Св. Иван Рилски и Рилският манастир*

Архимандрит Павел Стефанов

Бъдещият лечител тръгнал, след като повел със себе си един вол. Добре, че преди повече от 70 години Юрдан Трифонов (1939) ни посочи, че случката с вола е привнесена от житието на св. Илия.

Никакви отношения на никакво равнище между цар Петър и Иван Рилски (Иван от Скрино) не са съществували. Целият разказ за някакви отношения между двамата е привнесен от житието на св. Теодосий Велики (Константин Радченко, 1898).

Предговор

През 2008 година беше проведена националната кампания “Българските символи”. Според обявените резултати над един милион българи взеха участие с телефонни обaждания. Като най-популярен символ на страната се наложи Мадарският конник, който има преимуществото, че е масово познат от опакото на нашите монети. За него гласуваха 25.44%, за кирилицата – 21.96%, за историческия хълм Царевец във Велико Търново – 15.03%, за българската роза и розовото масло – 10.16% и накрая за Рилския манастир – 8.95%.

Тази анкета прави тъжно впечатление. Никой не отрича, че Мадарският конник е уникална българска творба, но и досега не е изяснено кого или какво той представлява и какво е неговото предназначение. Освен това, този скален релеф е свързан с езическия период на българската история на Балканите, която продължава от 681 до 865 година. Този период е велик и героичен, но той е “затворена страница” за българския народ, който през последните 11 века се уповава на православната вяра. Други символи като кирилската азбука и казанлъшката розa не могат да се определят единствено като български, защото ги има и в редица други страни. Търновград е столица от ХІІ до ХІV век, което е несъмнена хронологическа ограниченост. Над този символ тегне сянката на кризата и гибелта на Второто българско царство.

Според мен най-подходящият и най-ценният български символ и паметник е именно Рилският манастир. В него има нещо вечно и несъкрушимо. Основан е от най-големия български светец – Иван Рилски, през Х век и оттогава до днес той олицетворява българския дух и освещава българското битие. Към тази обител се стичат не само българи от всички краища на страната или извън нея, но тя е фокус на внимание и за милиони чужди туристи. Те остават неизменно възхитени както от изключителната околна природа, така и от съкровищата на изкуството и културата, запазени в манастира. Неслучайно Рилският манастир е паметник от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Св. Иван Рилски и неговата обител имат изключителни заслуги за оформянето и увековечаването на българската идентичност и приноса ѝ към общоевропейското християнско наследство.

Аз съм емоционално привързан към св. Иван Рилски и неговата обител. Посещавал съм я многократно и съм благодарен на светеца, че се е отзовавал на моите молитви. Предлагам настоящия труд като скромен дар на него. По темата събирам отдавна заглавия и литература и съм публикувал популярни статии. Въпреки че темата е необятна и моят труд не претендира за изчерпателност, надявам се, че той би могъл да стане основа за написването в бъдеще на енциклопедия на Рилския манастир. 

Свети Иван Рилски да бъде небесен застъпник на нас и на целия български народ!

Увод

Научният интерес към нашия светец и неговия манастир започва още през Възраждането, когато иеромонах Неофит Рилски (около 1793-1881) написва и издава първия опит за цялостна негова история. Той е най-подготвеният тогава българин за тази цел. Още през 1836 година отец Неофит публикува службите на светеца. През целия си съзнателен живот той живее в манастира или го представлява навън като учител, познава неговите материални и духовни ценности, записва устни спомени за видни рилски дейци. Въпреки това, книгата на отец Неофит не е нито всеобхватна, нито строго научна от днешно гледище. Тя вече представлява библиографска рядкост, защото не е преиздавана от 130 години[1].

Видният наш историк и филолог академик Йордан Иванов, който е родом от Кюстендил, посвещава вниманието си на св. Иван Рилски и Рилския манастир, като извършва проучвания преди и по време на Първата световна война. Неговата монография е издадена през 1917 година и досега не е загубила своята научна ценност. Тя е преиздадена през 1990 година[2].

Васил Киселков, известен историк и филолог, който работи дълги години като преподавател в Софийската духовна семинария, публикува през 1937 година книга за Рилския манастир. Без това да е отразено в заглавието, той разглежда също литературното творчество от и за светеца. Книгата е сравнително популярна, а на някои места Киселков проявява силен рационализъм. Той отхвърля християнската  аскеза, а най-великото православно явление – исихазма от ХІV век, нарича съвсем погрешно „ерес[3]”.

Във връзка с 1000-годишнината от кончината на св. Иван Рилски и нейното национално честване Николай Дилевски издава монография на руски език по една частна тема – контактите между Рилския манастир и Русия през ХVІ и ХVІІ век. Тя е преиздадена от Синодалното издателство през 1974 година[4].

По-известна е книгата на академик Иван Дуйчев, която той пише и публикува през 1947 година наскоро след годишнината от кончината на св. Иван Рилски. Издържана на добро научно ниво и написана с жив език, тя е оценена след половин век и е преиздадена през 1990 година. Достъпна е и в интернетна версия. В по-голямата част от книгата Дуйчев анализира житията и службите на светеца, като на обителта посвещава само последната глава. Изследването не е изчерпателно, защото представя твърде бегло ХІХ и ХХ век[5].

След пауза от над десетилетие през 1957 година излиза от печат сборник за манастира, съставен от колектив български научни работници – историк, архитект и изкуствовед. В него обителта е изследвана единствено като исторически паметник и туристически център, а не като център на монашеска и църковна дейност. С този сборник се подготвя обществения климат за прогонването на монасите от манастира през 1961 година[6].

Живата памет на Рилския манастир през ХХ век е архимандрит Климент Рилец, който публикува главно в списание „Духовна култура” редица статии главно за рилските метоси и по-видни монаси през Възраждането[7]. Но поради ограниченията, наложени от комунистическия режим, той не успява да издаде сборник с тях. Забележително явление в литературата за обителта е появата на монография за дейността на Рилския манастир през ХІХ век от старши  научен сътрудник Румяна Радкова, която на младини е екскурзовод в манастира. Това изследване остава еталон по своята задълбоченост и обективно отношение към темата[8]. След три години е издадена и друга нейна отлична книга за отец Неофит Рилски и неговия принос към българската възрожденска култура[9].

Както е известно, в миналото българският народ е силно религиозен, но масово неграмотен и непросветен, защото службите са неразбираеми и почти не се проповядва. Почитта към рилския отшелник се съчетава с фолклорното творчество и се създава цял жанр на народните легенди за св. Иван. Те се срещат от  Македония до Монтанско. Никола Фекелджиев има заслугата, че ги събира и представя в една незагубила значението си книга[10]. Задача на бъдещите агиографи е да сравнят тези легенди с подобни предания за други православни светци и да установят възможни паралели и заемки.  

През 1979 година българският историк-емигрант М. Маргаритов издава в Кайзерслаутерн (Германия) своята дисертация за Рилския манастир като паметник на историята и изкуството. Тя обхваща 242 страници, но по политически причини не получава разпространение у нас и не е цитирана в досегашните изследвания[11].

Гръцкият архимандрит Пантелеймон Пулос защитава през 1983 година  в Духовната академия докторска дисертация за светците от Първото българско царство. Оттук започва неговият интерес към св. Иван Рилски. Пулос издава обемиста книга за живота и мощите на рилския отшелник, чиято последна глава в обем само 17 страници очертава бегло историята на манастира. Стилът на книгата по-скоро принадлежи към жанра на омилетиката и белетристиката, отколкото към научната книжнина. Приносен характер имат проучванията на автора за мощите на светеца[12].

Национална конференция „Свети Йоан Рилски – епоха и традиции” беше проведена в Шуменския университет през 1996 година. Докладите от нея са обнародвани в сборника „Преславска книжовна школа” (том 4, 1999), но не всички се отличават с високо качество. През 1997 година преподавателят в Художествената академия Михаил Енев, по професия фотограф, публикува книга за манастира. Тя има стойност повече като художествен албум, отколкото като научен текст[13].

Друг колектив, но вече от по-положително настроени професионалисти, проучва научно Рилската обител и издава сборник през 2000 година[14]. През същата година излиза и друг сборник с материалите от международна научна конференция, посветена на Рилския манастир и св. Иван Рилски и проведена на 19-21 октомври 1996 година в Софийския университет. Тя е организирана от издателско-импресарската къща „Род[15]”. Представлява определен интерес и монографията на професор Иван Добрев за светеца, която прави опити за ревизия на някои наложили се схващания. Книгата обаче е издадена в Австрия и е трудно достъпна у нас[16]. Милка Терзийска обобщи в монография известните данни за книжовна и просветна дейност в манастира през вековете[17]. Друга конференция за Рилската обител е организирана от Института за изследване на изкуствата при БАН и проведена също в Софийския университет на 23-24 юни 2009 година. Сборникът с нейните доклади е публикуван през 2011 година[18]. Излезе и сборник с докладите от конференция, посветена на отец Неофит Рилски. Повечето от тях са посветени на неговата музикална дейност[19]. Съществуват и редица други по-кратки монографии по темата, които тук няма да изброявам.

За масовия непретенциозен поклонник е предназначено десетото издание на брошурата от архимандрит д-р Климент Рилец, в която влизат житието на светеца, историята на манастира и чудесата, записани до 1945 година[20]. Подаръчен характер има разкошно оформеният албум „Рилска света обител”, в който текстът заема сравнително скромно място. Липсва  име на редактор или съставител[21]. Подобен албум за манастира на български и английски език издаде и политикът Тошо Пейков. Много високата цена прави изданието недостъпно[22]. Зографският манастир публикува основните агиографски и литургически извори за св. Иван Рилски в популярно издание без научен апарат[23]. Издадено е продължение на книжката на архимандрит Климент Рилец за чудесата на светеца от 1935 до 1961 година[24].

Отделна и то неразработена досега тема е присъствието на св. Иван Рилски в българската и световната художествена литература. Тук трябва да се отбележи например книгата „Аз, грешният Иван” от Николай Светлев, която спечелва наградата „Най-добра книга на 2000 година.” Тя е последната част от неговата „Трилогия за доброто и злото”. Авторът смесва исторически факти, фолклорни легенди и собствените си фантазии. Повествованието отвежда Иван от селцето Скрино в двореца на цар Симеон І, а след това го връща обратно, защото брат му Калин, известен разбойник, се е оженил насила за любимата му Яна. Отчаяният Иван става монах, а по-късно отшелник. В тази книга отново се повтаря фалшивото клише за секса като основен мотив в иноческия живот.

Прави впечатление, че досегашните изследвания за св. Иван Рилски и неговия манастир са дело на светски учени. Липсва изследване, което да съчетава научната обективност с богословската осведоменост и православната вяра. Моята надежда и амбиция е, че настоящата монография запълва поне до голяма степен тази липса и допринася за обогатяването на литературата по тези две взаимно свързани теми. Тя е израз и на моето лично преклонение пред светеца и неговата обител.

Глава 1. Живот и дело на св. Иван Рилски

1.1. Биография

Преподобният Иван Рилски е най-великия български светец и небесен закрилник на нашия народ. Основател е на Рилския манастир, който е най-стария, най-масивния и най-красивия в България. Светецът е роден около 876 година и умира на 18 август 946 година. Родното му място е кюстендилското село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край река Струма. Селищното име Скрино идва от прилагателното скриено с изпадане на междинното Е и ударение според местния говор на последната сричка[25]. Освен в житията и службите на светеца, селото е споменато и в грамотата на Мрачкия манастир, Радомирско, дадена от цар Иван Александър през 1347 година. От нея става ясно, че селото се намира югозападно от София и в продължение на 1000 години не е премествано на друго място.

Странно е, че отец Неофит Рилски, който е родом от Банско, не знае къде се намира село Скрино. Той дори твърди, че по неговото време то не съществува и само развалините му се сочат на 12 часа път от София[26]”. Руски учени като Александър Хилфердинг, архиепископ Филарет Черниговски, проф. Евсевий Голубински и други следват житията и пишат, че село Скрино се намира „в софийските предели”. Някои любители през ХХ век отъждествяват село Скрино с Курило до София, но това е погрешно. Още през 1889 година големият историк Константин Иречек посещава родното село на светеца и отбелязва, че има 60 къщи и 435 жители[27].

Напоследък езиковедът проф. Иван Добрев предлага хипотезата, че рожденото място на светеца не е село Скрино, Кюстендилско, а някакво изчезнало село Скрино северно от София в западната част на Стара планина до днешното село Зимевица[28]. По този начин той повтаря предположенията на отец Неофит Рилски, но хипотезата му противоречи на известните факти и е недоказуема.

Долината на река Струма е естествен път не само за миграции и търговия, но и за проникването на християнството от юг на север, от Солун към Сердика (Средец, София). През 343 година в Сердика се състоява един от големите църковни събори на древността, на който противоборстват православни и ариани[29]. През ІV век в провинция Средиземна Дакия се издигат епископските катедри на Пауталия (Кюстендил), Наисос (Ниш), Ремесиана (Бела Паланка), Германея (Сапарева баня). Оттук минава големият мисионер и проповедник св. Никита Ремесиански, който покръства дивото тракийско племе беси и дори превежда Библията и литургическите книги на бески език. Когато през VІ век тук нахлуват славяните, местното население е масово християнизирано. Славянските племена на струмяните и ринхините, които обитават района на река Струма, са кръстени от византийски духовници до края на VІІ век[30]. Тук прониква и влиянието на атонските манастири, от които най-ранният е Великата Лавра, основан през 963 година. Неслучайно многото манастири около София се наричат “малка Света Гора”. Близо до този край се намира родното село на император Юстиниан Велики (527-565), което той превръща в голям град и архиепископия Първа Юстиниана. В така наречената Солунска легенда – апокриф вероятно от ХІІ век, се разказва за подвига на мисионер с име Кирил, който е изпратен в Брегалница (Северна Македония) от солунския митрополит Йоан. Най-вероятно това е спомен за събития от края на VІІ век[31]. Земите на струмяните са включени в състава на българската държава при управлението на хан Пресиан (836-852). Дори ако се приеме, че християнството тук е преследвано от прабългарския тангризъм, то става държавна религия през 865 година, когато княз Борис І го налага в цяла България.

Кога точно е роден бъдещият светец, не е известно. Пръв византийският писател Георги Скилица – управител на Софийска област по време на византийското владичество, съобщава за възрастта, на която е починал свети Иван, подчертавайки я само като библейско знамение: „Като достигна 70-годишна възраст,  защото и Давид посочи това число на човешкия живот”. Цифрата е прекалено кръгла. Освен това, в Псалмите и агиографията тази формула означава само „стар” или „старец”. А при отшелническото му подвизаване св. Иван е могъл да бъде смятан от поклонниците като стар, дори да е бил на средна възраст. В средата на XIX век писателят и общественик Петко Рачев Славейков, още не навършил 40 години, е бил наричан от всички „дядо Славейков” в знак на почит.

Друга причина да се усъмним в информативната стойност на библейското сравнение у Скилица е, че смъртта заварва свети Иван Рилски игумен на манастирска обител с монаси, които стават последователи на подвига му. А всеки игумен в славянското православие се титулува от духовници и миряни с почтителното обращение „дядо”. И всеки учител на духовници е техен „старец”.

В издаденото през 1819 година във Венеция на гръцки език житие на свети Иван Рилски в „Синаксара” на Никодим Светогорец е съобщена и годината на раждането му – 884. Тя е добавена от „словеснейшия Серафим” – българин, монах в Хилендарския манастир, който е подготвил гръцкия вариант на публикуваното житие. Той се е съобразил със сведението на Георги Скилица. И макар да знаем, че посочената дата не е автентична, ние трябва да ѝ отдадем внимание. Тя се разпространява в печатната книга за четящите на гръцки език в Европа и утвърждава сведението, че свети Иван Рилски е роден една година след смъртта на Методий Солунски и две години преди идването на Кирило-Методиевите ученици в България през 886 година. Това внушава, че е израсъл в условията на тяхното българско апостолство, което е самата истина.

Няма съмнение, че родителите на св. Иван са благочестиви християни. Отрано те вдъхват в него вяра и любов към Бога. Сигурно е, че не са бедни. Когато те умират, той по примера на основателя на монашеството св. Антоний Велики раздава на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. След това той постъпва като послушник в близък манастир. Най-вероятно това е обителта „Св. Димитър”, която се намира под връх Руен между град Бобошево и село Скрино.

Територията на Бобошевския край, известен още сред някои научни среди като „българския Иерусалим”, през XV-XVII век е религиозно-култово и духовно средище с богати традиции в култовото строителство. До наши дни са оцеляли редица църкви и манастири от този период – църквите „Св. Тодор”, „Св. Илия”, „Св. Атанасий” в Бобошево, „Св. Петка” и „Св. Николай” в село Вуково, но най-значимият от тях е Бобошевският манастир „Св. Димитър”.

Този манастир е създаден през IX век, разрушен при завладяването на България от турците и отново е изграден и зографисан през 1488 година. От него се разкрива вълшебна гледка към планините Пирин, Рила, Верила, Витоша и части от Конявската планина. През 2002-2003 година на три км от село Скрино, в красива местност е построен манастир „Св. Иван Рилски”, известен още като Руенски манастир. От него по живописна пътека се стига до пещерата, където се подвизавал св. Иван Рилски в пълна самота, молитви, пост и лишения. Със сигурност причината да стане отшелник не е някакъв „протест срещу феодалната експлоатация“, както твърди марксистката историография, а по-скоро има религиозни подбуди[32].

Закопнял за тих отшелнически живот, той напуска Бобошевския манастир и се изкачва на висока и гола планина, може би Витоша. От сухи вейки си построява колиба и започва да се подвизава в пост и молитва. Храни се само с диви растения. Една нощ разбойници го нападат с явното очакване да намерят скрито имане, набиват го и го изгонват оттам. След като скита из планината, св. Иван намира дълбока пещера и се заселва в нея.

Неговият племенник Лука, без да каже на баща си, тръгва да търси любимия си чичо из планината. След големи трудности го открива. Като вижда отдалече момчето, св. Иван помисля, че сънува. Толкова му се вижда чудно, че сред това пусто място може да стъпи човешки крак. С любов той приема племенника си. Много се зарадва, като чува от него, че желае също да стане монах. Намира се място в пещерата и за Лука. Двамата започват да се подвизават в труд и молитва.

Разтревожен за сина си, бащата тръгва из планината да го търси. Намира го в пещерата като същински отшелник. Той се разгневява и се озлобява срещу брат си Иван, който е допуснал това. Преподобният мълчи. Бащата хваща за ръка сина си и го повежда със себе си. Св. Иван коленичи и със сълзи моли Господ да устрои нужното за вечното спасение на момчето. След това сяда в пещерата и се отдава на размисли за опасностите на светския живот. Като двамата вървят по пътя към родното село, змия ухапва младия Лука и той умира. Бащата, дълбоко нажален от станалото, се почувства виновен за тъй неочакваната смърт на момчето. Той взема мъртвото тяло и го понася обратно към пещерата на св. Иван. Пустинникът иска от него да погребе сина си близо до пещерата в местността Осеново. Прави впечатление, че той не възкресява детето. Апокрифен момент в житието е, че по молитвата на светеца змията се вкаменява и по-късно поклонниците «вземат от нея за лечение на всичко». Това напомня за 62-рия отговор на папа Николай I до княз Борис (866  година), в който се споменава за камък, от който прабългарите чупели малки парчета и ги гълтали за здраве[33]. В една средновековна арабска география се разказва, че в Малка Армения има църква с камък, наречен «язаки». Ако хора, ухапани от бясно куче стрият и изпият с вода част от него, те оздравяват[34].

След напускането на брат му св. Иван започва редовно да ходи при гроба, където се отдава на молитвени размисли за преходността на света. Това е любимото му място. Тук той си почива от продължителните подвизи. А те са чутовни – срещу съблазните и изкушенията от злите духове, както и срещу немощите на плътта. В тази тъмна пещера Иван прекарва 12 години.

Подобни топоси се срещат в един агиографски паметник от другата периферия на Европа – житието на ирландския светец Колумба или Колум Киле (Betha Coluim Cille) от VI век. Един човек се покръства след проповедта на светеца, но синът му умира. Езичниците започват да хулят християнската вяра и св. Колумба възкресява детето. При друг случай езичник не иска да чуе неговата проповед, бяга през река, но е ухапан от змия и умира. Св. Колумба го прекръства и също го възкресява[35].

След пещерата св. Иван поема още по-невероятен подвиг и преминава във великата Рилска пустиня. Заселва се в хралупата на едно грамадно дърво. Пости, моли се и плаче за греховете на себе си и на целия свят. Храни се само с трева и диви плодове. Не вижда никъде човешко лице. Живее заедно със зверовете, които по Божията благодат се оказват кротки към него.

След известно време го откриват пастири на добитък. Вестта за него бързо се разнася из околните долини и полета. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водят със себе си болни. Със силните си молитви преподобният измолва от Бога здраве за тях.

Един човек е мъчен години наред от нечист дух. Като вижда хора да отиват към пустинята на св. Иван, тръгва подир тях. Като стига до полите на планината, той пада на земята и започва да вика:

– Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

Спътниците връзват нещастния човек и го повеждат към жилището на преподобния. Замолват го да излекува болния.

– Деца мои – им казва той, – това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!

Те продължават по-усилено да молят светеца и той отправя гореща молитва към Бога. Спътниците виждат обхванатия от нечист дух вече оздравял и прославят Твореца.

Смиреният Иван пожелава да се усамоти и да скъса изцяло с тая широка известност. Напуска любимия си дъб, който му оказва години наред топло гостоприемство. Продължава да се изкачва нагоре в планината. Стига до грамадна скала, до която вижда просторна пещера. Заселва се в пещерата, а на скалата се моли ту изправен, ту на колене. Тук той води и непрекъсната борба с изкушенията на злите духове. Води и борба с всички природни стихии – ветрове, бури, дъждове, снегове, виелици. Носи само една дълга кожена дреха, която овехтява.

И тук великият отшелник не остава скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стига чак до Преслав – до двора на благочестивия цар св. Петър (927-969). Царят пожелава да го види, да го чуе и да разговаря с него. Пристига в Рилската планина и му изпраща в дар злато и плодове. Св. Иван приема с благодарност плодовете, но връща златото, защото не му е нужно. Скромен и смирен, той отклонява личното свиждане с царя. В писмо му изтъква нужното за него и за държавата[36]. В преданието за среща между двамата в Рила има рационално зърно, защото в крепостта Перник е открит сребърен печат от грамота на цар Петър[37].

Някои учени като Константин Радченко, Првош Сланкаменац, Васил Киселков, Иван Фекелджиев и други предполагат, че тази среща е измислица на автора на Безименното житие. Изказана е и екзотичната хипотеза, че св. Иван бил едва ли не брат на царя, щом владетелят искал да се срещне с него. Но евентуалната кръвна връзка, за която няма никакви данни, не е условие за срещата. Въпреки че в социалната стълбица св. Иван стои много по-ниско (според официалната биография) от цар Петър, той не изменя на своите принципи и отказва да го допусне до себе си. В тази постъпка има и много смелост, която е характерна за голяма част от светците. Малцина царе са приемали някой техен поданик да отказва среща с тях. Чест прави на цар Петър, че оценява достойното поведение на светеца и се прекланя пред него. Чрез благословението на св. Иван царят получава метафизична легитимация на своята власт.

Както отбелязва Христо Трендафилов, епизодът с неосъществената среща най-вероятно копира епизод от житието на преп. Антоний Велики, отразен в хрониката на Георги Амартол. Император Константин Велики и неговите синове Констанций и Констанс отправят писмо до светеца с покана за среща. Той отговаря, но отказва да напусне пустинята[38]. Иван Добрев и Иван Билярски подчертават несъмнените старозаветни елементи, от които е изграден епизодът на задочната среща между светеца и царя[39].

Вероятността от среща между отшелника и владетеля се подкрепя от факта, че разполагаме с редица прецеденти в това отношение. Още преп. Теодосий Велики кореспондира с император Анастасий, самият Петър – със св. Петър Латрийски, а Константин Багренородни посещава монасите на Олимп в Мала Азия, за да получи благословението им. Създава се и специален жанр на монашески трактати за управлението на държавата, отправяни до императорите. Св. патриарх Фотий отправя послание до новопокръстения български княз Борис-Михаил, а патриарх Николай Мистик пише редица писма до цар Симеон I. Неслучайно Изборникът на Симеон съдържа откъси от трактата на Агапит (VI век) относно изкуството да се управлява.

Други смятат, че св. Иван не е неук селски момък от дълбоката провинция, а тъждествен с големия старобългарски книжовник Йоан Екзарх – надзорник на манастирите по времето на цар Симеон І (893-927)[40]. Един от доводите е, че Заветът на св. Иван Рилски съдържа 58 цитата от Библията и неговият автор препоръчва на последователите си да четат светите отци като св. Антоний Велики, св. Ефрем Сириец, св. Теодосий Велики и други. Но от казаното дотук е ясно, че Иван не преминава направо от селското стадо към отшелнически подвиг, а се обучава в продължение на години в школата на Бобошевския манастир, а може би и другаде.

Цанко Цанев предлага ексцентричната хипотеза, че св. Иван бил тъждествен с Иван – третия син на цар Симеон I. Той прави опит за преврат, хвърлен е в тъмница, успява да избяга във Византия, но е върнат в България при възцаряването на Петър. По-нататъшната му съдба не е известна. Но един светски човек, израснал в лукс и изпитващ болезнена жажда за власт, едва ли би станал доброволен аскет в непристъпна планина[41].

Петър Мутафчиев и Анани Стойнев се позовават на гоненията срещу светеца, за които разказват народните легенди, и вижда в негово лице ранен привърженик на богомилството[42]. Тази версия също е недостоверна, защото в поведението и Завета на рилския отшелник не може да се открие нищо неканонично или антихристиянско. Отказът на отшелника от семейство, кариера, личен живот не означава омраза към света като създаден от зла сила, както учи богомилството като част от гностицизма[43]. Това е самоотречение в името на съвършенството като подражание на Бога, заповядано от Спасителя (Матей 5:48). Чрез самоотречението светецът превръща живота си в непрекъснато покаяние за своите и световните грехове. Чрез духовната чистота и непрекъснатата възхвала на Твореца той се уподобява на ангелите, става буквално ангел в плът. Ние говорим за св. Иван като основател на отшелничеството като вид монашеска аскеза в България и другите славянски страни. Но всъщност той не налага нищо свое или ново. Св. Иван е само приемник и последовател на тази древна християнска традиция, която възниква в Египет през ІІІ-ІV век и се разпространява широко в Близкия Изток, Византия и Западна Европа през Средновековието.

Мнозина се задържат около Божия угодник и пожелават да се отдадат на подвизи като него. Построяват малък манастир, чийто пръв игумен става сам преподобният Иван. Преди смъртта си той оставя писмен Завет на своите ученици и следовници, в който отправя съвет: „Новопокръстените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави…” Първоначално храмът е устроен в пещерата, където по-рано живее св. Иван. На 70-годишна възраст преподобният блажено предава духа си на Бога на 18 август 846 година. Той е погребан до самата пещера от братята монаси[44].

Времето на основаване на манастира е спорно и няма сигурни сведения, за да бъде точно датирано. Някои приемат, че е основан през 30-те години на Х век, но Георги Скилица пише, че самата сграда е построена 12 години след смъртта на св. Иван Рилски.

На 18 август Църквата чества успението на светеца, на 19 октомври празнува пренасянето на мощите му в Средец (това е и най-тържественият празник на светеца), а на 1 юли се отбелязва пренасянето на мощите му от Търново в Рилския манастир. Историята по пренасянето на мощите на дивния Рилски подвижник е твърде важна за нас и затова си струва да спрем вниманието си по-долу на нея.

Следва…(виж тук)

____________________________

*Материалът е предоставен от автора малко преди да почине и се публикува чак сега, поради обективни причини, които възпрепятстваха това да стане по-рано.

[1]. Неофит Рилец, йером. Описание болгарского священного монастыря Рилскаго. С., 1879.

[2]. Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917; фотот. изд. С., 1990.

[3]. Киселков, В. Рилският манастир. С., 1937.

[4]. Дылевский, Н. Рыльский монастырь и Россия в ХVІ и ХVІІ в. С., 1946; 2 изд. С., 1974.

[5]. Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947; фотот. изд. С., 1991; http://www.promacedonia.org/id/index.html.

[6]. Христов, Хр., Г. Стойков, Кр. Миятев. Рилският манастир. С., 1957.

[7]. Стефанов, П., йером. Биобиблиография на архимандрит к. б. Климент Рилец. – Духовна култура, 1986, № 3, 12-18.

[8]. Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972.

[9]. Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура. С., 1975.

[10]. Фекелджиев, Н. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979. 

[11]. Margaritov, M. Das Rilakloster in Bulgarien. Der Versuch einer historischen und stilistischen Einordnung. Kaiserslautern, 1979. 

[12]. Пулос, П. П., архим. Св. Иван Рилски – вечен небесен покровител на българския народ. С., 1992.

[13]. Енев, М. Рилският манастир. С., 1997.

[14]. Рилският манастир. Ред. М. Коева. С., 2000.

[15]. 1100 години култ към Св. Иван Рилски. Съст. Р. Р. Малчев и К. Рангочев. С., 2000.

[16]. Добрев, Ив. Свети Иван Рилски. Под научната редакция на М. Байрамова. Linz, 2007.

[17]. Терзийска, М. Книжовно-просветна дейност на Рилския манастир. От Х век до Освобождението. С., 2009.

[18]. Културното наследство на Рилския манастир – състояние и проучване на перспективи на проучването, опазването и реставрирането му. Отг. ред. Св. Куюмджиева. С., 2011.

[19]. Наследството на отец Неофит Рилски: изкуствоведски, богословски и филологически аспекти. С., 2012.

[20]. Климент Рилец, архим. Пътеводител из Рилския манастир. 10 изд. С., 2006.

[21]. Рилска света обител. С., 2008.

[22]. Пейков, Т. Рилският манастир – стенописи, икони, хоругви, зографи. С., 2011.

[23]. Житие и чудеса на преподобния наш отец Иоан, Рилски Чудотворец. С приложение Заветът на свети Иоан, акатист, канон и народно житие. 2 изд. Зографски манастир, 2008.

[24]. Непубликувани чудеса на св. Йоан Рилски. Съст. архим. Климент Рилец. С., 2012.

[25]. Чолева-Димитрова, А. М. Селищни имена от Югозападна България. С., 2003, с. 166.

[26]. Неофит Рилец, йером. Цит. съч., с. 10, бел. 2.   

[27]. Иречек, К. Пътувания по България. С., 1899, с. 609.

[28]. Dobrev, I. The Cult of John of Rila: New Data. – http://slovo-aso.cl.bas.bg/abstracts.html#DobrevI.

[29]. Barnard, L. The Council of Serdica 343. Sofia, 1984.

[30]. За тези племена вж. Лекционни курсове на проф. Васил Златарски. Т. 1. От праисторическо време до падането на Първото бължарско царство. С., 1999, с. 182.  

[31]. Иванов, Й. Северна Македония. С., 1908, с. 66.

[32]. Дуйчев, Ив. Цит. съч., 95-97.

[33]. Responsa Nicolai I. papae ad consulta bulgarorum (anno 866). Iterum recensuit et in bulgaricum vertit D. Detschew. Serdicae, 1939 (Bibliotheca Universitatis Serdicensis, 213), 90-91.

[34]. Аджа Иб Ад-Дунйа (Чудеса мира). Крит. текст, пер. с персийского, введение, комм. и указ. Л. П. Смирновой. М., 1993, с. 151.

[35]. Житие Колума Килле. Перевод и примечания С. В. Лопухова. – Альфа и Омега, 1997, № 3 (14); http://aliom.orthodoxy.ru/arch/014/014-colum.htm.

[36]. Янкова, В. Св. цар Петър и св. Иван Рилски. История на един мотив. – В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1996, 159-166; Същата. ”И върна златото, а чашата задържа…” (Към тълкуването на един житиен разказ). – В: Дарове и съкровища – духовна приемственост на Балканите. Благоевград. 1997, 271-280.

[37]. Йорданов, Ив. Средновековният Перник според данните на сфрагистиката. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 3, ч. 2, 2007.

[38]. Трендафилов, Хр. Диалогът Иван Рилски – цар Петър като историософски факт. – Преславска школа, 4, 1999, 20-31.

[39]. Добрев, Ив. Свети Иван Рилски.., 302-322; Билярски, Ив. Сказание на Исайя пророка и формирането на политическата идеология на ранносредновековна България. С., 2011 (История и книжнина), 154-159.

[40]. Василев, Р. По въпроса за отъждествяването на св. Иван Рилски с Йоан Екзарх. – Духовна култура, 1976, № 12, 18-26.

[41]. Цанев, Ц. Някои предположения относно свети Иван Рилски, цар Петър и тяхното време. – Преславска книжовна школа, 4, 1999, 44-57.

[42]. Мутафчиев, П. Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. – Философски преглед, 6, 1934, № 2, 97-112; Стойнев, А. Св. Иван Рилски, официалното християнство и богомилството. С., 1991, 3-132.

[43]. Вж. Стефанов, П., архим. Ялдаваот. История и учение на гностическата религия. С., 2008.

[44]. Нестор, еп. Смоленски. В кой ден, в кой месец и в коя година е починал св. Иван Рилски. – В: Светогорска обител Зограф. Т. ІІІ. С., 1999, 66-71; Същият. Кога е починал свети Иван Рилски. – Духовна култура, 2003, № 8, 1-6.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източници Гугъл БГ и Фейсбук.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7it

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s