Димо Пенков

Отношението между вяра и научно познание е твърде стара и комплексна тема. Въпреки това, остро поставеният проблем за несъвместимостта на научното познание и религиозната вяра през последните три столетия, както е известно, се разглеждаше по радикален начин. Предста­веният доклад е само едно лично докосване до проблема и би могъл да постигне целите си дотолкова, доколкото насочва към бъдещи размишления и диалог върху този сложен въпрос. Окачествяването на религиозната вяра за несъвместима с науката, е провъзгласено предимно от философите на западноевропейското Просвещение в рамките на собственото им неспокойно търсене при обосноваването на антропоцентричния и атеистичен възглед за живота и света, имащ също за основна цел еманципирането на науката от религиозната вяра. Проблемът за отношението между религиозна вяра и научно познание, който занимава в противоречив дух главно западноевропейското Средновековие, заради принципите на схоластичната философия и богословие, никога не е поставян със същата острота или по подобен начин в православния свят, защото научното изследване никога не е осъществявано в дух, противопоставен на православната вяра. Както правилно отбелязва митрополит Филарет (Дроздов) “вярата Христова не е във вражда с истинното знание, защото не е в съюз с невежеството” (Кураев 2007, 65). Съвременното християнско разбиране по проблема за отношението между вярата и знанието свидетелства за голямо разнообразие, пъстрота и несъвпадане на становищата при разглеждането на поставения проблем. Те се коренят предимно в различията на историческата традиция и в особеностите на православното, римокатолическото и протестантското богословие Съдържанието на религиозната вяра се намира отвъд пределите на конкретната и изграждаща се върху доказателства методология на научното изследване и познание. И това важи, както за трудността да се приведе доказателство за потвърждаването или възприемането на съдържанието на вярата, така също и за съответната невъзможност да се отхвърли научно нейното трансцендентно съдържание. Така, както посредством методологията на научното изследване, науката не може да докаже по позитивен начин трансцендентния елемент на вярата, така именно тя не може да я отхвърли със същия научен подход (Дамаскинос 2009, 9).

Темата за отношението между религиозна вяра и научно познание, поставена в миналото като специфично философски проблем за приоритет помежду им, не се изчер­пва с обичайните едностранчиви идеологически или философски афоризми (Дамаскинос 2009, 10). Изглежда, че съществува едно широко разпространено убеждение сред по-голямата част от интелектуалната общност, че вярата в Бога се основава на всякакви ирационални и незрели нужди и желания, а знанието се корени в рационалната оценка на това, как всъщност стоят нещата.

Понятието “знание” спада към областта на науките. Обективното знание се основава върху рационалното познание и подлежи на доказване в каузални зависимости. То претендира за правилност и универсална валидност. Това знание всъщност е непълно знание. То има своята компетентност само в съответната област. Извън нея то се превръща в заблуда (Хубанчев 2005, 182). Днес научното знание като цяло е в изключителен възход. Науките имат общовалидна истинност и значимост в своите области и граници. Това е естествено и никой не отрича този факт. Знанието обаче е нещо определено, и по този начин – ограничено. Разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл (Пенков 2009, 157). И известната фраза на Фьодор Михайлович Достоевски, че “Ако няма Бог, всичко е позволено”, е валидна не само като морално правило, но и като епистемологичен принцип. Това означава, че легитимното използване на понятието “истина” или вярването, че “истината” може да бъде доказан предикат на нашето познание, е възможно при положение, че съществува абсолютен Разум (Колаковски 1996, 79). Отношението на човека към Бога не се изразява чрез знанието, а в акта на вярата. Вярата е онази свобода, която Творецът е вдъхнал на човека заедно с живота (Хубанчев 2005, 91). Вярата не може да бъде дело на произволен избор, а веднъж приета от сърцето, тя изисква верен живот и дела на вярност. Ето защо вярващият отговаря пред Бога за онова, в което вярва със сърцето си, което изповядва с устата си, и което осъществява чрез делата си (Срв. Иаков 2:20).

Религиозната вяра предполага, а не отменя рационал­ното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в при­родата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател (Пенков 2005, 78). В тази посока са и разсъжденията на Алберт Айнщайн, който признава: “Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух, Който разкрива Себе Си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем” (50 нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога 2006, 16).

По силата на своята най-дълбока същност, знанието винаги е било и е търсене на ориентири в действителността и във вътрешния свят на човека. Вярата, от друга страна, не е сляпо натрупване на неразбираеми парадокси (Рацингер 1988, 51). Един от митовете, врязали се в религиозните представи на съвременните хора, се отнася до думата “вяра”. “По-добре е да се знае, отколкото да се вярва… Вярата е за слабите… Религията се занимава с вярата, а областта на знанието принадлежи на науката… Вярват само в това, което не може да се докаже”. Такива са формулите от светския катехизис (Кураев 2007, 7). Човекът не притежава абсолютно познание. Или казано с думите на Блез Паскал “нашето познание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата“ (Паскал 1997, 73).

Идеята за автономен човешки разум се оказва несъ­стоятелна и от позициите на съвременната теория на на­уката. Затова цялата човешка наука е преходна, което е ясно отбелязано и от Карл Попър:“старият идеал на науката – аб­солютно сигурното знание – се оказа идол. Изискването за научна обективност води до това, че всяка научна теза е преходна. Учен е не този, който притежава знания за някакви непоклатими истини, а който безкомпромисно, критично, непрекъснато търси истината” (Цит. по Гит 1997, 24).

Стремежът към познание е естествен за всички хора и предметът на този копнеж е истината. Човекът е “един­ственото същество в целия видим космос, което не само е способно да притежава знания, но и знае за това си знание, поради което желае да постигне действителната истина на нещата, заставащи пред погледа му. Никой не може да остане действително безразличен към истинността на своето знание” (Йоан-Павел II 1999, 38). Двете мощни сили, които оказват влияние върху човека, са силата на неговите религиозни интуиции и силата на неговото влечение към точни наблюдения и логически дедукции. Или казано с думите на Алфред Уайтхед “от една страна – закона на гравитацията, а от друга – съзерцание на красотата на светостта” (Уайтхед 1990, 246).

Равнопоставеното взаимодействие между вярата и знанието се корени в изначалната идентичност на самия чо­век, който емпирично осъзнава и изживява неразривната връзка между създадено и несъздадено в своя индивидуален живот. Вярата и знанието са две естествени прояви на чо­вешкия дух, които имат едно и също основание – личността на човека. “Без реалната психологична връзка, пише Спиридон Казанджиев, между логическото и интуитивното, или знани­ето и вярата, не би било възможно никакво човешко същес­твувание; фактически, тя може да бъде разкъсана само за абстрактния човек, който няма биологическо, индивидуално-психическо и културно-историческо битие. Само у тоя абст­рактен човек би било възможно тъй нареченото “чисто” мис­лене – за живия човек той е логическа фикция” (Казанджиев 1939, 100). Вярата по своето същество е непосредствена и естествена убеденост в известни истини, които излизат из­вън пределите на опита. Знанието пък в своите последни ос­нови е също така непосредствена убеденост в истини, които лежат в основите на опита и поради това са вън от него (Гяуров 1926, 221). Познаващият и вярващият човек не са съставени от две различни личности, вътрешно несвързани и неинтегрирани. Стремежът към вътрешно единство в това отношение по необходимост поставя въпроса за взаимовръз­ката между вяра и знание. Философията на XIX-ти век прави опит да отговори на този въпрос с различни модели, които всъщност са различни тълкувания на предложената от Имануел Кант програма за взаимно признаване на двете области – вяра и емпирично знание. Един от тези предста­вители е Фридрих Шлаермахер. Той счита, че сетивния свят е свят на разсъдъка, който организира всичко в материалната действителност в съответствие със специфичните закони на разсъдъчната дейност. Свръхсетивният свят се отнася изця­ло към сферата на чувствата, която е обусловена от отноше­нието на човека към свръхестествената причина на собстве­ното му съществуване, а нейната религиозна изява е чувст­вото на зависимост от Бога (Шлаермахер 1994, 26).

Основният въпрос, пред който сме изправени, е можем ли изобщо да говорим за две области на действител­ността, във всяка от които властват различни правила, или да назовем едната от тях “реална”, противопоставяйки я на другата? На този въпрос съществуват три класически отго­вора. Те предлагат да се избира между знанието и вярата и неизбежно избират или знанието, или вярата, или известна пропорция знание и известна пропорция вяра. Николай Бердяев формулира трите решения по следния начин:

1. Върховенство на знанието и отричане на вярата.

2. Върховенство на вярата и отричане на знанието.

3. Дуализъм на знанието и вярата (Бердяев 2002, 207).

Ние не можем да приемем нито едно от двете крайни схващания, според които вярата и знанието се изключват взаимно, тогава остава по необходимост да приемем третото схващане. Вярата и знанието взаимно се допълват, като всяко от тях действа в своята област. Точно това показва и опитът на много от бележитите философи и учени, които едновременно с това са били и дълбоко вярващи. Към такава комплементарност насочва и Свещеното Писание, което внушава и одобрява използването на разума и знанието (Срв. Притч. 3:13-18; 8:10-11; Сир. 6:18-37). В Новия Завет сам Господ Иисус Христос ясно посочва важността от придобиване на истинско знание (Иоан 5:39; 12:35, 46) и изобличаване на лъжливата мъдрост и човешките заблуди (Лука 11:52; Матей 22:29). Светите Апостоли призовават хората, да не бъдат “деца по ум”, а “пълнолетни”(1 Коринтяни 14:20). Историята на Църквата свидетелства, че много от Отците и учителите са притежавали дълбоки и обширни познания в областта на философията, историята и естествените науки (например св. Юстин Философ и Мъченик, Климент Александрийски, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и много други).

Всеобхватното знание е по-скоро процес, който се поддържа и продължава само посредством интелектуално и духовно усилие и синергия между вярата и знанието. За съжаление, както правилно отбелязва Алфред Уайтхед “науката се преподава като нещо фиксирано и стабилно, а не като система от познания, чиито живот и стойност зависят от нейната подвижност и готовност да ревизира мигновено своите най-ценени конструкции, когато нови факти, или нови възгледи подсказват възможността за алтернативни’’ (Цит. по Маслоу 2001, 361). Теорията на прогреса – постъпателното развитие на човечеството – след Чернобил и Фукушима изгуби още една част от претенциите си за предсказателна сила. Човечеството вече усеща реалността на обратното движение – към разпад. Не бяха ли атомните електроцентрали квинтесенция на научните и техноло­гичните достижения? Затова “учените вече не могат само да се гордеят с успехите на науката; те са длъжни да виждат и онези инфернално-зловещи страни на своята дейност…” (Горичева 1991, 10). Абсолютната вяра във всесилието на науката и разума остава в миналото.

Отличителна черта на нашата съвременност е нараст­ващата тревога за бъдещето на човечеството. Тази тревога се споделя в еднаква степен и от религиозните, и от научните дейци. Мнозина са склонни да обвиняват съвременната наука в това, че в стремежа си към окончателното и ця­лостно опознаване на света, може да доведе човечеството до деградация, дори гибел. Въпросът за моралната отговорност на учените с невиждана досега острота се поставя във връз­ка с овладяването на атомната енергия, усвояването на космическото пространство, глобалната информатизация, поразителните успехи на генното инженерство, биоинженеринга, клонирането, а така също и във връзка с назряващата екологична катастрофа на нашата планета. Парадоксът се състои в това, че науката започна все по-активно да търси начини да се защити от създадените от самата нея изобретения и открития. Нравствените закони, които трябва да управляват науката и към които безусловно трябва да се придържа учения, са формулирани преди две хиляди години в Проповедта на планината (Матей 5:1-7, 29; Лука 6:17-49). Практиката на тоталитарните режими нагледно показа, до какво водят опитите да подменят тези заповеди с по-прагматични и примитивни принципи (Фортов 1998, 12).

Вярата и знанието са “два стълба” на човешкия дух, които са с различен облик, но се коренят в Бога и могат да се намерят пресечни точки и по този начин да се търси действен принос за ефективен диалог. Със своята вяра ние разширяваме познанията си, а със знанията си подкрепяме вярата (Гяуров 1926, 176): “Чрез вяра проумяваме” (Евреи 11:3), казва св. апостол Павел. От своите последователи Иисус Христос изисква не само вяра, а и знание: “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан 17:3).

Действително, знанието отнасящо се до физическите реалности представлява напълно обективно, леко конструируемо и достъпно за интелекта на всеки от нас. Физическите явления носят чувствен характер, могат да бъдат описани с помощта на количествените мерки, да бъдат под­ложени на математическа обработка и изтълкувани от гледна точка на логиката. Опитът на последните няколко столетия доказва, че човешкият разум е в състояние да подчини природата, тоест да разкрива нейните тайни и да заставя някои природни стихии да служат на потребностите и желанията на хората, чиито живот става по този начин много по-лек, благоустроен и приятен. Така в наши дни се поставя мита за науката, като единствения “ефективен” способ за познание. Несъмнено, благодарение на нея човек днес изследва както безкрайното космическо пространство, така и най-миниатюрните частици на материята; благодарение на могъществото на науката на него му се отдава да направи преодолимо всяко разстояние по повърхността на земята, да победи много болести и така нататък. Ето защо съвременният човек лесно изпада в гордост и започва да приписва на науката и себе си тези блага, които по-рано дълго и безутешно се е опитвал да измоли от Бога (Яннарас 1992, 75-76).

“По въпроса за отношението между християнската вяра и позитивните науки, Православната църква не се стре­ми към настойничество върху развитието на научните търсения и избягва да взема отношение по всеки научен въп­рос” (Съвременно свидетелство на вярата 2009, 34). Православното богословие обаче е призвано да търси и намира отблясъците от Божествено откровение във всички области на живота, в това число и в областта на съвременното зна­ние в цялата негова многоликост. “За православното разби­ране свободата на изследването е дар от Бога към човека. Същевременно обаче, Православието отбелязва опасностите, които се крият в определени научни достижения, отбелязва границите на научното знание и съществуването на друго “знание”, което не се вписва в полето на науката. Много често именно това знание се оказва необходимо за пра­вилната употреба на свободата и за оползотворяването на плодовете на науката чрез ограничаването на егоцентризма, и чрез уважението към ценността на човешката личност” (Съвременно свидетелство на вярата 2009, 34).

Целта на науката и основен дълг на учения е да търси истината. Затова православната визия по разглеждания проблем, се състои в това, да отхвърли моногобройните опити да се постави науката в служба не на истината, не на хармоничното устройство на живота, а на частни, користни интереси, на първо място властта и алчността. Ние знаем, че критерият за увереното отделяне на зърното от плявата в тази сложна област, се дава единствено от вярата, духовния опит и духовното наставничество на Църквата (Алексий II 1998, 4). Не може да има противоборство, разделение или отчуждение между християнската вяра и знанието, защото те двете, дори и в своята различност, трябва да се обединят в истината. И двете играят важна роля в служението на истината и намират своя фундамент в истината.

И така, какви трябва да са отношенията между нау­ката и религията, между вярата и знанието? Длъжни ли са те и занапред, основавайки се на историческо недоразумение, да странят една от друга, или е настанало време за диалог и взаимодействие при запазване на определена автономия?

Днес човечеството стои пред дилема: или прогреса на науката и техниката трябва да бъде съпроводен с нравствен прогрес на човека, или човечеството ще загине. Пред лицето на тази апокалиптична опасност, пред нас друг път няма, освен пътят на диалога и сътрудничеството между религията и науката, между вярата и знанието.

________________________

*Публикувано в Религиозна идентичност и светоглед (Човекът в европейската цивилизация на XXI век), С., 2019, с. 349-359. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Използвана литература:

Алексий II 1998: Алексий И,патр.Московски и на цяла Русия В:Вера и знание. Наука и техника на рубеже столетий.М. 1998.

Бердяев 2002: Бердяев, Н. Съчинения в шест тома. Т. I. Философия на свободата. С., 2002

Гит 1997: Гит, В. Творил ли е Бог чрез еволюция? С., 1997.

Горичева Т. 1991:.Православие и постмодернизм. Л., 1991.

Гяуров 1926: Гяуров, Хр. Въведение в православното догматическо богословие. С., 1926.

Дамаскинос 2009: Дамаскинос, митроп. Папандреу. Творението – вяра и знание. Сп. Духовна култура. Кн. 1. С., 2009, 6- 15.

Йоан-Павел II 1999: Йоан-Павел II. Енциклика “Вяра и разум” (Fides cl ratio). Истина – Veritas, 1999.

Казанджиев 1939: Казанджиев, Сп. Знание и вяра. С., 1939.

Колаковски 1996: Колаковски. Л. Религията или Ако няма Бог… Изд. “Перо”, б.м. 1996.

Кураев 2007: Кураев, дяк. А. За вярата и знанието. Варна. 2007.

Маслоу 2001: Маслоу, Е. Мотивация и личност. С., 2001.

Паскал 1997: Паскал, Бл. Мисли. С.

Пенков 2005: Пенков, Д. Бог – принцип на конкретизация в организмичната философия на А. Н. Уайтхед. Сп. Богословска мисъл. Кн. 3-4. С., 2005, 78-87.

Пенков 2009: Пенков, Д. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски. С.

50 нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006.

Рацингер 1988: Рацингер, Й. Введение в христианство. Брюссель.

Съвременно свидетелство на вярата 2009: Съвременно свидетелство на вярата. Послание на предстоятелите на Поместните православни църкви. В: Библия – култура – диалог. Сборник с изследвания и студии. Т. I. С., 2009, 32-37.

Уайтхед 1990: Уайтхед, А.Избраннме работи по философии. М.

Фортов 1998: Фортов, В. Е. В: Вера и знание. Наука и техника на рубеже столетий. М.

Хубанчев 2005: Хубанчев, А. Карл Ясперс – вяра, познание, откровение. ГСУ – БгФ. Т. 5, нова серия, С., 2005, 35 – 109.

Шлаермахер 1994: Шлаермахер, Фр. За религията. С.

Яннарас 1992: Яннарас, Хр. Вера Церкви

Изображения: авторът Димо Пенков и две негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7aL