Свилен Тутеков
В православното богословско предание еклисиологията е била и остава единствената екзистенциална рамка и контекст, в който можем да говорим за етоса (=етиката) на личността и общността. Еклисиологичният характер и съдържание на християнския етос е „аксиомата“, която определя смисъла на „етиката“ не като система от обективни морални принципи и правила, а като артикулиране на конкретния начин на съществуване и живот в Църквата, опитно откриване на човешкото съществуване като еклисиологично събитие. В тази еклисиологична перспектива православното богословие може да открие богатството на църковния етос и да отговори на жизнените, екзистенциални въпроси, които съвременната философия поставя като предизвикателство пред етиката.
Богословската мисъл на св. Иоан Златоуст остава пример за органичната връзка между еклисиологията и етиката[1] и в случая мотивите за избора на настоящата тема са поне два: 1)тя е опит да се преодолее утвърденото разбиране (поддържано главно от западни изследователи), че св. Иоан Златоуст не е бил богослов, а преди всичко „моралист[2]“ и 2)тази тема може да представи основните еклисиологични предпоставки на православния етос и тяхното екзистенциално значение в един съвременен контекст. Относно първия мотив можем да имаме за ориентир думите на отец Георги Флоровски, според когото „Златоуст не е бил спекулативен богослов, но той ни най-малко не е бил адогматичен моралист. Би било несправедливо да се подчертава, че той е бил учител по нравственост, а не учител на вярата… Златоуст е бил преди всичко свидетел на вярата и с това се обяснява защо на неговите позиции в древност се е придавало такова голямо значение. У него и от него се чува гласът на църковното Предание… Той настоявал християните да разберат, че истините на вярата са истини на живота, заповеди на живота, които трябва да се открият и проявят в личния и църковния живот… В своето богословско изповедание той имал за изходна точка преди всичко апостол Павел и то е било проповед за Христос и за спасението, а не проповед за морала[3]„. Цялото богословие на св. Иоан Златоуст има дълбоко христоцентричен и сотириологичен характер, който предполага органичното единство на вярата и живота, на догмата и етоса като опитно светотайнствено преживяване на спасението и обòжението в Христос чрез Светия Дух. Той разглежда всички евангелски истини на вярата и живота в контекста на тяхното „въплъщаване“ в светотайнствената реалност на Тялото Христово – Църквата чрез действието на благодатта на Светия Дух[4]. В това опитно-благодатно богословстване жизнените принципи на християнския етос (=нравственост, начин на живот) не са нищо друго, освен „превеждане“ на църковните догмати на един екзистенциален език, чрез който те стават „ороси” на живота в Христос, в Неговото евхаристийно еклисиологично тяло. За св. Иоан Златоуст този опитен подход към еклисиологията и етиката е органично свързан със собственото му пастирско служение и за него църковният етос не може да бъде резултат от интелектуална спекулация, а е истинско църковно възпитание [5].
Опитният, светодуховен подход в богословието на св. Иоан Златоуст го прави верен свидетел и тълкувател на живото апостолско Предание, което се пази и предава в опита и живота на Църквата и определя сотириологичната перспектива на неговата проповед. Мисълта на светия отец не е подчинена на някаква „богословска система[6]„; за него богословието е жива проповед (винаги литургична) и свидетелство за „истинското църковно сотириологично богословие, вдъхновявано непрекъснато от благодатния светодуховен опит, без който богословието най-често става суха схоластика[7]„. В тази сотириологична перспектива у св. Иоан Златоуст откриваме дълбокия органичен синтез на еклисиологията и етиката или по-точно – еклисиологичните предпоставки на християнския етос, което означава „претворяване“ на основните еклисиологични истини в екзистенциални „ороси“ на съществуването и в истини на живота. Става дума за едно богословие с подчертано сотириологичен характер и еклисиологична структура[8] и именно в тази еклисиологично-сотириологична перспектива можем да говорим за една дълбоко опитна христологична и благодатна (=светодуховна) етика, която превръща вярата и истината на Църквата в екзистенциално съдържание на християнския живот и етос. Затова тук ще се опитам да посоча основните моменти на този синтез между еклисиологията и етиката, както те се откриват в богословската мисъл на великия вселенски учител на православието.
1. Пролегомени към еклисиологията на св. Иоан Златоуст
В своето богословие св. Иоан Златоуст развива еклисиологията на св. апостол Павел и следва традиционния за светоотеческото предание опитен подход към събитието на Църквата, която остава непостижима тайна[9]. Апофатическият подход към еклисиологията предполага нейната органична връзка с христологията, защото събитието на Църквата е неделимо от събитието на Христос и цялата икономѝя (=домостроителство) на спасението и дори се отъждествява с него[10]. Съществуването на Църквата извира от събитието на Христос и затова Църквата е Негово богочовешко Тяло, пише светият отец: „Както тялото и главата са един човек, така апостолът е казал, че Църквата и Христос са едно (εν εφησεν είναι) (срв. 1 Коринтяни 12:12). Затова тук той е поставил (думата) Христос вместо Църква, наричайки така Неговото тяло[11]„. Определянето на Църквата като Тяло Христово има подчертан евхаристиен контекст[12], изразява цялата икономийно-сотириологична структура на богословието на светия отец и ни въвежда в сърцевината на неговата еклисиология.
Христологичните предпоставки на еклисиологията. В рамките на органичната връзка между христологията и еклисиологията Христос и Църквата се отнасят като глава и тяло, защото, по думите на св. апостол Павел, Христос е Глава на Църквата, а Църквата – негово тяло и пълнота, с която Той изпълва всичко във всичко (Ефесяни 1:22-23). Като развива този принцип на апостолпавловата еклисиология, св. Иоан Златоуст казва: „Тук Глава не означава само власт, а органично сродство и близост, и съединение. Защото пълнота на Христос е Църквата. Защото Тялото е пълнота на Главата, а пълнота на Главата е Тялото… Павел казва пълнота, като че тялото възпълва главата, защото чрез всички членове тялото се създава и има нуждата от всеки от тях. Така апостолът представя Христос като че ли той има нужда от всички (нас) заедно… Така Тялото Христово расте (срв. Ефесяни 4:15-16; Колосяни 2:19), но това израстване на Църквата като тяло извършва отново Самият Христос, Който изпълва всичко във всички[13]„. В богочовешката икономѝя на спасението Христос е станал Глава на Църквата, която е Негово Тяло и пълнота, а ние – членове на Неговото Тяло, от Неговата плът и от Неговите кости (срв. Ефесяни 1:22-23; 5:23, 30). Свети Иоан Златоуст определя Църквата като сътелесник (σύσσωμος) на Христос, което означава, че тя е едно тяло с Христос (срв. Ефесяни 3:6; 2.Ί4-16[14]), а Той като Богочовек е самата Църква в нейната богочовешка пълнота – реалност, която открива органичното единство на христологията и еклисиологията като „две страни на едно и също богочовешко събитие[15]„. В контекста на този сотириологично-еклисиологичен христоцентризъм (но не и христомонизъм[16])Богочовешката Личност на Христос е самата ипостас, битие и природа на Църквата, защото за светия отец в Богочовека Христос се съдържа цялата тайна на спасението, тайната на Църквата. Тази сотириологична перспектива на осъществяването на тайната Христова в Църквата определя всички аспекти и измерения на богословието на светия отец и има жизнени и екзистенциални последици за антропологията и етиката, като им придава дълбоко христологично съдържание и смисъл[17].
Като следва св. апостол Павел, св. Иоан Златоуст вижда откриването на предвечната Божия тайна чрез и в Църквата, или по-точно като Църква (срв. Ефесяни 4:1), защото със Своето Въплъщение Господ Христос е „взел върху Себе Си Тялото на Църквата[18]“ и е „направил Църквата Свое Тяло“ (срв. Ефесяни 1:23; 5:23, 30; Колосяни 1:18; 2:19[19]). Тайната на Църквата се съдържа в тайната на неслитното и неразделно ипостасно съединение на божествената и човешката природа в Личността на Христос – събитие, в което обновената и възглавена в Христос човешка природа е въипостазирана в Неговата божествена ипостас, с което Христос е станал Новия Адам, Родоначалника на новото човечество, Начатък на новата твар – Църквата (срв. 1 Коринтяни 15:20-23, 45-49; 2 Коринтяни 5:17; Колосяни 1:18[20]). Със своето Въплъщение Христос е приел и възстановил цялата човешка природа и е направил човеците причастници и членове на Своето Богочовешко тяло – Църквата (срв. Ефесяни 5:30; 3:6; 1 Коринтяни 1:9; 10:16; Евреи 1:9; 3:14), така е основал Църквата в богочовешката икономѝя на спасението[21]. Сотириологичната перспектива на еклисиологията се открива в тайната на Кръста[22] и се изпълва във Възкресението като корен, начало и извор на новото вечно битие и живот на Църквата[23]. Възкресението е центърът и пълнотата на божествената икономѝя на спасението, то е окончателната победа над греха и смъртта, то насажда в човешката природа вечния божествен живот[24] и дарува на човека есхатологичния начин на съществуване в Христос. Възкресният етос на новия човек в Христос се открива в събитието на Възнесението, когато Христос е направил човеците съпрестолници Божии (σύνθρονοι του Θεού[25]) и им е дарувал вечно съществуване в Свето богочовешко църковно тяло[26]. За св. Иоан Златоуст тази сотириологична перспектива на еклисиологията има важни антропологични последици: в тесен смисъл Църквата е нашата човешка природа[27], която е възстановена и обновена в личността на Христос и се предава по благодат на всички членове на Неговото богочовешко църковно Тяло[28]. На езика на съвременното богословие можем да кажем, че връзката на еклисиологията с христологията открива Църквата като тайна на новия начин на съществуване на Христос, който Светият Дух дарува на членовете на евхаристийното тяло на Църквата и се преживява харизматично (=благодатно) като нов живот в Христос. Това означава, че христологичният характер на еклисиологията има екзистенциални последици за антропологията (а следователно и за етиката): в ипостасното съединение на божествената и човешката природи в Личността на Христос Той е станал Глава и начатък на богочовешкото тяло на Църквата, на новото творение, с което е „единосъщен“ по своята човешка природа (срв. Ефесяни 1:22; 5:23; Колосяни 1:18; 2:9; Евреи 2:11, 14[29]). Като богочовешко тяло на Христос Църквата вече съществува в Неговата богочовешка Личност, защото по думите на Златоуст: «Синът Божи е станал „причастник“ на нашата природа и ние, тоест Църквата, сме станали причастници на „Неговата същност“ (смисъл природа׳, срв. 1 Петр. 1:4). „И както Той ни има в Себе Си, така и ние Го имаме в нас[30]„. Тук еклисиологията става естествената рамка и контекст, в който богочовешкият начин на съществуване на Христос става „достъпен“ за тварното човешко съществуване в благодатната реалност на конкретното църковно тяло.
Сотириологичната перспектива на еклисиологията. Еклисиологията на св. Иоан Златоуст има подчертано икономѝен и сотириологичен характер, защото Църквата е изпълнение на цялата икономѝя на спасението, освещението, съединението и обòжението на всички и на всичко в Богочовека Христос[31]. Църквата е изпълнение и средоточие на богочовешката икономѝя на спасението, която има за крайна цел човеците да станат синове на Отца в Христос чрез Светия Дух – цел, която обхваща и съдържа всички блага (срв. Галатяни 4:5-7[32]). Според св. Иоан Златоуст цялата икономѝя на спасението е дело на Божията любов: „Божията любов – пише той – е съединила земята с небето; Божията любов е поставила човека на царски престол; Божията любов е показала Бога (в тяло) на земята; Божията любов е направила Господаря Слуга; Божията любов е дала за неприятелите Възлюбления, за мразещите – Сина, за слугите – Господаря, за човеците – Бога, за робите – Свободния. И не е спряла дотам, а ни е призвала и към по-големи неща[33]„. Тази Божия любов се открива икономийно и сотириологично в богочовешката личност на Христос, защото крайната цел на икономѝята е „да направи човека бог, доколкото това е възможно за човеците[34]„. За св. Иоан Златоуст Новият Завет е „второ сътворение и е по-драгоценно от онова (=първото сътворение), понеже от онова за нас е дошъл животът (τό ζεΐν), а от това (второто сътворение) – добрият живот (τό καλώς ζεΐν[35]). На друго място светият отец казва: „Понеже старият човек е запазен и сме изкупени, и сме осветени и доведени в осиновление и сме оправдани, и сме станали братя на Единородния и сънаследници и сме станали Негови сътелесници, и създаваме неговото Тяло (=Църквата) и сме съединени (с Него), така както тялото с главата. Всичко това Павел е нарекъл изобилие на благодатта, показвайки, че не сме получили само лекарство, съответстващо на раната, но и здраве и красота, и чест, и слава, и достойнство, които далеч превъзхождат нашата природа… Защото Христос е понесъл много повече, отколкото сме дължали, и толкова повече, колкото е малката капка спрямо безкрайния океан[36]„. Следователно Църквата е не само нов живот, а реално ново битие[37]; тя е богочовешката реалност на новото творение и живот в Христос, който Светият Дух дарува в Неговото богочовешко еклисиологично тяло. На езика на съвременното богословие можем да кажем, че за св. Иоан Златоуст Църквата е богочовешкия начин на съществуване на Самия Христос, а в светотайнствената реалност на Църквата човекът получава по благодат този христологичен (а това означава – еклисиологичен) начин на съществуване, като дар на есхатологичното осиновление и обòжение в Христос и Светия Дух. Църквата е най-дълбоката тайна на Божията икономѝя и съдържа изобилието на Божиите дарове, които Светият Дух излива в църковното тяло на Христос и придава на живота на това тяло дълбоко харизматологичен (=благодатен) характер.
Пневматологичното измерение на еклисиологията. В богословската мисъл на св. Иоан Златоуст христологичният характер на еклисиологията има дълбоко пневматологично измерение. Синтезът на христологията и пневматологията има ясен триадологичен контекст[38] и се открива в делото на икономѝята и в Църквата: цялата икономѝя на благодатта (οικονομία τής χάριτος[39]) се извършва от Отца, чрез Сина, в Светия Дух[40]. В богочовешката благодатна реалност на Църквата се преживява есхатологичния дар на общението (κοινωνία) на Светия Дух – общение, което се дарува от Отца и се осъществява от Светия Дух в Христос, на Когото ние ставаме причастници в Неговото тяло, Църквата (срв. Евреи 6:4; Филипяни 2:1; Римляни 5:5[41]). Синтезът на христологията и пневматологията има ясни триадологични предпоставки: „Защото чрез Него (Христос) – казва св. Иоан Златоуст – ние имаме достъп до Отца в единия Дух: направил ни е твърде възлюблени на Отца чрез Духа. Чрез Себе Си и чрез Духа ни е привел към Него (Отца[42])“. Органичната връзка на христологията и пневматологията има важни екзистенциални последици за еклисиологията[43], защото икономѝята на спасението в Христос се извършва чрез действието на Светия Дух, Който изгражда Църквата като тяло Христово и, според Златоуст, „ако Духът не присъстваше, нямаше да възникне и Църквата[44]„. Тайната на Петдесетница се изпълва в Църквата, където Светият Дух присъства и осъществява икономѝята на Христос[45] – истина, която има ясни антропологични последици, „защото е трябвало онези, които са приели Христос, да приемат и идването на Духа, та учението на богопознанието да бърза към по-съвършено възхождане, защото Иисус, вземайки (върху Себе Си) човешката природа и обличайки се в сроден на хората вид,е въздигнал хората към приемането на Духа[46]„. Екзистенциално-сотириологичното значение на синтеза между христологията и пневматологията се вижда и от други думи на светия отец: „А откъде се вижда, че сме станали синове? – пита светият отец и отговаря: Казал е (Павел) по един начин: защото сме се облекли в истинския Син (Галатяни 3:27); и по друг начин: защото сме приели Духа на осиновлението (Галатяни 4:6; Римляни 8:15[47])“. В Църквата Светият Дух се преживява като Дух на осиновлението, изкуплението и наследството, Дух на живота, освещението и обòжението[48]; Той непрестанно дарува живот и обновява Църквата, разпределя и дарува харизмите (=благодатните дарове) и изгражда Църквата като Тяло Христово[49]. Светият Дух помазва всички членове на Тялото Христово, които са причастници на Христос и помазаници на Светия Дух[50], Който постоянно слиза и действа в Църквата, и затова тя е една постоянна Петдесетница, постоянно влизане на есхатона в историята. Всички членове на Църквата се напояват и живеят чрез благодатта на Духа (срв. 1 Коринтяни 12:13), макар да приемат от Него различни и особени харизми (=благодатни дарове и служения[51]), тъй като имат различно място и функция в църковното Тяло. Светият Дух е извор на всяка благодат, святост и добродетел в Църквата и в живота на вярващите и затова се нарича Дух на благодатта и Дух на светостта (Евреи 10:20; Римляни 1:4; 2 Солуняни 2:13), а светите добродетели са плодове на Духа (Галатяни 5:22-23; Ефесяни 5:9[52]). Това пневматологично измерение на еклисиологията открива благодатния (=харизматичен) характер и съдържание на духовния живот в Христос, а неговата органична връзка с христологията открива църковния етос като историческо опитно потвърждаване на есхатологичния дар на общението в Светия Дух.
Евхаристийният характер на еклисиологията. Еклисиологията на св. Иоан Златоуст има своето най-дълбоко основание в тайнството на Божествената Евхаристия, която явява цялата богочовешка икономѝя на спасението и конституира непостижимото събитие на Църквата като конкретно евхаристийно тяло на Христос. Този подход прави богословието на светия отец автентично свидетелство и израз на православното еклисиологично съзнание, защото, по думите на епископ Атанасий Йевтич, той „развива една наистина евхаристийна еклисиология, тоест еклисиология на Божествената Евхаристия[53]„. Тази евхаристийна еклисиология има ясни христологични предпоставки: в събитието на Христос Църквата се открива по светотайнствен начин едновременно и като еклисиологично, и като евхаристийно Тяло на Христос, защото, както казва светият отец, „с Него (Христос) ние се храним, с това се съединяваме и ние сме станали едно тяло и една плът Христова[54]„. Неразделното онтологично единство на Църквата и Евхаристията остава непостижимо събитие на общението и участието в това еклисиологично евхаристийно тяло на Господа, защото по думите на светия отец „както това тяло се е съединило с Христос, така и ние се съединяваме с него чрез този Хляб[55]„. Тайнството на Евхаристията проявява самата природа и конституира самото събитие на Църквата като конкретно еклисиологично тяло Христово, а това означава, че Евхаристията е ипостаста на самата Църква – истина, която превръща Евхаристията в рамка и контекст за опитното откриване на най-конкретната христология и еклисиология. „Защото – пише св. Иоан Златоуст – какво е тялото? – Тяло Христово. И какво стават причастниците? – Тяло Христово. Не много тела, а едно тяло. Защото както хлябът е съединен от много зърна, така че никъде въобще не се виждат зърната, а са тук, но със съединението на тяхното невидимо различие, така и ние и помежду си едни с други и с Христос се съединяваме[56]„. От тези думи се вижда, че в тайнството на Евхаристията се осъществява събитието на Църквата като едно Тяло, в което всички членове се съединяват евхаристийно (=светотайнствено) с Христос и помежду си в най-тясното общение на любовта и по този начин споделят богочовешкия живот (=начин на съществуване) на самия Христос. В светотайнственото евхаристийно общение реално се проявява тайната на единството на Църквата и Евхаристията като тайна на християнската идентичност, защото участието в Евхаристията е участие в богочовешката реалност на Църквата, участие в общението на любовта като онтологично съдържание на християнския живот и етос.
Евхаристийният подход към тайната на Църквата предполага органичната връзка между събитието на Евхаристията и цялата светотайнствена реалност и живот на Тялото Христово, който извира от тайната на икономѝята на спасението[57]. Свети Иоан Златоуст разглежда пробождането на Христос на Кръста – когато от ребрата Му изтекли „кръв и вода“ – като „символ на Кръщението и на светите тайни (=Евхаристия), защото от тях Църквата е родена, преродена е с банята и обновена от Светия Дух (=чрез св. миропомазание). Следователно Христос е сътворил Църквата от своето ребро, така както е сътворил Ева от реброто на Адам[58]„. Отъждествяването на Църквата с икономѝята на спасението води до отъждествяването на светите тайнства със самото битие и природа на Църквата – истина, която на езика на съвременното богословие можем да определим като „светотайнствена онтология“, определяща светотайнствения характер на целия църковен живот и етос. В тайнството на Кръщението и Миропомазанието (чрез слизането на Светия Дух) вярващите се обновяват и излизат от водата просветлени и освободени граждани на Църквата и, по думите на светия отец, „не са само свободни, но и свети, не са само свети, но и праведни, не са само праведни, но и синове Божии, не са само синове, но и Негови наследници, не са само наследници, но и братя Христови, не са само братя Христови, но и Негови сънаследници, не са само сънаследници, но и Негови членове, не са само членове, но и храм Божи, не са само храм, но и органи на Светия Дух[59]„. Тези думи показват едновременно еклисиологичното и есхатологичното измерение на тази „светотайнствена онтология“: светите тайнства са „начините“ на участие в живота на Тялото Христово, но и за придобиване по благодат на есхатологичната пълнота на живота, преживяна опитно и реално в евхаристийното тяло на Църквата. Пълнотата и средоточието на този опит извира от тайнството на Евхаристията, което съединява вярващите с Христос и помежду им, като ги прави едно тяло: „Апостолът – пише св. Иоан Златоуст в тълкуванието си на 1 Коринтяни 10:16-17 – е искал да покаже нещо повече и да изтъкне тясното съединение (нашето с Христос). Защото ние се причастяваме (коινωνοΰμεν=общуваме), не само за да имаме участие и да се приобщим, а и за да се съединим (ένοΰσθαι). Защото както онова тяло е съединено с Христос, така и ние чрез този Хляб се съединяваме… Защото апостолът казва: Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб (1 Коринтяни 10:17[60]). От тези думи се вижда, че евхаристийният характер на еклисиологията преодолява всеки индивидуалистки подход към живота в Църквата и определя кинонийния (общностния) характер на църковния етос.
(Към втората част на тази публикация)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 