Православният догмат и духовният опит на Църквата*

Димо Пенков

Християнското вероучение вече две хиляди години съхранява в неизменна чистота заветите на Иисус Христос и Неговите апостоли в онзи вид, в който те са изложени в Свещеното Писание и съхранявани в Свещеното Предание и в древните символи на Вселенската църква. Православието винаги е било, е и ще бъде жива вяра, открита за всяка човешка душа. Православната църква предоставя на своите членове широк простор за научно богословстване, но в своето символическо учение то дава на богослова опорни точки и мащаб, с който е необходимо да се съобразява, за да се избегне противоречие с догматите или с вярата на Църквата. Православното богословие е опитно богословие. На тази логика е основан отговорът на св. апостол Филип на съмненията на Натанаил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46). Такова едно богословие е трезво и сдържано в разсъжденията за всичко онова, което превъзхожда нашето чисто човешко разбиране. Говорейки за живия опит на Църквата, трябва да отбележим, че тя постоянно призовава човека да открие за себе си този опит и да се приобщи към него. Защото вярата не е само комплекс от лични убеждения, а е жив опит, преживяван от цялото тяло на Църквата. Вярата, разкриваща се в Светия Дух и свободно приета от човека, който е призван да възсъздаде самия себе си в сакраменталното лоно на Църквата, е реалност от най-висш порядък.

И така, пътят на богопознанието представлява сам по себе си образ на живота, не образ на мисълта. От друга страна е известно, че самата Църква е изработила определени теоретически положения или догмати на вярата, както е прието да ги наричаме днес. Факт е, че в течение на първите три века от своето съществуване Църквата не е прибягнала към теоретически формулировки на съхраняваната от нея истина; тя не е притежавала още система на определящи вярата догмати. Ранната църква просто е живяла с вяра; истината се е възприемала и преживявала от първите християни като нещо очевидно, непосредствено дадено и поради тази причина не се е нуждаела от теоретическа обработка. Разбира се, още в първите десетилетия на християнската ера възниква особен език, способен да изрази църковния опит в термини и образи – езикът на Евангелията, апостолските послания, текстовете, свързани с вътрешния живот на християнските общини. Но в този език ние не откриваме нито теоретически положения, нито умозрителни формулировки; той просто показва и обобщава живия опит на вярата. Това, което днес наричаме догмати, възниква в момент, в който истините на Църквата са подхвърлени на опасности от страна на ересите. Църквата отговаря на еретическата заплаха, като установява предели на истината, тоест определя границите на живия религиозен опит. Или казано с думите на Христос Янарас “днешните догмати са предели, установени от Вселенските събори“[1]. Това са онези свръхразумни положения, в които Църквата изразява своя опит във вярата, указвайки границите, отделящи истината от еретическите претенции. Формулата не е в състояние да подмени опита, тя само обозначава неговите граници. С други думи, знанието на определението и формулировките на истината, не е знание на истината като такава. Ето защо един атеист може да изучи прекрасно догматите на Църквата за троичността на Бога, за това, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, но от това не следва, че той е познал съдържащата се в тях реалност.

Православните догмати представляват цялостното и неизменно учение на Църквата, в което са изложени свръхестествените богооткровени истини на вярата. И винаги, когато става дума за догматите, ние, като вярващи, чувстваме и запазваме едно автентично усещане за докосване до нещо свято, непреходно и ревниво пазено през различните поколения. Догматите са дадени като откровения не на отделни личности, а на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15). Нещо повече, в Църквата живее „Духът на истината“ (Иоан 15:26; 16:13). В този смисъл догматите са плод на съборния духовен опит на Църквата. Разбира се, този опит има спасителен характер единствено в Църквата, защото вярващият може да усвоява и претворява в живота си съдържанието на догматите и да се приобщава към Истината, Която е Христос. Обосноваването на несъмнената достоверност на основните християнски вероучителни истини се осъществява и посредством основанията на разума (виж 2 Коринтяни 10:5), с цел богооткровените истини да станат дълбока вътрешна потребност на душата, водеща към мистичния опит на богоприсъствието и богопознанието. Съгласието между ума и сърцето не отменя, а прави по-съвършен избора на вярващия, приемащ онова, което се откроява в Църквата чрез действието на Светия Дух.

Определяйки една или друга истина за догмат, Църквата не въвежда ново учение, чуждо на Божественото откровение, а чрез своя авторитет само утвърждава като догмат това, което е получила от Господ Иисус Христос. Следователно, догматическите определения на Църквата са само словесен израз на богооткровените истини, дадени на вярващия човек в духовния опит. „Догматът – пише протоиерей Георги Флоровски – в никакъв случай не е ново откровение. Догматът е само свидетелство. Целият смисъл на догматическотото определение се свежда до свидетелстване за непреходната истина, която е била открита в Откровението и се е запазила от самото начало“[2]. Догматите не са отвлечени съждения на разума или изводи на теоретични положения, но са истини, пълни с дух и живот, с дълбочина и сила[3]. Догматите на християнската религия са богооткровени и поради тази причина са непреходни и неизменни. Те са плод на духовния опит на Църквата, изразен посредством думи. Те са умозрителни истини, съдържащи в себе си учението за Бога и Неговото отношение към света и човека.

Като богооткровени и църковни истини догматите имат единствена цел да ни водят към спасение и вечен живот в Бога. Истините, които Иисус Христос възвести, не са само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и ни подпомагат по пътя към вечния живот: „… Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога“ (1 Иоан 5:20). С други думи, като богооткровени вечни истини догматите изразяват и определят същността на вярата. Тяхното спасително значение е не само в теоретическото им познаване, защото те не са единствено теоретически формулировки, а преди всичко са целенасочен и богоустремен живот. Във връзка с това св. Симеон Нови Богослов[4] предупреждава: „Да измерваш неизмеримото, да се напрягаш да изразиш със слово неизречимото и да обясниш неизяснимото, е дело крайно опасно…“[5].

Разбирането на догматите като резултат от духовния опит на Църквата ни задължава да вникнем по-задълбочено в смисъла на понятието духовен опит. Той се разбира като източник и истинска област на вярата, религията и цялата духовна култура. Чрез духовния опит човек влиза в живо съприкосновение с Бога. Единствено чрез духовния опит на човека се открива достъпа към любовта, съвестта и чувството за дълг[6]. Единствено духовният опит открива на вярващия човек истинския и единствен Предмет на религиозната вяра. Именно в този опит на човека му се открива или му се дава възможност да съзерцава Божествената светлина.

За да започне духовния живот, човек трябва да устреми своята воля към Бога, да се откаже от света и да достигне хармония между разум и сърце. Връзката с Бога и свободното самоотричане от собственото естество водят към съвършеното осъществяване на човешката личност при помощта на благодатта, към пълнотата на съзнанието и превръщането на човека в син на светлината (срв. Ефесяни 5:9-14). И днес намираме опора в примера на подвижници, като св. Симеон Нови Богослов и тяхната духовност, когато поставяме акцент върху вътрешния мистичен опит и виждането на Божествената светлина. Истинското знание за Бога се постига, преди всичко, с опит и практика[7]. В цялото си богословие св. Симеон Нови Богослов ни разкрива стремежа към непосредствена връзка с Бога и опитното преживяване на тази връзка. „С цялата си готовност и усърдие да се отдадем само на изпълнението на Божиите заповеди и на придобиване на всякаква добродетел, за да се сподобим, да се преизпълним със съкровищата на благодатта на Светия Дух и безопасно да влезем в мирния пристан на Бога и в Неговото Царство“[8]. Човекът, като „духоносец“, според терминологията на св. Атанасий Велики, се обновява посредством Светия Дух, вследствие силата на изкупителното Христово дело. В Православието човекът се определя не чрез това, какво е той, а чрез онова, което личността може да бъде в степента на доближаването ѝ до нейния Първообраз, Който е Христос. Православното учение за теосиса не е статична онтологична идея, но благодатен живот, творчество и безкрайно усъвършенстване в общение с Божествената благодат, сила и величие на триипостасния Бог. Ние приемаме вярата чрез слушане, не за да я разберем рационално, а за да очистим сърцата си, за да добием вяра от Боговидението и от опита на Божието Откровение.

Разбирането на православните догмати като резултат от духовния опит на Църквата има съществено значение за православното църковно съзнание, определило своя живот чрез главенството на Господ Иисус Христос и изповядването на Неговата вечна правда. Църквата е подготовка на човечеството за Царството Божие, в достигане от човека мярата за „пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13). В нея, чрез Царството Божие става приобщаването на човека към Бога, чрез въплътилия се Син Божи Иисус Христос, в Когото за всички хора е даден залог за теосис, като цел и смисъл на човешкото съществуване. Участието в живота на Църквата с нейните тайнства е обективно условие за нашето единение с Бога. В този контекст ние трябва да проумеем „тясната връзка, която продължава да съществува между догмата, изповядван от Църквата, и духовните плодове, които той поражда, защото вътрешния опит на един християнин се осъществява в кръга, очертан от учението на Църквата, в рамките на догмата, който оформя личността му“[9].

Основните истини на вярата, за разлика от основните положения на естествените науки, придобиват пълната сила на очевидността на човешкото сърце (Матей 5:8). Като истини, отнасящи се до духовния живот на човека те могат да бъдат усвоени с пълно разбиране само от тези, в които не са заглушени висшите потребности на духа. За тяхното надлежно усвояване се изисква духовно разбиране (срв. 1 Коринтяни 2:14). Православните догмати са духовни реалности в живота на Църквата, целящи да одухотворят дейността на човека и да изпълнят неговия живот с висш смисъл, просвещавайки го със светлината на Божествената истина.

Едва ли днес има нещо по-важно от разкриването на дълбокия духовен смисъл на православните догмати и способността на човека да познава Истината чрез духовния опит и така да се движи напред към постигането на най-висшия и съвършен смисъл на съществуването.

__________________________

*Публикувано в Догмат и терминология в православната християнска традиция, С., 2014, с. 50-55. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Яннарас, Хр. Вера Церкви. Москва, 1992, с. 46.

[2]. Цит. по Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие. Света Гора, Атон, 2003, с. 26.

[3]. Срв. Рождественский, Н. Християнская апологетика, Курс основного богословия, Т. I. С. Петербург, 1893, с. 17.

[4]. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) е авторът, който за пръв път обявява по съвсем недвусмислен начин примата на личния опит в процеса на богопознанието, на непосредственото общение с Бога. Освен това, той е единственият в източната традиция, който открито говори за своя собствен мистичен опит и за своите визии, за своя личен досег до Бога. Св. Симеон настоява, че няма друг начин да се познае Бога, освен като се живее с Него. Той възразява срещу мнението, че християнското поведение се основава само на рефлексивността и поставя ударение върху недискурсивния духовен опит на човека. Вж. Каприев, Г. Византийска философия, С., 2011, с. 263.

[5]. Св. Симеон Нови Богослов, Творения. Т. I. Сл. 60. Св. Гора , Атон, 2002, с. 522-523.

[6]. Ильин, И. „Духовньiй опьiт“. – В: Светая Русь, Большая энциклопедия русского народа. Русское мировоззрение. Москва, 2003, с. 249.

[7]. Срв. Алфеев, игумен Иларион. Преподобньiй Симеон Новьi Богослов и Православное Предание. С. Пб, 2001, с. 442.

[8]. Св. Симеон Нови Богослов. Творения… Пос. съч. Слово 34, с. 265.

[9]. Лоски, Вл. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 17.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5WJ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s