Людмила Савова

„Имам щура идея: да се направя на луд[1]“. Идеята е на младия Фьодор Михайлович Достоевски, който на 9.VIII.1838 година я споделя с брат си Михаил в писмо до него. Може би тя звучи шокиращо, но по-нататъ­шните му думи я обясняват: „Ужасно е да виждаш човек, овладял недостижимото, човек, който не знае какво да прави по-нататък и си играе с единствената достъпна играчка – с Бога[2]“. Сякаш 17-годишният младеж е изрекъл през XIX вeк тези думи за нас, хората, навлиза­щи в XXI век – всеки със своя Бог, индивидуално моделирал Го според потребностите и желанията си, според степента на отчужденост и егоцентризъм. Защото пророчествата на Достоевски не се отнасят само за православна Русия, а са всечовешки. Сега светът е луд, защото та­кива са нашите правила на поведение и ценности. Валидни са два модела. На Запад – „моделът на действието“, докато Изтокът изпо­вяда философията на съществуването – „модела на приемането“. Чо­векът от постмодерната епоха се мята между нейния европейски мо­дел на постиженията, на придобивките: образователна степен, пови­шение, брак, деца, благосъстояние и така нататък, и от друга страна – между желанието да си отдъхне. То може да бъде удовлетворено в кръгова­та спирала „без начало и без край[3]“, при която няма по-добро място, достатъчно е да си там. Този модел превръща пътуването в цел и ни­какво усилие не се изисква от участниците в него.

Още съвсем млад, Фьодор Достоевски вижда в човека „само едно състояние – атмосферата на неговата душа се състои от слива­нето на небето със земята[4]“. По един конкретен повод той възкликва: „Колко малодушен е човек!“, но само след година написва: „Човекът е тайна. Трябва да я разгадаеш и ако я разгадаваш цял живот, не казвай, че си си изгубил времето; аз съм се захванал с тази тайна, понеже искам да бъда човек[5]“?

Изследователите на Достоевски пишат, че „като пряк пропо­ведник на Православието той се открива пред себе си и пред света едва в последното десетилетие на своя живот, като славянофил и панславист – в последните няколко години[6]“. Като антрополог и психо­лог обаче, като познавач на дълбините на човешката душа, той няма стадии на развитие. И юноша, и в зрелите си години с еднаква сила прониква и осветява вътрешния живот на героите си, борбата им със самите себе си, разкаянието или самоубийството им.

В писмата му виждам два основни центъра – Христос и дете­то, Божественото и неосъзнатото, висшето и неразвитото в човека, мъдрото и детинското, младенчески невинното и крайно порочното. Пътят на бъдещите му герои е страдалческото изкачване от низките езически страсти до одухотворяващата вяра и пречистващата Хрис­това любов.

Още почти дете, Достоевски се отправя в търсене на Бога, защото според него „поетът в порива на вдъхновението разгадава Бо­га, следователно изпълнява предназначението на философията… Зна­чи, философията също е поезия, само че в по-висока степен![7]“ За него това не е абстрактна идея, той я осъществява в живота си постоянно. През същото време, на студентска възраст, той вече се стреми да раз­вива в родните си братя и сестри „всички устреми с оглед християнс­кото начало, гордост със семейните добродетели, страх от порока и безчестието[8]“.

Това е Достоевски – антиномичен и цялостен, противоречив и единен. Твърде често в писмата си пише за пари, които при него „плъзват като раци на различни посоки[9]“, но той си дава клетва, до­ри и да стигне до гладна смърт, да се държи и да не пише по поръчка. Като осъзнава, че по пътя към Бога няма място за компромиси и нагаждане, че трябва да разгори Божията искра в себе си в ярък пла­мък, той не се главозамайва от таланта си. Когато не пише, чете и усъвършенства умението да създава. Препрочитайки свое писмо, ус­тановява, че е: „първо, неграмотен; и, второ, фукльо[10]“. И по-късно признава този свой ужасен порок – неограничено самолюбие и чес­толюбие. Така се вижда той в самоизследването си. Но нима самолюбивият може да обикне човека така, че да проникне с взора си през нечистите слоеве чак до идеалния Божи образ в него, да забележи наличното състояние на духа му и да възсъздаде в него своя идеал? Може би затова Достоевски е близък на всеки от нас – той не се инте­ресува как ние сме изопачили природата си, как нашият индивидуа­лен характер е превърнал в неестествени стремежи дарените ни от Бога склонности.

Достоевски дава сам най-точното определение на своя гений: „При пълен реализъм да открие човека в човека… Изобразявам вси­чки дълбини на човешката душа[11]“. Добре е да се завръщаме по-чес­то към тази мисъл във все по-забързания ритъм на живота си, да за­бавяме непрестанния бяг на мислите си, да спрем да се надпреварва­ме със самите себе си. През 2000 година от Рождество Христово Дос­тоевски ни помага да се върнем към източника, към корена, да разпа­лим угасения душевен пламък, да изпитваме не декларативно, но на практика Христовата любов към ближния си.

През целия живот реализъм съпътства високите идеали на До­стоевски. Той не игнорира мрачното в света, тъмната страна на от­делния човек, но не създава и „розово християнство”, както не съв­сем удачно се изразява много по-късно за него Константин Леонтиев. Във всеки от героите му има тези две потенции, във всяка сцена от романите му присъстват незабележимо две възможности, два пътя – към унищожение и към спасение и възстановяване на Божия образ в човека. Според Достоевски светът ще бъде спасен от красотата, но 20 години той цени повече нетленната хубост. За своя Шидловски например той пише: „Духовната красота на лицето му изпъкна още повече от повяхването на физическата[12]“.

Достоевски е реалист, но реализмът му обхваща единствена­та действителност, която го вълнува – духовната. Той не е мистичен фантаст, както биха го определили повърхностно някои, неговите пророчества се сбъдват в детайли, неговите теми преминават от сфе­рата на частния случай в главни и обобщаващи.

Спрях се на някои негови мисли от младежкия период поради тяхната важност за изследване на цялостното му творчество – те съдър­жат ключа към него. А учението му, въплътено в характерите на съзна­телно изповядващите своята вяра, изобразено чрез описание на руско­то старчество и монашество, все още чака своите изследователи. През XXI век продължава изучаването на Достоевски и усвояването от нас на истинските му уроци по състрадание, милосърдие и следовничество на Христа, защото той беше „каещ се[13]“.

__________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2000, 1-4, с. 80-82. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. XII. С., 1994, с. 13.

[2]. Пак там.

[3]. Ейвъри, Б. Принципи на психотерапията. С., 2000, с. 42.

[4]. Достоевски, Ф. М. Цит. съч., с. 17.

[5]. Пак там, с. 26.

[6]. Ф. М. Достоевскип и Православие. М., 1997, с. 34.

[7]. Достоевски, Ф. М. Цит. съч., с. 17.

[8]. Пак там, с. 25.

[9]. Пак там, с. 35.

[10]. Пак там, с. 45.

[11]. Пак там, с. 49.

[12]. Пак там, с. 35.

[13]. Ф.М. Достосвский и…, с. 30.

Изображения: авторът Людмила Савова (1952-2017) и Фьодор Михайлович Достоевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7hk