Иисус Христос – съвършен Учител*

Ивайло Шалафов

Възпитанието в духа на Свещеното Писание се развива още при древните юдеи посредством четене, устни предания или тълкуване на Закона. Продължител на този вид възпитание и в най-голяма степен негов основател е Господ Иисус Христос,  Който е крайъгълният камък на създадената от Него нова християнска религия.

Чрез Словото Си Той откри на света вечния идеал на възпитанието, а именно всеки християнин е длъжен според своите способности чрез вяра и добри дела да се старае да се уподоби на Иисус Христос, като победи користните си чувства и извае от същността си свободна личност, притежаваща способността да има съзнателни и разумни отношения както с Бога-Твореца на всичко видимо и невидимо, така и със заобикалящия го свят.

Именно тази необходимост Иисус Христос показва на хората през земния Си живот като истинен Учител и Възпитател.Той открива на потъналото в тъмнина човечество, че Бог е Дух, на Който трябва да се покланяме с дух и истина. В учението и делата на съвършения Учител стоят основите на религиозното възпитание и обучение, което се явява основна и първостепенна задача и мисия на Църквата.

В отношението Си към децата Спасителят изисква високо уважение и признание на личното им достойнство. „Истина ви казвам: този който не приеме Царството Божие като дете, няма да влезе в него“ (Марк 10:15), а също – „А който съблазни един от тези малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му окачат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето“ (Марк 9:42).

Децата със своята невинност и преданост, чистосърдечие и любов, с откровената си прямота и възприемчивост се явяват в очите на Иисус Христос образец за най-висше съвършенство, което възрастните биха могли да достигнат единствено вследствие на съзнателно вървене по стъпките на духовното израстване, чрез добри дела и непрестанно практикуване на църковната традиция. Затова Той призовава Своите ученици, да станат отново деца, освободени от всякакво тщеславие и честолюбие. На техния въпрос кой ще бъде по-голям в Царството Небесно, Той отговаря: „И така, който се смири като това дете, той е по-голям в небесното царство“ (Матей 18:4).

На родителите Иисус Христос проповядва предана любов, с която трябва да възпитават своите деца – в притчата за блудния син чрез примера на бащата, който дори при завръщане на блудния си син обдарява с безмерна отеческа любов и милост и го приема в обятията си, разкрива смисъла на отношенията между възрастните и децата.В същото време отрича такава любов, заради която се пренебрегва най-висшата цел на човешкото съществуване – Спасението: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене: и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей 10:37).

Спасителят, като признава необходимостта от физическо възпитание, изтъква по-голямото значение на възпитанието на духа. В Неговите очи то стои по-високо от развитието на тялото и придобиването на земни блага, защото ражда последици във вечността, към която се стреми всеки вярващ човек: „И каква полза за човека ако придобие цял свят, а навреди на душата си?“ (Матей 16:26). „Не си събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги разяждат и където крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, където нито молец, нито ръжда разяжда и където крадци не подкопават и не крадат; защото където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Матей 6:19-21).

На тези основания Иисус Христос е установил вечните истинни понятия за възпитанието, което в светлината на Божественото учение трябва да се възприема като постоянен процес на възрастване и обогатяване на човешкия дух в общението му с Бога, да се разбира като път за лично спасение на човека. Само в този смисъл духовното възпитание представлява подготовка към живота във вечността, още тук на земята.

В основата на православния светоглед се корени мисълта, че спасение вън от Църквата е невъзможно. Въцърковяването на личността и спомагането на спасението на душата е основна цел на възпитанието. Въцърковяването представлява постоянен духовен процес на освещаване с божествените истини на практическия живот на човека, като в основата стои не единствено празната цел на развитието, а спасението на човешката душа. Спасението не отрича развитието, но отрича неговата стихийна самоцелност. В рамките на спасението развитието се разбира като форма на служение и християнска жертвоготовност.

От гледна точка на лексикологията в основата на понятието „образование“ стои коренът „образ“. Според Свещеното Писание Бог сътворил човека по Свой образ и подобие (Битие 1:26-27). То не изяснява по-точно смисъла на образ и подобие. Според тълкуванията на светите отци под образ и подобие се разбира преимуществено духовната природа на човека, възможността на човека да преодолява своята чувствена природа, да се извисява над законите на материалния свят, да властва над природата, неговата разумност и свобода, съвестта и творческите му способности. Тук ние няма да се занимаваме с двете основни богословско-антропологични понятия, а с превръщането на „образа“ в „подобие“ в процеса на духовното възпитание. Образованието в Христовата Църква представлява цяло-стно изграждане на човешката личност и издигането ѝ до подобна на Бога. Божият образ, макар затъмнен след грехопадението, все пак е съхранен, притежавайки възможността за спасение.

Православната традиция разкрива духовното образование като образование на Духа Свети. Бог открива истинските знания на човека според духовното му развитие и неговата готовност за получаването на тези знания. Съединението с Бога – ето това трябва да бъде главна-та цел на всеки човек.

И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19). Тази е последната заповед, която Спасителят отправя към учениците Си преди възнесението Си. Той изисква от тях да благовестят по цял свят и да научат народите това, което е проповядвал, за да съумеят чрез това знание да достигнат степента на духовно съвършенство и крайната цел на всеки християнин – личното спасение. В този смисъл християнското възпитание представлява път на спасението на човешката душа, а образованието – пътя за възстановяване на потъмнелия при грехопадението Божи образ в човека и развитието на неговите възможности. Възпитанието на човека съгласно духа на Божественото Откровение представлява възшествие на човека от низостта и чувствеността на материалния свят към Божественото съвършенство. В този смисъл религиозното възпитание и образование са двете страни на един жив процес на извисяване на човешката природа и приближаването ѝ към Бога и уподобяване на Него. Затова да се възпитава религиозно един човек, означава да се възпитава и усъвършенства вродената му връзка с Бога.

Задачата на християнската просвета не е да направи човека по-способен, по-умен, по-богат, което е основна цел на съвременното гражданско образование, а да го направи по-близък до Бога, да го освети с Божествената светлина и да спомогне крайната му цел – спасението.

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.70-74. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Ивайло Шалафов. Източник – Гугъл БГ. 

Кратка връзка за тази публикация –

https://wp.me/p18wxv-62Q

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s