Божието откровение за човешкото сърце (Увод)*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Увод

Монах Дамаскин

През месец май, 1981 година, само една година преди да се упокои в Господа, отец Серафим Роуз бе поканен да изнесе лекция в Калифорнийския университет в Санта Круз. Неговото посещение включваше среща със студентите от курса по сравнително религиознание, наречен „Световни религии в Съединените щати“.

Санта Круз бе център за всеобщото духовно търсачество, достигнало своя връх в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, като елементи от това движение се забелязваха и през осемдесетте. Младите хора, дошли да чуят отец Серафим, бяха странствали по много духовни пътища. В Санта Круз по това време се подвизаваха различни гуру, като Раджнеш, Муктананда, Шри Шинмой и много други. Те постигаха временна слава, като обещаваха просветление или впечатляваха хората с всевъзможни атракции. Мнозина търсещи студенти от университета, като пренебрегваха богословските дисциплини, учеха с така наречения гуру и търсеха директен религиозен опит посредством халюциногенните средства. В същото време други, неудоволетворени от духовната бедност на западната култура, търсеха по-възвишената реалност в тибетския или Дзен будизма, или пък в англиканизираните, форми на американския индиански шаманизъм. Накрая, имаше и такива, които желаеха да търсят истината в своето християнско наследство. Западният християнски свят обаче бе лишен задълго както от пълнотата на своята древна традиция, така и от усещането за духовните метафизични принципи, върху които тя се основава. Затова онези, които се опитваха да извлекат най-доброто от съвременното западно християнство, чувстваха в известна степен комплекс за малоценност пред религиозните традиции на Изтока.

Отец Серафим дойде сред това множество от духовни течения, имайки да каже нещо различно, нещо, което повечето от хората на неговата лекция никога преди не бяха чували. Той представи християнството – традицията, която все пак (почти незабелязано) бе повлияла на цялата западна култура. Това обаче не бе анемичното, повърхностно американско християнство, което мнозина търсещи изоставяха, за да отидат другаде. Отец Серафим бе почерпил своя опит от пълното откровение на Христовата истина, предавано на поколенията през последните двадесет века от богопросветени учители. Той знаеше, че на християнството бе „дадено лошо име“ на Запад и че мнозинството от хората, които искрено търсеха, не биха се колебали да го приемат, ако го познаваха такова, каквото е в действителност.

Също като студентите, към които се обръщаше, отец Серафим някога бе един млад американец-идеалист, който търсеше истината. Отхвърлил протестантската религия, с която бе израснал, той се бе заел усърдно да изучава източната мъдрост и дори усвои езика на древен Китай, за да превежда религиозните текстове. Но душата, както по-късно бе разбрал, търси личния Бог. Затова той бе привлечен въпреки самия себе си от непреодолимата Христова истина. Това обръщане можеше никога да не стане, ако не бе открил Източната Православна църква, която бе почти непозната в западното общество. Тази Църква, както той разбра, бе наистина историческата Църква, основана от Христос и Неговите апостоли и поради това единствена запазила приемството и чистотата на древното Христово учение. Но не свидетелството на историята го бе накарало да приеме православната вяра. Другите религии също претендират за вярност към своите исторически корени; в действителност, единствено православното християнство бе задоволило неговата жажда за истината: то го бе въвело в жив контакт с Божията благодат, беше му дало както дълбоката дисциплина на духовното израстване, така и метафизичните принципи, чрез които неговият проницателен ум можеше да възприема вселената като единно цяло.

Отец Серафим бе отдаден изцяло в своя стремеж към истината и когато я намери, той ѝ се посвети в служение докрай. Заедно с още един православен християнин като него основаха мисионерско братство, книжарница и списание (The Orthodox Word) в Сан Франциско. Няколко години по-късно братството напусна шума на света и търсейки Бога в тишината на уединението, се установи в планините на Северна Калифорния. Там отец Серафим продължи своята мисионерска дейност посредством печатното слово. Той прекара следващите тринадесет години, остатъка от своя кратък живот, като монах в пустинята. За това време отец Серафим се превърна в явление, за каквото днес рядко се чува. Потапянето му в църковния молитвен и богослужебен живот и непрестанното четене на светите отци подпомогна тази вътрешна промяна. Чрез прилежното изучаване на светоотеческите текстове и практическото им приложение в духовното израстване той бе способен да мисли, чувства и вярва както древните отци, докато накрая сам стана като един от тях – свети отец на модерните времена, един от редките носители на неизменната християнска мъдрост за съвременния свят.

Това бе човекът, който застана пред групата студенти от Университета в Санта Круз. Пронизващият му поглед, дългата брада и черното расо, изобщо неговият външен вид бе също така поразителен както на известните гуру, които младите хора следваха. Но отец Серафим нямаше намерение да ги впечатлява по такъв повърхностен начин: той знаеше, че за да дойде който и да било от тези студенти до пълнотата на истината, дълбоко в него нещо трябваше да се случи.

Отец Серафим добре знаеше колко духовно безчувствен е станал съвременният човек и че хората твърде често се нуждаят от свръхестествен „феномен“, някакъв чувствен, но в същото време духовен опит, който да пробуди реакция у тях. Ето защо толкова много млади хора следваха „свети мъже“ заради извършени от тях „чудеса“ или заради обещаваните в религиозните групи „резултати“. Заради това халюциногенните средства, окултните практики и така наречените харизматични опитности бяха станали толкова популярни. Отец Серафим искаше да каже на студентите, че желанието да се изпита или види нещо „духовно“, нещо извън ежедневния живот не е правилната причина за предприемане на духовно пътешествие. Ако човек е искрен, той не ще търси друго освен пълнотата на истината (както отец Серафим правеше) и няма да се спре до състоянието, в което има само част от истината, залъгвайки се с измамно чувство на удоволетвореност.

Вярно е, че отец Серафим стана свидетел на много чудеса по време на своя живот. Един от неговите наставници, архиепископ Иоан Максимович, извършваше чудеса по същия начин както апостолите. Отец Серафим разказа на студентите за едно от тези чудеса, но той направи това само за да ги подтикне към по-дълбок размисъл. Неговата основна цел, разбира се, беше да пробуди хората за това, от което те наистина се нуждаят: живия Христос. Той съзнаваше, че поради духовното невежество на съвременния западен човек основният процес на обръщането протича по същия начин, както в миналите векове. Обръщането става, когато нещо в сърцето е докоснато, когато сърцето започва да „гори“, бидейки в контакт с богооткровената истина. Преди да стане това, обаче човек често ще чувства отсъствието на тази истина и ще страда в резултат от нейната липса. Хората в охолния западен свят в повечето случаи са потиснали това чувство на духовна мъка в съзнанието си, бидейки зависими в голяма степен от физическите удобства и стимулатори. В страните обаче, където хората са лишени от свобода и комфорт, духовният глад става по-насъщен и отчаян. Отец Серафим разбираше, че хората в свободния свят трябва да научат един много важен урок от тези, които са зад Желязната завеса – за пробуждането на религиозната вяра. Но щяха ли да могат първите, живеещи в „мнимо щастие“, да възприемат реалния и същностен опит на последните във форма, която да са в състояние да разбират? Отец Серафим се надяваше на това и с положителност знаеше, че без познание на Голгота и Кръста не може да се стигне до реално познание на Христос, въплътения Бог.

Една от целите на отец Серафим в разговора му със студентите бе да им покаже, че духовният живот не е само нещо за „наслада“, а е по-скоро бойно поле, където душата се пречиства чрез страданието. За много от студентите това бе неизвестно дотогава схващане; та кой от съвременните религиозни лидери, желаейки да печели последователи, би призовавал хората към път на непрестанно страдание и борба? Такъв бе пътят, обаче който Самият Христос извървя и призова хората да Го последват. Подчертавайки това в своята лекция, отец Серафим накара някои от своите слушателите да вземат кръста си и да тръгнат по този път.

За съжаление, ако се съди по въпросите, които му бяха зададени след лекцията, мнозинството от студентите, изглежда, бяха „изгубили смисъла“. Отец Серафим говореше за стихийната същност на християнския живот, което означава да бъдеш обърнат с цялото си сърце и преобразуван от Христос. За него търсенето на Истината беше „въпрос на живот или смърт“. В контраст с тази настойчивост много от зададените въпроси изглеждаха мотивирани преди всичко от любопитство. Той бе засипан от въпроси относно това, какво мисли за разнообразните християнски разклонения, за това, къде според него пребъдва Светия Дух и къде не, за „милион и едната малки разлики“ между православието и римокатолицизма, и така нататък. Задаващите въпросите се опитваха преди всичко да „категоризират“, отколкото да почувстват казаното от него. Това, което бе насърчително, е, че дори когато отговаряше на тези въпроси, отец Серафим продължаваше да говори истината с любов, както правеше по време на цялата лекция, и да подтиква умовете на слушателите си към по-духовен подход в разбирането на нещата.