Иван Ж. Димитров

В следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният”, който от 1967 година до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика. Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бог и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика[2].

Всепризнат майстор в тази област през Късното средновековие е ангелогласният българин Йоан, носил прозвището Кукузел. И естествено за всеки човек в България, който иска да е верен на дълговековната традиция в областта на църковната музика, няма друга по-подходяща личност, към която да обърне поглед и да потърси приемственост. Но през 60-те години на миналия век в България на понятието традиция се гледаше с подозрителност. Последната произлизаше от едно основно съмнение на тогавашните властници, че всеки българин, който говори за традиция, не иска да строи новия, „социалистическия” строй (колкото и странни да изглеждат днес онези политически клишета!), а има неблагонадеждни стремежи към реставрация на стария режим – независимо в коя област на живота иска той да подкрепи традициите. Тъкмо в онази нелека епоха петима студенти в Духовната академия „Свети Климент Охридски[3]” в София решават да създадат състав за концертно изпълнение на православна църковна музика извън храмовете. Те дават на състава името на преподобния Йоан Кукузел Ангелогласния, защото той им е високият образец по пътя на усъвършенстването в тази музика. Така през есента на 1967 година се появява вокалният квинтет „Свети Йоан Кукузел – Ангелогласният”.

Едва ли е нужно да се дават много примери и доказателства за рушенето на традициите в онова време. Достатъчно е да посочим отказването от името „Свети Климент Охридски” на Софийския университет[4] или изхвърлянето на Богословския факултет от състава на университета. Истина е, че на мястото на унищожените традиции управниците от онова време се стараеха да създадат нови традиции, които да отговарят на тяхната идеология и да изместят старите вековни традиции[5]. Но кой днес помни техните опити и какво остана от тях? Всичко стана на „прах и пепел[6]”.

Самото създаване през 1967 година на малък вокален състав, който да изпълнява православни църковни песнопения на сцена извън храмовете, е нещо уникално за онези години на държавна атеистична политика и всеобхватна пропаганда в тази насока. Защото тогава на Православната църква, както и на другите вероизповедания в страната, се гледаше като на идеологически противници на комунистическия режим и зорко се следяха всички техни действия. Това добре се вижда от докладна записка до Политическото бюро[7] на Централния комитет на Българската комунистическа партия през 1957 година, в която с тревога се отбелязва: „…дейността на църквата и духовенството се засилва. Предприети са организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията сред трудещите се, за запазване и укрепване на религиозните обичаи и обреди, която активност в редица случаи намира израз в нелоялни и реакционни прояви[8]”. От документа се разбира, че в цялата страна местните организации на Българската комунистическа партия  следят и докладват за дейността на Българската православна църква и останалите вероизповедания: „Изнесени бяха много факти за рязко оживление на религиозната пропаганда, за нелоялни прояви на редица местни свещеници и отделни ръководни духовници, за подценяване и занемаряване на идеологическата борба срещу религиозните предразсъдъци”. В нашия контекст интересното е, че сред „най-съществените прояви на църковно-религиозната дейност в страната” се посочва следното: „При енорийските храмове в по-големите градове и сега се изграждат православно-християнски братства със смесен, дамски или младежки хор. На много места хористите получават възнаграждение за всяка спявка от 10 до 60 лева. В страната се изграждат църковно-братствени, а на отделни места и така наречените „подвижни библиотеки”, от които се раздават на гражданите хиляди екземпляри религиозна книжнина, изпълнена в редица случаи с най-реакционно и антисъветско съдържание[9]”. Прави впечатление, че акцент се слага на три дейности на Църквата: организиране на православни братства (сдружения на вярващите от енорията, тоест от района на даден храм, за религиозна просвета, благотворителност и поклонничество), формиране на хорове за участие в богослуженията и създаването на православни подвижни библиотеки[10].

Антирелигиозните настроения на Българската комунистическа партия, която по това време управлява страната ни, не се променят и през следващите години. Дори се случват неща, които от днешна гледна точка изглеждат необясними: разрушаването през 1975 година на големия и красив храм „Всех Святих” в Русе, забраната на религиозни ритуали при погребения на гробищата, обявяването на Русе и Бургас за атеистични градове и други. Затова появата в онези години на състав, който си поставя задачата да пее църковна музика извън храмовете, беше голямо постижение. Но тук трябва да се направи едно важно уточнение: тази музика не беше представяна като църковна, православна и прочее, а като „старобългарска музика”. Безспорно, тя си беше и си остава православна църковна музика, изпълнявана от векове и до днес по време на богослуженията, но за да излезе тя в изпълнение на светска сцена, трябваше да се прибегне до тази хитрост. И трябва да се подчертае, че тази хитрост беше приета, защото по принцип Църквата е институция, градена и стъпила здраво на хилядолетни традиции. Развитието на църковната музика, известна и употребявана сега, може донякъде да се проследи през второто хилядолетие след Христос, така че във всички случаи тя възхожда към епохата на Първата българска държава, когато нашият народ е приел християнството с неговата цялостна култура – писменост, музика, изобразително изкуство, архитектура и прочее. Затова с основание може да се каже, че разцветът на византийското християнство, включително и на културата му, и неговото възприемане от българите съвпадат по време. Известно е също така, че има редица песнопения, които носят определението „старобългарско”. По този начин ние, основателите, компромисно приехме определението на нашите църковни песнопения като старобългарски[11].

Когато се стигна до определяне на име на състава, пишещият тези редове направи предложение да се спрем на преподобния Йоан Кукузел, родом българин, взепризнат византийски църковен композитор и изпълнител, после монах в атонския манастир „Великата лавра“ и накрая признат за светец. Съображенията ми бяха, че вместо да се връщаме към други известни имена на църковната музика като сирийците Роман Сладкопевец (VI век), Йоан Дамаскин и Козма Маюмски (и двамата от VIII век), по-добре беше да предпочетем българина Йоан Кукузел, щом ще претендираме (повече или по-малко основателно), че ще изпълняваме старобългарска музика. Авторството на това предложение беше припомнено в предаване на БНТ 1 по повод 50-годишнината от концертната дейност на състава от един от основателите му – Тивериополския епископ Тихон[12] .

Онова, което ние – основателите на вокалния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел” през 1967 година още не знаехме, беше, че нашият студентски състав е имал свой непосредствен предшественик в лицето на една група от видни църковни певци от предишното поколение. Макар тогава вече в пенсионна възраст, те бяха добре известни и все още активни. В групата са участвали Петър Динев, Иван Попвасилев, Георги Попйонков и дякон Йордан Мицов[13]. Повод за събирането на групата и за изпълняването от нея на програма от старинна църковна музика било участие във Фестивала за стара църковна музика на източноевропейските народи в град Бидгошч, Полша, където от българска страна участвали музиковедите проф. Венелин Кръстев, Лада Брашованова и з.д.и.[14] Петър Динев. Последният, като дългогодишен преподавател по църковна музика и изпълнител на песнопения, композитор и хоров диригент поканил другите трима добри изпълнители на такива песнопения, за да илюстрират по време на фестивала научния доклад на проф. Венелин Кръстев. Петър Динев подбрал[15] предимно песнопения на св. Йоан Кукузел и така българските певци изнесли 80-минутен концерт в град Бидгошч, както подробно разказва Георги Попйонков: „На 14 септември 1966 година ние, з.д.и. и музиковед Петър Динев, Иван Попвасилев, Георги Попйонков и (покойният вече) дякон Йордан Мицов, се представихме по искане и заповед на нашата Дирекция за музика[16] на Фестивала за стара църковна музика на източните европейски народи в град Бидгошч, Полша. Това беше самостоятелен наш (на българските представители) концерт, който трая 80 минути. Имаше и предварителна беседа на тази тема за „Старобългарското пеене през средните векове”, изнесена от проф. Венелин Кръстев. В делегацията беше още и известната ни музиковедка Лада Брашованова. Концертът ни мина при много голям успех. Прекрасната и много акустична зала в Бидгошч (Залата на Померанската  филхармония) беше препълнена. За пръв път другостранните певчески представители слушаха едногласно старобългарско църковно пеене, докато другите делегации (на СССР, Полша, Румъния и други) се представиха с хорово многогласно пеене. Нашето пеене направи силно впечатление може би и поради това, че главните номера в програмата ни бяха песнопения от гениалния средновековен български композитор и певчески изпълнител Йоан Кукузел: „Владику и священоначалника…”, три откъса от Полиелея на българката, Херувимска песен и други, които и досега са главните изпълнения на ансамбъла „Йоан Кукузел”. Рецензиите и изказванията в полската преса на другия ден бяха много ласкави за нас. Главната мисъл беше, че „българите пяха автентично, както си е било в България през средните векове”, каквато беше задачата на този фестивал – да се покаже автентично средновековно пеене. Концертът ни беше заснет на магнетофонна лента и може би изпратен в Радио „София” (така пожела нашата делегация).

След концерта ние, изпълнителите, заедно със з.д.и. Петър Динев, проф. Венелин Кръстев и Лада Брашованова, се събрахме за кратък разбор. След като се изказаха всички, че поставената ни задача се изпълни много добре, накрая се направи предложение да се препоръча в бъдеще такова представяне да се изпълнява от по-голяма певческа група (10-12 души мъже), която да бъде предварително обучена и подготвена за такова специално едногласно старобългарско пеене.

След това през същата 1966 година на 23 октомври същите изпълнители под ръководството на г-н Петър Динев изпълнихме същата програма от Бидгошч пред Радио „София” за запис на магн[етофонна] лента. След една година, на 1 октомври 1967 година, бяхме повикани същите изпълнители в Радио „София” да изпеем „Придворната херувимска песен“ на 6-ти глас от Йоан Кукузел” (12-минутен запис). По този начин в Златния фонд на Радио „София” останаха за съхранение и използване магнетофонни записи (всичко 96 минути) от ценно изпълнение на старобългарска църковна музика, предимно от Й[оан] Кукузел.

Ясно е, че това представяне на нашата малочислена група на фестивала в Бидгошч, Полша, през 1966 година и записът ни пред Радио „София” през 1966 и 1967 година би следвало да се счита за начало на тази дейност, която послужи после за образуването на вокалния състав „Й[оан] Кукузел”, изтъква Г. Попйонков[17].

От тези писмени сведения се вижда, че интересът към средновековния композитор и изпълнител Йоан Кукузел е бил събуден от Петър Динев, който организира певческа група за изпълнение на негови песнопения по конкретен повод – фестивала в Бидгошч, Полша. Концертът на този фестивал е бил записан на магнетофонна лента и независимо дали е бил изпратен след това на Радио „София” или не, в радиото е проявен интерес към тези изпълнения и е направен запис още през следващия месец – октомври 1966 година. А през 1967 година за 1 октомври, църковния празник на двамата велики композитори и изпълнители на източноцърковна музика св. Роман Сладкопевец и св. Йоан Кукузел[18], същата група певци изпълнява творбата на последния – „Придворната херувимска песен“ на 6-ти глас. Георги Попйонков правилно отбелязва, че участието на малката група български църковни певци  на фестивала в Бидгошч и записите в Радио „София” на нейни изпълнения „би следвало да се счита за начало на тази дейност, която послужи после за образуването на вокалния състав „Йоан Кукузел”. Този първи пробив е направен от тях благодарение на обществения авторитет на Петър Динев и Венелин Кръстев, които представят песнопенията на Йоан Кукузел като старобългарски. Така появата на вокалния квинтет „Йоан Кукузел – Ангелогласният” в спектакъла на известния режисьор Стефан Харитонов[19] „Старобългарски страници” e вече продължение на пионерската дейност на групата църковни певци начело с Петър Динев. Истината е, че ние, членовете на квинтета, не знаехме за техните прояви, защото в силно ограничената информационна среда на онова време за такива неща просто нямаше място. Освен това самите участия и изпълнения на тези песнопения от създадената ad hoc група на Пeтър Динев не може да се каже, че са легитимирали представянето им на широката публика, която беше строго охранявана от властта срещу всякаква „идеологическа пропаганда”, за да се изразим с езика на онова време. В това отношение показателна е и реакцията на цензурата срещу появяването ни в спектакъла като изпълнители в расà. Независимо от цялата атмосфера на спектакъла, която дори предполагаше такава дреха, расàта ни бяха забранени и продължихме да излизаме на сцената с фракове и виолетов пояс[20].

Следва…(виж тук)

___________________________

*Публикувано в „Св. Йоан Кукузел – личност, творчество, епоха“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, с. 343-355. Същата статия е възпрозведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. После наричан вокален ансамбъл, камерен ансамбъл или камерен хор.

[2]. И от това правило има някои малки изключения. Например в православните църкви на Йонийските острови (Керкира, Итака, Левкада, Кефалония, Закинт и други) и досега се практикува съпровод на църковните песнопения на хармониум. Обяснението е, че тези острови векове наред са били владение на италианците, там живеят също италианци и има католически църкви с органи. Подобни примери има и в църкви на православната гръцка диаспора. На Йонийските острови някои дейци на църковната музика заявяват, че тази църковна музика, която се изпълнява многогласно на остров Керкира, е „истинската византийска музика, която се е пяла в Константинопол преди завземането му от османските турци през 1453 година, а представяната днес като византийска музика в останалите части на Гърция е неавтентична, защото е приела анадолските примеси по време на османското господство” (Виж Ζούμπος, Γ. Το αρμόνιο και η Εκκλησία του Αγίου. – Corfu History https://www.corfuhistory.eu/?p=2530 – към 10.9.2020 г.).

[3]. Духовната академия „Свети Климент Охридски” е продължител на традицията на Богословския факултет, който по идеологически причини беше изключен за 40 години (от 1950 до 1991 г.) от състава на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. От своя страна университетът пък се беше отказал дори от името на патрона си, защото… този патрон бил „някакъв си поп”!

[4]. При внимателно вглеждане във фронтона на централната и най-стара част на основната сграда на университета (известна разговорно като Ректората), високо над централния ѝ вход могат и сега да се видят замазаните следи от крепителите на буквите от името на университета, сменяли местата си съобразно поредната смяна на това иначе славно име.

[5]. Например Гергьовден беше преименуван в Ден на пастира, Трифоновден – в Ден на лозаря, цяла поредица християнски обреди (кръщение, венчание и прочее) бяха заместени със светски подобия на обреди и така нататък. „Новите традиции” бяха помпозно определяни като „здрави, социалистически” и прочее.

[6]. Вж. Битие 18:27.

[7]. Това е върховният ръководен орган на БКП, който взима най-важните решения за управлението на цялостния живот на страната. В него по това време влизат десетина души, сред които са Тодор Живков, Вълко Червенков, Антон Югов, Станко Тодоров и други.

[8]. Докладна записка на Екатерина Аврамова, завеждаща отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП, от 4 ноември 1957 г. ЦДА, ф. 1б, оп. 6, а.е. 3472, л. 2 (машинопис). Разбира се, твърденията за предприетите „организационни и идеологически мерки за широко разпространение на религията сред трудещите се” и така нататък са пресилени с цел да се оправдаят рестриктивните мерки на управляващите.

[9]. Пак там.

[10]. Силните ограничения в издаването на религиозна книжнина след 1944 година и насилственото унищожаване на огромни количества от съществуващата такава налага да се прибегне до този вид „подвижни библиотеки”, защото ограничените наличности от книги не са могли да стигнат до всяка църква, още по-малко – до всеки желаещ християнин.

[11]. Историците на музиката най-добре знаят колко е относително едно такова определение.

[12]. „Ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласния“ чества 50-годишен юбилей”. Предаване: Култура.БГ , 1.11.2018 г. – https://bnt.bg/news/ansambal-sv-yoan-kukuzel-angeloglasniya-chestva-50-godishen-yubilei-v181327-204903news.html?page=12 (към 10.9.2020 г.)

[13]. Петър Динев (1889-1980 г.) е музиковед и композитор, удостоен с престижното звание „заслужил деятел на изкуството”; Иван Попвасилев (1898-1982 г.) е учител в софийска гимназия и инспектор в Министерството на просвещението, а след 1944 година учителства в Софийската духовна семинария и е виден църковен певец; Георги Попйонков (1911-1993 г.) е диригент на мъжкия четиригласен хор в старинния столичен храм „Света Софѝя” и преподавател по църковна музика в Духовната академия; дякон Йордан Мицов (1918-1978 г.) по-късно става свещеник в българската православна църква в Будапеща и накрая служи в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”, той е дългогодишен певец и първи солист в Българската хорова капела „Светослав Обретенов”. Вж. и „130 години от рождението на Петър Динев“, предаване по БНР „Христо Ботев”, 3 юли 2019 година: https://drive.google.com/file/d/1k92PfhY6HJY1OPjf8nFBxSPrp85N8cZU/view?fbclid=IwAR23SxYDj8Zzy_ UE5wpiBCQVSKhxWMGT0vcmPGLVFC8jNAWA2VdD5hwPN1M

[14]. Обичайното съкращение на почетното звание „заслужил деятел на изкуството” от наградната система на Народна република България. Петър Динев е удостоен с него през 1969 година за своята 80-годишнина.

[15]. По свидетелството на Иван Попвасилев, подписано на 27 юли 1979 година в София и пазено в архива на Вокален ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният”, съхраняван от сегашния диригент Кристиан Попов (машинопис).

[16]. Дирекция „Музика” или наричана още „Концертна дирекция” е регионално държавно дружество за организиране на музикални (индивидуални или групови) прояви в страната и чужбина. След промените от 1989 г. съществувалите дотогава из цялата страна концертни дирекции се сливат в Агенция „Музика” – София, чийто правоприемник сега е Национална агенция „Музика” ЕООД с принципал Министерството на културата.

[17]. Авторът на тази информация е записал накрая: „София, октомври 1978 г. Георги Попйонков, бивш старши преподавател по църковна музика в Духовната академия”. Архив на Вокален ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласният” (машинопис).

[18]. Световният ден на музиката се отбелязва едва от 1974 г. по решение на Международния съвет за музика при ЮНЕСКО, а празникът на българските певци и музиканти е обявен през 1980 г. по повод 700-годишнината от рождението на св. Йоан Кукузел.

[19]. Стефан Харитонов Чалгаджиев (1929-1995 г.).

[20]. Вж. посоченото по-горе в бел. 13 предаване „Ансамбъл „Св. Йоан Кукузел – Ангелогласния“ чества 50-годишен юбилей”.

Източник на изображенията Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7bq