Христо Темелски

В различни енциклопедии и пътеводители на София има съвсем кратки, противоречиви, дори неверни данни за Синодалната палата. Дори и днес про-дължава тяхното тиражиране и по този начин за-блуждаване на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мен бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на ХХ век.

През 1880 и 1881 година в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимало с основния въпрос – как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен “Екзархий-ски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 година от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 година княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 година той бил допълван, като четири години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 година. Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Свети Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само четирима за срок от 4 години. С екзарх Иосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избирал само от митропо-литите в Княжеството и лично екзархът го одобрявал. Светият Синод не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 година. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

Първоначално заседанията на Светия Синод били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Интересното в случая е, че самата митрополия не разполагала по това време със собствена сграда, а се помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Света Неделя“ (или „Свети Крал“, както го наричали тогава). Още през 1662 година тогавашният гръцки митрополит Даниил, заради многобройните си дългове бил принуден да продаде митрополитския дом на Хаджи Мустафа паша за 60,000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“). Много по-късно, през първата половина на XIX век, гръцкият митрополит Мелетий (1837-1847), който обичал лукса и живеел нашироко като садразамин (велик везир), построил нова сграда на митрополията. Тя била модерна европейска сграда, с високи и светли прозорци, имала овощна и цветна градина, фонтан и зоологически кът с клетки за мечки, елени, зайци и всякакъв вид домашни птици и гълъби. През 80-те години на XIX век тази митрополитска сграда пропаднала, била негодна за живеене и била съборена. Оттогава самата митрополия се помещавала в църковната къща на близкия катедрален храм. Светият Синод използвал само няколко помещения – за канцелария и за провеждане на заседания. След всяка измината година нуждите от собствено синодално здание назрявали.

Когато кметът на столицата Димитър Петков започнал масово да разчиства центъра и да изправя улиците, решили да поискат свободен парцел за построяване на Синодална палата. За целта през лятото на 1890 година бил уведомен екзарх Иосиф I, който пребивавал в турската столица Цариград. От своя страна той се отнесъл до Министерството на външните работи и изповеданията и помолил за съдействие. Въпросното министерство веднага откликнало на тази молба и чрез Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията и столичното кметство закупило с държавни средства къщата на братя Давичан Леви на ул. „Калоян“. Тя била двуетажна стара паянтова сграда, с магазини на долния етаж. Имало отделно помещение за кухня и малък двор. От Министерството на обще-ствените сгради, пътищата и съобщенията бил направен основен ремонт и от есента на 1890 година въпросната еврейска къща станала Синодална палата. На долния етаж била уредена синодалната канцелария и стая за заседания, а на горния етаж стаи за прено-щуване на четиримата синодални архиереи. Когато пребивавал в София екзарх Иосиф I, отсядал в тази Синодална палата в „покоите“ на наместник-председателя на Светия Синод.

Въпросната Синодална палата прокапала още през първата зима и трябвало постоянно да се правят ремонти. Освен това било влажно и студено, тъй като фасадата ѝ гледала на север. Наоколо имало стари еврейски къщи, които били пред самосъбаряне. Нямало канализация, а септична яма и наоколо през горещите месеци се разнасяла „зловонна миризма“. Едва през 1899 година била прокарана канали-зация по улица „Калоян“ и в нея включили и палатата. Ето защо от 4 ноември 1898 година синодалните архиереи започнали да искат от Министерството на външните работи и изповеданията да се разшири двора на Синодалната палата чрез закупуване на околните еврейски къщи и чрез премахване на близката изоставена Арменска църква, за да може там да се построи новата Синодална палата. С това искане на Светия Синод в продължение на няколко години се занимавали няколко държавни институции – двете посочени министерства, сами-ят Министерски съвет, Народното събрание и столичното кметство. Трудности били срещани при отчуждаване на еврейските имоти – собствениците искали големи обезщетения, водели дела и всячески пречели. Нещата дотолкова се затегнали, че се наложило да бъдат отменени няколко постановления на Министерския съвет. В крайна сметка страдал Светия Синод, който продължавал да обитава неудоб-ната еврейска къща.

След дълги перипетии било предложено Синодална палата да се построи на празното място с лице към площада на църквата „Света Неделя“ и с гръб към новопрокараната улица „Позитано“ (днес на това място е сградата на Богословския факултет на Софийския универси-тет). Обаче синодалните старци категорично отказали, защото мястото било тясно на ширина и сградата щяла да има лицева фасада на север. А от юг сянка върху нея щели да хвърляли близките здания на д-р Димитър Калевич.

През месец март 1902 година Светият Синод стигнал до заключение, че нова Синодална палата трябва да се построи на ново и просторно място, за да отговаря на редица хигиенни условия. Синодалните старци проучили и разбрали, че има свободни държавни места около бъдещия храм-паметник „Свети Александър Невски“. Чрез хода-тайството на Министерството на външните работи и изповеданията те поискали един парцел в близост до Държавната печатница (сега Национална галерия за чуждестранно изкуство). От Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията обаче отговорили, че това място е твърде просторно – 6,300 м² (90х70 м) и преди 4 години било определено за построяване на физически и химически факултети на Университета. Малко по-късно от това място бил отделен парцел с квадратура 2,500 м² и върху него построено Държавното рисувално училище (старата сграда на Художествената академия). Тогава от Светия Синод поискали друго съседно място, което им било обещано от Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Но много скоро се разбрало, че е станала грешка – мястото било незастроено, но негов собственик от двадесет години било Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките). Дружеството притежавало тапия за него и даже било ипотекирало мястото в една банка срещу доста голяма сума. Тогава от Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията предложили трето свободно място, което се намирало между Австрийското агентство и старинната църква „Света Софѝя“. Обаче имало две временни неудобства, а синодалните старци бързали със строежа. Първото било, че парцелът не бил още урегулиран спрямо бъдещия площад и трябвало да се изчака техническата служба на Столичната община да го оразмери. Второто неудобство било, че военните временно стопанисвали мястото и върху него имало построена конюшня и гълъбарник. Въпреки тези пречки, Светия Си-нод се съгласил върху това място да бъде построена новата Сино-дална палата.

През 1903 година Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията предвидило в бюджета си за следващата година една сума от 80,000 лв., с която да започне строителството на Синодалната палата. През есента на същата година Светият Синод поискал да му бъде изпратен държавен архитект, с когото да обсъдят разпре-делението на помещенията в бъдещата палата. От Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията изпратили архитект Петко Ив. Момчилов (1864-1923), който бил началник на архитектур-ното отделение. С него синодалните старци обсъдили както вътреш-ното разпределение на сградата, така и нейния архитектурен вид. Архитект Момчилов обещал да информира Светия Синод за всякакви бъдещи промени, както по плана, така и в техническото изпълнение. За свой помощник той привлякъл колегата си Йордан Миланов, който по това време завършвал строителството на Пощенската палата.

През месец януари 1904 година Министерството на външните работи и изповеданията информирало Светия Синод, че Народното събрание е гласувало сумата от 80,000 лв. за строителството на Синодалната палата и тя ще бъде преведена на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. От своя страна Министерството на външните работи и изповеданията помолило с писмо от 5 май 1904 година Военното министерство, да се разпореди за незабавното събаряне на конюшнята и гълъбарника, които се намирали на мястото, определено за строеж на Синодалната палата. Военното министерство светкавично отговорило (на 8 май същата година), че е направено нужното разпореждане, въпросните постройки са освобо-дени и работниците на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията могат да навлизат и да ги разрушават. На 25 май 1904 година началникът на строителния отдел при Мини-стерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията съобщил на Светия Синод, че вече могат да изберат и определят ден за полагане на основния камък, но това трябвало да стане между 26 и 30 май. Синодалните старци решили да проточат този срок, защото искали на този тържествен акт да поканят и българския княз Ферди-нанд Сакс-Кобургготски.

Поради заетост монархът отказал да присъства и полагането на основния камък било насрочено за 20 юни 1904 година. Денят бил неделя и след църковен отпуст, в 11 часа преди обяд на въпросното място се стекли доста хора. Председателстващият Светия Синод Варненско-Преславски митрополит Симеон, извършил върху мястото определено за синодален параклис водосвет, в съслужение с архи-мандрит Иосиф, протосингел на Софийската митрополия, и чредното катедрално и от храма „Света Софѝя“ духовенство, и в присъствието на синодалните архиереи Врачански Константин, Софийски Парте-ний и Търновски Антим, и бившия Скопски митрополит Максим, управляващ Ловчанска епархия, и бившия Неврокопски митрополит Григорий. От страна на княз Фердинанд присъствали началника на тайния му кабинет Страшимир Добрович и генерал-адютант Нико-лаев; министър-председателя генерал Рачо Петров с министрите Димитър Петков, Лазар Паяков, Димитър К. Попов, професор д-р Ив. Шишманов, д-р Петър Стайков, д-р Н. Генадиев и генерал Михаил Савов; столичния кмет Петко Николов; синодалните чиновници и много граждани.

След водосвета, секретарят на Светия Синод Ст. Костов прочел спе-циален акт, в който след изброяване на присъстващите официални лица се казвало: „… положи се основен камък за помещение на Светия Синод на Българската църква тук, в столицата София“. След про-читането му, „Актът“ бил подписан от изброените архиереи и държавници и положен в основния камък. Митрополит Симеон чукнал с чук кръстообразно върху камъка, като произнесъл: „Во имя Отца и Сина и Святаго Духа, Амин!“ Също чукнали върху основния камък министър-председателя, министъра на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията Д. К. Попов и столич-ния кмет, като произнесли „благопожелания за Отечеството и Църквата ни“. Накрая митрополит Симеон благодарил от страна на Светия Синод на княз Фердинанд, чрез присъстващите му пред-ставители, за топлите грижи към Църквата ни; благодарил също така и на министър-председателя и на министъра на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията за средствата, отпус-нати за построяването на Синодалната палата и изобщо за грижите им към Българската църква; благодарил и на столичния кмет за отпуснатото място за палатата.

Веднага след полагането на основния камък започнали изкопните работи и полагане на основите. До края на 1904 година били направени основите и цокълните зидове до височина 1,5 метра над терена. През месец август 1905 година вече зидали горния етаж, като до края на годината се надявали да направят и покриването. Синодалните архиереи бързали с направата на палатата и постоянно се оплаквали на Министерството на външните работи и изповеданията, че строителството се забавя, отделните операции се протакат и прочее. Тези оплаквания били препращани до фактическия изпълнител, Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Оттам къде „со кротце“, къде „со благо“ отговаряли, че „има да се построи една монументална постройка, изучаването и детайлизирането на която се състои от множество сложни задачи, които не могат да бъдат така набързо решавани. Самото строене също не може да върви така бързо, когато има на постройката голямо количество каменоделски работи“. Освен това се строи съобразно отпуснатите средства за дадената календарна година. Когато те били изчерпвани строителството се забавяло и се чакала новата финансова година. Общо за грубия строеж на палатата били предвидени 147,755 лв., а по-късно щели да искат нови средства за дърводелски и бояджийски дейности. През 1906 година архитект Петко Момчилов напуснал Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията и се отдал на частна практика. Негов за-местник по строителството на Синодалната палата станал архитект Йордан Миланов, който се заел да направи фасадата по подобие на Българската болница в Цариград, където навремето ръководил строе-жа ѝ.

Макар и бавно, строителството вървяло към своя край. На 14 февруари 1908 година Светият Синод писал до Министерството на външните работи и изповеданията, че средства за доизкарване на „новото Синодално помещение има предвидени в държавния бюджет за текущата година. Предстои до идущата есен всичко да се привърши“. Те молели министъра да ходатайства пред Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията бояджийската работа да се отдаде на предприемач, „като бъдат предварително изработени скици, по които той ще изпълни предприятието. Желателно е скиците да се изработят от вещи лица и да се одобрят от Светия Синод“. Като вещи лица те препоръчвали Господин Желязков (1873-1937) и Асен Белковски (1879-1957), които завършили църковна живопис в Санк-Петербург, като стипендианти на Министерството на външните рабо-ти и изповеданията по препоръка на Светия Синод.

През месец март 1909 година Светият Синод отново се оплакал на Министерството на външните работи и изповеданията, че окончателното завършване на Синодалната палата умишлено се бави. За пример било посочено, че през изминалата 1908 година имало в наличност достатъчно средства, но „много малки работи се извършиха и една сума по-голяма от 12,000 лева остана неупотребена и възвърната на възстановление кредит. За тая година в бюджета, вместо поисканата сума за пълното доизкарване на зданието има предвидени само 30,000 лева и то за бояджийска работа“. Сино-далните архиереи молели министъра да нареди да се отпуснат поне 70-80 хиляди лева, които по мнение на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията били достатъчни за доизкарване на зданието. Трябвало да се побърза с тези довърши- телни работи, за да може през есента Светия Синод да се пренесе в новата палата. През месец май 1909 година Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията уведомило Мини-стерството на външните работи и изповеданията, че са взети всички мерки за завършване на Синодалната палата, като своевременно бил внесен доклад в Министерския съвет за отпускане на нужния кредит.

В началото на месец септември 1909 година бояджийските работи в Синодалната палата приключвали, а парното отопление било завър-шено. Различните канцеларии и апартаментите на синодалните архиереи били готови и се чакало да бъдат мебелирани. Следващия месец октомври Светия Синод можел вече да се настани в новата сграда, като ще остане да се довършват големия салон и главната стълба. Това нямало да попречи при пренасянето на имуществото от старата Синодална палата, „което подир една седмица се почва“.

Трескавото преместване в новата Синодална палата приключило в края на месец октомври 1909 година. Освободената сграда на старата Синодална палата била предадена за стопанисване от Софийската митрополия, която нямала собствено здание. На 27 и 28 октомври в София пристигнали синодалните архиереи за предстоящите заседа-ния и били настанени в определените им апартаменти в новата Синодална палата.

В четвъртък, 29 октомври 1909 година, в заседателната зала на новата Синодална палата бил отслужен молебен и водосвет от надлежния енорийски свещеник Апостол Георгиев и дякон Ст. Радев (от близкия храм „Света Софѝя“). Присъствали синодалните архиереи Василий Доростоло-Червенски, Симеон Варненско-Преславски, Антим Търнов-ски и новия синодален член Партений Софийски. Поканени да присъстват били и всички синодални служители. Подир водосвета митрополит Василий, председателстващ Светия Синод, произнесъл реч, в която поблагодарил горещо на Господ Бог за щедрите Му милости към светата Църква; благодарности били отправени и към българското правителство за грижите по направата и изкарването на „новото, здраво, удобно и красиво синодално помещение“. Накрая пожелал успех и плодотворна деятелност на Светия Синод за благоуспяванието на Църквата и благочестивия български народ“. След това присъстващите напуснали заседателната зала и митрополит Василий открил първото (45-то поредно заседание за 1909 година) синодално заседание в новата Синодална палата.

Въпреки че строителството на Синодалната палата продължило цели пет години и четири месеца, тя все още не била завършена окончателно. Продължавали строителните работи по украсата на външната фасада с богата полихромна глазирана облицовка. Про-ектите за тази мозаична украса били дело на професор Харалампи Тачев и Господин Желязков. От фабриката на гара Нови хан (днес Елин Пелин) били доставяни подови, стенни, декоративни плочки и майолики за сградата на Синодалната палата. В края на месец юни 1911 година над главния вход била монтирана огромна мозаична плакада (висока 2 метра и дълга 4 метра) с ликовете на тримата титани на църковно-националната борба – архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Те държали в ръцете си макет на трикуполен храм, а Иларион Мака-риополски държал и „Завет към българския народ“. Тази плакада била изработена чак в Германия и представлява великолепно мозаич-но произведение. Под нея била поставена голяма правоъгълна мра-морна плоча (4,5х1 м) с надпис с позлатени букви: „СИНОДНА ПАЛА-ТА“.

Доста време отнело завършването на синодалния параклис „Свети Цар Борис“, който се намирал в източната част на палатата на партерния етаж. Дърворезбеният иконостас бил дело на все още неизвестен дърворезбар. На него били поставени 4 големи царски икони: отдясно на „Иисус Христос“ и „Свети Цар Борис“, а отляво на „Света Богородица с младенеца“ и „Свети Архангел Михаил“. Те били поръчани от Светия Синод на софийски иконописци – вероятно Господин Желязков и Апостол Христов, които още през 1908 година открили в столицата художествено ателие „Свети Лука“. Фреските в самия параклис може би са дело на живописеца Асен Белковски.

Едва на 17 ноември 1913 година в синодалния параклис бил положен осветен антиминс от синодалния член митрополит Антим Търновски в съслужение със свещеник д-р Стефан Цанков, началник на Духовно-просветния отдел при Светия Синод и дякон Стефан Кючуков, чиновник в синодалната канцелария. Четири дни по-късно, на 21 ноември, в синодалния параклис била отслужена първата архие-рейска служба от синодалните митрополит Василий Доростоло-Червенски и Антим Търновски в съслужение със свещеник д-р Стефан Цанков и дяконите Ст. Кючуков и В. Стойнов (чиновници в канцела-рията на Светия Синод). След Божествената литургия била отслужена панихида за блаженопочиналия митрополит Панарет Рашев, в която взел участие и трети синодален член – Пловдивския митрополит Мак-сим.

Година по-късно в синодалния параклис бил проведен първият митрополитски избор. На 21 септември 1914 година (неделя) след Божествена литургия бил извършен канонически избор за кириарх на овдовялата Търновска епархия. Изборът бил извършен под предсе-дателството на екзарх Иосиф I. Гласували синодалните членове митрополитите Василий Доростоло-Червенски и Максим Пловдивски. По уважителни причини не могли да присъстват останалите двама члена на Светия Синод митрополитите Партений Софийски и Климент Врачански, но затова те били упълномощили своите събратя Василий и Максим. На избор били подложени двама кандидати, които спечелили най-много гласове на избора, проведен в самата епархия на 7 септември. Това били Драговитийския епископ Иосиф и архимандрит Макарий. С единогласие епископ Иосиф бил избран за Търновски митрополит. В синодалната кондика бил вписан акт по избора, подписан от присъстващите архиереи. Той бил прочетен гласно пред присъстващите гости в параклиса. Тържеството завърши-ло с многолетствие за царя и царицата, за престолонаследника и царстващия дом, за Светия Синод, за Негово Блаженство екзарх Иосиф I, за новоизбрания Търновски митрополит Иосиф и за целия български народ.

Месец по-късно, на 26 октомври 1914 година, бил проведен втори канонически избор за кириарх на овдовялата Видинска епархия. Отново изборът бил извършен под председателството на екзарх Иосиф I. Гласували синодалните членове митрополитите Партений Софийски, Василий Доростоло-Червенски и Врачански Климент. Отсъствал Пловдивският митрополит Максим, но го представлявал Врачанския митрополит Климент. На избор били подложени двама кандидати, които спечелили най-много гласове на избора, проведен в самата епархия. Това били епископите Неофит Велички и Варлаам Левкийски. След избора гостите били поканени в големия салон на Синодалната палата, където екзархът приветствал новоизбрания Ви-дински митрополит Неофит. 

Новата Синодална палата била двуетажна централна постройка, изградена сключено около квадратен вътрешен двор, като плановото решение било компактно. На партерния етаж били разположени службите на синодалната канцелария, заседателна зала, библиотека и параклис. На етажа била голямата заседателна зала, приемен салон, кабинет и апартамент на екзарха, както и апартаментите на синодалните архиереи. Главният вход бил оформен с триарков портик, който излизал извън общия обем на сградата. Архитектурно-пластичната декорация била в духа на средновековното архитектурно наследство с подчертани византийски влияния. Богатата полихромна глазирана облицовка по фасадата била сполучливо композирана и великолепно изпълнена. Самата сграда била ярък представител на национално-романтичното течение в България от началото на XX век. С право царица Елеонора, след като разгледала Синодалната палата на 14 януари 1912 година, я нарекла истински „музей на българското древно и ново художествено изкуство“. Два дни по-рано, на 12 януари 1912 година Синодалната палата разгледал цар Фердинанд заедно с престолонаследника княз Борис Търновски. И двамата останали възхитени от прекрасната сграда. Царят внимателно разгледал всички помещения – от мазето до тавана! „Барелефът на Паисий Хилендарски над входа на главния салон (днес липсващ) извика в него чувство на възторг и благоговение. Такова чувство извика и идеята да се символизира миналото на нашата Църква художествено от наши художници в старобългарски стил така издържан, особено в орнаментите и резбарството. Големият салон му направи впечатление с орнаментиката и художествеността, малкия със своята строга простота. През всичкото време царят споделяше впечатленията си с престолонаследника и със свитата си, като повтаряше: Charmant! На излизане той изказа своето доволство и своя възторг на Софийския митрополит Партений и на синодния секретар“.

За първи път екзарх Иосиф I (който се намирал в София поради заболяване) прекрачил прага на новата Синодалната палата на 2 ноември 1909 година, само няколко дни след откриването ѝ. Той посетил синодалните архиереи, с които беседвал по църковни дела. На 26 януари 1910 година той посетил Синодалната палата с цел да я разгледа подробно. Най-дълго време прекарал в синодалния парак-лис. След злополучния край на Междусъюзническата война от 1913 година, когато Българската екзархия загубила диоцеза си в Маке-дония, той се завърнал окончателно от Цариград в София. Така от 29 ноември 1913 година той отседнал в апартамента си в Синодалната палата, където проживял до блажената си кончина. Той склопил очи в 15,30 часа на 20 юни 1915 година. До погребението му на 25 юни 1915 година тленните му останки били изложени в синодалния параклис, където денонощно свещеници поред четели евангелието и псалтира. През тези пет дни синодални архиереи сутрин и вечер служили панихиди за великия покойник.

По случай 50 години от блажената кончина на Търновския ми-трополит Иларион (Макариополски) със средства на Комитета „Иларион Макариополски“ било решено да се издигне паметник на знаменития архиерей. Основният камък бил положен с голяма тържественост на 21 юни 1925 година в градинката пред фасадата на Синодалната палата. На тържеството присъствали синодалните стар-ци, министрите начело с министър-председателя Александър Цанков, столичния кмет Г. Маджаров, представителя на двореца Груев, военни и граждански власти, войскови части от столичния гарнизон, учени-ци, делегации на разни патриотични и спортни организации и многоброен народ.

След кратка молитва Пловдивският митрополит Максим, председател на Светия Синод, прочел специален акт. След него министър-председателят произнесъл подходяща за целта реч, а председателят на Комитета професор Михаил Арнаудов прочел възпоменателно слово. Актът, написан на пергамент, бил поставен в стъклена епруветка, а след това положен в основата на паметника. Върху него била зазидана каменна плоча. На края на тържеството, църковният хор на Н. Николаев изпял песента „Заточаването на българските владици“, а во-енният министър генерал Иван Вълков направил преглед на вой-сковите части.

Направата на паметника била възложена от Комитета „Иларион Ма-кариополски“ чрез конкурс на скулптора Ал. Андреев, който го завършил окончателно още през същата година. Направен бил от бял врачански камък и струвал 120,000 лв. На лицевата му страна бил поставен бронзов барелеф на образа на архиерея с надпис:

„ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ

1812, 6 септември – + 4 юни 1875 г.“

Кошмарни за Църквата ще останат датите 10 януари и 30 март 1944 година, когато разрушителни и запалителни бомби превърнали в руини сграден фонд и ценно имущество в него. При първата бомбардировка била разрушена четириетажната сграда в двора на Софийската митрополия, в която се помещавала свещоливницата и ценна библиотечна сбирка. Сериозно пострадало и съседното здание на фонд „Висше Богословско училище“ на площад „Света Неделя“ 19 (бившата Духовна академия, а днес Богословски факултет). В него се помещавал и Църковният историко-археологически музей при Светия Синод, но за щастие неговите ценности били евакуирани в Рилския манастир. От тази бомбардировка били изпочупени всички прозорци на Синодалната палата – да се работи в нея се оказало невъзможно. Съгласно нарежданията на правителството за обща евакуация на столицата, Светият Синод решил да принесе канцеларията си, заедно с всички служби в Черепишкия манастир и сградите на Пастирско богословския институт при гара Черепиш. Също така били изнесени и откарани в Рилския манастир старата екзархийска архива, оригинал-ните протоколи на Светия Синод от всичките години, Архиерейската кондика и други ценни документи.

При втората бомбардировка фугасна бомба улучила Синодалната палата и възникнал голям пожар. В бушуващата огнена стихия изгоряла богатата библиотека на Светия Синод, която наброявала над 20,000 ценни книги, някои от които били истински уникати. Не била пощадена и огнеупорната метална каса, в която били унищожени няколко твърде ценни документи. Един от тях бил оригиналът на султанския ферман от 27 февруари 1870 година, с който била създадена Българската екзархия и чрез който поробените българи в Османската империя най-сетне получили национално признание. Друг интересен документ бил кръщелното свидетелство на цар Борис III, удостоверяващо православната принадлежност на монарха. По-страдала и синодалната ризница, помещението в което се съхраня-вали ценна църковна утвар, владишки корони, мантии, жезли и про-чее. Някои от тях били евакуирани на гара Мездра, но най-старинни-те останали.

В доклада си от 2 юни 1944 година главният секретар на Светия Синод архимандрит Дамаскин отбелязал следните щети: „На 30 март тази година бе разрушена и опожарена Синодалната палата в столицата. Разрушението е до такава степен, че е невъзможно поправянето на сградата… Цялата Синодална библиотека, неоценимо богатство на Църквата, събирана дълги години, бе унищожена. Там е паднала, както е отбелязано, тежка разрушителна бомба, а преди това изглежда и запалителна, защото цяла седмица от събореното крило тлееше жар. Загубени са около 19,300 тома книги. Изнесени бяха преди 30 март само някои по-ценни книги, на брой всичко 514.“

След политическата промяна на 9 септември 1944 година Канцела-рията на Светия Синод била временно настанена на втория етаж в зданието на Мини „Перник“ на ул. „Раковски“ № 90, но помещенията били крайно недостатъчни. Затова от 20 септември 1945 година Сино-далната канцелария била преместена в ремонтираната сграда на площад „Света Неделя“ № 19. Тук се помещавал Богословският фа-култет и част от Софийската духовна семинария.

Още от началото на 1945 година започнало възстановяването на пострадалата от бомбардировките Синодална палата. Поради липса на достатъчно средства и строителни материали строителните операции вървели бавно. Наложило се да се направят някои архи-тектурни промени и сградата променила първоначалния си вид. С отпуснат от държавата кредит Синодалната палата била възстановена и от 15 септември 1949 година започнала да функционира.

След възстановяването на Синодалната палата бил възстановен и Синодалния параклис и обзаведен с всичко необходимо. На 23 фе-вруари, събота, 1952 година преди вечернята станало тържественото полагане на свети антиминс в параклиса. Службата извършил наместник-председателят на Свeтия Синод Пловдивския митрополит Кирил в съслужение с архимандрит Серафим, началник на Културно-просветния отдел на Светия Синод и ефимерия при синодалния параклис протоиерей Василий п. Ангелов. Митрополит Кирил след полагане на светия антиминс и освещаване на светите икони в параклиса произнесъл кратко прочувствено слово. На тържеството присъствали всички синодални членове, служителите при канцела-рията на Светия Синод и граждани.

От месец декември 1949 година Светият Синод започнал да възста-новява и изгорялата библиотека. С усилията на всички синодални митрополити бил събран фонд за нова Синодална библиотека.

Постъпили и някои дарения от просветени и благородни църковници. Заслужава внимание дарението от протоиерей Петър Илиев Попов, служещ в село Стрижево, Свищовско. То се състояло от 130 тома ра-злични научни книги и списания, предимно богословски, имало и твърде ценни старопечатни книги. Тези книги били събирани от по-койния баща на дарителя.

___________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображения: авторът Христо Темелски и Синодалната палата. Източници Гугъл БГ и служебен архив на Христо Темелски.

Кратка връзка за тази публакация – https://wp.me/p18wxv-6EX