Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)
Предговор на редактора
В началото на шестдесетте години в един от сутерените на деловата част на Сан Франциско, зад маса, отрупана с книги и листове, седял Евгени Роуз, бъдещият отец Серафим. Стаята била твърде мрачна, тъй като светлината почти не прониквала през прозореца. Евгени пристигнал тук преди няколко години. В тази стая някога станало убийство и се говорело, че в нея и досега живеел зъл дух. Но Евгени, като че предизвиквайки този тъмен дух и безкрайно тъмния дух на обкръжаващия го град, закачил на една от стените икони, пред които блещукало червено кандилце.
В тази стая Евгени започнал да пише монументалната хроника за войната на човека против Бога, за опитите на човека да разруши стария ред и да създаде нов, без Христа, за неговите стремежи да отрича съществуването на Царството Божие и да го замени със собствена земна утопия. Тази книга е трябвало да бъде озаглавена “Царството Божие и царството човешко“.
Само няколко години преди това самият Евгени се е измъчвал в капана на “царството” човешко, като страдал неимоверно. Тогава той също воювал против Бога. Отхвърлил като слабо и безплодно християнството на протестантизма, с което се сблъскал през времето на своето формиране, той се влял в контракултурата на бохемите на петдесетте години и се задълбочил в изучаването на източните религии и философии, учещи, че Бог е абсолютно безличен. Подобно на абсурдистките художници и писатели от своето време, той експериментирал с умопомрачаване, стремейки се чрез рушене на процесите на логическото мислене да се “промъкне на онази страна”. Усърдно се зачитал в думите на безумния “пророк“ на нихилизма Фридрих Ницше, докато тези думи не се отзовали в душата му с поразителна адска сила. С помощта на всички тези средства той се опитвал да достигне до Истината или Реалността в своето съзнание, но всички негови опити завършвали с неуспех. Той стигнал до такова отчаяние, че когато по-късно го помолили да опише своето състояние, той могъл да каже само: “Аз бях в ада”. Той пиел и започнал да се бори с Бога, за Когото заявявал, че не съществува. Той се мятал в истерика и викал към Бога да го остави на спокойствие. Веднъж, в състояние на опиянение, той написал: “Аз съм болен, както е болен всеки, който живее без Божията любов”. “Атеизмът – писал Евгени по-късно, – истинския, екзистенциален атеизъм, горящ от ненавист към уж несправедливия и немилосърден Бог, – това е духовно състояние, реален опит да се бориш против Истинния Бог, Чиито пътища са неизповедими даже за най-вярващите хора. И подобна борба неведнъж е довеждала до онази ослепителна представа за Бога, която и търси в действителност истинският атеист. Именно в такива души действа Христос. Антихристът се приема в душите не само на големите отрицатели, но и в душите на тези дребни съглашатели, при които Христос е само на думи Ницше, наричайки себе си Антихрист, всъщност с това е доказал своята неутолима жажда за Христа…“.
В такова състояние на неутолима жажда се оказал и Евгени в края на петдесетте години. И тогава, като от внезапен порив на вятъра, в неговия живот нахлула реалност, която той преди това не е можел дори да предвиди. В края на живота си той си припомня: “През дългите години на своите занимания аз се удовлетворявах от това, че бях над традициите, оставайки по някакъв начин верен на тях… Аз отидох в православната църква, за да видя още една “традиция”, Но когато влезнах там – това беше руска църква в Сан Франциско – с мен стана нещо, каквото не бях изпитвал никога по-рано, нито в будистки, нито в кой да е друг източен храм. Нещо в моето сърце ми каза: ти си у дома, търсенията приключиха. Aз не знаех, какво означава това, службата ми беше напълно непозната и се водеше на чужд език. Аз започнах да посещавам православните богослужения, постепенно изучавайки езика и традициите… Когато разтворих душата си за православието и православните, аз започнах да разбирам, че Истината е не просто абстрактна идея, търсена и познаваема с ума, а нещо личностно, дори нещо повече, някаква Личност, която сърцето търси и обича. Така аз срещнах Христа“.
Работейки в своя сутерен над “Царството Божие и царството човешко“, Евгени все още се е борил, осмисляйки това, което намерил. Той намерил Истината в неизкривения образ на Христа, запазил се в Православната църква, но той страстно желаел да влезе в “самото сърце“ на тази Църква, в нейното мистическо измерение, а не в скучната, светска организационна структура. Той желаел Бога и Го желаел с цялото си сърце. Съчиненията от този период били за него своего рода освобождаване от неистината, излизането от тъмнината на светлина. Макар, че в тях има много повече философия, отколкото в неговите по-късни работи, тези ранни произведения са били родени от силното страдание, все още живеещо в неговата душа. Напълно естествено е, че той е писал повече за царството човешко, в което е страдал цял живот, отколкото за Царството Божие, светлия лъч на което току-що е попаднал върху него. Царството Божие той все още възприемал през призмата на царството човешко.
От четиринадесетте глави, които по замисъла на Евгени е трябвало да влезнат в неговия magnum opus (капитален труд – б. пр., виж плана в края на книгата), са отпечатани изцяло само седем глави, останалите са се запазили в ръкопис. Седмата глава, която е изложена тук, е посветена на философията на нихилизма.
Нихилизмът, като вяра в това, че не съществува Абсолютна Истина, че всяка истина е относителна – писал Евгени, – е основната философска доктрина на XX век. “Нихилизмът е толкова разпространен в нашето време и така дълбоко е проникнал в умовете и сърцата на днешните хора, че не е останала незаета нито една сфера, нито един фронт, на който да се борим с него“ Същността на тази философия, писал той, най-добре се изразява от Ницше и от един от героите на Достоевски: “Бог е мъртъв, защото човекът се е направил на бог и всичко е позволено’’ .
От личен опит Евгени знаел, че съвременният човек не може да достигне окончателно до Христа, докато не види, колко са се отдалечили той и неговото общество от Христа, докато не се сблъска с нихилизма в самия себе си. “Нихилизмът на нашата епоха е навсякъде ־ пише той, – и тези, които с Божията помощ не застанат в редовете на борците за пълната принадлежност към Живия Бог, вече са погълнати от него. Ние сме на ръба на бездната, наречена нищо, и независимо дали признаваме нейната природа или не, ние ще бъдем засмукани от нея без всякаква надежда за спасение поради сродството ѝ с вечно присъстващото в нас самите нищо, ако не се прилепим към пълноценната вяра в Христа, без Когото ние сме, наистина, нищо“.
Евгени чувствал, че неговото задължение като писател се състои в това да измъкне своите съвременници от тази бездна. Той е писал не само поради собствения си стремеж към Бога, но и заради онези, които също се стремят към Него, и дори за онези, които, както някога той самия, са отричали Бога и са воювали против Него, защото, всъщност, те също са го желали.
От болката на сърцето си и от тъмнината на своя изминал живот се обръща Евгени към съвременното човечество, изпитващо същата болка и пребиваващо в същата тъмнина. Днес, три десетилетия по-късно, когато нихилизмът и антихристиянството още по-дълбоко са проникнали във всички фибри на нашето общество, неговите думи са необходими повече от когато и да било. Познал нихилизма в самия себе си и борил се против него, той може да ни помогне да не се огънем пред този разрушаващ дух и да се прилепим към Христа, Въплътилата се Вечна Истина.
Иеромонах Дамаскин (Християнсен)
____________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 