Ангел Петков

През 1870 година, в условията на Османско владичество, със султан­ски ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейни­те корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, откогато руските царе провеж­дат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX-ти век се появява движението на руския панславизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабска­та култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от това, сред руските интелектуални кръгове се формира идеята за „славян­ски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на панславизма проникват вероятно през 30-те години на XIX-ти век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на панславизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху разви­тието на богословското образование в България.

Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия[1]. Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия е задоволявана предимно с преводни съ­чинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финан­сово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система.

Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 година, много духовници се ориентират към западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват както руски, така и немски, австро-унгарски и швейцарски университети[2]. През 1917 година в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния ате­истичен комунистически режим. Работата на руските богослови сек­ва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България.

За разлика от Османската епоха, през XX-ти век все по-малко бъл­гарски интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Алексан­дрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век[3].

През 1923 година, по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на Запад бъл­гари архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и други[5]. За църковните отци обаче все още се говори много малко – техните текстове се познават фрагментира­но и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX-ти век, които се ограничават единствено до житията на по-важните светѝ отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им[6]. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Сим­вола на вярата в България – в периода 1872-1945 година думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“ [7].

За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената кни­га, посветена на него в този период, е на протоиерей Георги Шавелски, из­дадена през 1924 година – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието[8]. Протоиерей Шавелски е последният све­щеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 година, а през 1926 година става професор по Пастирско богословие в Богослов­ския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[9]”.Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастира и това е насоката му и в споменатата книга. В нея протоиерей Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с Атанасиевата апология за напускането му на паството и бягството му в Египетска­та пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният акцент на протоиерей Георги Шавелски е пастирското служение на свети­теля, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време[10].

През 1945 година схизмата е свалена и нещата постепенно започват да се променят. Първият български автор, който пише за св. Атана­сий след свалянето на схизмата, е иеромонах Сергий през 1954 година в публикацията Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики – образци на мистицизъм и деятелност (по случай тяхната памет 30 и 31 януари[11])[12]. В паралела между двамата иеромонах Сергий изтъква, че св. Атанасий е образован и начетен в областта на светската филосо­фия и наука, носител на патриаршески достойнства, действащ сред многошумния светски център Александрия, а св. Антоний е прост и неук монах, който, без да е част от клира, се подвизава в пусти­нята. Въпреки тези формални различия, отбелязва авторът, те са обединени в своята светост. Именно поради нея Църквата ги нарича „Велики“ (μεγάλοι). Сергий представя живота на св. Атанасий като изпълнен с много движения и тревоги в борба за защита на Правос­лавието; подчертава неговите заслуги в арианските спорове и трудо­вете му като архипастир. Представя го като силен в перо и слово. Въ­преки своя динамичен живот св. Атанасий става монах-подвижник с твърда воля, сърдечна чистота, отстояващ непоколебимо истините на вярата. Статията на иеромонах Сергий е посветена повече на оп­исанието на духовния характер на св. Атанасий, без да се разгръща като просопографско изследване; иеромонах Сергий не се занимава в дълбочина и с богословските му възгледи. Липсва и контекстът на епохата. Нищо не се споменава за Вселенските събори.

Онзи, който връща интереса към тях, е Тотю Коев – един от първите докторанти по догматика след свалянето на схизмата[13]. Той защитава дисертация на 20.06.1955 година на тема: „Догматическите фор­мулировки на първите четири вселенски събора[14]“. Тотю Коев рабо­ти в тясно сътрудничество с титулярите по догматика Димитър Дюл­геров и по патрология Илия Цоневски. През 1968 година дисертационният му труд е издаден като книга[15]. По-късно е препечатан в разширен вид като част от книгата „Вероопределенията на седемте вселенски съ­бора“, издадена посмъртно през 2011 година под редакцията на Любомир Тенекеджиев[16]. В този текст две части са посветени на св. Атанасий. Първата е озаглавена „Тринитарните и христологични възгледи на св. Атанасий Велики“ която е поставена в увода към Първия вселенски събор. Тя подчертава коренното различие между православното уче­ние на св. Атанасий и еретическото учение на Арий, станало причина за свикване на събора. Според автора при формулиране на учението за Светата Троица св. Атанасий е повлиян от Ориген и Плотин и бо­гословието му носи апофатичен характер[17]  – доста пресилено твър­дение, което трудно може да се възприеме в науката. Втората част, посветена на св. Атанасий, е озаглавена „Св. Атанасий – защитник на Никейския символ“. Разкривайки фрагменти от неговия живот, Коев представя дейността му преди всичко като защитник на Никейския събор, заради което преживява и много гонения. Независимо от тях, той остава твърд и непоколебим защитник на православната вяра.

През 1957 година в списание „Духовна култура“ е поместена статия на съ­щия автор, озаглавена Св. Атанасий Велики – защитник на Пра­вославието[18]. Тя е разделена на 4 части и е построена по принципа „теза-антитеза“. В първата е представено арианството, което е опре­делено като „вътрешен враг на Църквата, заменящ външния – езичеството“. Коев промоцира идеята, че произходът на арианството е свързан с ереста на Павел Самосатски и че носи аристотелиански влияния. Учението на Арий представя Спасителя като твар, получи­ла името Бог само благодарение на Божието благоволение. Накрая на тази част св. Атанасий Велики е посочен като човека, заел се с труд­ната задача да разкрие и защити с убедителни аргументи истината за равенството и единосъщието на Сина с Отца. Във втората част е представен животът на св. Атанасий. Коев се позовава на писано­то от св. Григорий Богослов и описва св. Атанасий като образован човек, запознат както със светската философия – учението на Пла­тон, стоиците, епикурейците и неоплатониците, така и с творбите на църковните отци и учители като св. Ириней Лионски и Ориген. Като най-важно негово познание обаче е това върху Писанието. Описват се началото на неговото клирическо служение и богословската дей­ност – пряко свързана с арианските спорове. Третата и четвъртата част на статията повтаря дословно написаното от Коев в научната му дисертация от 1955 година.

През 1973 година по случай блажената кончина на св. Атанасий през 373 година, цял брой (10-ти) на списание „Духовна култура“ е посветен на свете­ца. Публикувани са няколко статии на български богослови, първият от които е Илия Цоневски – възпитаник на университета в Марбург. През 1986 година той завършва своя справочен труд по Патрология, но да­леч преди това е работил върху курса си лекции, от който всъщност публикува в тази статия частта за св. Атанасий под заглавие Живот и дейност на свети Атанасий Велики[19]. Започва се с кратко въведе­ние, в което представя контекста на епохата. Цоневски я определя като „златен век“ на светоотеческата литература, явно под влияние на немската историко-догматическа школа. Относно ранните години Цоневски се позовава на някои древни предания за св. Атанасий от житиеписната традиция, но не се отнася към тях безрезервно, а ги подлага на сериозна критика. В тази въведителна част към дейност­та на Александрийския архиепископ Цоневски в триумфалистки стил, характерен за онази епоха, описва личностните качества на св. Атанасий – бистър ум, висока образованост, дълбоко познаване на философската и религиозната литература, професионална обра­зованост по право; непоколебима вяра и високи морални ценности. Описанието на активната му дейност започва с участието в Първия вселенски събор, без да се съобщават подробности. Илия Цоневски показва отношенията между Атанасий и римските императори, като дава сведения и за религиозните убеждения на светските владетели. Именно тези техни възгледи, според автора, стават повод за гонения­та, предприети срещу светеца. Цоневски представя наследниците на Константин Велики – Констанций II и Констанс като ариани[20], Йовиан – като привърженик на православието, а приемникът му – Валент – като фанатичен арианин, който подновява преследването срещу св. Атанасий[21]. В заключение на тази част Цоневски обобщава, че целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за запазване на мира в Църквата. По-нататък авторът разглежда лите­ратурната дейност на светеца. Цоневски групира съчиненията му в 6 групи: апологетически, догматико-полемически, историко-полемически, екзегетически, аскетически и пасхални послания. В цялостно­то заключение Цоневски цитира оценките, които други християнски мислители и дейци на Църквата дават за него – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст. Авторът подчертава, че той е първият и един от малцината, получил титлата „Велик“ (μέγας) в църковната памет. Единствен св. Атанасий се почита и прославя от Църквата като „баща на Православието“.

Тази публикация по-късно е интегрирана в справочника на Илия Цоневски по Патрология[22]. Наред с описания текст в книгата е направен синтез на учението на св. Атанасий, което е систематизи­рано в следните теми: Светата Троица, Христология, Сотириология. Илия Цоневски по образеца на немските католически помагала по патрология, силно повлияни от неосхоластиката, започва с Триадологичния догмат, който, според него, е централен за св. Атанасий и го поставя във връзка с учението за Христос и главното учение на Биб­лията – спасението, като се опитва да ги представи като отделни Атанасиеви учения. По този начин е организирано цялото му помагало.

Друга статия в същия брой на списание „Духовна култура“ от 1973 година на библеиста[23] Боян Пиперов – английски възпитаник. Според него към IV-ти век са налице две тълкувателни традиции: александрийска и антиохийска. Александрийската богословска школа тълкува Писа­нието предимно алегорично, а Антиохийската – буквално или историко-граматично. Двата метода на тълкуване имат коренно раз­личие помежду си и крайното прилагане както на единия, така и на другия, води до еретични отклонения. Примери в това отношение са Климент Александрийски и Ориген от Александрийската школа, и Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски от Антиохийската.

Пиперов причислява св. Атанасий към Александрийската шко­ла и нейната тълкувателна традиция. В много от екзегетическите творби, като например тълкуванията на Псалмите, той се придържа към типичния за александрийската традиция алегоричен подход и отнася много текстове към идващия Месия. Както Пиперов отбеляз­ва, Атанасий не е обвързан изцяло с този метод – на много места той чисто филологически представя думи и изрази, след което пристъпва към тълкуването им. Същият отбелязва 7 характеристики на екзегетическия подход на св. Атанасий:

1. Когато тълкува Стария Завет той използва превода Септуагинта;

2. Св. Атанасий е особено благо­разположен към тълкуването на Псалтира;

3. Притежава познания върху цялата Библия – тълкува отделните пасажи във връзка с цялото Писание;

4. Целта на тълкувателните му трудове е да покаже въплъщението на Христос и извършеното от Него изкупление;

5. В своите екзегетични беседи той предлага интересни тълкувания на някои библейски места, като при това се позовава ту на алегорическото тълкуване, ту на историко-граматическото;

6. Познава добре елинската мъдрост и ученията на нейните представители;

7. Стилът му се отличава с яснота, прецизност, целенасоченост и оригиналност.

Текстът на Пиперов не се показва с особена оригиналност и иновативна рефлективност, но все пак е първа крачка в рефлексията върху екзегетическата работа на Атанасий.

Следваща статия от същото издание е статия[24] на Тодор Попто­доров. Той анализира способностите на св. Атанасий като проповед­ник. Авторът отбелязва, че за характера и съдържанието на проповедническото дело на св. Атанасий съдим както от неговото житие, така и от свидетелството на отделни отци на Църквата, а също и от запазените негови проповеди (беседи, речи, слова). Въз основа на тези източници той го описва като разпалено твърд, с воля, с широко съзнание, с изпълнено с благодат и истина искрящо ораторско крас­норечие. Прави кратък анализ на някои от запазените проповеди и беседи, цитира части от тях. Основната цел на проповедническото дело на св. Атанасий е апологетично-полемична и в беседите си той защитава базовите догмати на православната вяра, основният от които е догматът за Светата Троица. Представя езика му като забе­лежително точен и изразителен както в апологетиката и полемиката, така и в изясняване на текстове от Писанието. Цитирано е мнението на св. Григорий Богослов, който казва, че св. Атанасий е надминал с ораторството си и най-прославените оратори. Поптодоров заклю­чава, че с проповедническата си дейност александриецът е трасирал пътя на апологетико-полемичната проповед за следващите векове.

В същия брой следва статията за етическите и социалните въз­гледи на св. Атанасий Велики[25] на Иван Г. Панчовски. При анализиране на етическите и социалните възгледи на св. Атанасий, той отбеляз­ва, че за изясняването на истината относно Троичния догмат, което е основно дело на живота му, Атанасий е вдъхновен от възвишените хуманни и социални принципи на християнската етика. Макар че индивидуалната социална християнска етика не е обект на нито едно от неговите съчинения, той осветява отделни етически и социални принципи, като набляга на тяхната аскетическа и практическа стра­на. Разбира се, този подход, характерен за Оскар Кулман и Карл Барт, любими автори на Панчовски, едва ли би могъл да се приложи към Атанасий и затова доста от изводите на автора звучат пресилено.

Според Панчовски св. Атанасий определя основните етически категории „добро“ и „зло“ с голяма задълбоченост. Същият разглеж­да четири „определителности“, които александриецът дава на тези категории: онтологическа, според която доброто е битийно и има своето начало, което е в истинския Бог, а злото е небитийно и не­съществуващо самò по себе си, а произтича от човешките желания; аксиологическа, която извежда царството на ценностите и го под­режда по тяхната висота и според която св. Атанасий определя до­брото като предпочитане и осъществяване на по-висшата ценност; антропологическа, която се основава в природата на човешкия разум и съгласно която св. Атанасий определя доброто като съобразното с човешкия разум, а злото – като несъобразното с него; богословска, която се основава върху отношението към Божието битие, воля и закон, съгласно която св. Атанасий дефинира доброто като живот на общение и близост с Бога, а злото като отклоняване, отчуждаване и отдалечаване от Бога.

Учението за доброто на св. Атанасий Велики е в основата на неговата аретология, според която добродетелта се изгражда вър­ху човешката разумна природа, но и върху свободното и постоянно извършване на добро. До съвършенство в добродетелта се дости­га, когато човек обича доброто и го извършва с радост. В течение на своята пастирска дейност, според Панчовски, Александрийският архиепископ анализира следните добродетели: благоразумие, мъд­рост, разсъдливост, любов към истината, умереност, въздържание, мъжество, кротост, смирение, търпение, негневливост, душевна чис­тота, целомъдрие, благонравие, вяра, надежда, любов, благодарност, справедливост, незлобие, гостоприемство, милосърдие, грижа за бедните. Добродетелта е неотделима от религиозния живот – казва Панчовски. Добродетелите са свързани с човешката разумна приро­да и от нея възникват греховете и пороците, които са противни на тази природа. Санкциите за тях са трансцедентни и иманентни и те носят в себе си наказанието. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да избягваме лукавата съвест. Според него съвестта изгаря като огъня.

Ценейки високо човешкия живот и препоръчвайки да го пазим от преждевременна смърт, св. Атанасий Велики изисква от вярващи­те да се отдават на труд, за да могат да припечелват материални блага. Остро осъжда егоистичното натрупване на материални блага. Изис­ква любов към бедните. Насърчава християните към миролюбие и миротворство, противопоставяйки се на военните конфликти.

Иван Панчовски отбелязва, че въпреки аскетичната насоченост на етиката на св. Атанасий, както и високото издигане на девство­то, той не достига до отричане на брака и семейството. Той нарича блажен човека, който доброволно сключва брачен съюз и използва естествените си сили за раждане на деца. Авторът отбелязва и спе­циалното положително отношение на светеца към децата, които са обект на специална обич от Господ Иисус Христос.

Панчовски описва възгледите на св. Атанасий Велики за дър­жавата и отношението ѝ към Църквата, изтъквайки, че според него истината и правдата са задължителни за всички граждани, включи­телно и за императора, тъй като чрез тях той управлява безопасно и пази себе си. В заключение авторът казва, че св. Атанасий се е издиг­нал до възвишени етически и социални възгледи, които са го вдъхно­вявали в живота, служението и борбата му и които е осъществявал последователно, неотстъпно и самоотвержено – разбира се, една пресилена и нереалистична оценка.

Последна статия от въпросния брой е на известния църковен историк Тодор Събев[26]. Той е един от добре представените в акаде­мичните среди учен в комунистическа България и разполага с въз­можности да пътува в чужбина и да участва активно в международ­ни форуми. В този си текст той не се показва като особено амбици­озен автор, а и тематиката не му е от първостепенен интерес. Той анализира резултатите и решенията на Първия вселенски събор, на който, според Събев, св. Атанасий взема дейно участие – нещо, което е отречено от съвременната наука[27]. Нарича Никейското изповедание „свещено съкровище, което св. Атанасий Александрийски пазел рев­ностно през целия си живот[28]“ и за чието формиране светителят имал сериозен принос – нещо, за което съвременните изследвания смя­тат, че не е съвсем така. По-скоро може да се смята, че неговата роля е в опазването, отколкото във формирането на Никейския символ – една коректна оценка. Също така, Събев описва репресиите, на кои­то е бил подлаган от епископите ариани, а също и от политическата власт в лицето на арианстващият император Констанций II. Събев се спира на събора в Сердика, проведен през есента на 343 година, като под­робно описва хода на самия събор – проблематика, която наистина е в интересите и компетенциите му като изследовател. Накрая заклю­чава, че целите на св. Атанасий – пресичане на разномислието и ут­върждаване на правата вяра, благочестие и мир в Църквата, са били постигнати частично. Но признава значителния принос на светеца за утвърждаване на единството между Изтока и Запада. При това, бла­годарение на „обаятелната личност, морален престиж и завладяваща мисъл“ на св. Атанасий, Никейският символ бива утвърден[29].

Животът, делото и учението на св. Атанасий са обект и на съвременни автори. Един от тях е отец Стоян Чиликов. В своята монография, посветена на богословието на отците[30], която предста­влява лекционен курс по Патрология, предназначен за студенти по теология, както и за всички, които се интересуват от православната богословска традиция. Авторът разглежда богословието на църков­ните отци хронологически, в зависимост от времето, когато те жи­веят и творят. В отделна глава е разгледал живота и дейността на св. Атанасий. При това той следва същата схема, както Илия Цоневски – прави кратък обзор на неговия живот, представя неговите творби и описва неговото богословие в неосхоластичен стил, макар че се е опитал да даде една малко по-духовна перспектива. Богословието на св. Атанасий не е представено тематично както у Цоневски, но следва същия ред, като представя учението му в контекста на полемиката с Арий и арианството.

Изследване за св. Атанасий Велики прави и преподавателят в Софийския университет Светослав Риболов. То е част от неговата монография, посветена на първата фаза на арианските спорове[31]. В тре­та глава „Спасителят е Самият Бог“ първата част е озаглавена „Св. Атанасий Александрийски: Спасителят е обновител на творението“. Риболов прави кратък обзор на контекста, в който работи св. Атана­сий, след което анализира неговото богословие. Богословските теми не са подредени в систематичен вид и са разгледани в пряка връз­ка една с друга, в контекста на арианските спорове и в климата на епохата. Като основа и предпоставка на мисълта на светеца Риболов поставя апостол-Павловата концепция за греха и смъртта. За разлика от повечето изследователи на тази материя той поставя на първо място в мисълта на александриеца христологичната проблематика, от коя­то триадологията просто зависи. За св. Атанасий няма съмнение, че Христос е истински Бог и истински човек – това е залогът за спа­сението на човеците, който извира от самите новозаветни текстове. Риболов завършва с еклесиологичния аспект на Атанасиевото бого­словие – човекът е спасен от нещо за нещо. Така авторът представя като централно учение на александрийския архиепископ учението за спасението, което е пряко зависимо от учението за греха (от какво сме спасени). Той поставя св. Атанасий в контекста на съревнование­то между две тенденции в християнската мисъл в онази епоха. Една­та представя Христос по-скоро като аскета учител, който е дошъл на земята, за да покаже на хората как да живеят, докато другата – пра­вославната, на която Атанасий става изразител, проповядва Христос като въплътен Бог Слово, Който е роден, разпнат и възкръснал, за да изтръгне човешката природа от болестта на смъртта.

Последното проучване за св. Атанасий в България е на католи­ческата изследователка Анна Цветкова-Глазер, поместено в нейния справочник по Патрология. На практика авторката не предлага нещо ново, до голяма степен повтаря, а на места директно цитира, писано­то от Илия Цоневски. Прави обширен обзор на живота на светеца, изброява неговите трудове в същия вид като Цоневски, след което се спира накратко върху учението му, синтезирано в две отделни теми – триадология и христология[32].

От казаното дотук става ясно, че изследванията за св. Атана­сий Велики в България през XX-XXI век не са много. И в почти всички се акцентира върху неговия живот, говори се за делото му в защита на Православието, без да се влиза в конкретика. Много малко е ка­зано за неговото учение, а там, където това е направено, то е развито в схематичен и дори схоластичен вид. Това се дължи на два фактора. Първият е схизмата, поради която темата за съборността на Църк­вата се избягва, а дейността на св. Атанасий е пряко свързана с нея, най-вече с Първия вселенски събор. Вторият фактор е установеният в България след 1944 година атеистичен режим. След 1945 година схизмата е вдигната, за съборността няма пречки да се говори, но поради ко­мунизма богословските идеи се пречупват през призмата на социалните и етични послания. Най-сериозни изследвания в тази епоха правят Илия Цоневски и Тотю Коев, но и те не развиват напълно богословската същност на идеите на св. Атанасий. При Тотю Коев целта е изследване на съборите и писаното за св. Атанасий обслужва тази негова цел. Илия Цоневски, вероятно повлиян от неосхоластичното немско богословие, прави систематизация на отделните теми от учението на св. Атанасий (а и на всички останали автори, които са обект на изследването му), което до голяма степен пречи да се осмис­лят тези теми в тяхната взаимовръзка и се създава впечатлението, че те са отделни и независими една от друга части. И подобно на своите предшественици, той се спира много по-подробно на живота и дело­то на светеца, без да отрази как животът му е повлиял на определени негови разбирания и как е формирал учението, станало фундамент на православната християнска вяра. Както отбелязва Светослав Ри­болов, в ситуацията на доминиращ атеистичен режим не можем да очакваме задълбочени догматични изследвания поради липсата на дискусия по горещите доктринални проблеми и за реалните изме­рения на догмата в съвременния свят[33]. След падането на режима и нормализирането на църковната практика в България в условията на религиозна свобода се наблюдава възвръщане на интереса към хрис­тиянската догматика и към учението на църковните отци. Създават се условия за по-пълни изследвания, които да задоволят нуждите на търсещият читател. Възроден е интересът не само към живота на светите отци, но и към тяхното учение, което е плод на техния живот и труд, във връзка със съвременната действителност. Именно това отличава по-новите изследвания, например това на Риболов. Той полемизира с неосхоластическата школа, като преразглежда редица теории за възникването на арианството и съответно за опозицията против него, като предлага съвсем друга перспектива в богословски­те приоритети на св. Атанасий Велики.

Единственото католическо помагало по патрология повтаря по-скоро стария схоластичен модел. Също така интерес към древни­те църковни автори се наблюдава и при протестантските общности, до момента обаче няма български протестантски автор, писал по тази тема. На български език е издадена книгата на Томи Лейн[34], коя­то има христоматиен и справочен характер. Издаден и е капиталният труд на Милърд Ериксън[35] с нанесени редакционни бележки на Тотю Коев, който запознава читателите с ученията на различните църков­ни отци, но като част от отделните систематични доктрини на хрис­тиянството. Днес повече от всякога има нужда от едно ново осмис­ляне на древните автори, в частност и на св. Атанасий Велики, което се осъзнава от всички християнски общности. Нужно е изследване, което да бъде интердисциплинарно, а не ограничено само до определена тематика. Посланията на св. Атанасий, макар писани преди по­вече от 1700 години, са напълно актуални в нашето време.

_______________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 133-147. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Sv. Ribolov, “A Review of Dogmatic Theology in Bulgaria during the 20^th Century,” Teologia, XIV, 3-4 (2010), c. 39-40.

[2]. Вж. Светослав Риболов, „Богословие на творението в българската богословска мисъл през XX-ти век” (предоставено от автора в машинопис; предстои да се публикува в сайта „Живо предание“).

[3]. Това са: „Живот на преподобни Антоний Велики“ – превод от гръцки Драгомир Карадимчев, поместено в „Духовна култура“ 1-2, 1941, с. 47-59; „Из Пасхалните послания на св. Атанасия и св. Кирила Александрийски“, – в „Духовна култура“, №3-4, 1948, с. 38-46; без указан преводач; откъси от „За въплъщението на Бог Слово и пришествието Му при нас в плът“ – превод от руски Мила Игнатова от изданието „Св. Афанасий Великий“, Творения, т. 1, Москва, 1994, с. 191-264. Поместено в Мир­на, VII, 2002, № 16, с. 8-11.

[4]. Вж. Светослав Риболов, пак там.

[5]. Пак там.

[6]. Вж. Светослав Риболов, „Догматика и Патрология в системата на богословските дисципли­ни – методология и предизвикателства”, Християнство и култура 9/2015 г., с. 73.

[7]. Вж. Светослав Риболов, пак там.

[8]. Г. Шавелски, Свети Атанасий – светител на Църквата и светилник на Правос­лавието, София: Синодално издателство, 1924.

[9]. Г. Шавельский, Воспоминания последнего протопресвитера Русской армии и фло­та. Нью-Йорк: изд. им. Чехова, 1954.

[10]. Вж. Иво Янев, „Протопрезвитер  Г. И. Шавелски (1871-1951) и мястото му в развитието на Православното богословие в България”, Православно богословие, 21.02.2011.

[11]. Това е по стар стил, който по онова време в Българската православна църква все още е актуален.

[12]. Сергий, иеромонах. „Св. Антоний Велики и св. Атанасий Велики – образци на мистицизъм и деятелност (по случай тяхната памет на 30 и 31 януари)”, ДК 34, кн. №1 (1954) с. 30-32.

[13]. Вж. Светослав Риболов, Богословие на творението, пак там.

[14]. Вж. същият, Пак там.

[15]. Т. Коев, Догматическите формулировки на първите четири Вселенски събори, София: Синодално издателство, 1968, с. 21.

[16]. същият, Догматическите формулировки на Седемте вселенски събора, София: УИ Св. Климент Охридски, 2011.

[17]. Т. Коев, Догматическите формулировки на Седемте вселенски събора, с. 42.

[18]. същият, „Свети Атанасий – защитник на Православието”, ДК 37, № 5-6 (1957), с. 32-37.

[19]. Ил. Цоневски, „Живот и дейност на св. Атанасий Велики”, ДК 53, кн. №10 (1973), с. 3-9.

[20]. Пак там, с. 6-7.

[21]. Пак там, с. 7.

[22]. Илия Цоневски, Патрология – живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели, София: Синодално издателство, 1986 година; през 2008 започва преиздаването му в четири тома, като към всеки автор е добавена подробна биб­лиография, изготвена от Любомир Тенекеджиев и Светослав Риболов, като досега са издадени едва първите 2 тома от планирани 5 – Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008 и 2010 година.

[23]. Б. Пиперов, „Свети Атанасий като екзегет”, ДК 53, кн. №10(1973), с. 9-13.

[24]. Поптодоров, Т. „Свети Атанасий като проповедник”, ДК 53, кн. №10 (1973), с. 13-19.

[25]. Ив. Панчовски, „Етически и социални възгледи на св. Атанасий”, ДК 53, кн. №10 (1973), с. 19-25.

[26]. Т. Събев, „Свети Атанасий – трибун на православието. По историческия път от Никея до Сердика“, ДК 53, кн. №10 (1973), с. 26-30.

[27]. Светослав Риболов, Иисус Христос: Аскет или Спасител. Сотириологичния смисъл на Христовото човечество в първата фаза на арианските спорове (318-362), София: УИ, 2014, с. 133. Според автора св. Атанасий е участвал в събора като дякон на своя епископ, което не предполага особено активна роля.

[28]. Т. Събев, пак там, с. 26.

[29]. Пак там, с. 30.

[30]. Ст. Чиликов, Въведение в богословието на отците, ИМН, Пловдив, 2007, с. 83-88.

[31]. Светослав Риболов, Иисус Христос: Аскет или Спасител. Сотириологичния смисъл на Христовото човечество в първата фаза на арианските спорове (318-362), София: УИ, 2014.

[32]. А. Цветкова-Глазер, Патрология: раннохристиянски автори и произведения, София: Комутатис, 2015, с. 214-224.

[33]. Sv. Ribolov, A Review of Dogmatic Theology, c. 55.

[34]. T. Лейн, Християнската мисъл през вековете, София: Нов човек, 1999.

[35]. М. Ериксън, Християнско богословие, София: Нов човек, 2000.

Източник на изображенията – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-72x