Храмът в живота на православния християнин*

Иван Рашков

Много места в Свещеното Писание на Стария Завет ни откриват колко тясно е бил свързан религиозният живот на старозаветния човек с Иерусалимския храм и каква висока степен на духовна близост достигало религиозното чувство на молещите се в него пред Бога. Особено ясно това е отразено в книга Псалтир: „Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! – възкликва псалмопевецът. – Копнее душата ми и чезне за Господните двори; сърцето ми и плътта ми с възторг се стремят към живия Бог; Блажени, които живеят в дома Ти: те непрестанно ще Те хвалят, защото един ден в Твоите двори е по-дъбър от хиляди дни. Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието“ (Пс. 83:2-3, 5, 11).

Но Старият Завет е основан върху Закона, който по думите на св. апостол Павел е „само сянката на бъдещите блага, а не действителният им образ“ (Евреи 10:1). Ето защо религиозното чувство на старозаветния човек било ограничено! Всемогъщият Бог, Творец на небето и земята, за обикновения израилтянин бил преди всичко Бог на отците и Бог на избрания народ и само в някои пророчества се говорело за „планината на дома Господен, която ще бъде поставена начело на планините и ще се възвиси над хълмовете, и ще потекат към нея всички народи“ (Исаия 2:2). В тази връзка на друго място същият пророк отбелязва: „Земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето“ (Исаия 11:9).

В религиозните преживявания на старозаветния човек преобладавало чувството на страх от Бога като строг и страшен Съдия. В Новия Завет по думите на св. апостол Павел Спасителят Иисус Христос, примирил човеците с Бога „чрез кръста, на който уби враждата“ (Ефесяни 2:16).

Съдържанието на едно вероизповедание се отразява и върху архитектурата и символиката на храма, както и на пълнотата на религиозния живот на молещите се в него. И ако старозаветният храм (с неговото непълно откровение) е способствал за възпитанието на множество старозаветни праведници, между които и Пресвета Богородица – Майката на въплътилото се Бог Слово – Иисус Христос, то много повече трябва да признаем влиянието на новозаветния храм върху душата на християнина, в който като че ли небето и земята се сливат и се предусеща съединяването на Бога с творението – крайната цел на Божието изкупително дело.

Но в такъв случай не се ли ограничава твърде много възможността за общуване с Бога и получаване на Неговата благодат, ако всичко това се свързва най-вече с храма? И не е ли в противоречие подобно схващане за мястото и значението на храма в религиозния живот на християните с думите на Спасителя в беседата му със самарянката за поклонението на Бога с дух и истина?: „Настъпва часът, когато нито в тази планина, нито в Иерусалим ще се покланяте на Отец. Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:21, 24). Не е ли премахнало християнството необходимостта от храмове като място на особено Божие присъствие, както учат някои рационалистични секти?

Знаем, че Бог може на всяко място да изпълни човека с благодатни сили „Очите Годподни са на всяко място“ (Пр. 15:3), но не всяко място може в еднаква степен да подтикне и предразположи човека към молитвено общуване с Бога. Като се подчинява на общите закони на своята психо-физическа природа, човекът в своите преживявания изпитва влиянието и е зависим от обкръжаващата го среда. В тази връзка православният храм и широката гама от възвишени настроения и чувства, които вярващите получават в него, по най-добър начин подготвят християнина за молитвено възвисяване към Бога. В този смисъл идеята за функцията на храма отговаря на естествените психологически потребности на вярващия.

Почитането на храма е осветил Сам Господ Иисус Христос, Който се е молел в Иерусалимския храм и ревностно пазел неговата чистота и слава, изгонвайки с бич онези, които го осквернявали с търговия и парични сделки.

Светите апостоли също посещавали старозаветния храм (Деяния на светите апостоли 3:1, 21 и сл.), докато злобата на юдеите и особеностите на християнското богослужение не ги принудили да провеждат молитвените си събрания в особени помещения, които положили началото на по-късния християнски храм.

С издаването на Миланския едикт в 313 година от св. Константин Велики, римски император, християнството придобило статут на religio licita (позволена религия) в Римската империя. Вече имало условия за изграждането на много и богато украсени църкви. С течение на времето се оформили няколко основни типа храмове в църковната архитектура, изпълнени с богата и сложна символика. Простата и естествена обстановка в молитвените събрания на първите християнски общини не може да бъде аргумент против помпозността и благолепието на съвременните храмове, тъй като трогателната чистота и наивност на едно дете не отрича необходимостта от прехода му към възрастта на „мъж съвършен“. В подкрепа на това становище можем да приведем думите на св. апостол Павел: „Когато бях дете, като дете говорех, като дете мислех, като дете преценявах, но когато станах мъж, изоставих детството“ (1 Коринтяни 13:11). В същия смисъл се изразява и св. евангелист Матей: „Небесното царство прилича на синапово зърно, което един човек взе и пося на нивата си. То е наистина най-малко от всички семена, но когато израсне, е по-голямо от всички градински растения – става дърво, тъй че птиците долитат и се подслоняват по клоните му“ (Матей 13:31-32).

Съдържанието на религиозния живот на човека не може да се насочва, проявява и изпълва само в една негова душевна способност! Религията обхваща целия човек, прониква до глъбините на неговото същество.

Човекът проявява своя вътрешен живот посредством думи, но в много случаи словесният израз се оказва твърде схематичен и беден да покаже и да даде представа за цялата пълнота и богатство на душевните му преживявания. В такива случаи той се обръща към изкуството и символите, които говорят без думи, но с по-голяма сила и изразителност. Ето защо, ако изкуството е необходимост в нашия живот, то още повече намира приложение в църковната сфера, представяйки ни възвишени истини и чувства в конкретни образи и музикални звуци.

Първите три века от съществуването на християнството, когато в пределите на Римската империя то било religio illicita (непозволена религия), условията за храмостроителство били неблагоприятни. През този начален период от историята на Христовата църква християните се стремели да избягват всякакви външни художествени форми на своята изповед поради страх от преследването им и профанация с предметите на вярата от страна на езическата римска власт. При тези условия развитието на християнските художествени идеи и символи можело да придобие завършек едва след църковния мир през IV век.

Православният храм по своя външен вид има форма на: кораб – базилика, кръстовидна и кръстокуполна църква; кръст или кръг – църкви с центричен план – ротонда, полигон (квадрат, октогон) и равнораменен кръст със или без купол. Всеки от тези архитектурни типове църкви има специфична символика.

Корабната форма на базиликалния храм крие своя богословска символика: Христовата църква се оприличава на кораб, който плава в бурните вълни на житейското море и спасява вярващите от съблазните на света така, както старозаветният праведник Ной се спасил заедно с многолюдното си семейство от всемирния потоп чрез направения от него кораб. Само с помощта на този кораб – Църквата – можем да достигнем до тихото и спасително пристанище – Царството небесно.

Формата на кръга символизира вечността на Църквата, чиято глава е Христос Господ.

Кръстовидната форма символизира емблемата на нашето спасение – кръста Христов.

При кръстовидната базилика в пресечището на централния кораб и трансепта (напречен кораб) се издига купол, който символизира небето. Когато върху една църква са издигнати два купола, те символизират двете природи на въплътилото се Бог Слово – Иисус Христос – божествената и човешката. Когато куполите са трите символизират трите лица на Света Троица. Когато куполите са пет – символизират Спасителя и четиримата евангелисти Матей, Марк, Лука и Иоан Богослов. Има църкви със седем купола, тоест седемте тайнства. Дванадесетте купола символизират 12-те апостоли, които след Христовата смърт и Възкресение проповядвали благата вест по всички краища на света, изпълнявайки заповедта на божествения им Учител: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и ги учете да спазват всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20).

Вътрешният вид на храма като цяло символизира Небесната Църква, към която по време на св. Литургия богомолците отправят своя духовен взор и сърдечни помисли посредством молитвата. Но за вярващите – членовете на земната Църква, този духовен мир е все още крайната цел, чиято пълнота ще настъпи тогава, когато според обещанието на Спасителя се открият „нови небеса и нова земя, на които обитава правда“ (2-ро послание на св. апостол Петър 3:13), и когато „бъде Бог всичко за всички“ (1 Коринтяни 15:28).

Православният храм се разделя на три части, всяка една от които е предназначена за различните по звание и духовно състояние вярващи: олтар, наос – средна част, и нартекс – преддверие, притвор.

Олтарът съответства на „Святая Святих“ на старозаветния храм, тъй като тук се издига престолът на „Царя на Славата“, върху който се принасят чрез светите дарове тялото и кръвта Христови. Свещенослужителите, извършващи „великото и страшно Тайнство“, се оприличават на небесните сили, които заедно с тях „невидимо служат“. В тази връзка св. Иоан Златоуст отбелязва: „И ангели помагат на свещеника, и цял сонм от небесни сили възклицават, и пространството около жертвеника се изпълва от тях в чест на положения върху него Божествен Агнец“. Същият светител предава и разказа на ревностен презвитер, който по време на св. Литургия се удостоил да види сонм от ангели, стоящи около св. жертвеник. За такива видения на небесни сили, служещи заедно със свещенослужителите около Божия престол, се говори в житията на св. Сергий Радонежски и св. Серафим Саровски.

Олтарът, за разлика от другите части на храма, е мястото на особеното Божие присъствие и символизира рая и приобщаването с Небесната тържествуваща църква. Ето защо средните врати на иконостаса, водещи в св. олтар, се наричат „свети двери“, а още и „райски двери“.

Св. престол, върху който се извършва св. Евхаристия и се пази сухото св. причастие, според тълкуванието на много св. отци в символичен план означава гроба на Иисус Христос и мястото на Неговото Възкресение.

Олтарната иконография също включва теми, които съответстват на символиката в тази част на храма. Определената според иконографския канон композиция „Слизането на Светия Дух над апостолите“ много често се помества в надолтарния свод или купол, а изображението на Пресвета Богородица с предвечния Младенец от иконографския тип „Св. Богородица Платитера“ (Ширшая небес или Знамение) се помества в олтарната апсида.

В наоса – средната част на храма – стоят верните, които вече са приели св. Кръщение и могат да получават благодат и чрез останалите тайнства. У тях греховното начало на „ветхия човек“ чрез помощта на Божията благодат е отмряло и те са изпълнени с желание за духовен живот по Бога. В този смисъл тази средна част на храма символизира земната Църква, в която човешкото естество постоянно се усъвършенства и възхожда към божественото Начало, към вечния нравствен идеал.

Куполът, който се издига над средната част на храма, символизира небето, обиталището на Бога; свещниците символизират звездите, а долната част – земята. Но тук, с оглед на тази символика, небето и земята не се противопоставят едно на друго. Напротив, между тях е установена тясна връзка. В тази част на храма в символичен план нагледно се показва изпълнение на пророчеството: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат“ (Пс. 84:11).

В православните храмове олтарната част е отделена от наоса посредством преграда – иконостас, който в богословско-семантичен план символизира границата между материалния и духовния свят царството на славата и благодатта. Но това е само условна граница, която не препятства съюза на любовта между тях. Посредством личния религиозен опит и богослужението членовете на земната Църква, чрез молитва към Бога и Неговите угодници – светиите, получават благодатни сили за отбягване на греха, за духовното си и нравствено усъвършенстване. Ето защо върху иконостаса се поставят иконите на Спасителя, Божията Майка, дванадесетте големи празници (Господски и Богородични), които Константинополският патриарх Герман (715-730 + 740?) определя като „перли на Божествените догмати“, апостолите, пророците, праотците. По този начин върху иконостаса чрез образи е представена историята на Божието изкупително дело за спасението на човека в нейните най-главни моменти.

Солеят пред иконостаса според тълкуванието на св. отци на Църквата символизира огнена река, която разделя праведниците от грешниците. Но това е само богословска категория! На този огън се придава изкупително значение, за който говори св. апостол Павел: „Делото на всеки ще стане явно – денят на съда ще го покаже, понеже то чрез огън се открива и огънят ще изпита какво е делото на всеки. И ако делото, което някой е градил, устои, той ще получи награда. А чието дело изгори, ще претърпи загуба – сам той ще се спаси, но така, сякаш е минал през огън“ (1 Коринтяни 3:13-15).

Иконографската програма съответства на архитектурната символика в средната част на храма. В купола се помества изображението на Христос Пантократор (Вседържител), пребъдващ на небето, пред Чийто престол предстоят сонм от ангели – представители на деветте ангелски чина. В барабана на купола (онази част, която започва от основата му до самото засводяване) се поместват изображения на праотци, пророци и апостоли; в пандантивите (полусферични триъгълни полета между арките, поддържащи купола, и неговата кръгла или полигонална основа) – четиримата евангелисти и техните символи; по стените на храма се изобразяват също събития от големите църковни празници и други моменти от Евангелската история; на западната стена в наоса се помества многофигурната композиция „Страшният съд“.

Нартексът е третата част на храма, в която стоят оглашените, каещите се и въобще онези, които още не са членове на Христовата Църква. По тълкуванието на св. отци тази част символизира неоправданото човечество (неприелите св. кръщение) – грешната земя, дори и преизподнята. Затова и в литургично-тълкувателен план шествието (литията) на архиерея на запад, при съответния богослужебен чин, символизира Слизането на Христос в ада.

Иконографската тематика в нартекса е твърде разнообразна по своето съдържание и отразява символиката на тази част от храма.

Очевидно външното и вътрешното устройство на православния храм, цялата му подредба и живописна украса имат предназначението да откъснат вярващия от ежедневните житейски грижи и човешка суета, да подтикнат и насочат сърдечните му помисли в молитва към Бога.

Целият този екстериор и интериор на православния храм като цяло е само външна форма, предпоставка за вътрешното духовно богатство, което вярващият получава в него. Църковните песнопения, изпълнени с дълбока поезия, възпроизвеждат пред молещите се основните събития от историята на нашето спасение, разкриват дълбочината на християнското вероучение и прославят Божията Майка, мъчениците и светците, чиито живот и подвизи са пример за подражание на християните. Молитвите за починалите свързват живите с отдавна преставилите се в Господа техни близки, познати и роднини. А свещените молитви на църковните песнопения ни затрогват и удивляват не по-малко от тяхното съдържание. Чрез св. тайнства, извършвани в храма, вярващите стават съпричастни на този живот, за който ни даде пример Сам Господ Иисус Христос, тук на земята – следването на който е условие и начало на вечния живот.

В храма вярващите идват със своите скърби и радости и тук, споделяйки ги в молитва пред Бога, те получават духовно успокоение и благодатни сили за борба против злото и греха в света.

Заедно с псалмопевеца всеки един християнин може да каже за себе си: „Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всичките дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм“ (Пс. 26:4).

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 11-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Рашков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5Yq

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s