(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Въведение в историческия аспект по темата за феминизма

„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалния живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете, и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл, който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции, и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма – главно по две причини: първата, поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка, и второ, поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна култура (и религия)[28].“

Ние православните християни знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот.“ Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.

Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените-християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно по него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането на първоначално отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас – казахме, – не е православна категория. Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.

Православно-антропологичен и социологичен анализ

Смисълът на живота на човека е в служенето на Бог, в приемането на богоустановения жизнен и социален ред, в очакването на съдния ден и в стремежа да постигне спасението на грешната си душа. Ето защо в ранното християнство, във Византия и през Средновековието проблемът за правата на човека отсъства в богословските размишления. Той е израз и резултат на сложния и противоречив процес на секуларизация на познанието и обществото, започнал през Ренесанса и продължаващ и днес. Философските основания на този процес се намират във възраждането на идващите от Античността „идеи за разглеждането на човека като мяра и критерий на всички неща и на формулирането на възгледите за неограничените възможности на човешкия разум“ да познава и твори света. Тези идеи обаче са по-грешни. Тъй като на тяхната основа се ражда идеологията на хуманизма и феминизма в резултат на секуларизацията на обществото и държавата спрямо Църквата.

От богословска гледна точка обаче идеите на Реформацията, Френската и Октомврийската (болшевишката) революции са един от основните фактори за секуларизация на държавата и обществото от Църквата и у нас.

Тези секуларни идеи раждат в извратен вид доктрина за „свобода, равенство, братство (криворазбран либерализъм), еманципация на жените и човешките права“. Това са отношения, които Православната църква още от древността е регулирала на базата на учението, заложено в Свещеното Писание и Свещеното Предание. Римокатолицизмът и протестанството (като ереси, гръцки лъжеучения) при появата си след Реформацията изкривяват истината за вярата и живота в Бога заради липса на синергията (гръцки συνεργία) на Божията благодат.

Френската революция е „ключовото събитие на XVIII-ти век. Затова и културата на тази епоха е пречупена през неговата призма. За мнозина от съвременниците на революцията тя е рожба на философията, тоест негативна и разрушителна проява на критичния и отрицателен дух.“ Във философията на XVIII-ти век се открояват радикални тенденции, чието главно съдържание е критиката на всички авторитети, а изходна точка и завършек е целта да се подкопаят основите на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата.

Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания. Характерно е, че тогава мислителите в Западна Европа пренебрегват официалните вероизповедания (римокатолицизма и протестантството). Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което така наречената римокатолическа църква отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между религията и новата култура.

През XIV-ти век на Запад се заражда различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът. Освен това възниква стремеж да се създаде една неконфесионална религия, плод на философския деизъм. Религията вече е държавно дело, а вероизповеданието е израз на задължителна лоялност. Църквата се превръща в държавно учреждение и духовенството става опора и съюзник на управляващата аристокрация.

Идеите на секуларизацията, въплътени в марксизма, проникват и на Изток, в царска Русия, още във втората половина на XIX-ти век. Така в началото на ХХ-ти век „от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд – Ленин, марксизмът се превръща по силата на обстоятелствата в събитиеобразец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ-ти век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки[29] режим[30] е неговата крайна религиозна нетърпимост и антцърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение.

Какво означава понятието  атеизъм?

Атеизъм (от гръцки „безбожие“) е система от възгледи, която отхвърля духовното и религията като цяло. Един от основните постулати на научния атеизъм е, че религията и науката са взаимно-изключващи се феномени. Позовавайки се на липса на собствени свидетелства за съществуването на нематериални сили, атеистите отричат съществуването на духовни, безплътни същества. Св. Нектарий Егински, казва, че атеизма е психическо заболяване, тоест абнормено състояние душата на човека, водещо към патология.

Атеистите вярват, че светът, който видимо ни заобикаля, е единствен и самодостатъчен. Вярата в Бог-Творец и Крепител на всемира, и вярата в безсмъртието на човешката душа, атеистите считат за човешко  творение.

Еклисиологичен и социологичен анализ на феминизма

В наше време съществуват разнообразни обществени движения, които са съсредоточени в „разрушаването до основи“ в съзнанието на човеците на богоустановен порядък. Феминизмът (в крайните си форми) е точно такова обществено движение, което призовава жените към търсене на равноправието между половете и еманципация, под която се разбира освобождение, разкрепостяване от традиционната християнска и патриархална система от ценности. Радикалните феминистични движения са своего рода авангард на богоборците. Защото смисловият удар на „вдъхновените творци” на този феминизъм е насочен към малката домашна църква – семейството.

Феминистката идеология е насочена към нравствените ценности и духовния избор на тези, които се намират в самия център на „домашната им църква“ (Римляни 16:4-5).

Когато говорим за феминизма, следва да уточним видовете феминизъм според светската социология:

В световен мащаб в миналото:

– Ранни феминистки

– Суфражизъм

В национален мащаб:

– Възрожденски и докомунистически феминизъм

– Посткомунистически феминизъм

В съвременен световен мащаб:

– Материален феминизъм

– Анархо-феминизъм

– Радикален феминизъм

– Амазонен феминизъм

– Лесбианизъм

– Джендър феминизъм

– Културен феминизъм

– Екофеминизъм

– Индивидуалистки феминизъм

– Сепаратисти (феминистки)

– Умерен феминизъм

– Четвърта вълна феминизъм

Основни положения на феминистката идеология от православна гледна точка, условно са:

1) проблемът на анализа на различията между мъжа и жената;

2) проблемът на радикалната реформа на правото и законодателството;

3) проблемът на създаването на феминистка теория на държавата;

4) проблемът на социалната политика за жените.

Главни свойства на феминизма като идеология:

– приписване на особено значение на женския опит;

– безсистемност – интелектуална неопределенност;

– придаване на политическо значение на личния живот;

– размяна на социалните роли между половете (мъжа и жената).

В Православието има ясна иерархия, диаметрално противоположна на феминизма: мъжът е глава на семейството, хранител и защитник. Той има безусловен духовен и нравствен авторитет, само когато е в послушание на Бога. Жената е длъжна да се намира в подчинено (в послушание и покорство) положение спрямо мъжа, защото е казано: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на семейството, както Христос е Глава на Църквата и Той е Спасител на тялото“ (срв. Ефесяни 5:32-33). Очакването е, че жената ще бъде грижовна съпруга „помощницей ему“ (срв. Битие 2:18), нежна майка, възпитаваща заедно със съпруга си своите деца в съответствие с Божиите заповеди.

Децата трябва да се възприемат от родителите като дар Божи и трябва да растат в послушание към възрастните – такъв е замисълът на Твореца. Съвременните феминистки – борци за еманципация правят и пропагандират точно обратното. Те заявяват, че в думата „феминизъм“ се проявяват заявлението за женската потиснатост в патриархалната култура, с която трябва да се води борба с „всички възможни средства и способи“, и че e нужно да се води борба за индивидуална свобода на жените, свобода от потискащите ограничения, свобода от детерминираната от пола роля, свобода за свободното изразяване на мислите и тяхната реализация и превръщане в действие, като борба за „прекратяването на потисничеството по полов признак“.

Критичен апологетичен анализ

Богоборческата същност на феминизма и женската еманципация се проявява в това, че грехът като престъпване на заповедите на Бога се провъзгласява за добродетел и висша цел. Преди всичко това се отнася за греха на горделивостта и стремежа на съвременните жени да станат „като богове, знаещи добро и зло“ (срв. Битие 3:5). При феминизма се променя Богоустановения вектор за духовно израстване на жената, като се предлага да се преобърне системата на ценностите. Вместо подчинение и помощ на мъжа, самодоволно равенство на жената и нерядко се превръща в стремеж за неговото управление. В тази връзка, много жени се питат, защо не са щастливи в ХХI-ви век.

Вместо раждане и възпитаване на деца, защото „една жена ще се спаси чрез раждане на деца“ (срв. 1 Тимотей 2:15), у феминистките се поражда неистово желание да се заемат със собственото си израстване и реализация, да „поживеят за себе си”. За жените, детеродството е не само изпълнение на завета „плодете се и множете се, пълнете земята“ (срв. Битие 1:28), но и вид служение на Бога.

Призивите „да поживеем за себе си“, тиражирани от феминистките – борци за еманципация и разкрепостеност в живота, водят до самота накрая, която не забелязва никого около себе си, живот в пустиня, където никой не е интересен освен собственото Аз и постигането на илюзорното равенство с представителите на другия пол с цената на лишението от женското щастие и още по-страшното – отпадането от Бога (гръцки  αποστασία  – отстъпление).

Разбира се, „не трябва да се отрича стремежът на борещите се за еманципация жени за щастие. Но в стремежа си за постигането му, те демонстративно прилагат на практика мъжки стил на поведение – властност, решителност и твърдост, с които изискват уважение, равноправие и успех, с цел да бъдат изравнени с представителите на „силния“ пол и в същото време проявяват изискване към мъжа той да проявява любов и грижа към тях, а към децата – послушание. Резултатът от този успех в повечето случаи е един и същ – наличие на материални блага и слава и отсъствие на щастие, любов и радост – чийто източник е Бога. Защото щастието и радостта на човек не зависят от външните обстоятелства, а от състоянието на душата.“

Феминизмът в църквата

Феминизмът дори „се опитва да навлезе и в тълкуването на Библията и Църквата, като главна задача на „християнските“ феминистки е да подменят Божественото учение на Църквата, като го противопоставят на своя „феминистка библейска херменевтика“, където църквата е на жените, където Божието слово не е на Бога, а на мъжете, с цел да ги държат в подчинено положение. Тази велика опасност от загубата на душите на сестрите ни не среща яростната съпротива на така наречените „протестантски и католическа църкви” и на нея се гледа с нескрит интерес от „свободните“ феминистки, които се надяват на разбиването на мъжката хегемония и разпадане на семейството чрез разграждането и впоследствие унищожаването на устоите на вярата в Бога и законите Му.“

„Феминисткото присвояване на религиозната традиция е изключително сериозна духовна опасност, която поражда и опити за създаване на нови сюжети и ритуали. Феминистките от християнската традиция сформират алтернативни общности за богослужение и взаимопомощ, където имат възможност свободно да изграждат езика, динамиката на общността и практиката по начин, който изразява техните представи за преодоляване на потискането на жените[31]”. Феминистките „богослужения“ се оказват съществена част от новоезичеството. Жриците на движението Уика, например полагат началото на феминистки ритуали, в центъра на които са годишните планетни цикли и ритмите на женското тяло.

Някои феминистки групи преоткриват езическата представа за „богинята“, като четири са основните страни, които изразяват нейната символика: богинята като утвърждаване на женската сила, на женското тяло, на женската воля и на отношенията между жените, включително унаследения женски опит. Следователно за феминистките най-простото значение на символа „богиня“ се изразява в подчертаването на женската сила. Съдържащият се в цитираните думи еклектизъм показва, че феминистките от християнската традиция се намират на кръстопът с поглед, отправен в две посоки. От една страна, те утвърждават своята привързаност към историческата си религиозна общност, изисквайки от нея да признае техните преформулировки, но от друга, са отворени към възможностите, предлагани им от новоезичеството[32].“

Най-разпространеният аргумент против феминисткото движение се основава на мисълта, че жената е неспособна за творчество. С редки изключения геният се мисли като мъж. Жените могат да са добри учени или творци, но все пак почти няма жени-композитори. За да се оцени обаче честно приносът на жените в културата, трябва да се изследват историческите условия, които са повлияли върху него. Eдва през 1849 година за първи път жена – американка – получава титлата „доктор по медицина“. В края на ХІХ-ти век за жените във Франция станало възможно да получат средно образование, а първата жена-преподавател в университет, е била Мария Кюри и така нататък.

Във всеки случай не може да се каже, че исторически погледнато, жената е имала възможност да покаже своите истински способности – и интелектуални, и творчески. Наред с това съществуват дълбоки психологически причини[33], които откъсват жената от нейния център и я изхвърлят от истинската ѝ реалност[34].

Говорейки за половете и феминизма като отстъпление от Бога ще кажем и няколко думи за инфантилизацията на мъжете и маскулинността на жените като отстъпление (гръцки апостасия) от Бога.

Православен психологичен и антрополочгичен анализ

Инфантилизацията на мъжете като отстъпление от Бога е явление, което може да бъде съзнателно и неосъзнато. Затова върху феномена на инфантилизацията на мъжете влияят много фактори, като главният от тях е отстъплението от Бога на родителите. Това е така, защото, ако майката и бащата на едно дете от мъжки пол нарушат (съзнателно или несъзнателно) Eвангелието, се получава дисхармония във всички семейни отношения. Тоест родителите, които са в невъзможност поради незнание да възпитат правилно своите деца, особено тези от мъжки пол, стават причина за тяхното инфантилизиране. А това е косвена пречка за съзряване на личноста.

В началото, засегнахме ролята на семейството като „малка домашна църква“, в която трябва всички нейни членове да живеят по Бога, за да могат да бъдат нормални личности с Божията помощ; за да имат обективен поглед за смисъла на живота и не на последно място в бъдеще чрез обожаването по благодат да постигнат семейно благополучие. Това по същество включва и нравственото възпитание на децата.

Някои скептици ще кажат какво е това нравственост или добродетел? Добродетелта е морален аспект на общия проект на човека и очертава пътя на постигането на висока нравственост и отношения на любов между хората. Тя е синтез на нравствени качества, норма и критерий на човешко поведение и идеал на жизнена позиция.

Същност на различието между мъжа и жената

Доста жени, които пледират за равноправие на половете, ще кажат, че мъжът и жената са еднакви човешки създания. Но това не е така според биологията, медицината, психологията и според Божественото Откровение.

Мъжете и жените като цяло са напълно различни същества. И психически, умствено и физически. Различията между мъжете и жените са безкрайно много. И по този въпрос са написани много книги. Фактът, че мъжете и жените понякога са на доста различни мнения по един и същ въпрос и се държат по различен начин в една и съща ситуация, често е причина за объркване, сблъсъци и конфликти.

Според учението на Православната църква жената има свой начин на съществуване. Тя притежава присъщи само на нея интуиция, начин на мислене, свят на идеи, начин на съзидание, отношение към себе си и другите. Психологически и социологически жената многократно е дефинирана от света, но тя също така се определя и от тайната на собственото си съществуване – познатото „покривало“, по думите на св. апостол Павел в Посланието до Коринтяните: „Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си…Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея – заради Ангелите“ (срв. 1 Коринтяни 11:5, 10).

Именно в религиозните предпоставки и корени трябва да се търсят изворите на тайната на женската душа. Човекът е венец на Творението. Но човекът не е просто един от биологичните видове – той е и богословско понятие (венец на Творението). Има човек, един човек и две начала в него – мъжко и женско. „Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име „човек“ в деня на тяхното сътворение” (Битие 5:1-2). Бог-Троица сътворява „човека по Свой образ“ (Битие 1:27), и ето образа, по който е бил създаден човекът – това е Синът Божи, Словото, Което „беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана“ (срв. Иоан 1:2-3). Този първообраз – Христос е образ на Единия Бог в Неговата цялостност.

Следва…(виж тук)

__________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[28]. Вж. Матюс-Грийн, Фр. Полът (мъже, жени, пол и феминизъм). ВТ., 2010, с. 7.

[29]. Болшевишкият режим по своите фундаментални принципи е режим на войнстващия, агресивен атеизъм. Той „не се задоволява с неутралното разделение на Църквата от държавата, а с всички преки и косвени средства се стреми да разруши организирания църковен живот и да унищожи всяка религиозна вяра. Според статистиката на сътрудниците на Свято-Тихоновския богословски университет, в края на периода 1917-1919 година са репресирани 20 хиляди свещеници и миряни, от които 15 хиляди са разстреляни, а от 564 участници във Всеруския поместен събор: 171 са репресирани, 75 убити, от които 45 са канонизирани за светци.“ Руският историк Михаил Шкаровски изтъква като основна причина за безсмислената жестокост към църквата до 1922 година засилването на левите, военно-комунистически настроения в партийните среди, породени от надеждата за близкото разрастване на световна пролетарска революция. Ранните привърженици на световната революция се опитват колкото може по-бързо да разрушат „бастионите на реакцията и контрареволюцията“ в Русия, един от които за тях е религията. Болшевизмът е вариант на марксизма, свързан с болшевишката партия, създадена от Владимир Илич Ленин през 1903 година в резултат от разделението вътре в Руската социалдемократическа работническа партия. Болшевизмът изтъква значението на здраво сплотената „авангардна“  партия, чрез която ще бъде насадено революционното съзнание у пролетариата. Съветски комунизъм и болшевизъм се използват като синоними”. Вж. //www.pravoslavie.ru/.

[30]. „Руската Православна църква е първата поместна църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките, и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Светия Синод на Българската православна църква от това време.“ Вж. //www.pravoslavie.ru/.

[31]. Вж. //www.pravoslavie.ru/

[32]. Вж. Стаматова, Кл. Феминисткият прочит на Библията. Вж. //www.dveri.bg/.

[33]. „Съвременната психология използва термина от немския език – Über Ich или Свръх­ аз, за да означи онзи дял от ума, който се бунтува против забраните на „колективната съвест“, означаващ колективно съзнание. Това има огромно влияние върху личното съзнание чрез различни атавизми: семейни, расови, културни и социални. Така например понятието „семейни неврози“ може да се разшири и да се говори за „социални неврози“, за неврози при мъжете и при жените”. Вж. //www.studyabroad.bg/.

[34]. Полът е понятие в биологията, според което група индивиди от даден биологичен вид има възможност за полово размножаване чрез специализация в производството на определен вид полови клетки. Половете са два – мъжки и женски, като междуполовите биологични характеристики на половите жлези, половата физиология и/или ДНК половата хромозома се наричат хермафродитизъм. Думата „пол“ на старобългарски език означава половината на нещо цяло, затова според църквата, мъжът и жената стават една плът в брака… 

Изображения: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6RC