Момчил Методиев

Възприемането на Българската православна църква като предимно национална институция е една от най-широко разпространените гледни точки към Църква­та в момента. По същество тази представа е част от секуларизирането на публичния образ на Църквата, в резултат на което от нея се очаква изпълне­нието на редица чисто светски задачи. Едно от тези очаквания е Църквата да бъде предимно социална или благотворителна институция, друго е тя да бъде консервативна сила, призвана да „съхранява” различни ценности, заплашени от изчезване – като „обществения морал” или „българщината и националния дух”. Макар тези очаквания да са чисто светски по характер, стремежът на Църква­та да удовлетвори някои от тях биха ѝ дали по-голяма обществена видимост и биха повишили доверието в нея, което само може да допринесе за изпълнението на централната ѝ мисия. Тяхното удовлетворение обаче крие и редица рискове. По-конкретно изпълнението на изискването Българската православна църква да бъде предимно национална институция крие в себе си опасността от нейното провинциализиране и изо­лиране от останалия православен свят, а и от диалога с другите християнски изповедания.

Проблемът за възприемането на Православната църква като предимно нацио­нална институция може да бъде погледнат както от богословска, така и от историческа гледна точка. Богословската би се концентрирала върху пробле­ма за възникването на етнофилетизма и неговите проявления в православния свят, докато акцентът в историческата гледна точка е повече върху произхода на самата представа за Църквата като национална институция, причините за нейното налагане, както и до каква степен българският случай може да се възприеме като нещо специфично в контекста на класическата теория за секуларизма. Настоящата статия възприема именно втората гледна точка към този проблем.

Класическата теория за секуларизацията допуска като изключение възможност­та при определени условия Църквата и религията да бъдат превърнати в ин­струмент за съхраняване на националната идентичност. Макар и да е много оспорвана, класическата теория дефинира секуларизацията като „прогресивна­та автономизация на отделните обществени сектори от доминацията на ре­лигиозния смисъл и институции[1]”. Секуларизацията е възприемана като пряко следствие от модернизацията с важното уточнение, че този процес не води до атеизъм, а до „отслабване на социалната роля на религията[2]”. Модернизацията стимулира процесите на диференциация и индивидуализъм, които променят начи­на на организация на обществото. В резултат на това здраво интегрираните до този момент малки общности губят своето влияние, тъй като са изместени от големите индустриални предприятия (в икономическата област), от модер­ните национални държави (управлявани от безличната бюрократична машина) и от градовете. Резултатът е загубата на общия и доминиран до този момент от религията обществен морал, заменен от конкуриращи се концепции, вслед­ствие на което религията запазва влиянието си само сред определени общест­вени групи. Казано накратко, религията вече не е въпрос на необходимост, а на личен избор и предпочитание[3].

Ключово място в парадигмата на секуларизацията заема индивидуалният от­говор на процесите на диференциация, социализация и плурализъм. Един от въз­можните отговори е търсенето на по-високо ниво на интеграция на религиите, което намира израз в твърдението, изказано в една или друга степен, че те са еднакви. Другата възможност (която не изключва първата) е обвързването на личната вяра с определена сфера на социалния живот. Там където културата, идентичността и ценностите са подложени на натиск, идващ от чужда религия или краен секуларизъм, е възможно да бъде наблюдавано възраждане на религия­та. В този контекст най-често посочваните примери са тези на Гърция, Кипър, Полша и Ирландия, където Църквата и религията са разбирани като носител на националната идентичност, довело до възникването на „неразривен съюз между Църква и държава[4]”.

Православните църкви изглеждат много по-податливи на идеята да бъдат въз­приемани като носители на тясно национални ценности, доказателство за кое­то е и фактът, че в името на повечето от тях на първо място стои тяхната национална характеристика, а едва след това конфесионалната (единственото изключение от това правило сред създадените през модерната епоха църкви е Православната църква в Америка). Обвързването на дадена православна юрис­дикция със съответната национална държава увеличава изкушението на съот­ветните правителства да се опитат да превърнат Църквата в национален инструмент. За разлика от православните, Католическата църква със своята строго централизирана (може да се каже и монархическа) структура, която е в много по-малка степен зависима от националната държава, я прави много по-труден обект на манипулации от страна на националните държави.

Как се вписва България в тази парадигма? Погледнато в исторически план, тя също може да бъде вписана сред споменатите изключения, като се има предвид ролята на Православната църква през Възраждането и нейното активно учас­тие в реализацията на българския национален проект. Според наблюдението на професор протопрезвитер Стефан Цанков борбите от времето на националното Възраждане оставят траен отпечатък върху начина, по който Екзархията е била възприемана в обществото непосредствено след Освобождението[5]. През този период Православната църква продължава често да бъде виждана като инструмент за реализирането на националната идея, като на нея са възлагани надежди да съхрани идентичността на останалите под чуждо господство ет­нически български територии. Казано накратко, появата на идеята за Църквата като пазител на националната идентичност през Възраждането и след Осво­бождението се вписва в класическата теория за секуларизацията, доколкото това е и периодът на първоначална модернизация на българското общество.

В този смисъл комунистическият режим стъпва на силно застъпена в българско­то общество традиция, когато се опитва да инструментализира Българската православна църква като „национална институция”. За разлика от предходния период обаче пропагандирането на тази представа е резултат от целенасочена държавна политика, а не на спонтанна реакция срещу външна инославна заплаха (подобно на случаите на Полша, Ирландия или Кипър), както предполага класи­ческата теория за секуларизацията. Единствената прилика в това отношение между теорията и българската практика от комунистическия период е, че тази държавна политика е провеждана в контекста на един форсиран модернизационен проект, както често е определян комунистическият. Преобладават обаче разликите с класическата теория, най-важната от които е липсата на външен натиск от страна на иноверска държава, която реално да поставя под съмнение националната идентичност. Друга важна разлика в сравнение с класическата теория е липсата на свободен избор, което напълно обезсилва възможността Православната църква спонтанно да се е наложила като „пазител на българ­щината”. Всичко това води до хипотезата, че превръщането на Църквата в национален инструмент преследва чисто светски цели, крайната от които е вписването на църковната институция в институционалната рамка на кому­нистическата държава, паралелно на обезличаването на нейната религиозна ми­сия.

През епохата на комунизма могат ясно да бъдат разграничени два периода по отношение на възприятието на Църквата като носител на тясно национални ценности, като те са пряко свързани с равнището на нейното обществено влия­ние и с основанията, върху които комунистическият режим се стреми да изгради своята легитимност. Първият период е времето на налагане на комунистиче­ската власт от средата на 40-те до края на 60-те години. Тъй като в този период религията не се вписва в декларираните атеистични принципи на новата държава, заслугите на Църквата за съхраняване на националната идентичност през Възраждането са използвани като аргумент в полза на възможността на Църквата да ѝ бъде признато (макар и маргинално) право на съществуване в комунистическата държава. Същинската причина е значителното обществено влияние на Църквата и нейните архиереи и нежеланието на държавата да отчуж­ди голяма част от населението, чрез крайни мерки като закриване на Светия Синод, на отделни епархии или пенсионирането на отделни архиереи (каквито мерки са сериозно обсъждани). Тази насока на възприемане на Църквата е зададена още в прочутата реч на Георги Димитров в Рилския манастир през май 1946 година, където той от една страна заплашва с разправа църковните архиереи, но същевремен­но им дава възможност да се интегрират в „новото общество” именно заради възрожденските заслуги на Църквата. В тази реч Георги Димитров признава, че

„Нашата православна църква за разлика от някои други църкви има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. През вековете на най-тежки изпитания, в борбата за освобождението на нашия народ от чуждото робство българската църква е била хранител и покро­вител на националния дух на българите[6]”.

Същата линия по отношение на Православната църква може да бъде забелязана и в приетия през 1949 година Закон за изповеданията, където само пред нея е откри­та възможността „по форма, съдържание и дух” да бъде „народно-демократична църква[7]”. Тази линия продължава да бъде широко експлоатирана и през следва­щите години, включително и в атеистичната литература, като дори най-ак­тивните автори на този тип литература признават националните заслуги на Православната църква от възрожденския период. Спорове сред тях предизвиква единствено проблемът дали тези заслуги могат да бъдат приписани на Църк­вата като институция или само на отделни нейни представители. Пример за същото възприятие е резолюцията на неизвестен държавен служител върху предложението на Свeтия Синод от 1961 година да бъде издаден кратък очерк за Паисий Хилендарски, написан от професор Михаил Арнаудов, която допуска издаването на очерка само ако той е написан „в патриотичен дух[8]”.

В същия период Църквата по принцип е разглеждана като „отмираща” институ­ция, а паралелно на извършващите се физически и административни репресии над духовенството, държавата провежда мащабна атеистична кампания, чиято цел е маргинализирането на нейната социална значимост. В целия този период акцентирането от страна на държавата върху националните заслуги на Църква­та има по-скоро предпазни функции. Този исторически принос се възприема като даденост, като минали заслуги, за чиято защита Църквата не е необходимо да полага каквито и да било активни усилия, а и те напълно кореспондират с мне­нието за нея като за „отмираща институция”. Казано по-просто, от Църквата не се изисква да доказва своята патриотична роля, тъй като дори и такава активност има опасност да бъде възприета от режима като „религиозна про­паганда”.

Промяната настъпва в периода на „зрелия социализъм” под въздействие както на чисто църковни, така и на политически фактори, а крайният резултат е, че Църквата започва да заема все по-значимо място в комунистическата пропаган­да, като от нея се изисква реално сътрудничество именно за съхраняването на националната идентичност на българите, особено извън страната. Основната причина за това е, че от началото на 70-те години комунистическият режим се обръща все повече към „националните” или „патриотични ценности”, като ком­пенсация за неговата намаляваща обществена легитимност. Чисто формално, тази политика намира най-видим израз в подготовката и мащабното честване на 1300-годишнината от българската държава, като в честванията участие взима и Църквата. През този период се създават и специфичните характерис­тики на Църквата като национална институция, които продължават публично да бъдат експлоатирани и до момента.

Кои са основните характеристики в този публичен образ, наложен през 70-те и 80-те години? Може да се обобщи, че това е представата за Църквата като „национален музей”, натоварен от държавата със съхраняването на произведе­ния на изкуството или паметници на културата, чиято цел е да съдействат за „патриотичното и родолюбиво възпитание” на обществото. Видимият начин, по който става налагането на този образ, е превръщането на действащи църкви и музеи в паметници на културата. Това е централен момент в държавната по­литика към Православната църква през целия комунистически период, а зад ней­ната реализация прозират няколко различни мотива. На пропагандно равнище тя има за цел именно патриотичното възпитание на обществото. На прагматично равнище тя представлява и извинение за меките или твърди репресии, на които е подложена Църквата, тъй като тази политика винаги може да бъде предста­вена като доказателство за грижите, полагани от държавата за нея. Тази линия има и чисто финансов аспект, тъй като през втората половина на 70-те години започва да се използва като извинение за ограничаване на финансовата субсидия за Църквата. До средата на 60-те години парите за поддържане на църквите и манастирите са част от държавната субсидия за Църквата и са разпределяни от местните епархийски архиереи. След това тези пари продължават формално да се водят част от субсидията за Църквата, но са превеждани от Комитета по църковни въпроси директно на Националния институт за паметниците на културата, който от своя страна ги разпределя заедно с местните власти, без въобще да се допитва до църковните власти. През втората половина на 70-те години парите за паметниците на културата стават все повече за сметка на субсидията за Църквата, като един документ от 1977 година изрично отбелязва, че това е косвен начин за нейното ограничаване[9]. Най-радикалното предложение по отношение на паметниците на културата датира също от 1977 година и принадлежи на Комитета за култура. Тогава Комитетът оглежда и описва всички църковни и манастирски сгради в страната и ги разделя на три групи в зависимост от тяхното състояние, като предлага поетапното „одържавяване” на първите две групи, съставени от сгради, които не са в добро състояние[10]. Това предложение е отхвърлено от Комитета по църковни въпроси, който акцентира върху нeблагоприятните международни реакции, които ще предизвика едно такова решение, и припомня, че „още не са свършили коментарите по взимането на Рилския ма­настир през 1961 година”.

Рилският манастир е най-добрият пример за това как най-важният манастир може да бъде превърнат в „паметник на културата”, а след това и в туристи­ческа забележителност, без това да е съпроводено с активизиране на „религи­озната пропаганда”. През 1961 година манастирът е национализиран и е превърнат в национален музей. През 1968 година година малобройно монашеско братство получава възможност да се завърне в манастира, но между монасите и музея е сключен договор, който регламентира отношенията между тях. Този договор задължава братството да извършва богослужения само в тези часове на деня, в които манастирът не е посещаван от туристически групи, а в следващите години са много чести споровете между музея и монасите дали в манастира могат да бъ­дат извършвани кръщенета и други богослужения. В едно от поредните обясне­ния, които трябва да дава в отговор на отправените от музейните работници обвинения, игуменът на манастира епископ Йоан отбелязва:

„Ние можем много по-добре да представиме нашата Родина пред външния свят, отколкото мъртвите музейни експонати[11]”.

Сходно е и положението в храма „Св. Александър Невски” в центъра на София. След като още от средата на 60-те години са наложени ограничения на посе­щенията на богослуженията за Великден, през 1967 година предстоятелят на храма се оплаква, че туристическите групи, посещаващи храма, не се съобразяват и пречат на богослуженията[12]. Превръщането на манастири в национални музеи продължава и в следващите години. През 1984 година тази съдба сполетява Роженския манастир, където също е сключен договор за отношенията между брат­ството и музея[13], а през 1981 година дори се стига до комичния на пръв поглед опит на общинския съвет в Асеновград да превърне Бачковския манастир в музей. В официалното си предложение съветът поема ангажимента в замяна да предос­тави на монасите подходяща сграда, която е „паметник на културата[14]”.

Превръщането на храмове и манастири в музеи, поддържани от местните или централните светски власти, дава възможност Православната църква да бъде представена едновременно като „отмряла институция” и като един голям наци­онален музей, който изпълнява определени патриотични функции. Това допринася за изграждането на публичния образ на Православната църква като една по съ­щество секуларна институция.

Интерес от изграждането на този образ на Църквата има и още една институ­ция, която настоява Църквата да ѝ оказва съдействие именно „на патриотична основа”. Това е Културно-историческото разузнаване, добило известност с при­етата за благозвучие абревиатура РИК, създадено през 1973 година като отдел 14-ти в Първо главно управление на Държавна сигурност[15]. Отделът има за цел да издир­ва и събира документи, свързани с българската история, а един от основните източници, от които се очаква те да бъдат набавяни, е чрез установяването на контакти с „патриотично настроени” представители на българската емиграция. От работата на действащата Комисия по досиетата може да се заключи, че този отдел е разчитал на сътрудничеството на едни от най-известните имена в българската историческа наука. Църквата също се оказва един от „обекти­те за проникване” на Културно-историческото разузнаване, доказателство за което е, че работещият под прикритие от края на 70-те години като замест­ник-началник на Комитета по църковни въпроси Христо Маринчев всъщност е заместник-началник на отдел 14-ти в Културно-историческото разузнаване[16].

Важната роля, която Христо Маринчев играе по отношение на определянето на политиката към Църквата не означава, че той лично или Културно-историческо­то разузнаване са се занимавали с привличането на отделни свещенослужители за сътрудници на Държавна сигурност. Това е запазена територия на Трети отдел (Националистически прояви, духовенство и секти[17]) на Шесто управление, което през 70-те и 80-те години се ориентира все повече към привличане на сътрудници именно на „патриотична основа”, а не на „зависимост”. В интерес на истината това е само техническо разграничение, въведено от Държавна сигурност, което дава възможност редица хора, привлечени под заплахата за спиране на кариерното им развитие, да бъдат представени като убедени и до­броволни сътрудници. Служителите на Църквата не правят изключение от това правило, като дори и ограничените до този момент данни дават възможност да се направи заключението, че именно по този начин са били привличани и немалко от българските свещеници, изпратени на работа в Америка или други западни държави.

В лицето на Христо Маринчев отдел 14-ти на Първо главно управление има възможност да въздейства върху формирането на държавната политика към Църквата, като в най-голяма степен от нея се очаква съдействие по линия на българските емигрантски общ­ности, а и в политиката към Зографския манастир в Атон. Христо Маринчев е един от авторите на „Основни положения за работа с българските църкви в САЩ, Канада и Австралия[18]”, утвърдени на 23 юли 1979 година, които регламентират статута на българските свещенослужители в Америка и Австралия и приорите­тите в тяхната работа. Текстовете в този документ приближават статута и приоритетите на свещенослужителите в Америка до този на българските дипломатическите представители, а между техните задължения са записани включително и такива, като:

„Изолиране на вражеската емиграция от влияние в българските църковни общини в чужбина…

Подпомагане издирването, придобиването и връщането в България на изнесени или произведени в чужбина български културни и исторически ценности, както и чуждестранни такива, отнасящи се до историята и културата на нашия народ и нашата страна… Издирване на наши сънародници в чужбина с възможности за извършване на патриотични жестове, предразполагането им и подтикването им към извършване на такива под формата на дарения, завещания и други на Народна република България, на родното място и прочее”.

По редица причини този документ никога не е приложен напълно, но е показа­телен за начина на мислене на държавата по отношение на духовенството и очакванията, възложени на него от страна на държавата.

Същото е валидно и за политиката към Зографския манастир. Всъщност това е единственият действащ манастир през комунистическия период, за който е разрешено да се говори в публичното пространство, а причините за това отно­во са „патриотични”, поради съществуващите опасения от загубата на неговия български характер. Тясното разбиране на понятието „патриотизъм” става при­чина за споровете между манастира и българската държава през 70-те години. Тъй като държавата възприема понятието „патриотизъм” като равносилно на лоялност към съществуващия в страната режим, тя настоява монасите изцяло да възприемат водещата ѝ роля и дори остро се възпротивява, когато игуменът на манастира приема за послушници представители на българската емиграция. В отношението към манастира също може да бъде забелязана сянката на от­дел 14-ти на Първо главно управление, дори и само заради факта, че откраднатият от манастира оригинал на „История славянобългарска” накрая беше предаден на директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, оповестен също като бивш сътрудник на същия отдел на Държавна сигурност[19].

Цитираните примери по никакъв начин не изчерпват всички аспекти на държав­ната политика, която вижда в Църквата национална институция. Тези примери също така не означават, че както ръководството на Църквата, така и отделни нейни свещенослужители, не са правили опити да се възползват от това дър­жавно разбиране. Единственият начин, по който Църквата през комунистическия период може да привлече вниманието на държавата за решаването на конкретни църковни проблеми, е като бъдат изтъкни патриотични съображения. Един такъв пример е пространното писмо на патриарх Максим до Тодор Живков от 1974 година, в което той подробно аргументира необходимостта от активна държавна по­литика към Зографския манастир, като акцентира именно върху историческата стойност на манастира и на съхраняваните в него паметници на културата[20].

Въз основа дори и само на тези примери може да бъде направено заключението, че изграждането на публичния образ на Православната църква като национал­на институция по същество се явява средство за подчиняване на Църквата и религията на държавните интереси и средство, чрез което комунистическата държава се стреми да превърне Църквата във фактически казионна институ­ция. Докато възприемането на Църквата като пазител на националната иден­тичност в началото на българската модернизация действително се вписва в класическата теория за секуларизацията, през комунистическия период тази представа за Църквата обслужва конкретни държавни интереси, които косвено имат за цел обезличаването на църковната институция. Поддържането на съ­щите представи в посткомунистическия период лесно може да бъде обяснено с тоталитарното наследство, но отхвърлянето на тази представа от страна на самата Църква представлява и един от начините за гарантиране на нейната автономност и самостоятелност в демократичната държава, което е необхо­димо условие дори и само за частичното изпълнение на нейната християнска ми­сия. Казано накратко, експлоатирането на тази визия от страна на църковната иерархия може да донесе краткосрочни ползи и временна обществена популяр­ност, но също така дългосрочно да съдейства за нейното провинциализиране и за задълбочаването секуларната гледна точка към нея.

____________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2010, бр. 49, с. 54-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Bruce, Steve. God is dead. Secularization in the West. Blackwell Publishing, 2002, p. 2.

[2]. Ibid. p. 42.

[3]. Ibid, p. 14.

[4]. Ibid, p. 31.

[5]. Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време” – Във: ГСУ-Бф, т. XVI, 1938-1939. Също в: http://www.dveri.bg/content/view/10206/392/.

[6]. Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. – Във: Съчинения. Т. 12, Издателство на БКП, С., 1954 г., с. 186-187.

[7]. Закон за изповеданията (приет от ВНС на 24. II. 1949 г., обн. ДВ, бр. 48 от 1. Ill. 1949 г.), чл. 3; АМВнР, ф. 10, оп. 4, а.е. 78, л. 1.

[8].  АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 255, л. 1-2.

[9]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 312, л. 5.

[10]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а. е. 257, л. 1-15.

[11]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а.е. 1073, л. 3.

[12]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 277, л. 2

[13]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 1119, л. 1-8

[14]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 246, л. 2.

[15]. АМВнР, Историческа справка на ф. 151 (Културно наследство).

[16]. Архив на ПГУ, ДС. дело 3602, том. IV

[17]. АМВР, Историческа справка на ф. 22

[18]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 103 а, л. 12-22.

[19]. Божидар Димитров многократно е бил огласяван като сътрудник на отдел 14-ти на Държавна сигурност. За пос­леден път това стана с решение № 101 от 25 ноември 2009 г. на действащата Комисия по досиетата. – http:// http://www.comdos.bg/images/stories/reshenia/101.doc.

 [20]. АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 1062, л. 6„15.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6tr