Зависимостта от тайните служби като проблем за българското богословие*

Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност

„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)

Павел Павлов

Въведение

От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”

Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:

„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).

За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.

Богословието

 „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)

Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.

Богословието, освен благослов и глас на Църквата, е и огромна отговорност за изпълнението на мисията ѝ в света. Отговорността в богословието се простира дори дотам, че непрекъснато трябва да бъдат побеждавани изкушенията, произлизащи от „Дървото на познанието”. Струва ми се, че в историята на Църквата това изкушение се изразява най-вече в нашето желание да разпознаем „края на времето”. Това апокалиптично изкушение сякаш ни обезсилва най-много и ни вкарва в модела на „спасителите”. Започваме да мислим, че правейки едно или друго, което не е редно да се прави, ние спасяваме Църквата, защото „времената са последни”. В подобен контекст  е тълкуванието на св. Иоан Златоуст на 24 глава от Матей, цитат от която предлагам в началото на текста. Такова знание за „времената” е по-лошо от незнанието за тях. Затова „знанието” или богословието трябва да бъде цялостно, мъдро. Да не се окаже, че прехваленото знание днес, утре да е лошо знание и обратно – незнанието днес да се окаже утре, че е било добро незнание. За св. Отци целомъдрието е предусловие за богословието.

И ние не можем да мълчим. Трябва да говорим! Главно заради богословието и даскалите по богословие, заради историята, заради жертвите, но и заради онези, които все още имат надежда за живот… Заради богодарените ни свобода и бъдеще. Църквата спасява света, като му осигурява – с Божия благодат – възможността свободно да избира доброто. Истината ни прави свободни! Християнството е пространство на реализма, историята на християнството е „тайна на спасението и трагедия на греха”[2].

В тази връзка ние не можем да се правим, че нищо не се е случило, когато сме свидетели на една трагедия и катастрофа. Драмата на хора, които най-вероятно са имали своите трагични причини да приемат сътрудничеството с Държавна сигурност, днес се превръща в страдание за всички. Вярно, че заради нашата грехопадналост страданието е необходимо и полезно, като някакво очищение, закаляване и събиране (целомъдрие) на личността. Винаги, заради един или малцина в историята страдат цели групи и дори цели народи, които изминават своя дълъг път до Обещаната земя.

Тук призивите за чуждо покаяние не са продуктивни, защото покаянието е личен подвиг, но неговата липса се превръща във всеобщо страдание и трагедия. Неразбирането за същността на тази трагедия ни прави нейни съучастници и едновременно с това ние не можем да заемем позицията на морални съдници, тъй като знаем, че човекът е податлив на съблазни и грях, че човекът може да греши и че ние самите споделяме същата тази паднала човешка природа, която Бог ни помага да надделеем. Не идеализираме никого, нито пък искаме да премълчим нещо, което е толкова важно и значимо за трагичната съдба на съвременния българин. Сътрудничеството на Държавна сигурност в България е пословично и отговорността за това е реална, тя не може да се размива като нещо, което е в реда на нещата, макар и този ред да е объркан. Не бива да подминаваме това като някаква игра, в която няма нищо злонамерено: „бяхме принудени от обстоятелствата”, „нямаше как”, „по-добре ние, отколкото други, които биха направили по-големи бели”[3]. Интересува ме досто-верността, макар и нелицеприятна, дори и опасна. Хипотетичността не задоволява днес, не би задоволила и утре.

Вътрешното ми усещане при работата над този текст е по-скоро предупреждение към мен самия и към богословската колегия за внимание и будност, отколкото едно желание за реваншизъм или прекомерно взиране в „сламката на другия”. Водещо е желанието за изход от ситуацията и стремеж за недопускане на подобни ситуации в българското богословие за в бъдеще. Смирението не е робска покорност – смирявайки се, ние не трябва да се отказваме нито от свободата на действието, нито от задължението ни да разграничаваме доброто от неговите заместители. Независимо от това, определено смятам, че по въпроса за успеха или неуспеха на свидетелството на българското богословие или за състоянието на Българската православна църква, подобава да се изказват преди всичко хора, които са били в тях и преди промените. Всъщност това ще бъде категорията на най-безкомпромисните съдници и същевременно на най-великодушно прощаващите. Това ще бъдат хората, които най-трудно ще бъдат излъгани, но и най-лесно биха разбрали. Това са хора, които имат опит от допира с Държавна сигурност и не си правят никакви илюзии за невинността на тази система[4]. След промените стана лесно и някак модно да се „отъркаш” о Църквата. През 80-те години нямаше особено желаещи.

 Историята

„Ако нямаше свобода в нашата родина, тогава не би имало нужда от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата свобода, толкова по-голяма и по-силна трябва да бъде нашата Държавна сигурност… Разбираш ли, съществуването на Държавна сигурност не е нищо друго, освен необходим израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-така свободно да се разнася нагоре-надолу, и всеки да прави с нея каквото си иска. Трябва грижа и грижата сме ние!”[5]. Този откъс от Задочни репортажи за България на ликвидирания от Държавна сигурност Георги Марков много ясно илюстрира основната тема – свободата. Позволявам си да цитирам Георги Марков, защото той най-добре илюстрира ситуацията в България от това време, като човек, който е близо до комуни-стическата интелигенция и същевременно успява да избяга и да погледне нещата и от другата страна. Още Достоевски в Легендата за Великия инквизитор поставя тази тема. Там Альоша дава отговора на брат си Иван: „Само безбожие, това е цялата им тайна. Твоят инквизитор не вярва в Бога и това е цялата му тайна”[6].

Има епохи от историята на човечеството, в които не трябва да правиш особени подвизи, за да бъдеш достоен човек. В трудни времена е достатъчно да спазваш елементарни морални норми – да не предаваш, да не лъжеш, да не мразиш… Достатъчно е да не бъдеш „църковен деятел”, „църковен деец”[7]… Това не би ти дало възможност за власт и кариера, но пък би запазило твоето човешко достойнство. През 80-те години имаше изключително достойни хора в Семинарията, в Академията, изобщо в църковните среди. Повечето вече не са между живите – Бог да ги прости! Хора свободни (въпреки несвободата на тоталитарния режим), честни, достойни… Хора, поели на плещите си трудната задача за запазването на християнството и църковността – неща, обявени за изчезващи от партийната комунистическа идеология. Тези хора бяха приели свободно ролята си на социални аутсайдери и бяха наричани надменно от хората на службите „утайка на обществото”. Заради подвига на тези хора, които една монахиня наричаше мъченици, още повече трябва да говорим. Най-дивашкото определение, което съм чул от сътрудниците и агентите е: „Ние всички бяхме ченгета“. Не, моят старец не беше, моят дядо, баща ми не бяха… Моите приятели не бяха…

В началото на 90-те години имаше разпалена нетърпимост към престъпленията на комунизма. Нетърпимостта беше още по-голяма към това в църковните среди и сред студентите по богословие. Помня как оцапаните в съучастничество с войнстващия атеизъм бяха притихнали в очакване. От една страна уплашени, останали без своите покровители, от друга страна настървени, в нежеланието си да се разделят със своите служби и привилегии. Държавна сигурност, страшната машина на комунизма, беше разформирована след масови протести от страна на спонтанно раждащото се демократично общество и натиска на улицата. Вече нямаше Държавна сигурност, но останаха пъклените планове за контрол и унищожение. Трябва да се признае, че с парите на българските данъкоплатци беше изградена система, която създаде всичките обстоятелства по прехвърлянето на властта след промените. Смятам, че това, което най-добре би се противопоставило на всичко това са автентичните православно-християнски ценности на българина. Затова те добре се бяха постарали да предотвратят всяка подобна възможност.

Тогава дойде разколът. Времето ще каже своята дума в разкриването на истината, но тогава беше предадена надеждата на едно поколение. Беше погребана надеждата за възраждане на Църквата в България. Не знам дали има по-голямо престъпление от това да предадеш надеждата и вярата в бъдещето на една общност. „А който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей 18:6-7). Темата за разкола беше удобно използвана най-вече от хората, свързани с тайните служби. Това допълнително „размъти водата”, раздели хората на про и анти, като създаде нови разделения. С това разделяне на църковното общество беше неутрализирано участието на християните в политическия живот, както и бе стопиран всеки богословски дебат. Именно 90-те години показаха в най-ярка светлина несвободата и зависимостта на гилдията от системата. Вместо да изгражда общността и да участва активно в свидетелството, тя започна да спасява себе си, в един кариеристичен и пошъл светски план.

Може ли богословието на Църквата да бъде пленено? Забрави ли се вече подвигът на св. Иоан Златоуст, на св. Максим Изповедник, на мъчениците? Или тези примери са неудачни? Дали пък България не е някакъв особен случай, някакво уникално изключение и „черна дупка” по отношение на Божията благодат – поглъща, но не проявява? Възможно ли е да устоиш в тежките години веднага след 9-ти септември 1944 година, а да се предадеш през 70-те и 80-те години? Очевидно става въпрос за различни поколения, за размазани от комунистическата пропаганда и атеизъм мозъци, за болно поколение, ваксинирано срещу срам и вяра в човешката свобода и достойнство. Явно става реч и за една нечовешка система за репресиране, която не жали никого[8].

Отвлечената идея за Родината

Пак ще се позова на Георги Марков от Празникът на свободата и празникът на милицията: „Когато кажат „патриотизъм“ – това значи да сме верни на чужда държава”[9]. Национал-болшевизмът, национал-социализмът или национал-комунизмът не могат по никакъв начин да бъдат идеал в християнската визия за държавата и обществото. „Далеч не е безразлично за какво обичаме родината, в какво нейно „призвание” вярваме… Съдържанието на идеала ни, а не темпът и страстта, с която го преживяваме, трябва да определя в крайна сметка оценката на нашия път. Има любов към отечеството праведна и свята, тя е и спасителна и действена. Има и любов греховна и порочна, и тази любов е мерзост пред Господа; може би равнодушието е за предпочитане пред служенето на „идеала Содомски”. Търново на Третия Рим и София на Третия Интер-национал (вмъкване на автора) – това не са две равноправни, макар и полярни форми на националния порив, това са две бездни… И трябва да „изпитваме духовете”, даже когато ни се явяват в образа на ангел небесен… В дни на изпитания, скръб и горест това трябва да помним, може би още по-твърдо и неотклонно, отколкото в дни на изобилие, слава и земна мощ… За да не се заемем със злотворчество – с постройката на Вавилонската кула”[10]…

Разиграването на темата за патриотичните мотиви при служенето на тайните служби има за цел да оправдае, поне частично, очевидно нелицеприятните неща, които са вършели агентите и доносниците. Има един детайл обаче, който, като че ли убягва на секуларната общественост, но той е твърде важен за църковното общество – преосмислянето, обръщането, покаянието. Нежеланието да се изрече и дума на укор по отношение на службите и агентите показва една закоравялост и тотално отсъствие на усет за грях, на пропусната възможност да бъдеш друг, а оттам и за преосмисляне, за покаяние. Това е неразбирането за онази точно не-бого-целе-съ-образност, за която говори св. Максим Изповедник; за онези природни човешки сили, които се използват бого-противно, а именно, за общение с една бого-противна сила. Напротив, след като бяха разкрити (интересно, защо не постъпваха по този начин преди?), част от агентите се изпъчиха и гордо започнаха да твърдят, че били агенти не на кое и да е отделение, а на Първо главно управление. Странен повод за гордост! Но очевидно тук става въпрос за различни ценности. Основният въпрос всъщност е подмяната на ценностите, свързани с христи-янството, с която загуба неизбежно свързваме втората половина на ХХ век в България. Тоталното „олевяване” (това от Евангелието в неделята на Страшния съд) на българите по това време не е убягнало и на част от богословската гилдия, особено на онази, която изпитва гордост от своето тайно сътрудничество на репресивните служби на комунистическия режим.

Следва… (виж тук)

________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 92-106. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Архимандрит Василиjе (Гондикакис). Света Литургиjа откривење нове твари. Нови Сад, 1998, с. 48.

[2]. Флоровски, Г. Затрудненията на християнина историк. – В: Християнство и култура, С., 2006, с. 78.

[3]. В последното си интервю поетът Константин Павлов казва: „Мнозина от моите приятели бяха талантливи хора, но с меки характери. На едни гръбнакът им беше пречупен, на други – изкривен от унижения. А инициаторите бяха все писатели и поети, колеги. Някои използваха удобствата на времето, когато всеки донос или клевета бяха начало на някакъв вид репресии. Доносниците бяха по-страшни от самите екзекутори. Първите не знаеха какво правят, изпълнителите използваха наивността им.” – In: http://lira.bg

[4]. Искам да спомена думите на една от хилядите жертви на Държавна сигурност – Борис Арсов. В прощално писмо до сестра си Йорданка Арсова той пише: „Злата съдба ме остави на хората от Държавна сигурност, ненаситни зверове, които искат да ме погубят. Сега се страхуват от името ми. Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Долу тиранията, да живее свободата! Аз умирам, изпълнил дълга си. Свободата ще дойде невероятно бързо!” – In: http://www.decommunization.org/Articles/Hristov

[5]. Марков, Г. Празникът на свободата и празникът на милицията. – В: Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България, ИК „П. К. Яворов“, С., 1991, с. 265.

[6]. Достоевски, Ф. Братя Карамазови. (Превод Д. Подвързачов, С. Андреев), С., 1997, с. 252.

[7]. В тази връзка, не мога отново да не наблегна на 75-та Беседа в тълкуванието на св. Иоан Златоуст на 24 глава от Евангелието на Матей: „Между лекарите този, който нищо не прави е по-добър от този, който извършва вреди; и този, който нездраво строи е по-лош от този, който нищо не строи…”.

[8]. Сходната ситуацията в Румъния от този период се илюстрира от едно писмо на Владимир Гика до неговия брат Димитри от 7.11.1951 година: „Целят да ни сплашат, за да могат след това да ни шантажират. Често е най-добре да не бъдем особено настоятелни, ако искаме да избегнем най-лошото и да не ускорим развръзката. Те не искат да създават мъченици. Задоволяват се да гледат как хората умират, без да ги убиват, ако преди това са успели да изтръгнат от тях морална капитулация… Все едно живеем в новелата на Едгар По, където железните стени, задействани от часовников механизъм, се събират с неуловима, но регулярна скорост от половин милиметър на минута, така че за финалното и фатално премазване не е необходимо нито забързване, нито забавяне – окончателното задушаване и смилане е сигурно”. – Цит. по: Николов, Т. Князът, обезнаследен от Христа. – В: Владимир Гика. Мисли, следващи дните. С., 2012, с. 18-19.

[9]. Марков, Г. Цит. съч., с. 267.

[10]. Флоровски, Г. За праведния и греховния патриотизъм. – В: Мъдрост и Премъдрост, С., 2009, с. 101.

Изображения: авторът Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6pp

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s