Тайната на нравственото усъвършенстване на човека е тема, която неизменно присъства в цялата православна мисъл от началото на зараждането ѝ до днес. Тя задава основните отправни точки на търсенията и прозренията във връзка с въпроса за Бога, света и човека. И това е напълно естествено, защото от тези изходни пунктове израстват проблемите за истината, доброто, красотата, свободата, любовта и изкуплението. Тази тема многократно е разглеждана от различни страни, но когато се опитаме да очертаем една по-обща визия, по необходимост се налага да я изградим в есхатологична перспектива като тръгнем от настоящата богообразност на човека с оглед на бъдещото му богоподобие, тоест в контекста на Божия промисъл от гледна точка на вечността.

Предвид целта на работата – да очертаем нейните основни контури – ще спрем вниманието си върху по-важните от тях. Смисълът на страданието, чувството за вина и отговорност у съгрешилия човек са свързани с неговото духовно пробуждане. Покаянието, прошката, любовта и свободния избор в полза на доброто, с които е свързано началото на неговата промяна са стъпала, които по тайнствен начин го отвеждат в Божието царство.

Нравствените контури на промяната у човека според притчата за блудния син (Лука 15-та глава) в тесен смисъл е тема за пътя на човека към Божието царство. Нейната многопластовост се разгръща в широк спектър от подтеми, чиито радиус е покаянието като начало на духовно-нравствената промяна у човека.

І. СЪЩНОСТ НА ПОКАЯНИЕТО

Покаянието е действие на човека, което засяга отношенията му с Бога. То е неразделен спътник на религиозно-нравствения живот на християнина.

1. Покаянието в Стария Завет.

В Стария Завет призивът за покаяние е един от основните елементи на Божието послание към юдеите. Понятието покаяние се формирало паралелно с развитието на учението за греха. Първоначално, когато грехът се разбирал като колективно действие, а всички нещастия, които сполетявали старозаветните юдеи били смятани като за наказание от Бога за неверието на юдеите, покаянието е имало характер на молба за смекчаване гнева на Бога. То било практикувано главно като важно ритуално действие. Пророците се опитвали да задълбочават разбирането за покаянието като лична вътрешна промяна и усилие за завръщането при Бога. За особено покаяние са говорили пророците Амос, Иеремия, Исаия, Езекиил и други. Към практическите форми на покаянието се отнасяли: съобщаването на греховете, плач и покайна молитва, разкъсване на горната дреха, посипване главата с пепел и принасяне на жертви. Чувството за вина и греховност било дълбоко вкоренено у израилтяните особено времето на Вавилонския плен и разположението към този акт било ярка черта на юдейската духовност.

2. Покаянието в Новия Завет.

В Новия Завет значението на покаянието става още по-голямо като средство (път) за вътрешна промяна. В покайната си проповед св. Иоан Кръстител припомнял за старозаветните пророци, които се опитвали да променят духовното състояние на съвременниците си. Иисус Христос в действителност не говори за покайна практика, но ясно говори за необходимост от такава. Сам дал пример, кръщавайки се от св. Иоан Предтеча. Христовият възглед за покаянието бил възприет от Неговите ученици.

Религиозно-нравствен аспект. Според нравственото богословие покаянието на православните християни е израз на дълбоката вяра в Бог, Който би приел съгрешилия човек, когато искрено се разкае за греха си. Покаянието е средство за освобождаване от бремето на греха и неговите последици, което води не само до скъсване с греха, но и до изтръгване на неговите корени. То е помощник за придобиването на добродетели.

Покаянието води също до възстановяване на вътрешния ред у човека, до духовна промяна, която съставлява неговия най-дълбок смисъл. Създава по необходимост основа в живота на християнина. Покаянието като духовна основа на християнина е дар от Бога, а също плод на човешките усилия и правилното усвояване на Божията благодат. Покаянието включва: осъзнаване на своя грях, осъзнаване на собствената си вина, греховност, както и произтичащото от тях лично разкаяние, осъждане за извършените грехове, готовност да не се греши повече и вяра в Божието милосърдие. Традиционната покайна практика включва още пост и молитва. Покаянието обхваща също по-продължителна аскеза или посвещаване на Църквата.

В традицията на Православната Църква са известни много образи на светци пустиножители за покайни практики.

Покаянието като религиозно-нравствено действие е тясно свързано с богослужебния живот на Църквата – светѝте тайнства дават духовни и физически сили за дълбоко и полезно покаяние, а покаянието на свой ред е важна предпоставка за участие в църковните тайнства. По-специално то е свързано с тайнство покаяние.

Бихме могли условно да очертаем три етапа в живота на блудния син:

1. Животът на блудния син до заминаването му;

2. Пребиваването му в далечната страна;

3. Завръщането на блудния син и веселието у дома.

ІІ. НРАВСТВЕНИ КОНТУРИ НА ПРОМЯНАТА У ЧОВЕКА

Далечната страна, за която заминава блудния син е утопия, страна на глад и смърт[8] и описва характера на грешния живот на човека, който е далече от Бога, живот, в който всичко е позволено, където липсват граници между забраненото и позволеното, между добро и зло, липсва регулатор, който да го възпира от вършенето на грях и зло. Неограничената свобода не само върху определено богатство, но и по отношение на постигане на слава и власт могат да се превърнат в източник на неговите аморални действия. В резултат на това той употребява за зло властта, която има, или се отдава на разврат и удоволствия, или пропилява безразсъдно своето богатство. Злоупотребата с всичко това го прави роб на материалните блага, осакатява неговото нравствено съзнание и деформира чувството му за почтеност и честност. Такъв човек изгубва духовната си свобода и робува на своите греховни желания. Той не е вътрешно свободен, когато е заробен отвън. Приемането на външното подтисничество го наранява и постепенно го обезсилва в съпротивата му срещу тенденцията на заробването. Вътрешния човек в него изчезва зад образа на външния, порочния и алчния. Страданията, които впоследствие преживява не могат да се обяснят по друг начин, освен като следствие от греховния начин на живот.

Самият живот “в далечната страна” е живот на духовен глад и жажда в духовна пустиня[9]. Страстта му към материални блага и удоволствия е неутолима; това се отнася и за страстта към слава и власт, към лакомия. Тя го измъчва и го въвежда по-надълбоко с цел да постигне удовлетворение, но то не го освобождава от мъчението, а повече го увеличава.

В притчата блудния син след като разпилява целия си имот изпада в голяма нужда, поради настъпилия глад в онази страна (15:14). Блудният син започва да пасе свинете на един от жителите на страната “и бил петимен да напълни корема си с рожкове, що свинете яли, но никой не му давал” (15:16, 17). От господар в бащината си къща той се превръща в роб в чужда страна. И той както свинете се къпел в блатото на своята страст, а сега се опитва да задоволи глада си с рожкове, “но никой не му давал”. И няма кой да му даде, защото жителите на далечната страна като него чувстват постоянно духовен глад и жажда и те като него очакват някой да им даде необходимото.

Три момента в процеса на обръщането.В така представеното понятие за покаянието или обръщението е ясно, че не е възможно да мислим обръщането като мигновено действие, което обхваща цялата нравствена природа на човека или като внезапно вътрешно преобръщане на целия строеж на нравствения живот на падналия човек. Елементите, които се включват в понятието за покаянието и вярата ни карат да предположим, че в обръщането на падналия човек се включват неизброимо много разнообразни вътрешни движения в естествения човек, като започнем от най-незначителните до напълно съзнателните. Тези елементи разкриват от една страна действията на действията на формално свободния човек, а от друга – действието на евангелската благодат. Действията, които стават достояние на съзнанието и чувствата на човека не предполагат нравствена личност, която да има определени, свободно създадени нравствено добри качества и, която да е готова с пълна решимост да последва Христос. Нейните качества се създават свободно под действието на евангелската благодат малко по малко, докато не съзреят до такава степен, че аз^-а, падналия човек, стане наистина нравствено определена личност, насочена към добро и, следователно способна да подчини себе си на волята на своя Спасител.

Процесът на така разбираното обръщане на естествения човек в неговите общи основни черти е представен цялостно в притчата за блудния син: “дойде в себе си”, казва Спасителя за блудния син когато описва затрудненото му положение в далечната страна, идвайки в себе си, блудния син казва: “колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!” (15:17). В съзнанието му изплува образа на неговия баща и от глъбината на човешката си природа чува Божия глас в глас на съвестта си и у него се заражда чувството за вина. Той страда под ударите на изобличаващата и наказващата го съвест[10]. В такива моменти човек чува нейната сурова присъда и не вижда сила, с която да я усмири[11]. Но все пак терзанието на съвестта му е възможно тъкмо защото в нея се е запазило нещо от спомена за Бога и покаянието, което ще последва е следствие от терзанието във връзка с несъответствието между онова, което е изживял и изживява и това, което чувства, че трябва да бъде. Макар да е отпаднал от Бога и да се е отдалечил от Неговия дом той е запазил връзката с Него. И съвестта е точно този център, където той за първи път се среща с Бога и постепенно започва да се опомня.

Това дава възможност да вникнем в смисъла на неговото страдание. Страданието е следствие от греха, знак на човешката греховност. Страданието, което му е изпратено може да го разочарова, да го смаже и да унищожи всяко желание за живот, и тогава чувството за изоставеност от хората и Бога преминава в чувство за богоотричане. Но страданието е и изкупление от греха и освобождаване от него. То може и да пречиства, да възродява и обновява, да извисява и възражда. Това е смисъла на неговото страдание.

Блудният син станал и отишъл при баща си.

Въз основа на тези думи във връзка с различните моменти в процеса на обръщането на човека съответстват следните три изказвания:

1) дойде в себе си;

2) ще стана, ще отида;

3) станал и отишъл.

Пробуждане. “Дойде в себе си” означава, че от състояние на безсъзнателност или полусъзнателност, той се връща към осъзнаване, опомня се, напълно се пробужда или се събужда. В нравствен смисъл това означава, че от ослепението, безчувствието и безразличието към добро и зло той започва да осъзнава и чувства и напълно съзнава своята отговорност по отношение своите действия и чувство за отговорност да върши добро, а не зло. Блудния син свободно оставя бащиния дом. Остава в нравствено ослепение, безчувствие и безразличие, докато той все още е имал имот и докато е могъл да живее разпътно. Под действието на всеобщата или промислителна благодат той е бил отчасти изведен от това състояние: глад, пасене на свине. Но той не е мислил, че ще му се случи нещо по-добро, не е виждал никакъв изход от своето положение, ако евангелската благодат не му бе открила това, че за него все още има бащин дом, в който може да се завърне. Блудният син, по думите на Спасителя се опомнил тогава, когато си спомнил: колко много наемници в дома на баща му имат изобилна храна и сравнява своето положение с тяхното. В него не съществува такова спомняне, тоест не съществува в падналия човек откровението на Божието Слово за спасение. Положението му в далечната страна, влиянието на евангелската благодат може да се сравни и със състоянието на спящия човек, в когото сънят, под влияние на всеобщата благодат е обезпокоен, тежък, съединен с мрачни мечтания. Но все още това не е в напълно съзнателно състояние. Евангелската благодат му отваря очите и го кара да се осъзнае, че той сам е виновен за това, че оставил своя баща и, че от него самия зависи отново да стане и да се завърне.

Тъй като спасението е напълно доброволно, е необходимо човек сам да пожелае да се съчетае с благодатта. Блудният син дошъл в себе си: но ще намери ли сили да стане?

Готовност да последва на евангелския призив. В личността на готовият да се покае син все още преобладава греха, а истински добрите мисли, чувства и стремежи, възникнали в него под влиянието на всеобщата и евангелска благодат, но те не идват от центъра на неговата личност, не са негово собствено дело. Те могат да се превърнат в негови собствени духовни качества единствено тогава, когато енергията на неговото аз с помощта на тези благодати се освободи постепенно от греха. Необходимо е човекът да ги живее и да ги съзнава и по този начин го прави способен за собствено решение: става и отива. Тези зачатъци на неговото собствено настроение с помощта на Божията благодат зачеват нравствените елементи, които образуват покаянието.

Следва…(виж тук)

_______________________

*Материалът е предоставен от автора.

[1]. Християнска етика. Учебно помагало за 9-12 клас. Слънце, С., 2003, с. 143.

[2]. Нешков, о. Николай. Помажи главата и умий лицето си (Мат. 6:17). Сп. Християнство и култура, бр. 5, 2003г., с. 83.

[3]. Цит по Taylor, Dr. Barbara Brown The Parable of the Prodigal Son.www. explorefaith.org.  

[4]. Цит по Нешков, о. Николай. Помажи главата и умий лицето си (Мат. 6:17)… Цит. съч.., с. 85.

[5]. По подробно те са разгледани от Пашев, Г. Православно-хриснтиянско уче­ние за нравствеността. Т. 1, 1939, с. 569-571.

[6]. Срв. Киров, Д. Трите аспекта на етиката. І. Антропология. УИ “Св. Кли­мент Охридски”, С., 2001, с. 7.

[7]. Срв. Панчовски, Ив. Методология на нравственото богословие. СИ, С., 1962, с. 83.

[8]. Това е показано в думите, които бащата използва при посрещането на блуд­ния син “мъртъв”, “изгубен”. Виж Weatherhead, Leslie. D. In quest of a King­dom. Abimgdon-Cokesbury Press. New York – Nashville, p. 91.

[9]. Срв. Притча о блудном сину http://www.verujem.org  

[10]. Виж Панчовски, Ив. Вина и изкупление… Цит. съч., с. 231.

[11]. Киров, Д., Панчовски, Ив. Християнска етика. Философия на морала. Ч. І., С., 1993, с. 363-365. Виж също и Пашев, Г. Православно-хриснтиянско уче­ние за нравствеността… Цит. съч., с. 286-289.