Великите Константин и Атанасий. Срещата на два свята*

Павел Павлов

Най-напред искам да изразя своята благодарност към организаторите за любезната покана, както и за осъществяването на тази инициатива, която се замисля от години като едно периодично възпоменание на паметта на св. Атанасий Велики – един от Сардикийските светци, пряко свързан с нашите земи и с нашата местна църква. Разбира се, много са темите, засягащи св. Атанасий и нашите земи, но моят ангажимент към организаторите днес е да се спра на връзката св. Константин-св. Атанасий. Тази тема беше провокирана у мен от един разговор с отец Георги Драгас преди доста години. Темата ни беше за местата на почит  и памет  на св. Атанасий по българските земи. В разговора стана въпрос за срещата на св. Константин и св. Атанасий. Отец Георги Драгас така впечатляващо и емоционално предаваше разказа, отбелязан както от историците, така и от самия св. Атанасий за тази среща, че не можеше да не предизвика любопитството и любознателността на присъстващите. Отецът разказваше как „високият Константин слязъл от коня, за да поздрави и изрази възхищението си от дребничкия на ръст Атанасий“. Още оттогава тази среща между „двамата велики“ е обект на специално внимание от моя страна. А и както казва св. Григорий Богослов: „Защото не би било благочестно и безопасно да почитаме с помен житията на нечестивите, а да отминаваме с мълчание мъже, прославили се с благочестие“[1].

Увод: Просопографията (или агиографията), погледната през географията

Когато мислим, молим се, представяме си, разказваме, даваме за пример светците на Църквата, особено тези, които се почитат от всички, от цялата Църква (та дори и от тези, които са се отделили от нея) във всички християнски времена, ние ги разглеждаме надгеографски – универсално. За европейците конкретният светец е европеец, за балканците – балканец, ако щете  за българите – българин. Но всеки светец има своя родина, свои родители, свое родно място, които обуславят неговите чисто физически особености, поминък, култура, език и така нататък. И ако в търсене на католичността, на универсалното църковно съзнание е добре да надхвърляме пространството и времето, то за едно историческо изследване е добре да се вгледаме във всички посочени особености. Или иначе казано, в хилядолетните църковни текстове и в иконографията са изградени подобни универсално-църковни, католични представи, които са важни опори за приближаване и приобщаване, но понякога са основание за размиване и унифициране  на образите. А всеки светец е и уникална индивидуалност, която ни дава основание да мислим, че обожението е личностно, уникално-индивидуална, а не универсална категория. И още, че по пътя на обожението човек запазва своята своеобразна, уникална персоналност.

Когато говорим за св. Атанасий Велики можем спокойно да кажем, че именно той е този богослов и писател, който създава модела на църковната просопография, описвайки делата на св. Антоний Велики. Там той споменава за египетския произход на светеца, както и това, че Антоний говори на останалите монаси на египетски език[2]. Бихме казали, че св. Атанасий е един добър патриот, който подчертава местната особеност на египетското християнство.

Египет и Балканите

Египет е древна земя с изключително сложна култура към времето на разглежданите от нас светци. Страна на крайности и противоречия. Страна с много силни центробежни сили както в политически, така и в църковен смисъл на думата. Египтяните са хора със самочувствие за столичност, което всъщност е само една претенция както в онова време, така и днес. Стремежът на Александър Велики да създаде универсална империя се основава на разбирането, че трябва да се преодоляват различията, особено крайностите, да се смесват, особено етноси и култури. Пъстрота! Липса на унификация! Космополитизъм! Нови градове, търговия, културни връзки, библиотеки, наука… От това смесване, както казва професор Богданов, „Изтокът се обновява с елинска жизненост, а Западът с източни обеми“[3]. Египет и особено Александрия са перли в короната на тази митична империя.

Наскоро след смъртта на Александър от великата му мечта за универсална империя остават само три по-големи държави – Египет, Сирия и Македония. От тези три само Египет на Птолемеите запазват по-дълго своята монолитност. При Клеопатра обаче, през 30-та година преди Христа и той пада под Римска власт. Макар и да е парадоксално, но гръцката култура и език получават своя истински голяма държава, когато са завладени от Рим и политическата им самостоятелност изчезва[4]. В Египет обаче остава изостреното усещане за иерархичност – изразено в политическата сфера чрез разбирането за обожествената монархична власт, което е смесица между балканските царе от античността и египетските фараони. Самият Птолемей I (306-285 година преди Христа) се титулува василевс и фараон.

Тази подчертана иерархичност, характерна за египетската политическа система и нейното по-сетнешно наследство в Римската империя се отразява драматично и върху претенциите за мястото и положението на Александрийския епископ, както в Египет и Изтока, така и в цялата Римска империя и християнския свят изобщо. Усетът за особено първенство, характерен за Египет, е и основният двигател в изработването например на някои от каноните още на Никейския събор за „предимствата на известни църкви“ (6-то правило, както и предшестващите, които очертават първенството на Александрия, Рим, Антиохия, а също така и на Елия (Иерусалим)). Трябва да се подчертае, че тези тенденции в претенцията за изключителност задълбочават и в рамките на по-малко от 150 години довеждат  до отделянето и до почти пълното откъсване на Александрия и Египет от останалия християнски свят.

От друга страна, в границите на Римската империя Египет е просто една географска периферия, която непрекъснато използва всяка възможност да се еманципира от Рим. Съвсем различно е мястото на Балканите – те са идеален географски център на Империята по това време. Освен това, балканските провинции в този период дават кваса на римската военно-политическа система. До началото на III-ти век е сякаш естествено императорите да произхождат от италийските провинции и много рядко, по-скоро като инцидент, да са родени на Изток или в Северна Африка. От времето на така наречените „войнишки императори“ (начевайки с Максимин Тракиец през 235-та година) тази география значително се променя, като за период от около 150 години (до император Теодосий Велики) императорите произхождат предимно от Балканите (над двадесет на брой), най-често от римската провинция Панония[5] (13, от Деций до Грациан), най-много от столицата на провицията град Сирмиум (шест императори). Има императори също така от провинциите Далмация, Дардания, Дакия, Мизия. Градовете Салона, Сердика, Наисус и Сингидунум също се свързват с определени императори. Освен това всички тези градове и провинции са здраво свързани с множество пътища и най-вече с главната имперска артерия Виа Милитарис.

Трябва да споменем обаче, че автори от IV-ти век, обикновено произхождащи от Изтока или Северна Африка, като например Аврелий Викто, определят Балканите, особено Илирик, от които произхождат тетрарсите и св. Константин, като „територия, която зарежда империята с войници“, а балканците като „селски хора без образование“ с „грубоват, просташки, селски и дори в определени случаи свиреп характер“, „високи на ръст, но с не особено големи интелектуални познания“, „неподготвени и некомпетентни за редица длъжности, освен това стимулират корупцията“, които обаче от продължителната военна служба и трудностите придобиват „особен тип мъдрост, полезна за държавата при война“[6].

Поколението на приемствеността. Наследниците

Това е поколението на родените вече в променената при св. Константин Велики и придобила християнски облик империя. В чисто имперско-политически план това е времето между св. Константин и Теодосий Велики. В църковно-исторически план това е времето по подготовката, свикването и утвърждаването на първите два вселенски събора. Погледнато през агиографията – това е времето на най-великите отци на Църквата – от св. Антоний Велики до св. Иоан Златоуст.

1.Св. Константи Велики е роден 274-та година, св. Антоний[7] е роден 251-ва година, но живее 105 години, като надживява с близо двадесет години императора. Св. св. Петър и Александър Александрийски са родени в средата на III-ти век.

2.Първородният син на император Константин се казва Крисп[8] (началото на IV-ти век около 305-та година), а останалите синове са по-малки (314-320, Константин, Констанций, Констанс). Съответно първият от поредицата велики отци на Църквата св. Атанасий е роден в самия край на III-ти век (296-373-та година).

3.Императорите Юлиан Апостат и Иовиан – около 331-ва, също и Валент (328-ма година), съответно св. св. Василий Велики (330-та година), Григорий Богослов (329-та година), Амвросий Медиолански (около 334-340-та година).

4.Император Теодосий Велики (348-ма година), съответно св. Иоан Златоуст (349-та година) и блажени Августин (354-та година).

Харизматичност и консервативност в Църквата (Новият Павел и Новият Петър)[9]

Очевидно още от древност е правило впечатление различното посвещение в християнството на разглежданите от нас личности. Например Сократ Схоластик разказва в неговата Църковна история за обръщането на Константин Велики към християнството като император (глава втора)[10]. Атанасий пък още от малък е християнин. Като дете става свидетел на Диоклециановите гонения, които в Египет имат изключително ожесточен характер и продължават най-дълго – чак до 311-та година. Да си припомним разказа, споменат в изворите от това време, за детските игри на малкия Атанасий. Както разказва Руфин, бидейки все още дете, Атанасий си играе на морския браг, като кръщавал своите връстници, които са само оглашени, а след това ги поставял едни за презвитери, а други за дякони. Тази игра е забелязана от св. Александър, който привлича момчетата и става техен учител и наставник, като сред тях специално място заема Атанасий като „епископ“ на цялата група. Когато последният стига канонична възраст, бил ръкоположен от своя наставник за дякон. Като такъв той излиза на сцената на голямата история на събора в Никея през 325-та година[11]. Този разказ, както у Руфин, така и в останалите историци, също се свързва с деня на мъченичеството и паметта на св. Петър Александрийски[12].

Обратно на св. Атанасий, св. Константин се изгражда по един харизматичен начин и като човек, и като християнин. Въпреки че неговата майка е християнка, а бащата е изключително веротърпим и симпатизира на християнството, вярата, струва ми се (а и в това искат да ни убедят изворите и историците-съвременници), на Константин се изгражда и утвърждава като дар. Избирането на Константин за велики дела проличава в непрекъсната закрила свише: спасяването на арената, чудесното избавление от Галерий, издигането му за император, победата с помощта на кръстния знак, подкрепа за непрекъснатите му победи и така нататък. Затова и в богослужебните текстове е наречен „новият Павел“[13].

Самият Константин, а и неговите най-преки сътрудници християни, очевидно са желаели императорът задължително да се свързва с Дванадесетте апостоли. Константин построява в Новия Рим църквата „Св. 12 апостоли“, където след смъртта му е погребан в притвора при саркофазите на останалите 12 апостоли. Църквата също помни и споменава св. Константин като „равноапостолен“, който обръща толкова много хора към християнството, колкото друг човек не е постигал в историята[14].

Срещите

Извън Първия вселенски събор двамата, св. Константин и св. Атанасий, сякаш се срещат само два пъти: единият път е през 331-ва година в Псамматия близо до Никомидия и след това в Константинопол след Тирския събор през 335-та година[15]. За първата среща, която очевидно има по-конструктивен характер, св. Атанасий разказва обилно в своята Апология против арианите (глави 60-та и 65-та). Втората среща има по-емоционален характер.Тя се осъществява веднага след осъждането на светеца от Тирския събор през 335-та година. Въпреки смелостта на св. Атанасий да застане лице в лице с императора, клеветата срещу него от страна на неговите противници заставя владетеля да го заточи в Трир, Галия. Причината е разпространявания донос, че св. Атанасий заплашва „националната“ сигурност чрез нарушаване на периодичността на доставки от жито за столицата. Всъщност това е една от най-сериозните заплахи за Града и неговото население в продължение на хилядолетие. Поради краткостта на доклада спирам изложението дотук, като отбелязвам само, че в научната литература вече има достатъчно съчинения по темата за сътрудничеството и противопоставянето между св. Константин, неговите синове и св. Атанасий[16].

Заключение: Roma Nova (Новият Рим)

Тази и подобни срещи в историята водят до радикални промени и налагането на нови светогледни и цивилизационни ценности. Първото, което трябва да отбележим, е новата императорска съборна традиция, представена преди всичко в събитието на Вселенския събор[17]. Св. Константин е този, който създава такъв видим образ на вселенския характер на Църквата чрез свикването на Първия вселенски събор[18]. На какво ли щяха да приличат обаче императорските събори без личности като св. Атанасий Велики? Най-вероятно скучен властугоднически церемониал, с привкус на институционална задължителност. Между другото, нещо подобно описва Евсевий Кесарийски. Личности като св. Атанасий обаче внасят динамика, непредвидимост и живот в изграждането на съборната традиция. В историята сякаш свикваме с подобен сценарий и стигаме дотам, че ако в една епоха не можем да открием подобни огнени отци, губим и високите си очаквания за велико-съборното умение на Църквата в определен период. Разбира се, често пъти това е прекаляване и твърде високо поставяне на летвата, без да се отчита реалната ситуация.

Второ, както вече беше споменато, при александрийците има подчертана склонност към крайностите. Вече отбелязахме, че това се дължи на пъстрото предхристиянско наследство, но и в ранното християнство те показват вкус към краен ригоризъм. Такова проявление в навечерието на разглежданата от нас „среща“ е Мелетиевият разкол[19] и неговите крайни проявления в Александрийската църква, според които отреклите се по време на гоненията християни не бива да бъдат приемани в Църквата обратно освен след ново кръщение. Самият Арий, който произхожда от мелетианите, също е проява на външна строгост и логическа крайност. Знаем колко трудно се удържа единството с александрийците, колко проблеми създават те, особено около така наречения „Разбойнически събор“. Всичко това довежда до почти пълното отпадане на египетските християни още след решенията на IV-тия вселенски събор. Все пак, богословието е стремеж към богочовешки реализъм, умереност и удържане крайностите (синтез).

Св. Константин се опитва да примири различните течения за доброто на всички в Империята. Императорът трябва да прилага на практика взетите на съборите решения. Тази му роля обяснява сякаш колебливата му позиция по времето на арианските спорове. Трябва да признаем, че ролята на християнския император е доста сложна – да запази мира и единството, докато ролята на отеца-изповедник е сякаш по-проста – той пази истинността на вярата до смърт. Често пъти в историята дори само един светѝ отец е успявал да съхрани и продължи приемствеността по отношение на вярата, докато с императорите е по-сложно и те често, да не кажа винаги, са на ръба между вярата и ереста, защото трябва да бъдат арбитри и реализатори на съборните решения. Империя не се създава и не се управлява с „бели ръкавици“[20]. Съдим за богословските и християнските възгледи на един владетел по практическата реализация, преди всичко законите, които издава и утвърждава. А Константин в това отношение прави много: законова защита на семейството, децата, робите, жените, отменя обезобразяването чрез мъчения, кръстната смърт и така нататък.

И трето, преди всичко харизмата на св. Константин, но и силната му воля като типичен представител на Балканите, довеждат до изграждането на нов център на християнския универсализъм – Новия Рим. Обикновено забравяме, че това е европейски, балкански, още по-точно тракийски град, че това е общо постижение на всички наши предци, живели през вековете по тези места. А пък конкретно това дело на св. Константин му носи славата и признанието на „обновител и основател на държавата“ дори от езическите автори.

Накрая, в лицето на двамата Велики се срещат християнизиращата се Империя и утвърждаващата вярата си пред света Църква. Срещат се образци на император-християнин и на светѝ отец. Все ни се иска да можеше да има и още по-големи плодове от тази среща, която има по-скоро характер на разминаване. Ако беше покровителстван от императорите, едва ли би имал славата на огнен светец и едва ли биха казали за него Athanasius contra mundum.

___________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 51-60. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Григорий Богослов, Слово 21, похвално за св. Атанасий Велики, архиепископ Александрийски. Много интересен е разказът в словото, посветен на Георги Кападокийски, заместникът на св. Атанасий на Александрийския престол, изпратен там от Евсевий Никомидийски.

[2]. Срв. Святитель Афанасий Великий, Творения в 4-х томах, т. III, Москва: Спасо-Преображенский Валаамский монастьiрь, 1994, с. 178-251. [Репринтное воспроизведение издания: Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 1902-1903].

[3]. Б. Богданов, Литература на елинизма, Четвърто електронно издание, София, 2007, с. 10 (http://www.bogdanbogdanov.net/9.pdf)

[4]. Между другото, нещо подобно се случва със собствено гръцката култура и език и след падането на Ромейската империя под Османска власт след 1453 година.

[5]. Римската провиция Панония включва земите западно и южно от средното течение на река Дунав, на юг, оттатък река Сава, граничи с Далмация, а на запад по линията Виена-Птуй-Любляна.

[6]. Sextus Aurelius Victor, De Caesaribus 39.26-27; 40.1. Цитирано по Светослав Риболов, „Два езически извора за живота на Константин Велики“, – в: Александър Омарчевски, ред., От толерантност към признание, София: УИ, 2015, с. 102.

[7]. Емблематични са неговите думи: „Началниците имат власт само над тялото, а не над душата, винаги помни това в мислите си… Бог е създал душата свободна и самовластна и тя е свободна да постъпио така, както иска – добре или лошо“.

[8]. По този въпрос виж Александър Омарчевски, „Кошмарът на Константин: Крисп и Фауста“, – в: Александър Омарчевски, цит. съч., с. 73-87. Може да се каже, че убийството на Крисп през 326-та година е истинска трагедия за Константиновата династия, защото единствено той би могъл да бъде пълнолетен към времето на кончината на св. Константин. Неговото отстраняване всъщност трасира пътя за появата на императори като Юлиан Отстъпник, тъй като неговите по-малки братя са непълнолетни към 337-ма година и им се налага да управляват с големи регентски съвети, което води до масови междуособици.

[9]. Смятам, че в изграждането си като християнин и духовник, особено в ранните си години, св. Атанасий е повлиян от примера на св. Петър Александрийски (починал на 25 ноември 311-та година близо до гроба на св. Марк): „Петър е първият сред апостолите, а епископ Петър е последният от Александрийските мъченици“. Преди да стане епископ Петър, който също от дете е християнин и е близо до александрийския епископ Теона, ръководи Александрийската школа. Около залавянето и мъченичеството на св. Петър има много вълнения и протести на християните.

[10]. Сократ, Църковна история, книга първа, глава втора.

[11]. Срв. Сократ, цит.съч., книга първа, глава 34-та.

[12]. Между другото св. Александър, наставникът на св. Атанасий, очевидно е пряко свързан със св. Петър Александрийски, защото сам той му посвещава похвално слово. Срв. Александър Александрийски, „Похвальное слово о св. Петре Александрийском“, Журнал Московской Патриархии, 10, 1979.

[13]. В тропара и цялата служба на празника на св. св. Константин и Елена. Миней за месец май, 21-ви ден.

[14]. Виж Meyendorff, Church and Empire. Imperial Unity and Christian Divisions, Crestwood, NY, St. Vladimir’s Seminary Press, 1989, p. 7.

[15]. Срв. Сократ, цит. съч., книга първа, глава 34-та.

[16]. Виж например T. Barnes, Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1993.

[17]. „Извънредни благодатни събития“ ги нарича отец Георги Флоровски. Срв. „Авторитетът на древните съабори и преданието на светите отци (пр. Иван Латковски), – в: Георги Флоровски, Библия, Църква, Предание, София: Православен калейдоскоп, 2003, с. 123.

[18]. Тук трябва да обясним, че не се съмняваме в тайнствения католичен характер на Църквата. При св. Константин обаче се слага началото на един дълъг процес, при който универсалният римски свят става универсална Църква (Pax Romana=Pax Christiana).

[19]. Мелетий, епископ Ликополски (починал 325-та година).

[20]. Израз, използван от Чобанис, в: К. Чобанис, „Приложение към „За живота на св. Константин Велики“, – в: Александър Омарчевски, цит. съч., с. 60.

Изображения: авторът Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6Us

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s