Диана Петрова

След като изчетох разсекретените досиета на вла-диците, работили за Държавна сигурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разговор с миряните за ролята на политическата полиция и БКП в жи-вота, устройството и управлението в БПЦ през тоталитарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на ДС бе изпълнен на максимум – ре-зултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие.

Благодарение на разсекретените архиви вече сме наясно с двой-ствения живот на висшия клир по време на комунизма. Четох досиетата на ДС с ужас и дори на моменти съжалявах, че като журналист няма как да си спестя тази одиозна тематика. Не можех да повярвам как Видинският митрополит Дометиан е докладвал за скулптора Атанас Далчев, а митрополит Симеон Западноевропейски буквално е съобщавал имена на свещеници и „вражески емигранти”, на членове на техните семейства, които ДС трябва да наблюдава, посочвал е маршрутите, по които са бягали от България, и в резултат на това може би мнозина са намерили смъртта си на границата. И срещу това постоянно е искал пари, за да има възможност да живее в САЩ със стандарт, достоен за общуване с „лошите” американци; и с възторг е написал в писмо до офицера от ДС и основен вербовчик на повечето духовници, наричайки го „другарю” Христо Маринчев, поздравление за 9-ти септември. Чуйте откровението: „Горд и щастлив съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни родина – славната комунистическа партия!”. Гаврата на ДС е стиг-нала дотам, че да приеме един монах за член на компартията. И въпросът днес е: само един ли?

Никога не престанах да се питам: а можело ли е да не го правят, не знам как са били шантажирани, какво им е коствало – на тях и на семействата им. Репресивната машина е била жестока спрямо всеки, заподозрян за връзки с монархофашизма. А такива са били и владици, и енорийски свещеници – неслучайно сред тях има измъчвани и избити. Днешните митрополити, наследили по ста-рателен подбор „реакционното духовенство”, са били от бедни семейства на вярващи, някои доста неуки, за което свидетелстват и саморъчно писаните им донесения. Но ако сме склонни да разберем, че не са имали друг шанс в онова време, няма обяснение за това, че след 1989 година продължиха да служат на тази коварна ДС. С мълчание и послушание.

С времето така е бил подменен съставът на Светия Синод, че не е имало начин епископ да стане човек, незаслужил благословията на ДС. Повечето от днешните митрополити са станали епископи именно благодарение на това, че са сътрудничили на ДС. А 30-то апостолско правило казва: „Епископ, който използва светска власт, за да се домогне до епископски сан, да бъде низвергнат, както и всички съучастници с него. Защото няма по-лош от оня, който получава Божествената благодат като вещ, купена за пари или чрез мирски власти”.

От прочетените досиета единствен митрополит Йосиф е избран въпре-ки несъгласието на ДС, но след това натискът не му е бил спестен.

В досието на митрополит Калиник си пише как офицерът от ДС му казва, обсъждайки неговото издигане в йерархията: „Всеки ще помага с каквото може”. Сделка! А нима митрополит Кирил Варненски е станал епископ без волята на своя чичо – полковник Христо Маринчев, заместник шеф на Комитета по вероизповеданията и щатен служител на ДС? Както и всички останали. В досието на митрополит Натанаил има докладна записка от Маринчев, от която става ясно как ДС се е погрижила студентът по богословие в Атина да се издигне в йерархията. Маринчев описва как студентът по богословие Натанаил ще бъде предложен на патриарх Максим за повишение в звание, защото за ДС е важно той да израства в йерархията. Само няколко дни след срещата на Маринчев с патриарха Натанаил е ръкоположен като архимандрит. И почерпил с бонбони. Според офицера, Натанаил се е уверил още веднъж, че връзките му с тях (ДС) „ще му помагат за неговото утвърждаване и стабилизиране”.

В досието на митрополит Дометиан също е запазено, че с офицера от ДС са обсъждали издигането му в йерархията. Та как е наложен изборът на митрополит Калиник за Врачански митрополит, при първоначално избран за митрополит епископ Арсений? С натиск и заплахи. В досието на митрополит Симеон, в рапорт на офицер от ДС, си пише ясно: „Нашата цел е Христов да расте”.

Въобще, думата на държавата е била заложена и в устава на БПЦ, утвърден през 1950 година, в който е записано, че избираните за митрополити трябва да се ползват от доверието на правителството. Естествено, и през 1971 година Политбюро дава съгласие за избора на патриарх Максим. Днешните приказки, че не ЦК го е назначил, а Светия Дух, звучат доста фалшиво.

От рапортите на Бончо Асенов – офицер от ДС и директор на вероизповеданията при управлението на Жан Виденов, се видя, че в Синода винаги е имало две групи – едни, които са били верни докрай на атеистичния режим, и други, които са играели опозиция: искали са да се строят повече църкви, да има повече свещеници – въобще да има Църква, а не сателит на БКП. И най-ужасното е, че хората от тази група, според един от рапортите, са били днешните митрополити Йосиф, Неофит и Натанаил, професор Иван Желев и други техни състуденти от Богословския факултет, които също замълчаха. Единствен митрополит Йосиф, и то още преди отварянето на досиетата публично се покая и осъди ДС. И след неговата изповед, и след разкриването на документите на ДС, обаче тази група гузно замълча. А митрополит Натанаил обяви отварянето на досиетата като недопустима и противоконституционна намеса на държавата в делата на независимата БПЦ. А какво е било вербуването на духовници? Излиза, че не е намеса.

Днес въпросът е как да се възприеме мълчанието и отказът от откровен разговор на синодалните владици. Аз го приемам като съгласие с всичко, извършвано от ДС; и като гузна съвест за получените сериозни материални облаги, произтекли от кариерата им.

Но нали говорим за мисия и служение в името на Христос?! Владиците ни се опитаха да подменят тази мисия на принципа: „Търпяхме и отстъпвахме, за да я има Църквата”. Но тя каква Църква остана? Безлична, подчинена, обезличена. А християнството учи, че покаянието е духовен подвиг – можеха поне него да извършат. Вместо първи да разобличат методите на политическата полиция за ограничаване на църковната дейност до степен на допускане на тържеството на атеизма, дори с цената на оттегляне в манастир, духовниците разчитаха всичко да бъде скрито и забравено. На поканата за покаяние отговориха, че това е дълбоко личен акт. Но така хората не разбраха дали те действително имат угризения на съвестта – защото не показаха сила да се покаят и да поискат прошка от хората, които са били заблудени или прокудени от Църквата. Бог ще ни съди – това е позицията на синодалите-агенти. И разчитат да им се прости, като всичко се забрави.

И затова не изпълниха дълга си – да помогнат на обществото в годините на прехода да се оцени зловещата роля на БКП и ДС. Питахме многократно владиците за ДС. Отговорите, че са писали доклади след участие в международни конференции, не бяха удовлетворителни. Ако не бяха чакали разсекретяването на досиетата, където се видя, че са писали много други неща, основният въпрос пред обществото нямаше да е кой кой е сред владиците, а какво е вършила тоталитарната полиция и какво е причинила на вярващите духо-вници, свещеници и миряни.

С разкритията за зловещия план на ДС Църквата щеше да си извоюва невиждан авторитет. И да помогне всички заедно да се покаят и никога повече това да не се допуска. БПЦ имаше подкрепата на интелектуалци – и леви, и десни, на учени и медии, от която предпочете да не се възползва, за да не подразни старата номенклатура. И днес тази институция не е фактор в обществения живот, политиците не зачитат мнението ѝ. Всички благородни инициативи се провалят, пример – искането за задължително обучение по религия, позициите срещу текстовете в Семейния кодекс и така нататък. А клетвите срещу произведения на изкуството се посрещат определено с насмешка, като се има предвид мълчанието по много други ключови проблеми.

Ако истината бе казана преди разсекретяването на досиетата, Църквата щеше да има водещата роля в обществения живот, за който сега претендира неубедително. Вместо това днес митрополит Нико-лай, който уж искаше разкриване на цялата истина за агентите на ДС, изведнъж замлъкна и изненадващо произведе в странната титла архонт не друг, а бизнесмена Петър Манджуков – самият продукт на ДС.

Има и друго: духовниците не измениха на рефлекса от времето на комунизма за общуване с медиите, а това беше техният шанс да обърнат в своя полза общественото мнение. Нещата обаче не са се променили изобщо. Намерих  брилянтен пример за това. В едно от досиетата на ДС има и симптоматичен случай за това как Църквата е прикривала с охота занемареното религиозно образование в комунистическа България още в далечната 1964 година. Тогава английски журналист посещава Духовната семинария. В сведение от майор Христо Маринчев, написано по разказ на агент, пише: „Ректорът (на Духовната семинария) е бил крайно недоволен от многото въпроси. … Същият го разпитвал подробно за броя на учениците, учителите и монасите. Колко са от селски и колко от градски произход, издават ли се учебници, с каква библиотека разполагат и много други въпроси”. Става ясно, че духовниците са били силно раздразнени от “наглия журналист, който не само задавал въпроси, но искал да му се дават точни сведения за това, което го интересува”.

Днес по същия начин членовете на Светия Синод отказват да отговарят на въпроси, които не ги устройват. Бяха много словоохотливи по време на разкола. Митрополитите Неофит и Натанаил бяха първи говорители и борци за каноничност и независимост на Църквата от държавата. Сега синодалите търсят лоби, което да прокара идеите им, без да се задават въпроси. Като целта е една: да не плащат данъци, такса смет и така нататък.

Едва сега се роди някаква концепция за катехизация и религиозна просвета. Църквата щяла да обърне специално внимание както на кръстените, така и на некръстените деца. Сред задачите, посочени в стратегията, е също и организиране на „медийни участия на духовници и богослови, за да достигне до повече хора истината за Православието и за вредата от разколите, сектите и лъжеученията на суеверието и неверието“.

Едва сега се вменява задължение на духовниците да говорят с медиите – към Свeтия Синод ще се създаде специален отдел „Връзки с обществеността“. Неговата задача ще е да изгражда положителен образ на Църквата в обществото, както и да провежда „активна медийна политика, която да оборва натрапваното мнение, че БПЦ е затворена, статична институция, а напротив – че тя е жив организъм, близо до хората, с многостранна богата и активна просветителска и социална дейност“. Странно е, че на фона на тези декларации Синодът пише декларации срещу всеки вярващ интелектуалец, позволил си да критикува действия на отделни митрополити. Пример за това е историята с архонтите – учени и журналист бяха едва ли не заклеймени като първи врагове на Църквата, само защото публично критикуваха действията на митрополитите Галактион и Николай, които раздават съмнителни титли на бизнесмени и политици със съмнително минало и християнско битие. Става дума за критични мнения на хора от Църквата. Не за странични наблюдатели. Как, ако няма разговор с интелигентите вярващи, може да се очаква диалог с обществото?!

Синодалите, които мълчаха през годините, имат и един друг грях. От тяхната гузна съвест днес вадят дивиденти хора, които едва ли могат да претендират за лидерство, само защото за тях не бе намерено нищо в архивите на ДС. Слушала съм проповед на дядо Йосиф, а също и на митрополит Николай Пловдивски. Извинете, но ако трябва да кажа кой е по-добрият проповедник и мисионер, няма да посоча Николай. Защото вярващите и обществото имат нужда от думи, които възпитават човеколюбие и смирение, а не насаждат агресия. Със заплахи от Божието наказание, няма да ни върнат в Църквата.

_____________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011,  кн. 3-4, с. 128-132. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Диана Петрова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6jQ