Човек, любов, идентичност*

Ивелина Николова

АНОТАЦИЯ: За православната богословска наука темата за любовта се оказва една от централните теми, във връзка с които се разгръщат множество важни исторически,  библейски и систематически проблеми. Най-пълно обаче тя се  разполага в православната антропология, където открива в дълбочина своята многопластовост Предстои да се опитаме да щрихираме по-важните антрополо­гични насоки към темата за любовта, като изрично подчертаваме, че настоящото изследване няма претенциите да разкрива задълбочено и изчерпателно темата. То е по-скоро увод към нея.

Темата за любовта е обсъждана многократно от мислители и учени от  различни сфери на изкуството и хуманитаристиката. В изкуството, където обективните принципи и закони пряко се подчиняват на субективния поглед на твореца, той може да ги пречупва през собствения си опит и да създава уникални шедьоври. Познати са множество произведения на изкуството от неговите различни сфери, посветени на тази тема. Тя продължава да привлича вниманието и интереса на мнозина мислители и днес, които разгръщат нейното съдържание от различни зрителни ъгли. Несъмнено тя е извоювала основно място не само във връзка с чисто богословските направления, но и в обхвата на социологичните, антропологичните, психологичните и лингвистичните науки. Тази тема представлява особен интерес за философията, етиката, културологията и други области на знанието, в които нейният тематичен обхват продължава да се допълва и обогатява. Предметът на изследването на любовта се движи главно около схващането ѝ като фундамент на човешкото битие, като важна екзистенциална предпоставка за духовното развитие на човека и благоприятното развитие на обществото.

1. По-важни антропологични насоки

В българското православно богословие върху темата за християнската любов пишат и четиримата представители на християнската етика[1] от началото на нейното създаване до днес, като най-пълно и всестранно тя е разглеждана от проф. д-р Иван Панчовски, който ѝ посвещава специално монографично изследване на тази тема в три части.

Във връзка с широкото разгръщане на тази тема в аретологичен аспект във връзка с учението за Бога, българският богослов пише: „Основните християнски добродетели вяра, надежда и любов имат за свой непосредствен обект Бога; чрез тях ние се свързваме и общуваме с Бога. В Свещеното Писание и в светоотеческата литература на много места се разкрива тяхната същност и есхатологично значение“[2]. Само въз основа на посочените от него три направления: любовта като добродетел; връзката ѝ с Бог; средство за общуване, биха могли да се очертаят основните аретологични, антропологични социокулутри и есхатологични насоки в темата.

Въпреки, че в православната богословска наука в повечето от случаите върху тази тема се размисля от гледна точка на нейното място в християнската аретология и изобщо в систематиката, интересни са подходите и в библейското богословие, които почиват изцяло на екзегетическа основа. На пръв поглед сякаш едва ли има нещо съществено, което би могло да се добави към вече написаното. В същото време тя остава открито предизвикателство към всеки, който желае да надникне в дебрите на християнската антропология и да постави любовта като фундамент на живота и съществуването на човека. В този контекст сме водени от убедеността, че всяка крачка напред към изследването на определена богословска проблематика си заслужава усилието и несъмнено привлича изследователския поглед. Следователно въпрос на личен подход и възможности за избор е разгръщането на една систематична тема, каквато в случая е темата за християнската любов.

Без съмнение в християнската антропология се очертава пряката връзка на темата с учението за Бога и особено за личността на Богочовека Иисус Христос. Без този важен аспект тя би била непълна. Същината си обаче тя разполага в учението за психофизичното битие на човека като най-висш изразител на любовта и като такъв, който притежава способност да я разгръща не само по отношение на близките си, но и спрямо Бога, своите ближни и към себе си. В това поле се разполагат също психологическите характеристики на любовта, проявата ѝ на психосоматично явление, въздействащо непосредствено върху духовния и физическия живот на човека. Този свят обаче съдържа и огромен емоционален потенциал, отразяващ се чрез езика, поведението и тялото на човека. В повечето от случаите ние сме свикнали да размисляме за човека като духовно същество с подчертана богообразност и възхождащо към духовно усъвършенстване. Този подход е традиционният в богословската систематична проблематика, но както характеристиките на Божия образ у човека, така и неговите прояви – език, поведение, жестове и т. н. имат съществено значение за ситуирането му в света, в който живее. Цялата тази гама от характеристики има важно значение и се явява единственият източник за културологичен обмен на информация със заобикалящия го свят. Дори езикът, с който той си служи, му помага да се ориентира в света, но също и разкрива пред него собственото му виждане за този свят и начина, по който той проявява и изказва с жестове и с езика на тялото, отношението си към любовта.

Любовта е и онтологична предпоставка за съществуването на човека в този свят и във вечността, защото му дава възможност „да вкуси мигове от вечността още във времето“[3]. Настоящият и есхатологичният аспект на любовта се разбират от гледна точка на вечността. Като фундамент на християнската антропология темата за любовта разширява своите хоризонти и достига до социалния и културния живот на човека, като включва в своя обхват въпроси, свързани с любовта като предпоставка за качественото изменение на духовната природа на човека и взаимоотношенията в обществото. От погледа на изследователя не биха могли да останат встрани перцептивните, ментални, емоционални и волунтативни модуси на любовта, както и въпросът за техните разновидности и взаимопроникване. 

В този смисъл ние се запитваме дали в дълбочина сме достигнали до съдържането на понятието „любов“, което почти ежедневно използваме в речта си. Със съдържанието на мисленето и познанието, дори от гледна точка на определени думи и словосъчетания се занимават редица предметни области от няколко научни направления, като например когнитивната психология и когнитивната лингвистика, а също лингвокултурологията и други. В същото време обаче трябва да подчертаем, че най-първичното съдържание на понятието „любов“ може да се изведе от взаимоотношенията между хората, основани на любов, от практическата страна на живота им. Това означава, че за любовта бихме могли да размисляме не толкова като за абстрактно понятие в границите на систематиката, колкото за понятие, което се разбира най-добре в практическия опит на човека. Това се отнася с много голяма сила за любовта към Бога, която, според Иван Панчовски, не би била възможно приложима за човека, ако той схваща истината за Бога като „абстрактна идея или като отвлечен постулат на практическия разум“[4].

В по-широк смисъл любовта отразява движението на живота в духовната култура на едно общество, а в по-тесен смисъл е свързана с индивидуалното преживяване на нейното съдържание от човека. За нея се размисля като за чувство на преданост към хората и Бога, като явление от окръжаващата ни духовна действителност, идея, силен копнеж и т. н. Любовта може да се разглежда и като висша ценност, проявявана от аз-а и насочена към друг обект, без наличието на когото любовта не е възможно да се прояви пълноценно. В тези случаи този обект, както и неговите характеристики и прояви дори могат да придобият по-висша ценност от тази на аз-а. Липсата на любов поражда у човека дълбока неудовлетвореност, чувство на непълноценност, както и на непълнота на индивидуалното му битие. Този широк смисъл на понятието „любов“ включва в себе си различните му разновидности – любов към Бога, живота, към човека, към представителите на другия пол, към деца, родители, към себе си, към слава, власт и т. н. Всяко едно от тези проявления на любовта е свързано с чувство на дълбока привързаност към определен обект, горещо и сърдечно желание да общуваме с него и силно, дори необяснимо влечение към него.

Като важен конструкт на духовната действителност на човека, но също и като аспект в появата и развитието на световната култура любовта е близка до дружбата и приятелството, но се отличава от тях. Тя е особено чувство на духовна близост и се формира в процеса на кристализиране на междуличностните отношения. Противоположна на любовта е ненавистта и омразата[5], ревността (оособено във връзка с любовта между двата пола). В чисто емоционален план любовта е свързана с екзистенциали като страх, удивление, щастие, радост, презрение и други. Любовта на човека към него самия би могла да се възприеме в нейните две проявления: като самолюбие (отрицателна страна) и като уважение и умерена грижа към себе си (положителна страна).

Погледнато от всички тези страни понятието „любов“ заслужава да бъде предмет на научно изследване, защото то е едно от фундаменталните понятия, които определят и движат цялостния живот на човека – духовен, културен, личен. Удивително многозначното понятие „любов“ се явява дълбока тайнствена област от вътрешния живот на човека и на човешките взаимоотношения. Тази общочовешка ценност продължава да привлича вниманието на редица богослови, защото притежава универсално съдържание, което в нито един период от човешката история не би могло да бъде изчерпано. Като компонент на духовната култура това понятие е концептуално и значимо за цялостната картина на този свят. Чувството „любов“ ще остане неизяснен до края феномен на човешкия живот. Всеки етически или психологически опит да се докоснем в максимална степен до него създава определени модели за разбиране на неговото съдържание, но винаги ще стои на повърхността. Като дълбоко преживяване, което в съдържанието си е ирационално чувство, преживявано по необясними пътища от един обект спрямо друг обект, когото дори притежателят му не избира, това понятие ще остане необяснимо. За него ние със сигурност знаем, че се формира в съзнанието на човека, свързва се непосредствено и с операциите на неговата памет, изхожда от областта на предметната дейност и е свързано с цяла гама от сложни взаимоотношения на ниво човек-човек, както и Бог-човек. В антропологията на Христос Янарас природата на съзнанието е личностна. Димитър Киров отбелязва, че тайнствената нишка в темата за любовта, която преминава през тези две направления и ги обединява, е свързана с темата за личността, която „въпреки своята тайнственост и неизследимост е достъпна за любов“[6].

Както Бог, така и човек притежават разумна и свободна личност, макар разликите между вида свобода и разумност да са огромни. Според св. Атанасий Велики разумността на човека е реална, защото той отобразява Логоса[7]. Според св. Василий Велики всички хора са способни да изпитват любов, защото произлизат от любовта и я носят в себе си като „семенен логос“[8]. Поради това е напълно разбираемо, че с отричането на разумността у човека, се отрича и неговата способност за духовно обновление и усъвършенстване[9]. Димитър Киров посочва, че разумът на човека „ръководи  постъпките му“[10], „регулира нравствения му живот[11]“ и се „стреми да познава Божията воля“[12]. Благодарение на сходствата помежду им те могат да общуват взаимно чрез любов, да отдават любов и да я съхраняват и развиват. Човек притежава изострено самосъзнание за самия себе си и отговорност за действията си. „Самосъзнанието на личността е изконно и първично; то е изражение на личната свобода и неповторимост на човека“[13]. Чрез тази свобода и неповторимост той е способен да общува с Бога и с ближните на по-високо ниво от нивото на общуването, което практикуват останалите живи същества. Това е общуването, основано на любовта, в което се таи съкровената му способност да встъпва в по-дълбоки духовни връзки – богообразната му личност. Поради способността си да се богоуподобява в пътя си към Бога антропологичният поглед към човека „се превръща в екзистенциален“[14], защото обхваща цялостното битие на човека от гледна точка на неговото съществуване. Според Христос Янарас съкровеното у нас, което ни позволява изобщо да встъпваме във взаимоотношения помежду си, е „нашето самосъзнаващо се „аз“[15], личностната ни универсалност „чрез която ние можем да възходим отвъд пределите на съзнанието“[16]. Тъкмо „отвъд пределите на съзнанието“ се намира и източникът на любовта, доколкото той е свързан битийно с Бога (1 Иоан 4:16).

Следва

_______________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том III, стр. 73-98, университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2017. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].В съчиненията на основателя на катедрата по Нравствено богословие – проф. д-р Ганчо Пашев темата за любовта присъства в границите на социалната нравственост и във връзка с христологичните му размисли. Неговият приемник – проф. д-р Иван Панчовски разгръща проблематиката в аретологична перспектива. На нея посвещава редица свои съчинения: Справедливост, вяра и любов. ГДА 1961/62, т. 11 (36); Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология). ГДА 1966/67, т. 17 (43); Християнска любов към Бога. ГДА 1970/71, т. 20 (47); Християнска любов към ближните. С., 1977; Християнска любов към себе си. ГДА 1971/72, т. 21; Принципът на християнската любов. ГДА 1967/68, т. 7; Проблемата „ерос и агапи“ в православно-етическо осветление. ГДА 1969/70, т. 19; Вяра и дела. В: Духовна култура, 1962, № 3, с. 25-31; Двойната заповед за любовта. В: Духовна култура, 1958, № 9-10, с. 11-18. Проф. д-р на теологичните науки Димитър Киров обхваща обсъжданата проблематика в границите на християнската антропология и я поставя като основна в частта „Философия на морала“. Тази тема присъства в съчиненията му Измеренията на човека. С., 2005; Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания); Въведение в християнската антропология. За богообразността на човека. С., 1996; Структура и граници на християнската етика. С., 2009. Доц. д-р Костадин Нушев обръща внимание на патристичните насоки във връзка с християнската аретология и по-специално с темата за християнската любов. По-конкретно той размисля за християнската любов в съчинението си Християнските добродетели вяра, надежда и любов в учението на св. Иоан Златоуст. С., 2008.

[2].Панчовски, Ив. Християнската надежда, с. 6. Виж също и Християнска любов към Бога, с. 25.

[3]. Панчовски, Ив. Християнска любов към Бога, с. 51.

[4]. Пак там, с. 44.

[5]. В своята студия „Християнска любов към ближните“ омразата, заедно със завистта, отмъстителността и злорадството Иван Панчовски определя като преки нарушения против любовта към ближните. Повече виж в Панчовски, Ив. Християнска любов към ближните, с. 79-82.

[6]. Киров, Д. Измеренията на човека, с. 151.

[7]. Повече виж в св. Атанасий Велики. Слово за въплъщението на Словото, 5. PG 20, 101B.

[8]. Св. Василий Велики. Пространни правила. PG 31, 908С.

[9].Св. Атанасий Велики. Срещу арианите, 3, 33. PG 26, 396А.

[10].Киров, Д. Човекът е съработник на Бога, с. 195.

[11].Пак там, с. 195.

[12]. Пак там, с. 196.

[13]. Яннарас, Хр. Вера Церкви. Введение в православное богословие, с. 80.

[14]. Киров, Д. Измеренията на човека, с. 101.

[15]. Яннарас, Хр. Личность и Эрос. М., 2005, с. 410.

[16]. Пак там, с. 95.

Изображения, източник Гугъл БГ:

1. Авторът на статията Ивелина Николова

2. Проф. д-р Ганчо Пашев (1885-1962)

3. Проф д-р Иван Панчовски (1913-1987)

4. Проф. д-р на теологическите науки Димитър Киров

5. Доц. д-р Костадин Нушев

Кратка връзка за тази публикация: https://wp.me/p18wxv-5QF

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s