Образи на науката християнска апологетика и съвременни предизвикателства пред апологията на християнството*

Ивелина Николова

Настоящата статия е опит да се разреши проблема, свързан със ситуирането на дисциплината Християнска апологетика в условията на голяма научна и културна динамика и във връзка с предизвикателството, отправено към нея, за изграждането на съвременна академична богословска наука.

І. Образи на науката християнска апологетика

Размисълът за образите на науката Християнска апологетика предполага уточняване на понятието „образ”. В по-общ смисъл то разкрива различните видове апологетика според конкретния подход при структурирането им. Макар да съществуват общоприети начини за класификация[1], бихме могли да говорим за деноминационна класификация на християнската апологетика – православна, католическа и протестантска апологетика. Когато помежду им се открият известни сходства, в една и съща група могат да бъдат поставени системи на християнската апологетика от източен и западен тип, поради някои сходства помежду им. Другата класификация е според дяловото разпределение на науката. Някои курсове по православна апологетика в Русия например следват класическото тридялово разделение[2]:естественонаучна апологетика, морално-практическа и историческа[3]. В западната апологетика това разделение е според вида тематични направления. Така например някои от тях се интересуват предимно от съществуването на Бога, други наблягат върху начина на полемиката с представителите на други религии, трети – върху спора с атеисти и така нататък. Методите на работа на апологетичните направления са различни, но взаимно се допълват[4].

За образ на науката християнска апологетика може да се помисли и в друга насока. Виктор Петрович в своя курс от лекции „Основное богословие или христианская апологетика” отразява често срещан факт в традицията на руското апологетично богословие: апологетиката придобива различни „образи” във висшите духовни училища в зависимост от подхода на изследователя към определена философска система или учение[5], който дава пряко отражение и върху структурата, предмета и съдържанието ѝ.

Виктор Петрович

В конкретния случай, за целите на настоящата работа, с понятието „образ” ще означаваме проявленията (присъствието) на християнската апологетика в българското академично богословие в миналото и днес. Изпълнението на тази задача налага потребност от разказ за нейния път и за личностите, формирали научния ѝ профил. Неоспорима е ползата от задълбочен размисъл върху този процес, но за конкретните нужди ще очертаем само по-важните му насоки.

Апологията на християнството се заражда от момента, в който християнската религия започва да формира своя духовен и теоретичен профил, което означава, че в по-широк смисъл началото на нейната история съвпада с тази на християнството. Преди да се обособи като самостоятелна дисциплина, апологетиката е съставна част от систематическата теология. Заслугата за обособяването на апологетиката със свой самостоятелен предмет и метод принадлежи на християнските апологети и светите отци. Отчитайки рационалистичните тенденции на противниците на християнството, те приемат като условие за критичните изследвания на християнството рационалният елемент, тъй като той предоставя възможност за диалог с противниците на християнската религия. За тази цел през вековете са разработени систематично основните тези на апологетиката, а именно христологичната и еклезиологичната, без все още да са свързани органично и конструирани с помощта на философски елементи; в известни модификации те са просъществували до 20-ти век. Инициираното през ранните векове рационално направление в изследванията на християнството се развива и задълбочава от апологетите през 18-ти век в спор с рационализма. Това обстоятелство налага потребността Църквата да прецизира отношението между знанието и вярата и изгражда фундамента, върху който непосредствено се основават догматите на Църквата. Апологетиката се разкрива като първа поредна дисциплина в систематическото богословие.

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

В българско богословие развитието на християнската апологетика се свързва с имената на няколко поколения богослови. Университетското начало на дисциплината поставя архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) – редовен професор и преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет при Софийския университет от основаването му през 1923 година. Основните вектори на апологетичните му анализи определят търсенето на мястото и ролята на вярата в познанието и в живота. През опозицията “вяра-разум” българският богослов пречупва голям кръг от въпроси, свързани с отношението между религия и наука, интуиция и логическо мислене. Архимандрит Евтимий Сапунджиев използва термина “християнска апологетика” като синоним на основно богословие и умозрително богословие. Заслугата на българския богослов е в програмното осигуряване на науката и дяловото ѝ разделение на – апология на вярата, апология на религията, апология на християнството, апология на православието, на което посвещава изследванията: “Задачите на християнската апологетика”, “Уводни мисли и материали по история на религиите”, “Кратък наръчник по християнска апологетика”, “12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина”.

Негов наследник е професор д-р Борис Маринов. Основна тематична насока на изследователската му работа е свързана с отношението между науката и Библията, отразена в изследванията “Произход на света и история на Земята според науката и Библията”, “Оръжията на апологета на християнството” и други[6].

Професор д-р Борис Маринов (1895-1980)

Професор д-р Николай Маджуров продължава дейността на своя предшественик. Към богатата съкровищница от идеи в християнската апологетика включва възгледи на по-забележителни свети отци. Студентите и днес четат с интерес неговата студия „Светите три светители и античната култура” както и задълбочените му изследвания върху творчеството на блажени Августин. Той посвещава свое изследване и върху религиозно-философските възгледи на Михаил Василиевич Ломоносов. Едва ли е нужно да изброяваме пълния брой научни трудове на професор Николай Маджуров, за да очертаем заслугата му за изграждането на високия университетски статус и ясен академичен профил на християнската апологетика. Свидетелство за успеха на неговото дело е доразвиването на тази традиция от прекия му последовател и настоящ преподавател по християнска апологетика в Богословския факултет към Софийския университет – доцент д-р Димо Пенков. Той разкрива нова страница в християнска апологетика в България и обвърза нейния предмет с една много ценна насока – апологетичен размисъл върху религиозните аспекти в творчеството и на български писатели, на един, от които посвещава своята докторска дисертация: „Религиозно-философските възгледи на Стоян Михайловски (1856-1927 г.) и студията си „Религиозни аспекти в творчеството на Иван Вазов и Стоян Михайловски”. Обогатяването на вътрешната научна структура на християнската апологетика със съвременни тематични гнезда е важен компонент, който помага за успешното ѝ развитие. Дотук изградената система на апологетиката в България очертава ясно съвкупността от отделните елементи в четирите ѝ дяла, свързани в хоризонтално отношение (координацията между тематичните елементи в отделните дялове и помежду им, където в развитието на апологетиката едни от тях се изтласкват по важност по-напред, други отпадат, очертават се нови тематични гнезда и други) и във вертикално отношение (субординацията във връзката, тоест съподчинението на темите, които изразяват сложното единство помежду им в логическа връзка).

Професор д-р Николай Маджуров (1932-2020) и доцент д-р Димо Пенков

Благодарение на цялостния научен принос на българските богослови-апологети дисциплината християнска апологетика продължава успешно своето развитие и в катедрата по Теология в Пловдивския университет.

Систематичен програмен профил на науката[7]

Структурата на научното знание в християнската апологетика преминава различни етапи на развитие, в които доминират различни теоретични, методологични и аксиологически възгледи, обособяват се различни цели, в качеството им на основание за решаването на определени научни задачи. В научните среди тази вътрешна систематична структура в развитието на науката се определя като научна парадигма. В по-общ смисъл научната парадигма е рамката, в която се осъществява главната цел на науката; тя обозначава и съвкупността от идеи, методи, теории, концепции и решения за различни проблеми в съответната научна област. Научната парадигма може да се променя според търсенията в науката и иновационните ѝ подходи. Ефективната научна парадигма трябва да дава отговор на въпросите: какво изучава, как изучава определени проблеми, с какви методи си служи и така нататък. Липсата на такава парадигма говори за липса на академичен стандарт при структурирането на дисциплина. Научната парадигма на християнската апологетика може да се разглежда в два аспекта: епистемологичен (теоретико-познавателен) и емпиричен (опитен). В известен смисъл можем да говорим и за социален аспект. Епистемологичният аспект представлява съвкупност от фундаменталното научно (богословско и философско) знание. Дóсега на това знание с личния духовен опит на изследователя формира емпиричния опит; в богословската наука всяка истина се пречупва и се осмисля чрез него. В този смисъл емпиричният аспект е и сотириологичен, защото като част от този опит е важен ориентир за трансформирането на знанието чрез опита в теорията. Вземайки предвид тези и други обстоятелства стремежът към процеса на придобиване на нови знания в дисциплината Християнска апологетика постоянно се обновява. Нейната научна парадигма е продуктивна благодарение на постоянното актуализиране на теоретико-методологични основи на научното познание и съизмерването с постиженията на други науки в полза на разработването на нови научни концепции.

Макар с названието апологетика досега да е определяна фундаменталната теология – основното богословие – и като „въвеждаща дисциплина в цялата систематична теология[8]” християнската апологетика е и дисциплина от широката област на религиознанието, която изучава апологията на религията, в частност – апологията на християнската религия в две направления – теоретично (включваща теория на религията) и приложно (систематично излагане на конкретните страни на апологията). За целите на настоящата работа ще се ограничим само с поглед върху предмета и метода на дисциплината според проекта за нейното систематично разгръщане в катедрата по Теология към Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

Предметът на изследванията на аполегиката е апологията на християнството с основен акцент апологията на Иисус Христос – в две направления – христологично и еклезиологично. Би могло да се размисля за няколко конкретни начини за неговото обособяване, което е в пряка връзка с различните подходи при структурирането ѝ.Обективната или интелектуалната апологетика формира предмета си на базата на целта да обоснове достоверността на църковното учение. Този тип апологетика се характеризира с известна едностранност, защото свежда изследванията до проблема за достоверността на откровенията и не може да обхване в пълнота нито суверенните истини, изказани от Иисус Христос, нито дадената от Него аргументация.

Психологическият или иманентен тип апологетика, наричана „субективна” или „волунтаристична”, се опитва да организира своя предмет от гледна точка на ценностите на християнството и неговата адекватност спрямо религиозните потребности на човека. Субективната апологетика е ценно допълнение към обективната апологетика, доколкото взема предвид волевата мотивация и премества изследванията към опитната база, близка на модерния човек.Формалното уеднаквяване на тези два подхода придава на апологетиката епистемологично единство. Тази персоналистична апологетика има за предмет личностната действителност и цялата личност като познаващ субект, с нейните умствени и волеви качества.

Задачите, възникващи в процеса на развитието на християнската апологетика се решават посредством конкретни методи, които задават определено направление на научните изследвания и фиксират конкретни аспекти. Методите на християнската апологетика не са статични и неизменни; те се променят в зависимост от насоката на предмета ѝ.

В средата на 20-ти век тя формира своя предмет и методи в зависимост от характерните за епохата научни течения: деизъм, натурализъм, рационализъм[9]. Класическите методи в апологетиката са емпиричните и рационалистичните[10], но могат да се разграничават и две по-мащабни групи методи: помощни методи (формално критичен, религиозно-психологически и сравнително-исторически) и същински методи (историко-верифициращ и еклезиологичен).

Формално-критичният метод служи за ръководство при разкриване на непротиворечието в съдържанието на християнската религия или при изпълнението на реалните задачи извън нея. По-конкретно търсенето на моралната ценност на религията у религиозния човек се изразява чрез религиозно-психологическият метод, чието начало поставя Блез Паскал. Поради значимите резултати на сравнително-историческия метод той се смята отдавна за един от най-важните в хуманитарните науки и е от особена важност и за християнската апологетика.

Блез Паскал (1623-1662)

От областта на същинските методи историко-верифициращият метод изследва класическата апология на християнството, дадена от Иисус Христос и увековечена в първоначалния апостолски катехизис, съдържащ се в синоптичните Евангелия. Еклезиологичният метод верифицира апологията на Църквата за себе си, съдържаща истината за нейната свръхчовешка мисия, мотивирана посредством недвусмислени факти, лесно доловими и разбираеми. Прилагането на този метод трябва да бъде съобразен с нарастващия динамизъм на съвременната действителност, в което се включва и взаимодействието на християнската апологетика с теологията и с други сродни религиоведски науки.

Взаимодействието на християнската апологетика с теологията и с другите религиоведски науки

Развитието на религиоведските изследвания създава условия апологетиката да използва постигнатото в отделните области на религиознанието, а изследванията на религиозната действителност да се положат върху опитна основа. В процеса на изследването на религиозното преживяване тя взаимодейства успешно с психология на религията чрез психологически анализ на религиозната действителност по пътя на експеримента. Идеята е основният ръководещ елемент в този психологически акт, защото въздейства върху въображението, формира чувството и направлява протичането на религиозното преживяване. В последното съществува синтез на идеята с азовостта (функцията на аз-а) и тясна връзка между неговия субект и обект, което води до пълното себеподчиняване и предаване на трансцендентния обект като най-висша ценност с нормативен характер. Това е така наречената апологетична черта на религиозното преживяване.

Външният аспект на религиозните факти (вярвания, морални практики и култ) е обект на историята на религиите, която установява наличието на мотивация със собствен нормативен характер във всяка от изследваните религии. Тук се включват: регистриране и описание на наблюдаваните факти (йерография), класификация и интерпретация на фактите (йерология), оценка на критично обработената материя (йерософия). Религиозната действителност, характерна за духовната култура на най-старите племена и народи, е обект, изследван от етнологията, която развива проучванията си в две направления: еволюционно и културно-историческо. Установените от етнологията на религиите факти разкриват религиозно-моралния упадък в развитието на човечеството. На фона на този образ модерната апологетика представя християнството в неговата функция, насочена към предотвратяване на този процес на упадък и към задълбочаване на разбирането на религиозните ценности.

С изследването на религиозната действителност като обществен феномен се занимава социологията на религиите. Първоначалният социологизъм, който разглежда произхода и развитието на религията едностранно въз основа на еволюционните предпоставки приема, че тя зависи изключително от социалната база, защото религията винаги и навсякъде се явява във формата на конкретна религиозна общност, съсредоточена около някаква основна група (учител и ученици). Макар и да е израз на екзистенциалната нагласа на човека, тя никога не приема индивидуална форма и винаги е общностна; религиозният живот на един изолиран от контекста на общността човек е изкуствен и неразбираем. При това религията излиза на първо място сред елементите, които свързват членовете на дадена група или среда. Съвременната апологетика се позовава на резултатите от изследванията на социологията на религиите, като изтъква, че християнството задълбочава и укрепва по изключителен начин създаваната от религията цялостна връзка. Към разкриване на най-дълбокия пласт на религиозната действителност пристъпва феноменология на религията, която се опитва до достигне до същността на религиозната действителност чрез свидетелства, доставяни от религиоведските науки.

Във взаимодействието си с тези и други науки християнската апологетика запазва оригиналната характеристика на религиозното преживяване – в сакралното, където е и предметът на религията и като анализира словото и делата на Иисус Христос открива в тях проява на Божията сила и разкрива в Него най-висшата личностна святост.

Следва…(виж тук)

_________________________

* Материалът е предоставен от автора.

[1].Gaisler, Norman. Baker of Encyclopedia of Christian Apologetics. Michigan, 1999, p. 77.

[2].Това разделение е условно, тъй като в традицията на руското богословие се е променяло от началото на 19 в. до сега, където всяко висше духовно училище се ръководи от свой подход при систематичното разделение на науката. Петрович, Виктор. Основное богословие или христианская апологетика. Свято-тихоновский богословский институт, 2000, с. 3.

[3].Повече виж Фиолетов, Н. Н. Очерки христианской апологетики. Сбор от историческа апологетика и представяне на догматическото учение на Църквата се среща в курса по апологетика на П. Светлов. Христианское вероучение в апологетическом изложении. Киев, 1910, особено първата част „Догматико-апологетически курс лекции по богословие”. А. И. Осипов посочва също тристепенно разделение на апологетиката: богословско, историческо-философско и естественонаучно. Путь разума в поисках истины. М., 2008, с. 5. Среща се и сходна структура на дяловете: естетвенонаучна, философска и историческа апологетика. Повече виж Петрович, Виктор. Цит. съч., с. 3.

[4].В западната апологетика съществуват различни направления, по-известни са следните: rationalism, evidentialism, presuppositionalism, subjectivism и др. Gaisler, N. Op. cit., pp. 77-82. B. Warfield посочва следното разделение на християнската апологетика: философска апологетика, психологическа, апологетика на Божието откровение, историческа и библейска апологетика. Warfield, Benjamin. „Apologetics,“ The New Schaff-Hertzog Encyclopedia of Religious Knowledge. New York, 1908, pp. 232-238.

[5].Пак там, с. 8.

[6]. Повече за дейността на архим. Е. Сапунджиев и проф. д-р Б. Маринов виж Цацов, Димитър. Българската православна религиозна философия (Проблемно-библиографски профил). В: Религиите в Европа и бъдещето на православието. С., 2006, с. 65-69.

[7].За частта „Систематичен програмен профил на науката” е използван непубликуван проект за учебна програма по Християнска апологетика в катедрата по Теология във Философско-историческия факултет към Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

[8].Beattie, Francis Robert. Apologetics or, The Rational Vindication of Christianity, 3 vols. Richmond, 1903, р. 43.

[9].Dulles, Avery. A History of Apologetics. New York, 1971, р. 42. Според E. Burtt методологията на християнската апологетика е епистемологична. Той посочва четири вида методи: същностни, интуитивни, рационалистични и емпирични. Burtt, Edwin A. Types of Religious Philosophy. New York, 1939, p. 448.

[10].Schaeffer, Francis A. The God Who Is There. Chicago, 1968, p. 15.

Изображения: авторът Ивелина Николова, Виктор Петрович, архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, проф. д-р Борис Маринов, проф. д-р Николай Маджуров, доц. д-р Димо Пенков и Блез Паскал. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-77b

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s