-475.

[49]. Дуйчев, Ив. Цит. съч., 138-149.

[50]. Гошев, Ив. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и византийското литературно предание от ІХ-ХVІв. – Годишник на Духовната академия, 4, 1955, 429-508.

[51]. Ангелов, Д. Иван Рилски и неговият “Завет”. – В: Същият. Българското Средновековие – идеологична мисъл и просвета. С., 1982.

[52]. Николова, Б. Заветът на св. Иван Рилски. За митовете и реалиите. – Старобългарска литература, 35-36, 2006, 144-166.

[53]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, 129-130.

[54]. Стоянова, Г. За някои успоредици между Завета на св. Йоан Рилски и поучителните слова на Петър Черноризец. – Епископ-Константинови четения, 3, 1996, 55-61.

[55]. Цит. по: Гошев, Ив. Цит. съч., 61-62.

[56]. Стефанов, П. Митарствата в патристиката и средновековната литература. – В: Сборник в чест на проф. дфн Георги Данчев по случай 70-годишнината му. Ватериали от международна научна конференция Велико Търново, 13-14 декември 2002 г. Отг. ред. Д. Кенанов. Велико Търново, 2004, 590-601.

[57]. Дуйчев, Ив. Цит. съч., 151-152.

[58]. Публикация на житието от Скилица: Иванов, Й. Житията на св. Иван Рилски. – Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет. 23, 1936, 38-51.

[59]. Пулос, П. П., архим. Цит. съч., 464-508.

[60]. Цит. по: Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски (Текст и историко-литургически коментар). – Годишник на Софийския университет. Богословски факултет, 25, 1948, 16-19.

[61]. Трифонов, Ю. Бележки върху известията за св. Ивана Рилски. – Македонски преглед, 11, 1939, № 3-4, 103-106; Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития.., 39-40.

[62]. Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски. – Известия на Историческото дружество в София, 13, 1933, 49-80 (препечатано в: Същият. Избрани произведения. Т. II. С., 1984, с. 255).

[63]. Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, 189-191.

[64]. Гюзелев, В. „Велико светило за целия свят” (Св. Иван Рилски в измеренията на своето време). – В: Светогорска обител Зограф. Т. III. С., 1999, с. 23; Божилов, Ив. Българското общество: отшелници и дисиденти. – В: Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII-XIV в. С., 1999, с. 285.

[65]. Тодоров, Т. Кога били пренесени мощите на св. Иван Рилски в Средец? – – Годишник на Софийския университет. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 91 (10), 2001, 169-179.

[66]. Павлов, П. Връзката св. Йоан Рилски – Средец, Триадица, София. Възможност за богословско-историческа интерпретация. – Богословска мисъл, 1999, №  3-4.

[67]. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 2. С., 1971, 149-151.

[68]. Гръцки извори за българската история. Т. VІ. С., 1965, с. 339.

[69]. Цит. по: Иванов, Й. Цит. съч., 52-57; същото в: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. С., 1986, 132-135. Срв. Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. С., 1988.

[70]. Гошев, Ив. Цит. съч., 62-63. Срв. Фекелджиев, Ив. Унгарската легенда за св. Иван Рилски и нейния произход. – Духовна култура, 1974, № 7, 16-23.

[71]. Божилов, Ив. Седем етюда по средновековна история. С., 1995, с. 151.

[72]. Лазаров, И. Владетелското име “Йоан” и култът към св. Йоан Рилски в държавно-политическата идеология на Второто българско царство. – В: Светогорска обител Зограф. Т. 3. С., 1999, 90-98.

[73]. Издание: Разказ за пренасяне на мощите на Иван Рилски в Рилския манастир от Владислав Граматик. – В: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. С., 1986, 383-391.

[74]. Поптодоров, Р. Нова версия за десницата на св. Иван Рилски в последните проучвания. – Преславска книжовна школа, 4, 1999, 69-74. Срв. Смилянская, И. М., М. Б. Велижев, Е. Б. Смилянская. Россия в Средиземноморье. Архипелагская экспедиция Екатерины Великой. М., 2011.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7jH