Cogito sub specie silentium – продължение и край*

(Мисля от гледна точка на мълчанието)

Ивелина Николова

Някои сравняват монашеското мълчание в безмълвие със състоянието на глухонемите хора. Но те се противопо-ставят едно на друго целево: докато глухонемият търси средства за ефективна комуникация със света, то монахът я избягва и далеч не цели изразяването на себе си, но издигането на вътрешния си взор не просто над света и шума, но към Твореца.

В много от духовните практики в манастирите мълчанието е съществен елемент. В устава на св. Пахомий се препоръчва монасите да живеят така, че ръцете им да са заети постоянно с работа, но умът им да се занимава с божественото. Думата послушник идва от слушам, послушен съм, чувам – обратното на говоря, общувам словесно. Слушането, или послушанието предполага безмълвие, мълчание, за разлика от говоренето. В манастирските практики съществува и така нареченото гласното четене на откъси от жития на светии по време на обяд или вечеря, например. Това също е особен вид мълчание. Феноменът на гласното четене има корените си в разделението между legere и intelligere, между четене и разбиране, в „разобщеността[9]” между звук и смисъл. Тук мълчание и слово се допълват без да се изключват взаимно, защото мълчанието противоречи не толкова на смисленото слово, колкото на излишната бъбривост, на безсъдържателния разговор. Поведението на монасите по време на обяд или вечеря е мълчаливо и изричането на гласното слово не прекъсва тяхното мълчание, защото и техните мисли „мълчат” за земната действителност и са издигнати към боже-ственото. „Мълчанието прави така, че този, който дори да е сред многобройно братство, остава сам”[10].

Етика на мълчанието

Поради това, че мълчанието цели преобразяване и пълна вътрешна промяна на човека то е дълбок нравствен акт и може да бъде конструктивен елемент от поведението на човека, който определя и такта в общуването между хората. Въз основа на това дали някой умее да говори или да мълчи се преценява неговия характер, възпитанието му, нивото на интелектуалната, но и на нравствената му зрялост. Затова темата за мълчанието е теоретична, но и практична; то се свързва с формирането на духовни и интелектуалните умения у човека и на практическото им приложение.

Практическото измерение на мълчанието във философската етика се изгражда върху един фрагментарен подход, който го представя изцяло в контекста на дискурсивния анализ. Той или пресича всички полета на човешкото съществуване и обхваща някои от основните екзистенциални състояния – любов, смърт, надежда и други, или е свързано с философската рефлексия за цялостното познание на човека и схващането на това знание като добродетел. И ако знанието е добродетел, а добродетелта – знание, то мълчанието е висша форма на добродетел. В историята на философската етика съществуват и други два пласта на мислене, които взаимно се преплитат и се допълват – този на логоса и на ейдоса. Логосът няма нужда да бъде изказван, изричан или съобщен, а ейдосът е свързан с вътрешното виждане, със съзерцанието и за него не може да се говори публично. Мълчанието е състояние на съзнанието, но то е и тихото знание.

В християнски контекст за мълчанието се размисля във връзка с моралните категории добро и дълг, отнасящи се до целта. Страхът Господен означава човек да умее да въздържа „езика си от зло и устата си от коварни думи” (Пс. 33:12-14). Премълчаването на злите думи е проява на мъдрост, но и на добродетел. Човекът е отговорен за думите си и негово задължение е да контролира мисълта и поведението си. Мълчанието е особено самовъзпитателно средство, с което се цели да се тренират както ума, така и волята на човека. Самò по себе си премълчаването на злите думи е ценно, но то няма особено значение, ако не се свързва с „премълчаването” и на лошите му дела. Следователно мълчанието има и практическо измерение – злите дела са порицавани, но и невършенето на добро не притежава висока ценност, а въздържането от лоши дела е добро само ако произтича от добри мотиви. Важен е мотивът в мълчанието. Мнозина биха могли да въздържат лошите си дела само защото очакват подходящия момент, в който да ги проявят. Не във всички случаи и премълча-ването на лоши думи се оценява като добро, защото макар премълчани, те живеят в сърцето на човека и подхранват лошото му отношение и нагласа. Мълчаливото съгласие е похвално, както и спотаения смълчан гняв, но липсата на зла мисъл или действие у човека притежават по-висока нравствена ценност.

Целта на мълчанието не е еднолично мистично издигане на душата на човека, не е и само път към безстрастие и начин за общуване с Бога. Цялото мистическото учение на Църквата разкрива нравствения смисъл на мълчанието, което самò по себе си е безцелно, ако не спомага за изграждането на добродетелен живот. Извън размисълът за нравствения живот на човека стремежът към мистическо самовглъбяване е излишен. Такива са почти всички далекоизточни духовни практики, които целят мистично издигане на душата на човека над осезаемия свят, и извеждане отвъд сетивното битие, без обаче това постижение да принася определена духовна полза или да го учи на добродетел. Постигането на нирвана или пълно спокойствие от гледна точка на доброто няма особена ценност.

Мълчанието е добродетел и като такава се свързва с всички християнски добродетели. Без добродетелта вяра не е възможно да се разбере спасителния път на човека към Бога. Убеждението в силата на мълчанието и плодовете от безмълвният живот се основава на осъзнатата вяра не в силата на мълчанието, или в духовните плодове на безмълвната практика сама по себе си, но във вярата в Бога. Тя дава на човека практическата увереност, че единствената цел на неговия живот е преобразяване на духовната му природа и привеждане в единение с Него. Истинските постижения на християн-ската аскетическа мисъл свързват мълчанието с вярата като предпоставка за познаване на смисъла на живота на човека. Вярата е интуиция, тихо знание, което „се вижда” чрез специално мълчаливо прозрение, чрез вглъбяване в себе си. Човекът, който има силна вяра и се опитва да живее праведен живот умее да мълчи само защото знае какво и как да говори и да въздържа устата си от говорене на зло (Пр. 10:19).

Двете основни степени, или двата аспекта на духовния живот, според епископ Калистос Уеър са „praxis“ и „theoria“, тоест действие (практикуване на добродетелите) и съзерцание (боговùдение)”[11]. В основата и на двата стои вярата. Тя е условие за наличието на осъзнатия и естествен стремеж на човека към духовно усъвършен-стване. Вярата частично се припокрива с мълчанието, както и с аскетическата молитвена практика при безмълвието, защото и двете не се постигат с рефлексия от какъвто и да е вид, но и двете притежават висока нравствена ценност за добродетелния живот. Според св. Василий Велики силата на молитвата се изразява в нравствената предразположеност на душата към вършенето на добро (PG 31, 244 A, 244 D). Другото сходство между тях е, че молитвеното безмълвие, вярата и вършенето на добри дела не са само феномени, но духовни състояния. Това предполага постоянство и твърда устойчивост в тяхното практикуване.

Мълчанието означава много повече от вътрешна форма на езика, от форма на вътрешно речевò поведение, защото то е екзистенциално състояние на човека. Екзистенциалният статус на мълчанието може да се разглежда като модус на неговото съществуване в различни гранични ситуации, пред „лицето” на някои крайни реалности от неговия земен живот: истина, смърт, любов и други.

Мълчанието като етически модус на истината

Мълчанието придобива своята екзистенциална значимост в различни трудни ситуации от живота на човека, в които употребата на думите няма особено значение или е загубила всякакъв смисъл. Тези ситуации са известни с наименованието си „гранични”, защото човекът  чувства, че се движи „на границата” на възможностите си. Те се случват в момент, в който той не ги очаква и почти винаги е неподготвен за тях. Граничните ситуации се пораждат по различни причини: поради  преживяването на внезапна смърт на близък човек, поради бедствия или  физически страдания, изобщо от всички случаи, в процеса на които човек чувства своята обреченост на крах и безизходица. Тези състояния са израз на дълбоки душевни сътресения, съпътствани са със силно емоционално и екзистенциално напрежение и вътрешни противоречия. В тях човекът усеща, че сякаш се движи „на границата” на своето битие, с голяма възможност да прекрачи отвъд него и да пропадне. Силното напрежение в тези моменти поражда не само уплаха от възможността това да се случи, но и чувства, че положението, в което се намира е сякаш без изход, без конкретно решение. Тези ситуации в живота на човека са неизбежни и изглеждат като обречени. От евентуалния изход зависи възможността той да се възстанови психически и да продължи да живее. Преживяването на психологическа немощ в тях е много силно, защото той освен, че не намира конкретен изход страда, бори се безуспешно, очаква своето поражение, защото се чувства обречен. Сложността на граничната ситуация се състои и в осъзнаването, че не човекът може сам да се спаси от гнета и болката. В много от случаите хората се озлобяват, обвиняват себе си или свои близки за тяхното състояние и изпадат в „духовни” кризи, връщането от които е почти невъзможно. Граничните ситуации могат да бъдат срив на цялата вяра на човека, на неговите надежди и упование в Бога, но и път към Него. Едва ли, обаче в тези моменти човекът мълчи. Той по-скоро вика от дъното на душата си от ужас, от безсилие, от страх пред неизвестното, но зловещо бъдеще, което дебне зад всеки миг. Бихме могли да си припомним библейският случай със старозаветния  праведник Иов. Това е пример за страданията на праведника, който не заслужава унижението, което го сполетява и нетърпимостта на душевните и физически болки. Но Иов не мълчи, а се бунтува: „Но аз към Вседържителя бих искал да говоря, желал бих с Бога да се препирам” (Иов 13:3). Всъщност неговият бунт е бунт срещу несправедливата ситуация, която го спохожда като разумна. Защото няма нищо логично в това праведникът да бъде сполетян от крайно нещастие, а безчестният човек да благоденства: „Защо беззакон-ниците живеят, достигат старост, па и по сила са яки? Децата им са с тях пред лицето им, и внуците им са пред очите им. Къщите им са в мир и без страх, и жезълът Божий не е върху тях Какво е Вседържителят, та да Му служим? И каква полза да прибягваме към Него?… Един умира в най-пълни сили, съвсем спокоен и мирен; вътрешностите му са пълни с мас и костите му напоени с мозък. Друг пък умира с огорчена душа, без да е вкусил добро. И те наедно ще лежат в пръстта, и червеи ще ги покрият” (21:1-26). Иов говори за своето физическо страдание, за своите душевни мъки, за беззащитността си, за собствената си правда, с които се оправдава пред Бога. Но забележителното в граничната ситуация на Иов е, че той мълчи за хулата срещу Него: „И рече му неговата жена: ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри! Но той ѝ рече: говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме? – Във всичко това Иов не съгреши с устата си” (Иов 2:9, 10). В случая е важно не самото мълчание, но смисълът мълчанието му за истината, според която заради всичко, което го е постигнало незаслужено той трябва да похули Този, Който е виновен за несправедливостта, която го постига. Според гледната точка на човека правдата изисква той да обвини Виновникът и да Го похули заради незаслужената скръб, която му причинява. Незаслужените страдания са повод за бунт срещу Този, Който му причинява това. Иов изговаря думи в своя защита и дори спори пред лицето на мълчаливия Бог. Неговото мълчание и мълчанието му пред греха удължава неговата безпомощност, удвоява страданието му, изпълва го с тревога и напрежение, но не поражда желание за мъст, злоба или омраза към Бога. Това е великото духовно прозрение на Иов. Измежду всички думи, които той изказва „не съгреши с устата си” и премълча злите думи, но и злите мисли за Бога. Мълчанието му е начало на автономния опит да излезе от положението, в което се намира. Според Албер Камю преживяването на граничната ситуация има два възможни изхода: самоубийство или възстановяване[12].Иов избира мълчаливото упование на Бога до краен предел. Мълчаливото му сблъскване с опита на смъртта открива другата възможност – за нов живот. Неговото мълчание не е просто липса на зла дума или мисъл, но тягостен вътрешен опит за възстановяване, за излизане от граничната ситуация посредством добродетелта; то е начало на ново раждане. Едновременно с мълчаливото понасяне на скърбите Иов предпочита да разговаря с Бога като мълчи за хулата, за гнева и злобата, не позволява да ги почувства и дори осмисля сполетялото го страдание от Бога като нещо, което трябва да преживее. То е нелогично, но и нещо, в което Бог по силата на абсолютната Си справедливост, благоволи (ст. 10). В края на книгата Бог заговаря, а Иов мълчи, защото когато Бог говори човекът е длъжен да мълчи (33:31). След Него Иов произнася думите, които можем да определим като „гранични” – те отразяват изминалия от него страдалчески път, но и чертаят насоката на бъдещето му: „аз се отричам и разкайвам в прах и пепел” (42:6). Неговото разкаяние и поведението му дотук Бог оценява като „вярно” (ст. 7). Разкаялият се праведник, който мълчи за греха, за богоборството, излиза от мълчанието си в граничната ситуация и постига смисълът на случващото се в дара на преобразяването не само на неговата личност, но и на целия му живот, на животът на новото му семейство и материалните блага, с които Бог го дарява.

Ако се върнем към историята на ранното християнство бихме могли да посочим и други примери от живота на мъченици, които пред прага на смъртта са защитавали истината, отстоявали са я и едновременно с това са я доказвали чрез своето мълчание. Тяхното мълчание е отказ от думи, които съзнателно биха разрушили съкровената им вяра в Бога и по недвусмислен начин доказва истината, за която живеят, страдат и за която умират.

Доказваната на дело истина чрез мълчание пред прага на смъртта има дълбоки духовни измерения. Тя е истина за надеждата, в която те полагат последните си думи и пред която мълчат в очакване на нейното изпълнение. Всичко, в което са вярвали до този момент и, на което са се надявали, изказват с мълчание. В този силен момент на привидната им богооставеност те създават впечатление, че са „забравили” истината, за която ги питат и не помнят това, за което живеят и за което мълчат. Това е странната „анамнеза” на тяхното мълчание.

В Евангелието е записан и един случай, в който Самият Спасител мълчи – при разпита от първосвещеника преди кръстното Му разпятие (Матей 26:59-63; паралелно Марк 14:55-61). Върху този момент може да се напише цяло психологическо изследване. Иисус Христос изпитва гнетящо страдание, което е породено от дълбоки екзистенциални противоречия. Той съзнава, че е Божият Син, Съдникът, Който застава пред съда на човека като виновен. В същото време точно тази е богопожелателната необходимост: Той да понесе Божия съд върху Себе Си и да пострада като виновен. Осъждането на Спасителя е аксиома, която получава статус на постулат, който не може да бъде отхвърлен, или заменен. Ако Го отмине „тая чаша” и заговори пред невярващите очи на Неговите съдници веднага Неговото мълчание ще се разкрие като фалш и проява на лицемерие.

Христовите страдания започват в Гетсиманската градина по време на молитвата преди залавянето Му: „И Той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше, като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята. И яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше. И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята” (Лука 22:41-44). Мъчителното духовно състояние на Иисус Христос, описано от евангелист Лука, е най-висшата проява на човешката Му „богооставеност”, но и на изоставянето на Божия Син от Самия Бог. Човешкият разум би запитал основателно дали е възможно това? Ако Бог изоставя Своя Син  това означава, че изоставя Самия Себе Си. Точно това е невъзможното и поради тази причина Спасителят преживява напълно невъзможното състояние, което нито един човек отново няма да повтори. Изпитаното чувство на пустота и вътрешно противоречие поради несправедливото Му осъждане на смърт пораждат огромно вътрешно напрежение и от челото Му капе кръв. В медицината това явление е известно като хематидроза. Силното вълнение предизвиква отделянето в кръвта на химически съединения, които разкъсват капилярите на потните жлези. В резултат потта се отделя заедно с кръв. Вътрешната агония е породена от крайната отдаденост на Спасителя за истината, за която живее и, за която ще умре. Тази гранична ситуация нито един човек никога няма да изпита, защото не може по богочовешки начин да се изправи при същите обстоятелства пред смъртта и да бъде принесен доброволно в жертва на Бога от Самия Него.

Не по-малко красноречиво е и мълчанието на Спасителя пред Пилат Понтийски. Неговото мълчаливо страдание за истината не е само съзнателен отказ от разговор. Христовото мълчание е „защитната Му реч” пред прага на богооставеността, но то е и условие за встъпване в пълно съприкосновение с истината, която в този случай се постига не рационално, или речевò, а екзистенциално. Цялото пребиваване на Иисус Христос в страдание и мълчание за истината е осъществяване на Неговата богооставеност и начало на спасението на целия свят. Мълчанието Му пред лицето на смъртта е въздигане на екзистен-циално осъществяване на Неговата надежда с молитва към прииждащото избавление за целия свят – идването на Божието царст-во в любовта.

Мълчанието като етически модус на любовта

Устойчивата връзка между феномена мълчание и дълбокото съкровено чувство любов позволява да се конкретизира екзистен-циалния статус на мълчанието като пребиваване във висша тайна и пълнота на общението между хората или между човека и Бога. Епископ Калистос Уеър пише за особеното състояние на любов и благоговение, което християнинът чувства по време на вътрешното изговаряне на Иисусовата молитва. Той я схваща като „сакраментален действен знак, обозначаващ живото присъствие на назованата Личност”[13].Мълчаливото произнасяне на молитвата е упражнение във „вътрешното наблюдение”, при което „вниманието се концентрира върху определени психосоматични центрове и най-вече върху сърцето”[14]. Сърцето като извор на живота (Пр. 4:23) е източникът на любовта (Матей 22:37).

Любовта може да се разглежда и в контекста на съборността (като метафизическа основа на модуса на социалната реалност), в контекста на самопознанието на личността, което е възможно в личния опит на диалог с другия. Общението изразява любовното отношение между хората. Любовта се ражда в общението между хората, но по-важното за нея е, че тя не може да бъде обговорена, не може да бъде обяснена и разбрана с думи. Тя се преживява в мълчанието на вътрешния опит. Любовта опровергава всички мислими понятия за нея и се разкрива като състояние на немислимото, защото на нея ѝ приляга мълчание като на нито едно друго състояние. Любовния диалог между Бога и човека, или между двама души „се намира на границата на езика и няма нищо общо с неговата система”[15]. Тя е тайнствено и непроницаемо единение между двама или между многото, при което езикът е ненужен. По време на извършването на св. литургия молитвеното мълчание на верните ги единява. Това е особена молитвена сплотеност, при която безмълвието е израз на безкрайната любов, която те чувстват към Бога и ближните, но и начин за безгласно очакване за осеняването им от Неговото благодатно присъствие. Мълчанието е израз на нямането какво повече да се каже, защото всичко вече е изказано в историята на богочовешките взаимоотношения. Бог произнесе Своите първи и последни думи чрез отдаването на Единородния Си Син за греховете на света. Той повече няма какво да ни каже, поради което и мълчи. И това мълчание ние трябва да схващаме като продължаващ вече две хилядолетия повик да прекрачим прага на човешкото си „безумие” и да разберем силата на Неговото мълчание. Той мълчи, защото ни обича, защото ако трябваше да заговори, Той би осъдил всеки един от нас за греховете, които продължаваме ежедневно да извършваме. В Божието мълчание трябва да виждаме безгранична любов към творението „човек”, снизходителност, прошка за неговите грехове и велика проява на милост.

Любовта достига пълнотата си в парадоксалното съприкосновение с мълчанието при пресъществяване на хляба и виното в тяло и кръв Христови по време на евхаристията. Тук се преодолява телесността и за пореден път тялото се претворява от любов за човека в пълната молитвена тишина на мълчанието. Безмълвното и смъртно човешко тяло в съприкосновение с живото тяло на Спасителя става център на любовното общение на Бога с човека. В този случай мълчанието е мълчание пред осъзнаването на собствената греховност и недостойнство да вкусим безсмъртната любов и в същото време се излива като пълнота на дара и освобождението от собствената греховна зависимост. Тайната на света, на Бога, на кръстната жертва на Иисус Христос не се разкрива със силата на езика, но в динамиката на мълчаливото любовно общение.

Мълчанието – тайната на живота в бъдещия век

__________________________

*Материалът е предоставен от автора.

[9]. Бояджиев,  Цочо.  Omne verbum sonat. Бележки върху феномена на гласното четене през Средновековието. В: Loca remotissima. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2007.

[10]. Богданов,  К.  Очерки по антропологии молчания. Санкт Петербург. Русского христианского хуманитарного института, с. 9.

[11]. Уеър,  Калистос.  Цит. съч., с. 178.

[12]. Камю,  Албер.  Лято. Варна, 1979, г. 165.

[13]. Уеър,  Калистос.  Цит. съч., с. 196.

[14]. Пaк там, с. 197.

[15]. Барт,  Ролан. Фрагменты речи влюбленного. М., 1999, с. 418.

Изображения: авторът Ивелина Николова. Източник Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6sJ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s