Смислова аналогия между идеята за човека и идеята за музика*

(За духовно-нравственото усъвършенстване на човека чрез музика)

Ивелина Николова

Песните, танците и инструменталната музика от древност са свързани с живота и културата на хората. Ромен Ролан определя музиката като най-трудното изкуство и я нарича „божествена“ поради въздействието ѝ върху чувствата и разума на човека.

В музиката се разкрива духовната „същност“ на вселената и човека, а той е само отразител на мелодията и хармонията в нея. Човек се вслушва в музиката на вътрешния, скрития живот във вселената – музиката на небесните сфери, която отразява същността на битието.

(Климент Александрийски, Protrepti-cus, I, 5, I; PG 8, 57)

Идеята за сакралната музика в нейния по-широк смисъл

Музиката говори на различен език от вербалния, със собствени закони и смисли, а хората говорят за нея със словесния език. Тя въздейства чрез движение и динамика, поради което се схваща като говорещо или динамично изкуство. Независимо от това дали се мисли за езика на понятията, или с онзи език, който спуска лъчове към алегоричния, аналогичния и анагогичния изказ, това е езикът на словото, те активизират познавателния процес на човека. На това ниво освен сетивния участва и свръхсетивният фактор на познанието. Музиката говори за ценности и реалности, а целта на човека е постигане на вечен живот в Царството Божие чрез вечния му стремеж постоянно да участва в живота на битието, да издига своята мелодия към вечността и Бога, към вечната хармония и вечния ритъм. Музиката изразява духа на човека, защото нейните основни елементи мелодия, хармония и ритъм съдържат целите, към които се стреми човешкият дух. Достигайки до човека, музиката се подпомага от рефлексията, но не само от нея. „Чуването“ на музиката изисква определено сетиво, с което той възприема разказаното от нея. Субективната способност на слушателя да преживява духовното в музиката е много важна, тогава човек улавя нейното идейно богатство, от което придобива полза.

Музиката има огромни възможности за въздействие върху човека на физиологично ниво – от чувствата и разума, до неизследимите дълбини на подсъзнателното и до философското обобщение. В музиката се разкрива същността на човека и на вселената. Музиката в своята дълбочина съдържателно е малко по-ниско от религията. Религиозното преживяване е двустранен, персонален и дълбоко интимен акт, по време на който се срещат Бог и човек. Слушането и преживяването на музиката е подобно на това, само че музиката въздейства върху човека, а той може да ѝ въздейства чрез творчество. Но по своята дълбока същност тези чувства са твърде близки и може би в този свят човек не изпитва по-дълбоки въздействия и по-благородни формиращи фактори от религията и музиката. Можем да говорим и за други сходства, които са известни както на религиозните хора, така и на музиколозите и изпълнителите на музиката.

Способността на човека да преживява дарованието да чувства музиката е преизобилната Божия благодат на дара „музикален“.

От древност съществува идеята, че музиката е нещо повече от звуци, които естетически предават отношението на човека към света и към самия себе си. Тя е същностно качество на всяка организирана движеща се система – на макрокосмоса (на вселената) и на микрокосмоса (на човека). Всъщност музиката е нещо безплътно и неуловимо. Спорът, дали музиката е въплъщение на човешките емоции, води началото си от признаването, че извън човека, извън неговата духовност и разумност, няма музика. „Човекът е медиатор, а музиката е медиум, чрез който съобразно избора на ритъм и хармония може да бъде повлияна непосредствено и в най-голяма дълбочина душата на човека. Ето защо музиката е истинската основа на всяко възпитание и образование сред хората“[1]. В човека се съчетават земното и небесното; той е „мястото“, в което се осъществява връзката между религиозно и музикално, а музиката е огледало на съществуваща хармония у човека. Протагор е описал това най-добре във връзка с необходимостта от музикално образование (Plat. Prot. 326 a).

Изпълнителят на музика естествено търси и нейния смисъл. Това се случва заради смисловата аналогия между идеята за личност и идеята за музика, което по необходимост се осъществява в контекста на религиозното. Може би това е и една от причините инструментите да бъдат пренебрегнати изцяло в християнската музикална култура и да се пренебрегва musica instrumentalis. В срещата между човека и Бога в това сакрално място не трябва да има нищо, което да напомня за езическите религиозни практики (Tertullian. De spectacles X, 2; PL 1, 642). Тертулиан дори подчертава, че псалмите и химните, които се пеят на Бога, имат сакрално значение и са духовната жертва, която човек принася на Бога. В тях се изказват просбите, които се изричат и в молитвата (De oratione XXVIII, 4; PL 1, 2, 94-95). В молитвата личността се връща при себе си, както музиката, изнасяща тази молитва, се възвръща към своя Създател. Пълнотата ѝ не се изявява чрез вслушването в хармонията на космоса, нито чрез екстатичния полет на душата, а в движението на човека към Бога. Някои от древните християнски автори говорят за Питагоровото учение за хармонията, но предварително изчистено от езически и митологични мотиви, които биха смущавали християните (Св. Иполит Римски – „Отричане на ересите“ – PG 16, 3024-3025). Във всички форми в природата – цветето, планетите, звездите и земята – е въплътена идеята за хармония, за музика. За тази музика пише и Климент Александрийски (Protrepticus, I; 5, I; PG VIII, 57).

Музиката е знак за живот. Тя има способност да формира характери, които хората превръщат в свои отличителни черти и личностни състояния.

Ударите на сърцето на човека, вдишванията и издишванията му работят в ритъм. Животът зависи от ритмичната работа на целия човешки организъм. Диханието се проявява като глас, като слово, като звук и този звук постоянно се чува – звук извън и вътре в него. Това също е музика. Има музика както извън, така и вътре в човека. Когато опознае и осъзнае съвършенството на цялата красота в света, човек разбира защо точно музиката трябва да се нарича божествено изкуство от мнозина автори, а в древността е възприемана за най-древното изкуство. Диалогът „За музиката„, който днес е известен като работа на Плутарх, събира ценни сведения в себе си за историята на елинската музика. Аристоксен от Тарент, ученик на Аристотел, написва „Елементите на ритъма„, от които са запазени няколко страници и три книги от „За хармониите„. В периода II-V век са запазени трактатите „Въведение в музиката“ на Бакхаус и Алипий, „За музиката“ от Аристид Квинтилиан. Важни изследвания от Аристоксеново време и малко след това са „Sectio Canonis“ на Евклид. Това съчинение изследва хармонията от математическа гледна точка. Също и Никомах от Гереза „Наръчник за хармония“ и Птолемей „За хармонията„. През III век след Рождество Христово неоплатоникът Порфирий написва коментар към Птолемеевия труд.

„Философията е най-висшата musike“ (Сократ. Plat. Phaid 60 e)

Античната космогенична концепция разглежда musica humana като звуков израз на движението в макрокосмоса, в което е потопен човекът. Тя поражда у него мисловни процеси, формира характери и емоции. Сливайки се с могъщата „музика на сферите“, човек става musicos, тоест образован, облагороден, музикален. Според питагорейците при движението на огромните небесни тела възниква някакъв необикновен по сила звук. От раждането си човек е потопен в тази звучна музика и затова „не може да я различи от противоположната ѝ тишина, тъй като различаването на звука от тишината е относително и зависи от отношенията им един към друг“, пише питагореецът Филолай. Аристотел изследва възпитателната роля на музиката и нейната подреденост. Как разбират музиката в древна Елада и какво е нейното значение за човека?

Сред различните изкуства музиката се смята за божествена, защото е миниатюрно копие на музиката в духовния свят, която прониква в цялата вселена. Сократовото триединство слово-ритъм-хармония  е съвършена музика, която разкрива образа на добродетелния човек. Словото е израз на мислите и душевността на човека, ритъмът отговаря на неговите дела, а хармонията ги свързва в неделимо триединство. Така слово-ритъм-хармония  е алегория на онези нравствени качества, които благородният човек изгражда у себе си. Според Сократ само онзи, който познава формите на мъдростта, може да се нарече добър музикант и само опитният в музиката може да различи добродетелния човек (Plat. Rep. 400 c-d). За Платон възпитателното въздействие на музиката е във „въздействието на звуците, възпитаващо и водещо душата към добродетел“[2]. Осъзнаването на тези идеи от човека е признак на духовно узряване. И именно от този момент човек започва сякаш своя живот, именно от този момент душата по особен начин се ражда сякаш отново. Човекът, живеещ в света на изкуството, чувства, познава и обича по особен начин; човекът, който живее в света на музиката, има способността да вижда и цени всеки звук. За да бъде докоснато видението, въплътено в музиката, човекът трябва да живее в нея и да наблюдава нейния свят много внимателно. С други думи, не е достатъчно човек да бъде музикален и да запълни своето сърце и душа с музиката, той трябва да развие интуицията и способността си да вижда с голяма проницателност  значението на звука. В своя диалог Федър Платон неслучайно пише: „Както примерно ако един музикант срещне човек, който си мисли, че разбира от хармония, понеже знае да изкара от една струна възможно най-висок и най-нисък тон, музикантът няма да му рече грубо: „Ти си луд бе, нещастнико!“ Понеже е музикант, ще му рече кротичко: „Съвършени мой, който се кани да разбира от хармония, трябва да знае и това. Но много възможно е човек като теб абсолютно нищо да не разбира от хармония. Защото ти разполагаш със знанието, което предхожда хармонията, но не знаеш в какво се състои самата хармония“ (Платон, „Федър“, 268 е). Според Платон в своите напеви и мелодии музикантите подражават на света, който виждат и чуват. Тази „сянка на сенките“ (Платон) им носи радост и жизненост, но те дори не подозират за музикалното съвършенство, чийто отблясък е тя. Малко са посветените, надарените, съзерцаващи блясъка на истинната, вечната, надчовешка музика“.

Психологичната и нравствената страна на музиката се обобщават в понятието musike, „изкуството на музите“[3]. „Понятието музика има двоен смисъл:

– свързаните в единство чрез хармонични съотношения всички неща във видимия и невидимия свят, цялата човешка мъдрост, съхранена в песента, словото, знанието и паметта [4];

– чистото музикално изкуство musike techne, което включва умението да се пее, танцува и свири, представено като триединството между слово-ритъм-хармония“.

Алегоричното и буквалното значение на понятието музика е използвано за първи път в религиозно-философското учение на Питагор (VI век преди Рождество Христово). Под музика той разбира harmonia (свързване на противоположности), която, от една страна, носи метафизичен смисъл (космическата хармония или музиката на небесните тела), а от друга, емпиричен смисъл („сянката“ на небесната музика, която е създадена от човека). В питагорейската Съвършена хармонична система (Systema teleion) емпиричната страна на harmonia е свързана с практическото музикално изпълнение, а метафизичната – с теоретичното обяснение на Учението за прераждане на душата[5]. За Питагор и ранните питагорейци музиката е изпълнена с теологичен смисъл. Той съзнава, че прицелът на въздействието на музиката са не слухът и вкусът на човека. Още през V век преди Рождество Христово софистите се замислят дали музиката е божествена сила, която се излъчва от човешката воля. Това насочва философите да търсят вътрешния смисъл  на музиката в нейното психологическо и нравствено въздействие върху човека.

Духовно-нравствено усъвършенстване на човека чрез музика

„Никой от античните писатели не успява да даде пълно описание на музиката като самостоятелно и цялостно завършено учение[6]: те дискутират подробно отделни въпроси, свързани с нея. Музиката (musike) през античността е важна част от духовното развитие и нравственото усъвършенстване на човека. Религиозно-философското учение на Питагор обобщава сходството на хармонията с душата и с числата намира отражение в християнството. Например Климент Александрийски използва думата harmonia и говори за фригийска и дорийска хармония в смисъла, в който ги употребява Платон в „Република“(Protrepticus, 1, 2, 4-I, 4, I; PG VIII. 53-7).

Античното учение за етоса изцяло се променя в духа на християнството. Музиката се свързва само с нравственото състояние на човека, с възможността за вътрешно самовглъбяване, което помага да се постигне хармония и приближаване до Бога. Музиката е не само висше духовно изкуство, но тя е близка до Бога, защото извисява душата на човека по-високо от всякакви външни форми. Това не означава, че музиката може да заеме мястото на религията, защото не всяка душа е „настроена на тази честота на трептене“ и не всяка музика отвежда човека до Бога. За тези, които следват пътя на вярата, музиката е съществена част от духовното им развитие.

Според едно предание Моисей чул предадените му от Бога заповеди (Декалога) на планината Синай чрез думите „Muse ke“ (Моисей, приеми!), заповедите се състояли от тонове и ритъм и той ги нарекъл със същото име: Музика.Думи като “Music” и “Musike”[7] са произлезли от същата дума. Песните и стиховете на цар Давид са известни през вековете, неговото послание се изразява във формата на музика. Музиката прониква по-далеч, отколкото може да проникне всяко друго явление от външния свят. Красотата на музиката се заключава в това, че тя е както източник на творчество, така и средство за поглъщане от него.С други думи, с музика е създаден светът и с помощта на музиката той се приближава към Този, Който го е създал. Апостол Павел пише, че в деня на Страшния съд „Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом“ (1 Солуняни 4:16). Музиката е свързана с началото на творението, с неговото продължение, но и с неговото увенчаване по време на Второто Христово идване.

Християнската музика не служи за развлечение, а за духовно усъвършенстване и спасение на душата. И ако в античността музиката се разглежда и като изкуство, което доставя наслада, и като философия, то в християнската култура ролята на музиката е да възпитава единствено във висока нравственост. Поради тази причина се забраняват и езическите танци, които християните изпълняват след като се връщат от богослужение (Климент Александрийски, Paedagogus III; PG 8, 660). Привеждането на музикални елементи в общото хваление в древната Църква има два основни момента: учи за живеенето в хармония, но значението на гласовото хваление е подчертано повече в евхаристийните молитви. Все пак се съчиняват и отделни химни и псалми, въз основа както на Стария, така и на Новия Завет, дори се прави съпоставка между езически и християнски псалми. Християните обаче пеят в своята домашна църква, в монашеските си килии, пеят хвалебни песни по всяко време, пеят дори при погребение (Тертулиан. De carne Christi XX, 3; PJ II, 786; св. Иоан Зратоуст. In Corinthos, Hom. XXXVI, 5-6; PG LXI, 313-15; In Timotheum, Hom. XIV, 3-4; PG LXII, 575-6; In Timotheum, Hom. XIV, 4; PG LXII, 576; In Hebraeos, Hom. IV, 5; PG LXVIII, 43).

Размисълът на музиката се разполага и върху постановката за нравствено усъвършенстване на човека, което е неговата „втора природа“. Тя е „сътворената от него: природата на всички възможни негови изяви; природата, която е надбиологично продължение на биологичната организация. Тя е резултат от вътрешното преобразяване на човека. Според Платон (Phil 17 c-e) „… в движенията на тялото също са налице закономерности, чиито числови стойности трябва да носят името „ритми“ и „размери“. Той подчертава важността на две основни положения: първо – душата е безсмъртна и второ – пребиваващият ум в звездните тела е господар на всичко съществуващо.Основна мисия на музиката е чрез конкретно преживяване да предизвика катарзис (пречистване) и да приведе душата на човека в хармонично състояние.

„Елинската дума nomos обобщава понятието за закон[8]. Тази идея е провокирана от възникването на така наречените константни мелодии, наречени номи. Това са образците, по които се композира. Важно значение имат и думите в номоса. Той определя дали музиката е нравствена или безнравствена. От това какви думи са използвани, се разбира нравът на душата: ако ритъмът е неритмичен, а хармонията – нехармонична, то това съответства на „злословие“ и говори за „злонравие“ (Plat. Rep. 400 b-e). Номосът има нравствени очертания и този, който го нарушава, попада под ударите на закона. В общественото и личното си развитие древните елини се стремят към доброзаконие (еуномия)[9]. Триединството слово-ритъм-хармония според Сократ е съвършена музика, която разкрива образа на добродетелния човек. Словото е израз на мислите и душевността на човека, ритъмът отговаря на неговите дела, а хармонията ги свързва в неделимо триединство. Според Платон възпитателното въздействие на музиката е във „въздействието на звуците, възпитаващо и водещо душата към добродетел“[10].

Това е почувствано от светите отци и особено от Дионисий Ареопагит. Според него „лошото в природата на човека е противоестествено. Ако то не съществува в природата, то се намира в неспособност да изпълни своята задача. Тази неспособност стои неизпълнена и в параметрите на „антилогосната“ музика[11]. По свидетелството на Теодорит Кирски св. Ефрем Сириец прибавя музика към текста, която смесва със своето благочестие и прави музиката освен приятна и за спасение, и за духовна полза (Църковна история IV, 29, 1-3; PG LXXXII, 1189).

И в християнството, както в античността, основна функция на музиката е нравствено-облагородяващата. Тя е предназначена да отправя чувствата и мислите на вярващия към Бога. Св. Григорий Богослов пише за нравствено-облагородяващата и „порочната“ страна на музиката (Oration, II, Contra Julianum I, 70; PG XXXV, 589-92). Музиката според Алнобий  (330) може да води към нравствена разпуснатост (Aduersus nations II, 42; PL V, 88 I-2), а на жена, която е танцувала в непристойни събрания, не ѝ е позволено да се причастява и изобщо да приема каквото и да е тайнство, докато не отминат четиридесет дни от прекратяването на нейното действие (Лаодикийски канон № 37).

Посредством музиката човекът, потопен във и съкрушен от собствената си нищожност пред Онзи, Който е над всички същества, изразява тази си емоция и чувство. В противоположност на могъществото, което ние осъзнаваме за Обекта срещу себе си, е чувството за нашата собствена нищожност, за това, че сме „прах и пепел“ (Евреи, първа глава), но това чувство не е тъждествено на „чувството за абсолютна профанност“[12]. В единия случай имаме създанието като творение (произведение; тук се разкрива фактът на сътворяването ни) на божествения творчески акт; в другия – неспособността и пълната нищожност в сравнение с непреодолимо Могъщия; прах и пепел в сравнение с Твореца (статусът на сътвореното). Това живо чувство намира израз в топосите на музикалната традиция от Средновековието, които съдържат подписа „недостоен“ и „грешен“. Това обогатява човешкия дух, а богатството му се изразява в постоянно възхождане към Бога. Личността „се ражда повторно“ в движението от себе си към самата себе си, но и към Бога. Тя се разкрива в динамиката между аз-а на човека и божествения Аз или: – в музиката е отобразена личността на човека, която възхожда към Бога.

Прекрасно е да се осъзнае, че изкуството във всички свои аспекти е нещо живо, говорещо за добро и зло.

Библиография

Бонавентура. За въвеждането на изкуствата към теологията. В: Средновековни философи, Ч. I, С., 1994.

Бошнакова, А. К. Музиката като изкуство на мисленето (под печат).

Энцикл. Словарь. Брокгаус-Ефрон, Т. ХХ.

И. Ч-ев. Силата на музиката. В: Духовна култура, 1946, кн. 3-4.

Ролан, Р. Собрание сочинений. Т. ХII – Бетовен, Москва, 1957.

Пенов, Д. Силата на музиката. ГДА, 1960/61, т. 36.

Платон, ЗаконьI, М., 1923.

Пътеводител на ума към Бога. За въвеждането на изкуствата към теологията. С., 1991.

Хоменков, А. С. Человек и музьIка. www.portal-slovo.ru

Япова, К. Църковност и музикално мислене, Институт за изкуствознание, БАН, С., 2006.

Jones, C., Waineright, G. and Yarnold, E. The study of Liturgy. London, 1978.

Meeks, W. The first urban Christians. New Heaven and London, 1983.

[1]. Бошнакова, А. Авлос и Лира. Философия на музиката в древна Елада. Лик, 2003, с. 40.

[2]. Платон. ЗаконьI. М., 1923, с. 77, 78.

[3]. Повече виж Бошнакова, А. Авлос и Лира…, с. 33-37.

[4]. Музите (mouse) са митологични женски божества в древната гръцка религия, които покровителстват всички изкуства, упражняват ги сами и вдъхновяват всеки творец, който признава ръководството им и го наказват, когато се самонадценява или се състезава с тях Энцикл. Словарь. Брокгаус-Ефрон, Т. ХХ, с. 130.

[5]. Бошнакова А. К. Музиката като изкуство на мисленето, с. 18, с. 197 (под печат).

[6]. Според Квинтилиан, Тимаген казва, че от всички литературни дейности музиката е най-старата (Arist. Quint. Instit. Orat. 1.10. 9). За това, например, че Солоновите стихове са пети, четем у Платон в диалога „Тимей“ (21 b). Когато говори за нуждата от музикално образование, Протагор пише: „… Целият живот на човека има нужда от добре премерено и хармонично оформяне“ (Plat. Pro. 326a).

[7]. „В определен период от античната история и култура на древна Елада музиката е и философия, защото понятието musike включва в себе си цялостната музическа дейност (musica instrumentalis, musica humana, musica mundanа). Изкуството на Музите (изкуството на Музите лежи в основата на отделните „предмети“ от artes liberalis) обхваща поезията, комедията, трагедията, китародиката и авлосовата музика, астрономията и аритметиката. Най-висшето от всички изкуства на Музите е философията, защото освен способността да запомняш, тя изисква и умението да разсъждаваш“ (Бошнакова, А. Авлос и Лира…, с. 33-34).

[8]. Гр. nomos се появява след Омир като понятие за закон и правило. Номите за свирене на китара и авлос, със или без пеене, представляват съвкупност от правила, на които трябва да отговаря развитието на една по-разширена композиция.

[9]. Елинското възпитание (paideia) се изгражда върху етоса на ладовете и музикалните закони (nomoi). За да бъдат обяснени и регламентирани отношенията в гражданското общество, са използвани аналогии както между музикалния етос и Етиката (Моралната философия), така и между музикалните закони (nomoi) и държавните закони (nomoi). Цит. Бошнакова А. К. Музиката като изкуство на мисленето, с. 58, (под печат).

[10]. Платон, ЗаконьI, М., 1923, с. 77, 78.

[11]. Хоменков, А. С. Человек и музьIка… Цит. съч. www.portal-slovo.ru

[12]. Япова, К. Църковност и музикално мислене, Институт за изкуствознание, БАН, С., 2006, с. 56.

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2009, кн. 3, с. 58-65. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения, източник Гугъл БГ – авторът Ивелина Николова.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5UY

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s