Божието откровение за човешкото сърце (Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз)*

Публикувано на 23.07.201519.08.2015 от Dragan Bachev

Към Послеслов

Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз

1. НАЧАЛОТО[4]

Животът на отец Серафим сам по себе си е чудо. Нищо от неговото обкръжение не предполагало такова интензивно духовно израстване. Човекът, който ни приближи до вярата на древните подвижници, се родил в обикновено протестантско семейство в не по-малко обикновеното курортно градче Сан Диего, Калифорния. Родителите на майка му Естер били имигранти от Норвегия. Баща му – наполовина французин, наполовина датчанин – бил обикновен човек, който изкарвал прехраната си с поддръжка на игрища за бейзбол. Той не искал повече от живота. При все това когато на 12 август 1934 година му се родил третият и последен син, той му дал името Юджийн, което в превод означава „благороден“.

Юджийн Роуз, в бъдеще отец Серафим, бил извънредно надарено дете. Един от неговите учители признавал, че присъствието на Юджийн в часа го карало да се концентрира и съсредоточено да води урока, „за да не му губи времето“. Майка му веднъж му казала: „Ако продължаваш да се учиш с тези темпове, далече ще стигнеш.“ Тогава той ѝ отговорил: „Аз искам друго. Искам да стана мъдър.“ Юджийн посещавал протестантския библейски клас и често удивлявал родителите си, цитирайки Свещеното Писание по памет. Когато навършил четиринадесет години, той изразил желание да се кръсти и осъществил това в Методистката църква. В последните класове на училището, което завършил с отличен, той се интересувал от математика и особено от морска биология.

Инстинктивно Юджийн не приемал идеалите на заобикалящите го младежи. Тогава, когато неговите връстници се развличали със спортни коли, по събирания и дискотеки, той бродел сам по обраслия с гори каньон, недалече от дома, терзаейки се от известните въпроси: какво е животът и къде е мястото му в него, как е могъл да съществува живот преди времето и пространството?

Върху него имало някакъв необясним печат на величие. Той бил надарен до гениалност. Тези, които го познавали отблизо, съжалявали, че не се е родил в друго време и на друго място. Чувството за неадекватност в света му причинявало жестоко страдание. Отец Павел Флоренски някога писал, че печалната участ на гения е да страда от две страни – отвън и отвътре.

2. БУНТЪТ

През 1952 година Юджийн постъпил в един от най-старите университети на Калифорния – Помола Колидж. По това време той бил един симпатичен млад човек с големи умни очи, крехък на вид и срамежлив в общуването с околните. Но вътре в него бушувала страст към познание на нещата и душата му се стремяла да разбере смисъла на всичко съществуващо.

По това време вариантът на християнство, който предлагал протестантизмът, престанал да удовлетворява Юджийн. Той изпитвал отвращение от самодоволния и прагматичен свят, в който израснал, и подсъзнателно чувствал, че учението на този свят за Бога е лишено от жизненост и поради това е невярно. От християнството се очаквало да утешава в житейските неудачи хората, живеещи плътски живот, без грижата за придобиване на Царството Небесно. Бидейки не от мира сего, Юджийн въстанал против общоприетите норми. Това било своеобразно бягство от света без посока.

Такъв пламенен търсач на истината, какъвто бил Юджийн, не можел да не се вслуша в пророчески звучащите сентенции на Фридрих Ницше и в това няма нищо странно. Ницше не намирал в Лутеранската църква истински подвижници на вярата, какъвто бил св. Антоний Велики например, и затова осмивал християнството като религия на слабите, умишлено изпускайки от погледа си елемента на аскетичния подвиг. Подобно на езическия ураган на Вагнер този полудял пророк превърнал една чудовищна лъжа във вяра и черпел поетическо вдъхновение от новата религия на свръхчовека, Антихриста. Въпреки това независимо от очевидното си безумие Ницше допадал на младия и пламенен Юджийн повече, отколкото безгрижното християнство, което му предлагали.

3. В ТЪРСЕНЕ НА БОГА

Но това не било достатъчно за метежната душа на Юджийн. Както сам писал по-късно, той искал „да намери един непреходен свят, стоящ над всекидневните грижи, които не дават покой на душата и оставят след себе си само следи от гниене и разложение“. Западната философия се оказала задъдена улица. И тогава той се обърнал към Изтока. Започнал да се занимава с Дзен будизъм.

По време на следването си в колежа Юджийн се запознал с едно момиче на име Елисън. Тя била единственият човек, пред когото той разкривал мислите си. Често се разхождали заедно по брега на океана, любувайки се на звездното небе. Елисън, която принадлежала към Англиканската църква, убеждавала Юджийн в истинността на християнската вяра, показвайки му несъстоятелността на Дзен будизма. Въпреки насмешките от негова страна тя му разяснявала разликата между протестантизма и католицизма. По настояване на Елисън Юджийн прочел Братя Карамазови на Достоевски. Тази книга за пръв път му открила света на православието. Достоевски му се понравил. Руският писател повдигал същите въпроси като Ницше и им давал не по-малко убедителни отговори, само че от позицията на православното християнство.

Още по-голям ефект върху Юджийн оказала музиката на Иохан Себастиан Бах. Думите от Свещеното Писание, съчетани с музиката на органа, дълбоко трогвали неговата чувствителна душа. Особено се възхищавал от кантатата Ich Habe Genug, изразяваща тъгата на преходното по вечното и радостта на разделящата се с тялото душа, влизаща през Райските двери.

Това бил тежък период в живота на Юджийн. В дълбоко униние той мислел за смъртта и нищо не било в състояние да утоли духовната му жажда – нито достиженията на науката, нито „свръхчовекът“ на Ницше, нито безличното „аз“ на Дзен будизма. Христос вече се бил докоснал до неговото сърце и сега само в Него Юджийн можел да намери покой. Отвъдният свят на Бах оставал за него непостижим. Съществува ли той в действителност и ако да, то защо е толкова недостъпен? Понякога в изнемога Юджийн се свличал на пода. Но през повечето време мълчал. С часове прекарвал в дълбок размисъл, слушайки Бах отново и отново. Само Елисън знаела каква напрегната борба се води в него.

4. ПРИНЦИПЪТ НА ДРЕВНОСТТА

Разбирайки, че е далеч от висшето метафизическо знание, Юджийн започвал да изучава световните религии. В своето из- следване той се ръководел от произведенията на френския мислител Рене Генон(починал 1951). Но подходът на Генон към религията бил изключително интелектуален. Той не можел да даде на Юджийн търсената от него пълнота на истината, но въпреки това Генон бил първият човек, който окончателно го утвърдил в християнството.

По-рано, чувствайки своето несъответствие на този свят, Юджийн мислел, че причината е в него самия. От Генон той научил, че причината съвсем не е в него, а в извратеността и порочността на съвременния свят. За разлика от всички съвременни философи, разглеждащи нещата от гледна точка на историческия прогрес, Генон основавал философията си върху принципа на историческия регрес. Според общоприетата концепция колкото по-ново е едно нещо, толкова по-добро е то. Според Генон вярно е обратното: едно нещо е толкова по-добро, колкото е по-древно.

Философията на Генон помогнала на Юджийн да разреши въпроса за своята специализация в колежа. Той решил да изучава древнокитайски, за да представи на Запада китайската традиция не от западна, а от източна гледна точка – задача, която и досега не е изпълнена от никой сред лингвистите.

5. АНТИХРИСТЪТ

Завършвайки колежа през 1956 година, Юджийн постъпил в Академията за изучаване на Азия в Сан Франциско. Курсът по сравнително религиознание в Академията давал възможност на младите интелектуалци да изпробват себе си в различни духовни поприща: индуизъм, будизъм, юдаизъм, суфизъм и други. Юджийн изучил всички тях, търсейки, както сам казвал, „преди всичко истината“. Един от неговите академични приятели специализирал Източно християнство. Именно той запознал Юджийн с Добротолюбието и Разговорите на странника с неговия духовен отец.

През 1957 година Юджийн написал съчинение, отбелязало важен поврат в неговия живот. То се наричало Псевдорелигията и нашето време и изследвало проблема за „новото религиозно съзнание“ като предтеча на движението „New Age“. В съгласие с мисълта на Генон Юджийн пишел, че подобни течения поставят духовната основа за бъдещото царство на Антихриста.

По думите на Елисън, „Юджийн осъзнал съществуването на злото и греха преди да осъзнае съществуването на доброто и истината“. От Ницше той познавал адската сила на Антихриста. От Генон се научил да вижда действието на тази сила в съвременния свят, примамваща човека в примката на материалистическата душевност и изолираща от него истинската духовност. Той виждал съвременния човек в клещите на политическите страсти, духовно гладен, чакащ избавителя, но не Спасителя, а именно избавителя, който ще го избави от собствените му проблеми. За Юджийн Антихристът бил реалност. Оттук неизбежно следвал изводът: ако съществува Антихристът, следователно трябва да съществува и Христос.

Стигнал до интелектуално приемане на вярата, той все още бил далеч от нея. Недостигало опитното познаване на Христос и този опит на закъснял.

6. ВРЪЩАНЕ У ДОМА

Благодарение старанията на същия човек, който го запознал с Добротолюбието, Юджийн за първи път посетил православно богослужение. Това станало на Велики петък през Страстната седмица в катедралния православен храм в Сан Франциско. Могъл ли е да предполага тогава как ще повлияе това събитие на неговия живот? След много години той си спомнял:„Когато за първи път пристъпих прага на православния храм, аз почувствах това, което не съм усетил в нито един будистки или западен храм. Сърцето сякаш ми говореше, че това е моят дом и търсенията са приключили. Недоумявах и не знаех на какво да припиша това. Службата се извършваше на неразбираем за мене език. Но аз не можах да забравя това първо чувство и започнах да посещавам православните богослужения, като паралелно учех езика и четях книги за православието. Осени ме мисълта, че истината не може да бъде абстрактна идея за ума, истината трябва да бъде нещо личностно – дори Личност – и нейното признание става не от ума, а от сърцето. Така аз стигнах до Христос.“

За страдащата душа на Юджийн било приготвено откровение от Бога. Веднъж той казал: „Когато човек действително се обръща към Истината, той получава от Бога откровение. Страдате и се мъчите в търсене на изход и тогава изведнъж ви се открива нов свят. И колкото повече страдате, толкова повече призовавате името Божие и толкова по-голямо утешение получавате от Бога, Който ви открива Себе си и Своята воля.“

Кое довело Юджийн до прага на истината? Бах с неговата възвисяваща музика? Генон с неговата привързаност към традицията и критика на съвременността? Възможно е. Но само православието му дало възможността да види цялата и пълна Истина: неизкривения образ на Христа. Скоро след своето обръщане той написал на Елисън: „Православието е по-добро от Бах.“

Юджийн все повече се отдалечавал от християнската традиция, в която израснал. Той не харесвал това християнство, което устройвайки се добре в този живот, започвало да поучава другите. Църквата, която открил Юджиин, възлагала цялото си упование на единия Бог и на „живота в бъдещия век“. Тя се надявала да придобие този живот, отказвайки се от земните удоволствия и разпъвайки своята плът „със страстите и похотите“ по примера на своя Бог, Който Сам дал на Своите ученици пример за кръстна смърт. Единствено такъв Бог бил достоен за преклонение с цялото същество и всички душевни сили.

Една вечер, разхождайки се по улиците на Сан Франциско, новообърнатият Юджийн се вгледал в слънцето, което бавно залязвало зад хоризонта. Обзело го усещане за края на времената. Непоносимо тежка била мисълта за това, че самият той в досегашния си живот отхвърля Христа и продължавал да Го разпъва със своите грехове в продължение на много години. Чудо било, че Господ се омилостивил и открил Себе Си на такъв грешник! В благодарствен възторг, изпълнен с разкаяние, Юджийн паднал на колене и целунал земята.

7. ПИТЪР БУДБЕРГ

След година и половина, прекарани в Академията, Юджийн постъпил в Калифорнийския университет в Бъркли, за да получи степен магистър по източни езици. Тук освен основните занятия, които имал, той самият преподавал езици на студентите. Негов наставник бил известният лингвист-китаист професор Питър А. Будберг, който се ползвал с възхищението и уважението на целия университет. Благодарение на своята съвместна работа Будберг и Юджийн се опознавали и започнали да разменят мисли, които нямали непосредствено отношение към тяхната академична дейност. Подобно на Юджийн, професор Будберг се оказал поклонник на истината. Когато бил млад, той също обичал да броди покрай нощното море, размишлявайки за съдбините на света. Но впоследствие суетата на ежедневието и семейните грижи свършили своята работа.

Будберг бил американец от руски произход. Неговият баща служел в царската армия и възпитал сина си в православната традиция. Но към времето на тяхното познанство Будберг не ходел на църква.

Двамата станали близки. Възможно е Юджийн да напомнял на Будберг за самия него като млад. Един случай обаче разкрил разминаването на техните идеали. Веднъж те спорели за това, кой е по-велик: Толстой или Достоевски. Будберг бил на страната на Толстой, а Юджийн защитавал Достоевски. Будберг спорел толкова упорито, че Юджийн започнал да се съмнява дали не е пропуснал нещо у Толстой? „Коя книга най-добре разкрива дълбочината на Толстой?“ – попитал той своя наставник. Война и мир – отговорил Будберг. Като се прибрал у дома, Юджийн започнал да чете книгата. След няколко дни се почукало на вратата на Будберг. Това бил Юджийн. „Вие грешите – казал той, – Достоевски със сигурност е по-дълбок“.

8. ЦЪРКОВНИЯТ СЕКУЛАРИЗЪМ

Твърде скоро Юджийн достигнал до почитането на св. Богородица. Той започнал да използва молитвата към Богородица (Пресвета Богородице, спаси нас) дори по-рано от Иисусовата молитва (Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния).

Юджийн решил самостоятелно да изучава руски език. Със сигурност това не било най-трудното начинание в неговия живот, като се имат предвид лингвистичното му образование и способности. Но вече му било по-трудно да посещава службите в храма. Всъщност сега Юджийн разбирал какво е истинската Христова Църква, а именно – Царството Божие на земята. Той бил нерешителен, боейки се да не привикне към благодатната сила, обитаваща в храма. Той се боял да не престане да усеща душевния трепет пред светинята, боял се, че вярата му ще се превърне в обрядност или в суха теория, както това се случило с професор Будберг. Той искал да възприеме веднага мистичната, аскетическа същност на православното учение, оставяйки суетата на света. Но някой трябвало да му помогне в това.

9. БЛАЖЕНИ ГЛАДНИТЕ И ЖАДНИТЕ ЗА ПРАВДА

Колкого по-дълбоко било обръщането на Юджийн, толкова по-малко място заемала в него пустотата. И скоро, когато като съсъд се изпълнил докрай, той се сблъскал с вътрешната необходимост да даде изява на препълнилите го чувства. Юджийн започнал да пише. Едновременно учейки и преподавайки в университета, той започнал да записва духовните впечатления от заобикалящите го неща. В тези записки, които могат да бъдат наречени писма на благодарност към Бога, той давал свобода на неординарното си мислене и дълбоките си чувства.

Но избраната от него форма на кратко есе не го удовлетворявала. Юджийн решил да напише книга, която да изследва духовното състояние на съвременния човек. От собствен опит той знаел, че човек не може да дойде до Бога, осъзнавайки само богоотстъпничеството на своето време. Юджийн искал хората да разберат, че не е достатъчно да бъдеш такъв, каквито са всички и дори по-добър от всички. Той искал хората да разберат, че без Христа не се спасява никой.

Юджийн преднамерено избрал за заглавие на своята книга нееднозначното Царството на човека и Царството Божие. Замисленото начинание изисквало отдаването на всичките му душевни сили и енергия. И така Юджийн се захванал за работа.

Предричали му блестяща кариера на китаист. Професор Будберг искал Юджийн да стане негов приемник. Но за него подобна перспектива изобщо не била привлекателна. Юджийн бил разочарован от академичния свят в който търсенето на истината било заменено от изследвания на теми, осигуряващи добро заплащане.

През 1961 година, след като получил степента магистър, той решил да изостави Университета поне за времето, необходимо му за написване на книгата. Професор Будберг проявил разбиране и не се опитал да го спре. Но майка му изпаднала в отчаяние. Тя много се надявала на академична кариера за своя син! Можела ли е тогава да предполага какво служение е отредено за сина ѝ?

10. НИХИЛИЗЪМ

Свободен от ангажименти в университета, Юджийн се потопил в работата. Той търпеливо събирал информация за причините, сегашното състояниие и последиците от богоотстъпничеството на човека. Изчитап невероятно количество книги и списания. Всеки път се връщал от библиотеката, натоварен с книги, а изрезките от вестниците заемали цели томове в неговата библиотека.

Работата над книгата го довела до извода, че основа на философската мисъл на XX век е нихилизмът. Той писал: „Тази философия най-ясно е изразена от Ницше и от един от героите на Достоевски: ‘Бог умря, сега всеки е Бог и всичко е позволено’. Определете същината на тази философия и всичко ще си дойде на мястото. Вие ще видите, че изразители на тази идея в една или друга степен са почти всички съвременни философи, писатели и художници.“

Изучавайки мислителите, които се осмелили да доведат нихилизма до неговия логичен край, Юджийн стигнал до извода, че нихилизмът е своего рода религия, противоположна на християнството с неговото отречение от земното благополучие в името на Царството Небесно. Това било религия на хуманизма – прародителката на всички философски и социални течения, призвани към установяване царството на Човека на земята. Малцина отишли в своето отрицание така далеч, както Ницше, но ужасното лице на нихилизма се проявява през покривалото на външно благообразните форми, нерядко прикривайки се под името на Христа.

11. ЖЕРТВАТА

Юджийн решил да не използва своето положение в университета, за да печели. Той нарочно избрал най-неприятната, неквалифицирана работа като общ работник и чистач в ресторантите. Заради своето слабо телосложение той се изморявал твърде много. Въпреки това Юджийн предпочитал всеки физически труд пред умствения, за да не пречи нищо на хода на собствените му мисли. Той работел известно време, докато успее да събере малко пари, с които да преживява, и отново се потапял в настоящата си работа.

Вероятност неговата книга, занимаваща се с основите на съвременното съзнание, да бъде публикувана не съществувала. Затова Юджийн решил, че това ще бъде неговата жертва на Истината, която той толкова дълго търсел. В своя дневник той писал: „От огромния брой търсачи на истината ние сме длъжни веднага да отделим тези, които се ръководят от нещо друго външно, а не от изгарящата вътрешна жажда за Истината. Ако ние не я обичаме заради самата Нея, ако у нас има желание да я използваме по някакъв начин за умножаване на нашите земни блага, ние никога няма да Я намерим и Тя няма да ни направи свободни.“

12. БОЛЕСТТА

През 1961 година Юджийн се разболял сериозно. Лекарите считали, че заболяването му е нелечимо и предсказвали близка смърт.

Най-лошо от всичко било, че паралелно с усилващата се болка в живота още по-непоносима ставала мисълта за това, че не е успял да оправдае своето съществуване.Бродейки в такова състояние из улиците на Сан Франциско, той случайно влязал в магазин за картини, където, разглеждайки картичките на витрината, изведнъж видял снимка на една сръбска Богородична икона (Хилендарската икона на св. Богородица Троеручица). Молитвата сама избликнала. Тя побрала в себе си цялата скръб и смут в душата на Юджиин: „Богородице Дево, родила Моя Създател, слязъл от небето на земята, за да ни даде възможност да станем причастни на вечния живот, сътвори от мене плод, достоен за покаяние. Не давай моите таланти да престоят без употреба, но ме приведи под спасителния покров на Църквата на твоя Син и ме сподоби да Му служа!“.

13. ОТКРИТИЕТО

По молитвите на св. Богородица Юджийн оздравял. След известно време при него дошъл неочакван посетител. Той бил руснак, семинарист на име Глеб. Глеб бил млад човек, който споделял същите като на Юджийн идеали. Той също искал да служи на Бога и също не знаел как. Глеб показал на Юджийн диапозитиви от светите места на „руската“ Америка, където той бил на поклонение: „Новият Валаам“ на Герман Аляскински, руските скитове в Канадската пустиня, манастирът „Св. Троица“, девическия манастир „Ново Дивеево“ в Ню-Йорк и други.

Юджийн гледал на всичко това с огромно удивление. Той не можел и да предположи, че в непосредствена близост съществувала такава богата аскетическа традиция, пренесена от православни християни от Русия.

Глеб бил духовен син на прозорливия отец Адриан от Новодиевския манастир, в ръцете на когото починал последният оптински старец Нектарий. Той разказал на Юджийн за руските новомъченици, за това, как взели баща му в лагер и как повече нищо не чул за него. Това коствало на Глеб много години на жестоки страдания и търсения, докато най-накрая по молитвите на своя баща-мъченик, той се обърнал към Бога. И ето сега по воля Божия той се озовал при Юджийн. Когато диапозитивите свършили, Юджийн могъл само да възкликне: „Какво откритие!“.

Глеб се приближил до иконите. Сега дошъл неговият ред да се изненада. Редом с иконата на Спасителя стояла фотография на цар Николай II. Било 1961 година и повечето познати на Глеб руснаци се срамували в това време да говорят за царя-мъченик, а в дома на един американец негово изображение стояло до иконата на Христос.

– Ти православен ли си? – попитал Глеб.

– Не, но много бих искал да бъда – отговорил му Юджийн.

14. ВЪЦЪРКОВЛЕНИЕ

С помощта на Глеб и неговите руски приятели Юджийн станал православен. На 12/25 февруари 1962 година в деня, когато се чества паметта на св. Евгений Александрийски, той бил приет в лоното на Църквата. В онази неделя се четяло Евангелието за Блудния син и Юджийн усещал себе си в прегръдката на Отца.

След встъпването в църковната община в продължение на седмица Юджийн чувствал в устата си удивително приятен вкус. Дори не му се искало да се храни. В духовната си простота той си въобразявал, че всички новокръстени християни усещат подобно нещо. Много по-късно разбрал, че това било знак за приемането му от Бога, за това, че е угоден Богу.

По това време Юджийн писал на Елисън: „Аз отново се родих в Христа. Аз съм Негов раб и никога в живота си не съм изпитвал по-голяма радост.“

15. БЛАЖЕНИЯТ ИОАН

През 1962 година от Франция в Сан Франциско пристигнал блаженият архиепископ Иоан Максимович. С неговото пристигане православната община сякаш си поела отново дъх. С огромен ентусиазъм било възстановено строителството на новия катедрален храм, учредявали се нови комитети и братства. В това време Юджийн прекарвал много време в храма, посещавайки всички утринни и вечерни служби. Всеки път в църквата той виждал с какво благоговение служи архиепископ Иоан, който често включвал в службата акатисти и канони на някои малко известни западноевропейски светци, живели в Нидерландия, Белгия, Италия, Англия, Ирландия и Франция. Имало нещо неземно в този крехък, прегърбен старец. Юджийн знаел какъв аскетически живот води архиепископ Иоан и че той има дар на чудотворство.

След известно време архиепископът забелязал младия човек, който не пропускал нито една служба и който всеки път, стоейки в дъното на храма, се молел съсредоточено. Владиката му предложил да чете на клира. Преодолявайки своята природна стеснителност, Юджийн скоро усвоил църковнославянските текстове с цялата им сложност. Въпреки забележимия американски акцент енориашите възприели назначението му много топло и след известно време Юджийн четял така, като че ли го е правил цял живот.

Архиепископ Иоан, който винаги отделял много внимание на мисионерската дейност, събрал клира начело с епископ Нектарий, за да се учреди богословско училище в Сан Франциско. Занятията се провеждали няколко пъти в седмицата и желаещи да ги посещават не липсвали. Юджийн учил там три години и завършил курса с отличие, въпреки, че лекциите се четели на руски език. По-късно това училище неизвестно защо прекратило своето съществуване. Би могло да се помисли, че всичко било организирано специално за Юджийн, сякаш владиката предвидил какво ще излезе от него.

Архиепископ Иоан благословил Юджийн да пише кратки статии на английски в местния православен бюлетин Православен вестник. Той неизменно следял за това, нито едно издание на бюлетина да не излиза без статия на неговия подопечен и понякога се обаждал късно през нощта или рано сутрин в редакцията, за да провери дали са поместили статията.

16. СВЕТЕЦЪТ НА СЪД

През 1963 година Юджийн станал свидетел на едно драматично събитие. Архиепископ Иоан бил изправен пред съда по обвинение за разхищаване на църковните фондове[5]. Скоро Юджийн и Глеб разбрали, че една част от епископата не само че не се старае да спре беззаконието, но и че активно го поддържа. Руската община в Сан Франциско се вълнувала като пчелен кошер. Процесът продължил три дни и всеки ден заседателната зала била препълнена. Юджийн присъствал на всички заседания заедно с паството на архиепископ Иоан и онази част от епископата, която го защитавала: иерарсите Сава, Леонтий и Нектарий. В края на краищата архиепископът бил признат за невинен, а всички свидетелства срещу него или за лъжливи, или за недостатъчни. Но хората, близки до владиката, видели как се отразило тава на неговото здраве.

По време на съдебните заседания виждал живия светец в края на неговия живот следващ Христос по пътя към Голгота. Както и Господ, архиепископът бил предаден на съд от архиереите на своята църква и техните послушни чеда. Така както и Господ, владиката им простил този грях и не направил никакъв опит да се оправдава. Този образ Юджийн запомнил до края на своите дни.

17. „ВЯРВАМ ТИ“

Глеб много се тревожел за своя приятел. Искало му се да устрои всичко по такъв начин, че Юджийн да има възможност за самостоятелно развитие. Той прекрасно разбирал какъв рядък талант притежавал Юджийн, но в същото време отлично виждал, че той все още не е твърд във вярата. Юджийн трябвало непременно да реализира своя потенциал на християнски философ. За това обаче трябвало да се създадат определени условия.

През една ясна лятна вечер Глеб се молел за Юджийн на пустия калифорнийски плаж. Той молел Бога да му открие какво да прави. Отговорът дошъл в една дума: книжарница. Глеб веднага разбрал какво означава това. Православната книжарница би позволила на Юджийн да не се грижи за осигуряване на препитанието, а всецяло да се посвети на писателска и издателска дейност, дори и да се наложи закупуването на печатарска машина. На следващия ден Глеб дошъл при Юджийн и един негов приятел и им разказал за своя план. Да се организира братство, което да продължи делото на православната мисия в Америка, започнато още от монаха на Валаамския манастир Герман Аляскински и братството да се нарече в негова чест. Работата щяла да започне с откриване на книжарница. Това било чудесна идея. По онова време в Америка нямало книжарници, които биха продавали православна литература. Познатият на Юджийн започнал горещо да възразява. „Вярата и парите са несъвместими неща! – възкликнал той. – Не искам да участвам в това!“ Известно време Юджийн мълчал. После, поглеждайки към Глеб, тихо казал: „Вярвам ти.“

Така било основано братството на преподобни Герман Аляскински, на което предстояло да премине през множество сурови изпитания. И, разбира се, ако това не беше Божие дело, то непременно би се разрушило, както става с всяко самодейно човешко начинание.

18. МИСИЯТА НА ПЕЧАТНОТО СЛОВО

На 28 август/10 септември 1963 година архиепископ Иоан благословил братството, извършвайки молебен пред иконата на отец Герман Аляскински, изрисувана от Глеб. Братята получили благословение и духовна подкрепа също и от архимандрит Герасим, почитания старец-отшелник от Нововалаамския манастир в Аляска.

След няколко месеца Юджийн наел помещение близо до новостроящата се църква, където скоро била открита книжарница за „Православни книги и икони“. Братята взели решение да не разчитат на каквито и да било дарения, а да съществуват с това, което сами успеят да заработят. Скоро книжарницата станала истински православен център в Америка. Чрез братството много американци стигнали до вярата. Стопаните с любов посрещали всички идващи. Те възприели правилото мислено да благославят всеки, който влиза и да осеняват с кръстния знак всеки, който излиза.

През февруари 1965 година се появило и собствено списание – The Orthodox Word (Православно слово), в което братята публикували преводи на православни книги на английски език. В списанието те смело изобличавали богоотстъпничеството в съвременния свят, препятстващо воденето на пълнокръвен християнски живот. Името на списанието дал архиепископ Иоан.

Първите броеве се печатали на малка печатарска машина с ръчно набиране. Цял ден бил нужен, за да се набере една страница от текста. Това било всичко, което братята можели да си позволят в онова време. Мнозина им се присмивали. Хората не можели да разберат защо двама умни младежи с университетско образование и богословски степени, живеейки в процъфтяваща Америка, използват средновековна печатарска машина, но на Юджийн му било все едно. Веднъж той казал на Глеб: „Душата търси подвиг. Само подвигът ще оправдае нас и нашата работа.“ Като се заел с издаването на списанието, Юджийн оставил своя обемен труд Царството на човека и Царството Божие поради липса на време. Затова пък сега, имайки в ръце такова средство, като списанието, Юджийн можел бързо да реагира и да дава оценка на явленията, интересуващи съвременния човек от православна гледна точка. На Царството на човека и Царството Божие не било съдено да остане незавършен философски трактат. Скоро преди смъртта си отец Серафим завършил работата си над тази книга, която станала един от най-пълните конспекти на светоотеческата литература. Тя била издадена в сто екземпляра. Архиепископ Иоан предоставил на братята пълна свобода на действие. Той искал те да се чувстват отговорни за всяка напечатана дума. Архиепископът казвал, че са настъпили такива времена, когато всеки християнин е длъжен сам здраво да стои на краката си.

19. ОТРАЖЕНИЕТО НА ВАЛААМ

През 1965 година архиепископ Иоан за последен път отслужил в храма панихида за отец Герман Аляскински. В проповедта си архиепископът казал, че независимо от това, че отец Герман още не е канонизиран, той е светец, защото прави чудеса. „Ако искате да видите живо чудо, направено от него, отидете в малката книжарница до църквата. Там ще видите отражението на Валаам – усърдната работа на Христовата нива.“

Юджийн и Глеб се смутили, че архиепископът сравнява техния скромен труд с един поклоннически център за цяла Русия. В това време двамата разбрали, че архиепископът говори за бъдещето. Следователно книжарницата била само едно стъпало, а какво следвало после?

Скоро преди смъртта си архиеископ Иоан посетил братството. Като си тръгвал, той внимателно погледнал Юджийн и казал: „Струва ми се, че в Калифорния ще има мисионерски православен манастир.“

На 20 юни/2 юли 1966 година архиепископ Иоан се упокоил в Господа, след като отслужил литургия в Сиатъл, Вашингтон. Погребението се извършило в Сан Франциско. Юджийн и Глеб чели псалмите. Всички присъстващи чувствали важността и величието на това, което се случвало. В своя дневник Юджийн записал: „Сякаш присъствахме не на погребение на починал иерарх, а на откриване мощите на новопроявен светец.“ По ходатайството на архиепископ Иоан, с тези, които се обръщали за помощ към него, започнали да се извършват безбройни чудеса. Те не престават и до днес. На Юджийн и Глеб било поверено изследването и публикуването на тези чудеса. Тази работа им доставяла особена радост, защото те служели за разпространението на почитта към техния любим архипастир по целия свят.

20. ЗЕМЯ ЗА ОБИТЕЛ

Мисълта за монашество все по-често навестявала младите хора. Те много говорели за това. Повече от всичко ги привличал подвигът на пустинножителството, в който просияли много православни светци в Северна Русия. Тези пустинножители достигали истински ангелски живот още на земята, като отхвърляли всяка светска суета и грижа и се съединявали с единия Бог сред дивата природа. Братята искали поне отчасти да опитат такъв живот, изпълнен с тишина и молитва, непрекъсвана от метежния шум на света.

През юли 1967 година след смъртта на архиепископ Иоан, братята се причастили със светите дарове в църквата, недалече от неговия гроб. Скоро те намерили късче земя, пригодно за монашески живот. Мястото се намирало на обрасъл с гора хълм, наричан Нобл Ридж, на няколко мили от градчето Платина в Северна Калифорния. Стоейки на върха на планината, братята се любували на девствената природа. Глеб забелязал в какво странно състояние се намира Юджийн. Затова говорели изражението на лицето му и необикновеният му отчужден поглед. Внезапно Глеб разбрал. Това било мястото, на което Юджийн искал да завърши живота си.

За земята поискали повече, отколкото братята можели да дадат. На другия ден се случило малко чудо. Предложили на Юджийн място за четец със заплата сто долара на месец, точно толкова, колкото не им достигали за земята. В този момент Юджийн тъкмо отивал на гроба на своя учител. Братята разбрали, че владиката и на онзи свят не ги изоставя в своите молитви. След много години те научили, че по време на своето последно пътуване в Сиатъл той се спрял в Северна Калифорния, дълго стоял, правейки кръст във въздуха в западна посока, и благославял околността. Оказало се, че това място се намира недалеч от манастира, основан от братята.

През 1969 година на празника Успение Богородично, братята се оттеглили в своята пустиня, където, продължили да издават Православно слово и други издания. В същото време те водели суров монашески живот, които изпълнявали всички установени служби и черпили вдъхновение в четенето и превеждането на светите отци. Животът в планината бил лишен от всички съвременни удобства. За вода например ходели на две мили. В кратката история на братството Юджийн написал: „Всички видими неудобства и недостатъци на мястото, милостиво предоставено ни по ходатайството на владиката, се оказаха преимущество, способстващо за един трезв духовен живот. Отсъствието на електричество и телефонна връзка осигурява максимална изолация от света, недостатъкът на вода и други удобства придава на живота аскетически оттенък, който е невъзможно да си представим в изкуствените условия, в които живее мнозинството от съвременните хора. Животът сред природата, особено през зимата, вдъхновява вярата и приучава към търпение. Обилните снеговалежи учат да не се надяваш прекалено на собствените си сили. В резултат на това човек получава, макар и отдалечена, представа за това, в какви условия са живели първите християнски подвижници.“

21. ПОСТРИЖЕНИЕ

През 1970 година братята взели участие в канонизацията на своя покровител Герман Аляскински. Те помагали в съставянето на служба за новия светец. Няколко месеца по-късно, в деня, в който се чествала паметта на св. Назарий Валаамски, те били постригани в монашество – Юджийн – взел името на св. Серафим Саровски, а Глеб – името на новопрославения св. Герман. Ръководители в техния монашески живот станали епископ Нектарий Концевич, ученик на последния оптински старец Нектарий и архимандрит Спиридон Ефимов, близък приятел на архиепископ Иоан.

„Колко се радвам да умра за света“ – казал отец Серафим на своя приятел в този ден. Сега им станало ясно защо владиката наричал тяхното братство отражение на Валаам. Двамата отци чувствали колко силно се променил техният живот, как в сърцата им се разгорели още по-силно парещите пламъци на Божествената любов.

Но с монашеското утешение не се забавили да дойдат и монашеските скърби. Новият управляващ архиепископ на Сан Франциско Антоний се оказал по-скоро политик, отколкото духовен учител, какъвто бил архиепископ Иоан. Той искал да завладее скита и да отправи монасите да служат като енорийски свещеници. Той дори правел опити да измени името на братството, което благословил архиепископ Иоан, да контролира издаването на Православно слово и да преведе манастирската земя в своя лична собственост. Отец Серафим търпеливо отразявал всички негови домогвания. С благословението на епископ Нектарий и архимандрит Спиридон той решил да се придържа към принципа на монашеската независимост. „Преди всичко – казвал им епископ Нектарий – съхранете всичко онова, което благослови архиепископ Иоан. Това е вашето пряко задължение.“

Благодарение влиянието на епископ Нектарий архиепископ Антоний оставил братята намира, но отец Серафим преживял силен душевен смут, виждайки колко близка до разпадане била общината, създадена с толкова труд. По-горчиво от всичко било съзнанието, че гоненията идвали от страна на православен архиерей, пряк наследник на апостолското служение. В своя дневник отец Серафим записал: „Постигна ме велико разочарование.“

22. ЗЕМЕН РАЙ

Отец Серафим се радвал на всеки ден, който прекарвал в своята горска килия. Сърцето му било препълнено с благодарност към Бога. Той често се спирал, за да целуне или благослови дърветата. „Природата е тайна – казвал той, – Бог я е създал за нас и в нея се е отразила вечността“. Отец Серафим сякаш живеел в „бъдещия век“. Самата идея за такова отношение към природата е дошла до нас от рая. Нали и там са растели дървета, непознаващи нито старост, нито тление. Преминавайки тесния път на покаянието или невидимата борба, отец Серафим се надявал да достигне Царството Божие, отначало положено за наследство на човека. И колкото повече той се очиствал от греха, толкова повече то разцъфтявало в неговото сърце с благоуханните цветя на духовността.

Отец Серафим сам построил килията си на склона на планината и я нарекъл Оптина. Следвайки пътя на вътрешната молитва, той не губел времето в пусти разговори и рядко давал израз на собственото си мнение по каквито и да било въпроси. Отхвърляйки от себе си всяка суета, той се стараел да удържа мислите си във висшите сфери и с цялото си сърце се стремял към достигане на своето истинско отечество.

Освен изпълнението на всички служби отец Серафим ежедневно четял светите отци. Като предан син той се стараел да изпълнява техните завети и да следва боговдъхновената им мъдрост. Ако възникнели въпроси, отец Серафим се обръщал за изяснение към своите духовни наставници, сред които били отец Михаил Помазански, последният жив випускник на Киевската духовна академия, Елена Концевич, племенница на Сергей Нилус и духовна дъщеря на Теофан Полтавски, и архиепископ Аверкий Джорданвилски, към когото архиепископ Иоан му препоръчал да се обръща по всички богословски въпроси.

23. ОТЕЦ СЕРАФИМ – ПИСАТЕЛ

Като подражавал на светите отци по начина на живот, той се стараел да им подражава и по вяра. Живеейки с техните мисли и чувства, той дръзновено се уподобил на тях, ставайки пророк на съвременния свят и първи американски подвижник на православната вяра. Той достигнал това, съединявайки своя ум и чувства в един стремеж към Бога, омекотявайки своята душа с подвига на покаянието в сълзи.

Работейки в своята простичка килия, често на свещи, отец Серафим създал цяла серия християнска апологетическа литература, нямаща аналог в света. В работата си, чиято цел била да се разкрие на хората светлината на истинското християнство, той бил безпощаден към себе си. Отец Серафим казвал, че с радост би отдал живата си за това. Той предупреждавал: „Бързайте да работите за Господа, вече е по-късно, отколкото си мислите“.

Подбрани статии от Православно слово били издадени в нова книга. Сред заглавията, публикувани от братството на св. Герман, имало такива за светците на Руския Север, светците на древна Франция и за св. Паисий Величковски. Всички те станали духовна класика на XX век. Но още по-голямо влияние на разпространение на православието изиграли книгите, написани от отец Серафим.

Когато човек ги чете, не може да не остане удивен от ясната мисъл, незатъмнена от плътски мъдрувания. Великата наука на трезвението научила отец Серафим да разбира цялата опасност от нееднозначните изказвания и да ги избягва. Отхвърляйки нравствените догмати на света, той се отрекъл от интелектуалното робуване на светските идеали. Отец Серафим говорел като човек свободен от всяко лукавство, имащ дръзновение да беседва с ангелите. Неговият глас бил глас на пророк от миналото, достъпен в своята евангелска простота за всеки: млад и стар, образован и необразован. Проникването на отец Серафим в тайните на бъдещето придавало на творенията му апокалиптичен характер. В два свои основни труда той говори за знаменията преди края на света и за това, което очаква човека в задгробния живот.

Книгата Православието и религията на бъдещето разглежда феномена на така нареченото ново религиозно съзнание, готвещо почва за появата на икуменическата религия на Антихриста. Тази тема била разработвана от него и по-рано в книгата Царството на човека и Царството Божие, но сега неговият подход станал по-малко абстрактен и повече практичен. За това време се натрупала маса материали за икуменическите течения в целия свят и отношението на отец Серафим станало по-ясно, опирайки се на трайния фундамент от определения за духовността, даден ни от светите отци. В книгата си той последователно разглежда всички модни, особено сред младежта, течения, такива като: иога, Дзен будизъм, тантризъм, трансцендентална медитация, Харе Кришна, НЛО и харизматичното движение. Запознавайки съвременния читател със свидетелството на светите отци за подобни явления, станали в различни исторически епохи, той свалил от тях маската на оригиналността и привлекателността и поставил на всяко безпристрастна оценка. Паралелите, прокарани от него между съвременната „духовност“ и духовния опит на светите отци, изглеждали убедителни дори за неговите противници. Особено удачно било сравнението на контактите с НЛО с общението с падналите ангели в миналото.

Написана още през 1975 година, тази книга се оказала пророческа, както и предсказвал отец Серафим. Сега ние сме свидетели на повсеместното бързо развитие на икуменизма.

В друга книга – Душата след смъртта, – отговаряйки на растящия в обществото интерес към задгробния живот, отец Серафим изложил двехилядолетното християнско учение за разделянето на душата от тялото в реалиите на духовния свят. Когато книгата се появила през 1980 година, мнозина били искрено удивени, когато узнали за това, какво в действителност подразбира Църквата под думи като „задгробен живот“, „ангели“, „зли духове“, „рай и ад“. Отец Серафим писал за различието на истинското духовно знание от състоянията, преживявани от окултистите, за духовете, с които много съвременни хора встъпват в контакт, без сами да подозират. Подобно на св. Игнатий Брянчанинов, който разобличавал спиритизма, отец Серафим разобличавал съвременната парапсихология.

Всички, които четели внимателно книгите на отец Серафим, започвали да приемат духовния живот вече по-сериозно. Мнозина се променяли от мисълта за духовната битка, която се извършва на земята в душата на всеки човек. Залогът за човека в този случай е неговият вечен живот, а единственият път за спасение – изпълнение заповедите в страх Божи.

Някои произведения на отец Серафим, такива като Божието откровение за човешкото сърце и Мястото на блажени Августин в Православната църква, били издадени след неговата смърт. Много произведения и до днес са в ръкопис и на магнитофонни ленти. Сред тях са: Съвременните подвижници, Православното тълкувание на книга Битие, Тълкувание на книгата на пророк Даниил, Типик, Светите отци и православната духовност, Богоотстъпничество и нихилизъм.

24. ЛИТЕРАТУРА ЗА РУСИЯ

В своето мисионерско служение отец Серафим не забравял за Русия. Освен печатната продукция на английски език братството на св. Герман Аляскински издало около двадесет заглавия на руски, сред които са На бреговете на Божията река, том втори на Сергей Нилус, Знание за Бога, Дивеевска хроника, Схимонах Зосима, Хроника на прославянето на блажени Иоан, в два тома и Животът на оптинските старци, в осем тома. За съжаление оскъдните средства, с които разполагало братството, ограничавало тиражите. Всяка руска книга излизала средно в сто екземпляра.

Дни и нощи отец Серафим търпеливо набирал текстове на руски. Веднъж отец Герман бил смаян, наблюдавайки го с какво търпение набирал книгата за архиепископ Иоан. Поразила го мисълта за това, каква трябва да е любовта, караща човек да извършва такава огромна работа, за да могат вярващите в СССР да прочетат за своя подвижник на своя език. „Русия ни е дала твърде много – казвал отец Серафим – Русия ни е дала духовно лозе. Сега ние ѝ връщаме плодовете, отгледани в това лозе.“

Русия оценила трудовете на отец Серафим. С огромно търпение, във въпиюща бедност, руснаците превеждали и размножавали книгите му на машинопис. Името на Серафим Роуз станало известно на вярващите от Псков до Иркутск. По негово време никой не предполагал колко силен е духовният глад в Русия. В съвременна Америка едва ли ще намерите такова търпение.

25. ПОСВЕЩЕНИЕ

В 1977 година отците Серафим и Герман били ръкоположени за свещеници. Всички станали свидетели на невероятното напрежение, изписано на лицето на епископ Нектарий, извършващ тайнството. По зачервеното му лице се стичали капки пот. Дълбоко развълнуван, отец Герман гледал, как владиката възлага ръце на главата на отец Серафим. „Само да предам… да предам – и да умра!“ – прошепнал епископът. Той усърдно се молел Бог да вдъхнови новия свещеник, за да продължи апостолското служение, възприето някога от самия него. Епископът помнел предсказанието на оптинсия старец Нектарий, което чул по време на едно посещение в манастира като млад, за духовния глад, идващ на земята. Сега всички свои надежди той възлагал на крехкия човек, преклонил се пред него в олтара. В напътствието си, епископ Нектарий казал на отците: „Не е важно колко сте – десет или само двама. Радвайте се, защото вие служите на Господа Бога. Вие сте на правилния път“.

26. ПАСТИРСТВО

Заедно с приемането на свещенство се появили и нови задължения – духовното обгрижване на идващите в манастира поклонници и наставлението им в истинската вяра. През 1977 година отците основали лятна поклонническа школа на името на св. Герман, в програмата на която влизали богослужения, лекции и литийни шествия. За желаещите да се развиват по-нататък била основана Нововалаамската богословска академия, която в интензивни седмични курсове давала на вярващите основните положения на православния мироглед. Много от завършилите тези курсове попълвали редовете на духовенството, без да се нуждаят от допълнително богословско образование.

През следващите пет години, които Бог отредил на отците Серафим и Герман, те кръстили в православната вяра стотици хора. Скоро братята се заели със задачата да организират малки енории в Северна Калифорния и Орегон. На отец Серафим често се налагало да пътува в изпълнение на пастирските си задължения. Това не му се удавало лесно, но той безропотно понасял всичко, въпреки че предпочитал единствено уединението на молитвата. Той казвал: „Всичко, което ни дава Господ, трябва да приемаме с благодарност и да се стараем да се справяме със задачите според силите си. Всеки ден ни носи нова борба и заедно с това нова възможност да послужим на Бога и да извършим нашата молитва“.

Един новокръстен християнин от паството на отец Серафим си спомнял как той служил литургия в техния малък енорийски параклис: „Не помня защо, но литургията се служеше през нощта. Когато отец Серафим се обърна към нас от светия Престол със свещ и Евангелие в ръка, аз си помислих, че навярно така е било и в катакомбите на първите християни и че по същия начин сега се моли гонената катакомбна църква в Русия. Отец Серафим ни наставляваше в проповедите си да ‘полагаме усилия’, да носим безропотно всеки своя кръст. Той ни казваше: ‘Не мислете за себе си високомерно, не оправдавайте своите слабости и пороци. Старайте се да виждате себе си такива, каквито сте наистина. Най-вече обичайте се един другиго’. Отец Серафим ни разкриваше Христос на думи и на дело“. Много сили отнемали грижите за послушниците, постъпващи в манастира. Отец Герман поел върху себе си настоятелството, а отец Серафим станал духовник на братството. Според устава изповедта се извършвала ежедневно. След вечернята братята един след друг откривали помислите си на отец Серафим, получавайки от него прости и пълни с любов думи за назидание. Късно през нощта, когато всички вече спели, отец Серафим заставал на колене в олтара в молитва със сълзи за своите духовни чеда.

Понякога в манастира за утешение и наставление идвали и жени. Скоро възникнала необходимост от женска обител. Решението било взето и през 1980 година братята купили къс земя на дванадесет мили от манастира. Решено било бъдещата обител да носи името на блажената Ксения Петербургска. Жените се оказали по-приспособими към пустинен живот, отколкото мъжете. След известно време новата обител изненадвала със своя уют и красота. Изповедник на сестрите бил отец Серафим. Той ги наставлявал преди всичко да живеят в мир и съгласие помежду си.

В своето мисионерско служение отец Серафим не възлагал особени надежди нито на хора, нито на проекти, нито даже на църковните власти. Той казвал: „Всичко външно може да се окаже фалшиво“, а малко преди смъртта си споделил: „В края на краищата всички официални институции ще се поклонят на Антихриста“. Отец Серафим се осланял единствено на Бога, Който по чудесен начин спасява своите създания и ги привежда към твърда вяра в житейски бури и безизходни ситуации. Отец Серафим умрял в тиха радост за това, че спасението на човеците се намира в десницата Божия.

27. ХРИСТИЯНСТВОТО НА СЪРЦЕТО

С напредването си в духовния живот отец Серафим все по-ясно разбирал какво пречи на съвременния християнин в придобиването на Светия Дух. Когато се обръщал към американците, приели православието, той ги увещавал да не се поддават на съблазните на „красивия“ свят на телевизията и рокмузиката. Изобличавал ненаситния стремеж към удобства и развлечения и изобщо целия американски начин на живот, който води до забравяне на Бога и пречи на съсредоточаването върху сериозните духовни въпроси. Той често казвал, че „Дисниленд“ е своего рода духовен американски Гулаг.

Отец Серафим констатирал, че тези, които произхождат от православни семейства, имат търпение, но не им достига ревност. От друга страна, новообърнатите имат последното в изобилие, но затова пък им липсва търпение. Християнинът е длъжен да съвместява в себе си и едното, и другото. Ключът за придобиването на ревност е постоянството в молитвата, което „ни помага да се борим против настъпващия от всички страни материализъм“. Следвайки наставленията на отец Адриан, отец Серафим благославял миряните да устройват неголеми домашни църкви и да се молят в установените часове, ако нямат възможност да отидат в храма. Последните години отец Серафим активно проповядвал за „християнството на сърцето“. „Ние не можем да бъдем едновременно християни и в същото време да сме бездушни и хладни. Православието учи на нещо друго“ – казвал той. В Православно слово отец Серафим често се обявявал против икуменизма, обновленчеството, сергианството и въобще всички компромиси с вярата. От друга страна обаче, той с мъка признавал съществуването на друга крайност, готова да се превъзнася с това, че само тя притежава Истината и да обвинява своите православни братя в ереси и безблагодатност. Подобно на лекар, отец Серафим установил диагнозата на това заболяване – свръхправолинейност, която апостолът наричал „ревност за Бога, ала не по разум“. Един такъв свръхправолинеен свещеник писал веднъж на отец Серафим, че не трябва да се изпращат продукти и дрехи на гладуващите православни в Африка, защото те се придържали към новия календарен стил.

Следвайки учението на св. Иоан Касиан, отец Серафим считал, че православните християни трябва да вървят „по царския път, без да се отклоняват нито в компромиси, нито в свръхправолинейност“. Не на всички това се харесвало. Икуменистите го считали за опасен фанатик, а свръхправолинейните го обвинявали в предателство към православието. Много злословия претърпял отец Серафим. Той бил руган писмено и словесно, в лицето и зад гърба.

Отец Серафим считал, че историята на руските новомъченици може да окаже силно въздействие на изнежения западен човек. Заедно с отец Герман той старателно събирал информация за различните случаи, като откривал и си кореспондирал с живи свидетели на събитията. В резултат от свършената работа бил публикуван обемен труд (650 страници) под названието Светците на руските катакомби. От всички книги, написани по тази тема, това била най-пълната и подробната. Отците Серафим и Герман също участвали в написването на служби за руските новомъченици, канонизацията и прославата на които станали през 1981 година.

Отец Серафим се радвал на всяко съобщение за възраждането на духовността в Русия. Той вярвал, че това ще стане и че ще бъде централното събитие през втората половина на XX век. През последните години от своя живот той бил потопен в мисли за бъдещето на Русия, което възприемал в светлината на пророчествата на руските светци. В резултат се появила статията Бъдещето на Русия и края на света[6].

Отец Серафим също така пишел много за съвременните изповедници на вярата, каквито били старец Таврион, глинският отшелник, отец Дмитрий Дудко, и винаги се противопоставял на нападките от страна на свръхправолинейните.

28. ОБЩЕНИЕ С ДУХОВНИЯ СВЯТ

Много пъти отец Серафим получавал небесно застъпничество и утешение от своя починал духовен отец – архиепископ Иоан. Веднъж, след като отслужил литургия, той дал голяма сума пари на един послушник, брат Григорий, който се канел да отиде до магазина. Напълвайки раницата с продукти, Григорий с ужас открил, че парите са изчезнали. Веднага позвънил по телефона на отец Серафим и получил благословение да се завърне в храма. Там го посрещнал отецът и като пристъпил, показал му нагръдния джоб и казал: „Те са тук. Така каза владика Иоан. Защо си забравил да му се помолиш?“ Парите наистина били там. Отец Серафим утешил брата и му разказал как след телефонния разговор той се обърнал към портрета на блажения Иоан, молейки го да помогне за откриване на парите. „Ето как – заключил брат Григорий – изкушението може да послужи за проявяване на светостта и благодатта“.

Отец Серафим ненавиждал греха на духовната гордост. Той не искал да се нарича старец и не обичал, когато към него се проявявало прекалено уважение. Голямото му смирение и трезвост дават всички основания да се предполага, че още в този живот отец Серафим вкусил райското блаженство.

Веднъж, когато в неделя се четял канонът, един от клисарите видял отец Серафим сияещ с небесна светлина. Тогава той нищо не разбрал. Едва по-късно, прочитайки за подобен случай със св. Серафим Саровски, той разбрал, на какво чудо е станал свидетел.

29. КОНЧИНА

През 1982 година, в навечерието на празника св. Преображение, отец Серафим извършил с братята лития до върха на планината, където над пропастта се извисявал голям кръст. Там процесията се срещнала със сестрите от скита на блажена Ксения. Нощното небе било обсипано със звезди. Облечен в бели одежди, отец Серафим пристъпил към кръста и направил на всички знак да загасят свещите. Мълчал около минута, гледайки ту в тъмната пропаст, ту в звездното небе, а след това започнал да говори: „Славата на Царството Божие не се открива на търсещия го изведнъж, а постепенно и някакси неясно, като през мъгла. Ние ще можем напълно да достигнем нашите цели само в бъдещия живот на небето. Но за това трябва от цялото си сърце и мисъл да го пожелаем в този живот, отхвърляйки всяка суета и страст, пречещи ни да осъзнаем целта на нашия живот и скланящи ни към долния и паднал свят. Нека винаги се стремим да достигнем нашето небесно отечество. Да се стремим към звездите, както е казвал св. Герман“. Тогава никой не мислел, че това е неговата последна проповед. След няколко дни той почувствал силни болки в стомаха. Не издал нито звук, за да не привлича вниманието към своята болест, само се затворил в килията си и дълго се молил. Скоро обаче, когато болестта му станала явна, братята настояли да бъде преместен в болница. След операцията лекарите предупредили за възможния летален изход. Това станало известно на многобройните чеда на отец Серафим, които от всички краища на страната започнали да се стичат, за да го посетят в болничната му стая. Денем и нощем продължавало духовното пеене до неговата постеля. Колко плач и горещи молитви имало! Духовните чеда на отец Серафим предчувствали скорошното сиротство. Но мъката се смесвала с радост. Никой не се съмнявал за това, което очаквало отец Серафим зад прага на смъртта. Сякаш болничният таван се разгръщал и се откривало видението на вечността.

Тук, в последните дни от своя живот, духовното злато на отец Серафим преминало през последно очистване със страдание. Той бил привързан към постелята, като прикован на кръст. Неговите членове изгаряли от болка. Искал да каже на отец Герман за откровението, получено от владика Иоан, но не можел. Попречили му слабостта на тялото и кислородната маска. Оставала му единствено молитвата, извършвана в земната обвивка. Отец Герман бил уверен, че за своите предсмъртни страдания отец Серафим ще получи от Бога мъченически венец.

Дошъл свещеник със светите Дарове. След прочитането на Евангелието свещеникът благословил с тях изтерзаното тяло на болния. Неочаквано отец Серафим събрал всички напускащи го сили и се повдигнал, за да целуне свещената книга, открила му божествената премъдрост. Всички плачели. Един присъстващ там оглашен по-късно признал, че този епизод му оказал толкова силно въздействие, че той отхвърлил всички съмнения относно своето кръщение.

На 20 август/2 септември отец Серафим се упокоил в Господа. Бил на 48 години. Както е написано в книгата Премъдрост Соломонова: „Достигнал съвършенството в кратко време, той е навършил дълги години; защото душата му е била угодна Господу, затова и побързал да излезе изсред нечестието“ (Премъдрост Соломонова 4:13).

Тялото на отец Серафим било пренесено в манастира, за да бъде предадено на земята на свято място. Три дена, докато ковчегът се намирал в църквата, потокът посетители не намалявал. На неговите хладни устни се била образувала такава спокойна, блажена усмивка, сякаш лицето му излъчвало светлина. Въпреки монашеското правило той бил оставен да лежи непокрит. И в смъртта той изглеждал жив, само че по-млад и това така трогвало идващите, че те се опитвали колкото се може повече време да прекарат в църквата. Децата не можели да се откъснат от него. По време на погребението храмът едва побирал присъстващите. Всички искали за последен път да целунат благословените ръце, написали толкова душеспасителни книги, статии и църковни служби. По време на изнасянето една от жените на име Елена се удостоила с видение. Тя видяла отец Серафим, сияещ с небесна светлина, над гроба, кадящ по посока на олтара.

30. ЧУДЕСА

След четиридесет дни в манастира дошъл епископ Нектарий, който след литургия изпял величанието: „Величаем тя, преподобне отче наш Серафиме, и чтим святую памят твою, наставниче монахов и собеседниче ангелов“. В проповедта си той назовал отец Серафим свят праведник.

По молитвите на отец Серафим започнали да се извършват чудеса. Една жена страдала от атрофия на съдовете и се готвела за ампутация на крака. В големия пръст вече започвала гангрена. Помазвайки болното място с масло от незагасващото кандило над гроба на отец Серафим, та била напълно изцерена. Подобен случай станал и с жена, в която лекарите открили рак на шията. Хората, просещи в молитва застъпничеството на отец Серафим в скръб, намирали душевно спокойствие. Чудеса ставали също и с хора, търсещи истинската вяра. Един човек, който бил духовен наставник на голяма християнска община, основана на икуменически принцип, започнал да се замисля за необходимостта да даде на своето паство по-твърда духовна основа. Сред големия брой изследвани от него книги били и книгите на отец Серафим. Минали дни, седмици, но мисълта за отец Серафим не го напускала. Тази мисъл дотолкова му досаждала, че в края на краищата се заел да изучва православната вяра и се свързал с отец Герман. По-късно той и многобройното му паство (около хиляда човека) приели православието, оставяйки своите предишни заблуждения.

31. МОСТ КЪМ СВЕТИТЕ ОТЦИ

Земният живот на отец Серафим е истинска духовна храна, борба и подвиг, завършил пред славния Божи престол в Небесното Царство, което вече почти две хиляди години е упование за всички християни. Неговият живот вдъхновява всички, желаещи силно да разпалят огъня на истинската вяра.

Отец Серафим бил възпитан в същата атмосфера на нихилизъм, материализъм и хуманизъм, както и мнозинството наши съвременници. И все пак му се удало да премине през всички съблазни и заблуди на своята среда. С милостта Божия той не само намерил скъпоценния бисер на православието, но и го използвал с такава печалба, че се надяваме, ще получи дължимото въздаяние от Господа. Подчинявайки всичките си дарования на една цел – служение на Бога, той правел всичко, което било по силите му, за да приведе хората към поклонение в духа и истината, към вярата на нашите предци.

Отец Серафим бил не просто съвременен тълкувател на Свещеното Писание. Той бил и е траен мост, съединяващ откъснатия от своите корени съвременен човек с духовното наследство на православието.

Днес, когато много християни не са нито студени, нито горещи към своята вяра, така както и атеистите към своята, когато мнозинството от човечеството вече е загубило идеала, заради който си струва да се откаже от обещанията за земно щастие, когато всички желаят да се обединят само заради една цел, удачно наречена от Достоевски „спасение на собствената кожа“, когато настъпи ефимерното единство в царството на Антихриста, словата, които отец Серафим ни завеща, се превръщат в пламенен меч кален в търпението на скърбите – Меч на Истината, на нашия Господ Иисус Христос, Който казва: „Аз сам пътят и истината и животът“. Книгите на отец Серафим ни лишават от възможността да се основаваме на своята значимост, събуждат ни от духовната летаргия. Ако трябва да изразим всичките му произведения с няколко думи, може би те ще са: „Братя и сестри! Носете своя кръст с търпение и благодарност. Познайте Истината и Истината ще ви направи свободни.“

Монах Дамаскин, Манастир „Св. Герман Аляскински“, Калифорния, 1990 година

_________________________

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[4]. Този превод е направен по изданието „Православие XX века“, М., 1992. Направени са незначителни корекции, съобразени с оригиналния текст, отпечатан в „Русский Паломник“, №3, 1991 година.

[5]. Става дума за делото, заведено срещу архиепископ Иоан в градския съд на Сан Франциско от 250 ищци, зад които стоели някои от архиереите на Руската задгранична църква. Процесът бил шумно отразен от светските медии. Сам владиката писал по това време на едно от своите духовни чеда: „Ако чуете, че съм умрял, да знаете, че са ме убили.״ Този процес бил и една от причините след кончината на архиепископ Иоан братството на св. Гераман Аляскински да възприеме принципа на монашеската автономност и да ограничи контактите си с Руската задгранична църква (вж. по-подробно: Иеромонах Серафим Роуз и Игумен Герман, Блаженный Иоанн Чудотворец, Москва, 1993, 342-347, и изданието: Not of This World: The Life and Teaching of Hieromonk Seraphim Rose, 1993, 214 – 228 – бел. прев.)