Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие – продължение и край*

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

„Зависимо” богословие

Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.

През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.

Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).

Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.

Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].

В досега ми с разсекретения архив на преподаватели в Духовната академия (сега Богословски факултет) никъде не видях и ред коментар за гръцкото или някое друго богословие, за намиране и доставяне на богословска литература или за „открадване” на богословска методология. Напротив, чрез агентите на Държавна сигурност се предотвратяват възможностите за набавяне на литература, а дарената литература се „пренасочва”[13]. Тези преподаватели, които държат на добрия порядък и високата подготовка на студентите са наречени „религиозни фанатици”. Преподавател, който се старае да подготви и изисква повече от своите студенти е донесен на Държавна сигурност по следния начин: „ръководи се от мисълта, че подготвеният студент е не само добър богослов, но и добър защитник на църквата, който би проявил готовност да ѝ помогне при нужда”[14]. Как да разбираме и следния донос на агент срещу свой колега в Духовната академия: „За него богословието е 90% вяра и останалото разум. Готов е да брани вярата си и църквата до фанатизъм. Смята църковното общество за елитно и не счита, че църквата е в процес на разложение. Гледа на църквата като на нещо вечно, нещо възвишено”[15]. Непрекъснато на агентите се поставят задачи, които те добросъвестно изпълняват и след това им се поставя оценка за добре свършената работа и достоверността на информацията. Информацията непрекъснато се засича със сведения на различни агенти, особено на Балкански, Стойнов, Максим и други.

Преди 4 години, по случай 9-ти септември, тогавашният премиер се опитваше да ни обяснява, че не е нормално да се интересуваш днес от досиета и Държавна сигурност[16]. Може би за марксист-атеиста е нормално да не се интересува от въпросите за истината, свободата, за любовта… Но какво ли би било богословието без тези въпроси? Не може тъмнината да е светлина, измамата – истина, а робството – свобода. Мръсна работа! Каква ли е тази сила, която може да те накара да продадеш душата си на комунистическите тайни служби? Каква е причината? Пари, привилегии, власт, идеология, слабост, страх, злоба, омраза… Ако са последните две, наистина е много страшно, защото нищо не обезобразява човека толкова много, колкото омразата, колкото липсата на любов… „Ако любов нямате…” За какво християнство можем да говорим изобщо?

Агентите не могат да бъдат богослови! Не, не би могло да се съвместява светлината с тъмнината. Да се върнем и на това, че богословието е дар, дар Божий; дар, който, според св. Максим Изповедник, се предшества от очистване, простота и светлина. Знаем, че дарът е парадокс и чудо, но все пак не мога да си помисля, например, че Юда е имал дара на богопознанието… Може би за това на повечето агенти не им се говори. Мълчаливи са! Под достойнството им е да се обясняват, да представят публично своята версия за агентурното им минало. Според св. Теофан Затворник, грешникът прилича на куче, което ближе пила – колкото повече кърви, толкова повече се настървява от вкуса на своята собствена кръв.

Но има и един още по-важен проблем, който би могъл да се определи като чисто онтологичен. Вече говорихме за това, че всеки един от нас, в дарения му от Бога живот, се оличностява в общение. Всеки един от нас използва силите на човешката природа, личната си свобода и воля, в уникалната си индивидуалност на богоподобна човешка личност в общението си с ближните и със самия Бог. Всеки се оличностява, тоест е онзи който е, в общение. Ставайки сътрудник на тайните служби (независимо от управлението), агентът допуска действието на една втора воля у себе си, един втори принцип в процеса на своето оличностяване, той изкривява начина на съществуването на човешката си природа, като личностно я раздвоява. Дълбоко личните последствия на едно такова раздвояване са очевидни, тъй като това раздвояване може да се разглежда като една доброволна шизофрения. То прилича на раздвоението на прелюбодееца, който в един по-тесен кръг от съмишленици се гордее от похотливите си набези, а в семейството си е „света вода ненапита“.

Много по съществено обаче е друго, и това е фактът на замяната на лицето (богодарената ипостасна уникалност) с маската (подмяната на ипостасна уникалност). Такъв човек в общуването си с другите, и преди всичко с колегите си, е друг, той не е той. Той е подменил уникалната си онтологична определеност с друголичието. Такава раздвоеност може и да е възможна в изкуството, но не и в богословието. Защото този, който се подвизава под няколко имена и живее в няколко реалности, всъщност кой е и какъв е? Дали е богословът Х или пък е агентът Y? В кой момент лицето изпълнява своята воля или волята на своя оперативен ръководител от Държавна сигурност, неверника и богомразеца? В кой момент агентът е самият той и кога е сложил „маската”? Къде е маската и къде е личността? Дали пък, като си и едното, и другото, ти всъщност не си, няма те, не съществуваш? Когато непрекъснато сменяш маските, в един момент, когато се увеличи скоростта на случващите се събития, дали пък няма да се загуби цялостния образ? Вероятно и това се „тренира”, но вече са очевидни грешките на някои от играчите. Господ Иисус Христос не случайно ни дава заповедта: „Не можеш да служиш на двама господари.”

Това са тежки въпроси и тепърва ще се търсят отговорите им. Смятам, че прибързаните, лесните отговори няма да ни помогнат особено. Има някаква жестока ирония в това: не оставяш забележително богословско творчество, но пък в доносите и докладите си до Държавна сигурност разкриваш целия си потенциал. Така най-големите жертви, истинската трагедия понасят точно агентите. Може би тук пак трябва да се върнем към гения на Достоевски, който по един блестящ начин описва в „Легендата за великия инквизитор” трагедията на палача, който иска да наложи благополучието, за трагедията на принудата: която винаги е по-страшна за принуждаващите, отколкото за принуждаваните, и която е възможна само след приспиването на съвестите и на едните, и на другите. В българската литература, именно от времето на 70-те години и насетне, също имаме невероятни образци по споделената тема. Особено у Константин Павлов (например Изход винаги съществува, 1988 година) и у Борис Христов (например Честен кръст, 1982 година):

Ако сетивата ми помръкнат,
унижени
от бездарната ми кариера…

Ако полудея изведнъж,
ако неусетно стана някой Друг?
Ако този Друг е двойникът-предател?

Ако изведнъж полудея!
На какво да се надявам?

На това,
че миг преди Това,
като скорпион,
инстинктът ми за себесъхранение
ще насочи жилото
към собственото си коремче…

Може би
единствено така
ще опазя
Нещото,
което ми се искаше да бъда
и което,
до известна степен,
Бях.                                                                                                                               

(Изход винаги съществува)

Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка – да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам – в сълзите си нагазил,
извиках: „Гол съм, Господи, не мога да изляза…

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани…

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи…“

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом – света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота…

(Честен кръст)

В поезията на Константин Павлов има редица брилянтни неща по коментираната тема. Разбира се, потресаващите картини на редуващи се трагедии и иронии в българската поезия от този период тепърва ще бъдат представяни в един по-богословски и по-екзистенциален прочит. Това обаче е тема на друго изследване[17].

Заключение. Разлика в ценностите

В Германия фактическото осъждане на национал-социализма започва в края на 60-те години, когато децата и внуците на живелите през 30-те и 40-те години започват да търсят сметка и отговори от своите бащи и деди, които са допуснали тази катастрофа. У нас, макар че през 2000 година беше приет Закон, който обяви комунистическия режим за престъпен и за всички престъпления отговорността беше вменена на БКП и нейното ръководство, той не можа реално да изпълни своето предназначение[18]. Но настъпва времето, когато и в България ще бъде потърсена историческа отговорност за всичко, което се случи по времето на комунизма, а и след това и доведе страната до тотална катастрофа. И ако катастрофата в икономиката, в политиката, дори в екологията може да бъде преодоляна по-лесно, то катастрофата на ценностите, на православните християнски ценности може да се преодолее само с подвижничество, търпеливо усилие с помощта на Божията благодат. Забавянето на процеса и липсата на закони за лустрация в България допълнително утежнява съдбата на тези, които носят историческата отговорност за състоянието на нещата. Жалко и за тези, които си отминаха от мира сего, без да получат възможността да се покаят и да поемат своята отговорност. Грижата ни трябва да бъде и за богословите, а не само за богословието. Общността е в очакване да чуе истината от самите участници в тези събития, изстрадана, нелицеприятна, неудобна, но все пак истината, която ни прави свободни. Засега сме свидетели само на мълчание или чуваме само обвинения – срещу другите, срещу по-младите, срещу всички и всичко.

Страшен е разривът, който се наблюдава днес между богословието и институциите на Църквата, между богословието и клира. Това е може би най-голямата рана в църковното общество. Тя е еквивалентна на загубата на ориентири и ценности от гражданското общество в България. Най-голямата опасност за Църквата в България днес са именно тези партийни и комсомолски деятели, които не успяха да се реализират в попрището си, по причина настъпилата политическа промяна, и намериха пристан в Църквата, където продължават да развиват своята идеология. Те не приемат Църквата като събитие в Светия Дух, като живот в Христа, а като поредната възможност за идеологическа пропаганда, и оттам – за кариерно развитие. Днес в България няма нужда от идеологии и пропагандатори, а от усилие за възстановяване на християнските ценности в обществото и на автентичното православно богословие в Църквата.

Този въпрос трябва да бъде решен и поради още една належаща причина. Когато станат ясни истинските жертви на комунистическата система, когато са очевидни палачите и агентите, тогава ще започне да се решава, леко-полеко, и въпросът за мъчениците, за героите на вярата. Една от големите илюзии е да се мисли, че палачите биха се погрижили техните жертви да бъдат канонизирани и приети за мъченици от БПЦ. В тази връзка е много по-важно да се разруши етосът, създаден от Държавна сигурност – разбирането, че няма подвижничество, че всички са слаби, че всички са предатели, че всичко е въпрос на договорка и институционализиране. Това е много, много по-важно от личното заклеймяване, което би отворило поредица от лични вражди, които могат да отнемат доста усилия, които иначе биха били използвани за по-градивни неща.

Искам да завърша с текст от поема на св. Юстин Челийски (Попович), който е балкански светец и богослов от същото това време – трудният ХХ век, който ни донесе толкова изпитания: „Сърна съм… От всичко, що се обича, най-обичам свободата...” (Сърна в изгубения рай). Да усилим молитвата и усърдието си, за да дари Господ всички ни с дара на разсъдливост, най-вече за нашите немощи и да ни даде сили, за да преодолеем трудностите, пред които е изправена църковната общност в България.

________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 92-106. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Например в работното дело на агент Ангелов намираме поставена следната задача: „Да се изясни кои студенти от Духовната Академия се изявяват положително. Задачата да изпълни в разговор с преподавателите. Целта е да се ориентираме за вербовка на по-будни младежи, с възможност да се развиват като богослови” (София, 08.06.1982 година). Подобни сведения има и в делото на агент Антон (27.03.1981 година; 04.02.1982 година и други).

[12]. Новак, М. Провалилото се безбожие. – Християнство и култура, 9/2004.

[13]. Например „Посредством агентурния апарат да се отклонят предложенията на […] (културното аташе на ФРГ) за снабдяване на Духовната Академия с богословска литература”: задача, поставена на агент „Ангелов” (Иван Желев Димитров) на 19.11.1985 година , изпълнена от същия.

[14]. Работно дело на агент Антон (12.12.1981 година).

[15]. Пак там (11.06.1979 година).

[16]. Подобно (на Сергей Станишев) разбиране за историята, в контекста на истината за Държавна сигурност, изказа и служебния премиер на Република България Марин Райков през месец април 2013 година – (Бел. ред.).

[17]. Благодаря на моя приятел и колега Стоян Танев за споделената посока в изследването на въпроса и за търпението му да канализира и подрежда моите щурави мисли, вдъхновени от любимите ми автори.

[18]. Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен – ДВ, бр. 37 от 05.05.2000 година.

Изображения: авторът Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6pN

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s