Архимандрит Софроний (Сахаров)
(Към пета част Духовният живот)
Неочакваният и непонятен Божи промисъл ме постави в положение, при което в продължение на години наблюдавах духовния живот на много подвижници на Света гора. Някои от тях бяха склонни да ми разкриват онова, което навярно не биха споделили пред друг. Изпитвах възхищение, съзирайки зад смирената външност скрити Божии избраници. Понякога те самите, пазени от Бога, не разбираха какво богато благословение се излива върху тях. На тези хора бе дадено преди всичко да виждат недостатъците в себе си; на моменти до такава степен, че дори не дръзваха да помислят, че Бог почива в тях и те са в Него. Някои от тях са били въвеждани в съзерцанието на нетварната Светлина, но без да разберат за това събитие, отчасти защото малко познаваха творенията на светите отци, които описват този вид благодат. Незнанието им ги пазеше от възможно изпадане в тщеславие. Според преданието на православното духовничество аз не им обяснявах какво всъщност им изпраща Господ. За да се помогне на подвижника на благочестието, трябва да се разговаря с него така, че сърцето и умът му да се смиряват; в противен случай по-нататъшното му възхождане ще бъде прекъснато. Помнех как старец Анатолий от Стария Русик бе казал на Силуан, все още млад послушник: „Ако си такъв сега, какъв ли ще бъдеш в старостта си[1]”. С тези думи старец Анатолий хвърлил Силуан в огъня на дългогодишни изкушения, от които той, наистина, излязъл победител, но на много висока цена. Силата на даденото му боговиждане преодоляла натиска на вражеските нападения и Силуан завършил изключителната си духовна битка с такъв богат опит, какъвто малцина са имали в цялата история на Църквата, като ни е оставил за поучение словото си за разликата между аскетическото смирение и „неопи- суемото Христово смирение”. Но за Силуан, както за всеки християнин, и изобщо за всеки човек, рискът от гибел бил огромен. Гордостта е ядрото на духовното падение – чрез нея хората стават подобни на демони. На Бога е присъща смирена любов, в чийто пламък се извършва изкуплението на падналите, за да могат да влязат в Царството на небесния Отец. Духовникът трябва да усеща ритъма на вътрешния свят на онези, които се обръщат към него. Ето защо той се моли Духът Божи да го ръководи, като му дава нужното за всеки един слово. Служението на духовника е страшно, но и завладяващо; то е болезнено, но и вдъхновяващо. Духовникът е ״съработник на Бога[2]”. Той е призван към най-висше творчество; към несравнимата чест да създава богове за вечността в нетварната Светлина. Разбира се, във всичко пример за него е Христос[3]. Ето какво учи Той:
„Истина, истина ви казвам: Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори; и ще Му покаже дела по-големи от тия, за да се чудите вие. Защото, както Отец възкресява мъртви и оживотворява, тъй и Синът оживотворява, които иска[4]”.
Огромно усилие е да се намерят подходящите думи, за да се предадат на слушащия духовните състояния. Нужно е преди това духовникът сам да е познал в личния си опит по възможност цялата скала от духовни състояния, за които дръзва да говори на другите. В „Слово към пастира” (в „Лествицата”) св. Иоан Синайски казва по този въпрос следното: „Духовен ръководител е онзи, който е получил от Бога и чрез собствени подвизи такава духовна сила, че може да спаси душевния кораб не само от тревожни вълнения, но и от самата бездна… Истински учител е онзи, който е приел непосредствено от Бога книгата на духовния разум, написана в ума с Божия пръст, тоест чрез действието на висшето осияние (осенение) и вече няма нужда от други книги… За учителите се смята за недостатък да дават наставления, преписани от съчиненията на други… Като наставляваш по-долните, учи се сам отначало свише… Защото никога земното не може да изцери земните[5]”.
Именно такива наставления получих и аз, когато встъпих в подвига на духовническото служение. По своята същност то е раждане на слово от Бога в сърцето чрез молитвата. Ето защо, когато някой нарекъл преподобни Серафим Саровски прозорлив, той отвърнал, че не е прозорлив, а само се моли докато разговаря с човека и първата мисъл, появила се в сърцето от молитвата, трябва да се приеме за дадена от Бога.
Страшно е това дело, защото ако свещеникът даде на хората, дошли при него с надеждата да чуят ясно Божията воля, указание, което произтича от собствените му разсъждения и не е угодно на Бога, той така ще ги тласне по неправилен път и ще им причини вреда. Затова и преподобни Серафим казва, че когато е говорил „от ума си, са ставали грешки”. И блаженият старец Силуан веднъж в разговор по този въпрос спомена, че „грешките” не винаги са сериозни, но могат да бъдат и много важни; така, както той самият е пострадал в началото на монашеския си живот.
Съзнавайки, че съм далеч от нужното съвършенство, дълго и с болка в сърцето умолявах Господа да не допусне да сгреша, да ме държи в пътищата на Неговата истинска воля, да ми внушава слова, полезни за братята. И по време на самия разговор с човека се стараех да държа „слуха” на ума си в сърцето, за да улавям Божията мисъл, а често и нужните думи.
Следването на този свят принцип на православното предание в практиката среща изключителни трудности. Образованите хора силно се придържат към едно друго начало – своя собствен разум. Всяка дума на свещеника за тях е просто човешка дума, затова може да се подлага на критическо обсъждане. Да се изпълняват указанията на духовника без разсъждение, за тях е безумие. Това, което вижда и разбира духовният човек, душевният изобщо не може да приеме и дори го отрича, тъй като живее на друго равнище[6]. Ето защо, когато срещам хора, които се ръководят от собствените си импулси и отхвърлят словото, дадено на свещеника чрез молитва, аз се отказвам да моля Бога да им открие Своята свята и всесъвършена воля. По този начин не ги поставям в положението да влизат в борба с Бога, а само им казвам моето лично мнение, основавайки се на съчиненията на светите отци или на Свещеното Писание. Така те не изпадат в богоборчество и са в правото си – без да изпадат в грях – да не приемат съвета ми, понеже е даден като чисто човешки. Разбира се, този подход е далеч от онова, което търсим в тайнствата на Църквата.
В днешното време на масово отстъпление от християнството свещеническото служение става все по-трудно и по-трудно. В стремежа си да изведе хората от ада, създаден от противоречивите им страсти, свещеникът постоянно се сблъсква с поразилата ги смърт. Самото усещане за време става странно: то ту тече бавно и тягостно, ту изчезва, сякаш не съществува, тъй като няма смислени търсения.
Невъзможно е да разбереш хората. Те или са слепи и „не знаят какво вършат[7]”, или страдат от духовен и умствен далтонизъм. Често виждат нещата в диаметрално противоположна светлина като на фотографски негатив… При това положение истинската реалност на живота не може да бъде позната; не остава място за никакво духовно слово. Такива хора приемат с враждебност движенията на святата любов; търпеливото смирение им се струва лицемерие; готовността да им служиш – следствие от дребнава заинтересованост. Характерно за тях е, че самият дух на християнското непротивене на злото ги прави неумерено дръзки; те незаслужено оскърбяват до болка свещениците; приписват им намерения, каквито последните изобщо нямат; унижават ги безпощадно, а заедно с това ги обвиняват в гордост; с цялото си отношение правят неудобно присъствието на свещенослужителя, като в същото време го осъждат, че избягва да общува при подобни условия. И така до безкрай.
Благославям Бога, открил ни тайната на това явление. Господ ни е предизвестил за него в словата Си, научил ни е с примера Си. И ако не беше така, щяхме да станем жертва на пълното отчаяние. Един епископ, отдаден горещо на служение на страдащите, спасил мнозина от вътрешни и външни крушения, веднъж ми писа: „Започнах да се страхувам от любовта”. По- късно разбрах думите му по следния начин: хората, на които бил принесъл полза, се привързали към него и отначало му помагали в святото му служение; но след като спечелили неговото доверие и му станали необходими, те посегнали на свободата му, създавайки всякакви трудности, когато приемал нови хора. По времето, когато получих това писмо, не разбрах страшния смисъл на думите му. Той ми се разкри през годините на служението ми в Европа. Неведнъж си спомнях и продължавам да си спомням тези парадоксални думи: „Започнах да се страхувам от любовта”.
Заедно с това виждаме в служението си и едно друго явление. Хората се отнасят със свещеника като с Бога: отхвърлят Го със страшна лекота, като нещо ненужно, уверени, че щом им потрябва, ще Го повикат и Той няма да им откаже да дойде. „Отче, прости им, понеже не знаят що вършат.”
След като напуснах Гърция и отидох във Франция, там срещнах хора, от каквито бях отвикнал за двадесет и две години живот на Света гора. Особено през последните години, докато бях духовник на няколкостотин монаси, представители на всички видове аскетически живот на Атон. Няма да скрия, че бях напълно объркан. Психологията на монасите, тяхното търпение и въздържание дотолкова превъзхождаха всички и всичко, което срещах в Европа, че не намирах нито думи, нито външни форми на общуване. Онова, което монасите приемат с благодарност, беше съкрушително за хората в Европа. Мнозина се отвърнаха от мене, смятайки, че съм ненормално жесток и дори че се отклонявам от евангелския дух на любовта. Приемах тези мнения с разбиране, тъй като „нормите” на аскетите и нормите на хората от западната култура са дълбоко различни. Без съмнение „ненормален”, както за хората от времето на „Великия Инквизитор”, така и за нашите съвременници би бил и Христос. Кой би могъл да слуша Христос и още повече да Го следва? Онова, което се дава на монасите след десетилетия духовен плач, съвременните хора искат да получат за кратко време, а понякога и за няколко часа приятен „богословски” разговор. Думите на Христос – всяка Негова дума е дошла свише в този свят; те принадлежат на сферата с други измерения и могат да се усвоят само чрез продължителна молитва с много плач. Без това условие думите Му ще останат завинаги неразбираеми за човека, колкото и „образован” да е той, дори и богословски. Веднъж някой ми каза: „Когато живееш под тежестта на непонятното, се задъхваш”. Да, ние, хората, неизбежно се съкрушаваме, когато с всички сили се опитваме да проумеем словото на Христос. Сам Господ е казал: „Който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже[8]”. Сблъсквайки се с това свойство на Христовото слово, постепенно осъзнаваме, че то отваря пред нас вечните сфери на безначалния Дух. Тогава започваме да усещаме всичко в нас, което се съпротивлява на това слово, като наличие на смърт. И така, ние живеем в състояние на дълбока раздвоеност: от една страна е благодарността, която като със сладък нож разкъсва сърцето ни; а от друга – непоносимият срам за самите себе си, както и ужасът поради отдалечеността на целта.
Всеки християнин трябва непрестанно да се стреми към Христовата Светлина и да има решимост да претърпи всички последствия от този стремеж в границите на земята. Само тогава можем да достигнем разбиране на евангелското слово. Този процес не подлежи на „наблюдение”, тъй като става дума за неописуемото реално пребиваване на Бога с нас.
Във всяка друга сфера на човешката култура наблюдаването на „прогреса” е възможно, но не и в духовния живот. Често Светият Дух ни оставя заради едни или други движения на сърцето или ума. Но възможно е Той да ни остави и когато види, че сме спокойни и доволни от вече полученото или постигнатото; оставяйки ни, Той ни показва колко далече сме от онова, което трябва да бъдем…
Съвсем не е лесно за монаха да носи духовническото служение. От една страна, за него лично е ПОЛЕЗНО, когато хората имат силно отрицателно мнение, тъй като тяхното осъждане му помага да се смири. От болката в сърцето към Бога се възнася все по-дълбока молитва. За него става по-лесно да отправя викове към Бога за спасението на целия свят, тъй като самият той живее в страдание, подобно на страданието на толкова много хора по земята. Но от друга страна, ако изпълнява служението на духовен отец, всяка лоша дума за него внушава недоверие у онези, които се нуждаят от наставление, утешение и подкрепа. Мъката му е двойна: за самия себе си, тъй като живее недостойно за своето звание и мъка заради вредата, която се нанася на цялата Църква, на цялото човечество, когато се руши авторитетът на свещенослужителите. Непослушанието към словото на духовния отец е равносилно на отхвърлянето на словото на Самия Христос: „Който приема вас, Мене приема; а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил[9]”.
Изключително важно е сред свещениците и епископите да има истинско взаимоуважение и почит; да престанат обвиненията помежду им, борбата за власт завистта към по-надарените духовно. Дори ако един или друг служител на Църквата има някакви недостатъци (а кой ли човек е съвършен?), по-добре е да се внушава доверие на вярващите към свещениците към които те практически биха могли да се обръщат по-лесно, поради географската близост или друго обстоятелство. Самото доверие на християните къх! свещенослужителите ще бъде източник на вдъхновение за последните да изричат истинно слово. От думите на Самия Господ знаем, че „на седалището на Моисей“ ще седнат и недостойни, но въпреки това Христос казва на народа да слуша своите пастири, да спазва това което му повеляват, но да не подражава на начина им на живот или на делата им[10].
През целия си монашески живот старец Силуан не е имал определен духовник. Обръщаше се към онзи, който в дадения момент бе по-близо или бе по-свободен да го приеме. Той предварително се молеше на Господа да благоволи към него и да му даде чрез духовника прошка за греховете и изцеление на душата.
Когато към мене се обръщат болни, вниманието ми се насочва към духовното им състояние: дали те познават Бога и се уповават на Него. А страданията, болките и дори житейските катастрофи отстъпват на заден план. Колкото и нищожна да ни се струва причината за страданията на един човек, не бива да се отнасяме с пренебрежение към тях. Често, и дори твърде често, причина за скърбите са неудовлетворените стремежи на греховни страсти. Но дори и в такива случаи духовникът мисли само за едно: как да бъде изцелен този човек. У хората, измъчени от лишения и труд, и най-малкият повод може да предизвика ог- ромна болка и именно към дълбините на тази болка е насочена молитвата на духовника. Състраданието към всяка човешка мъка естествено поражда молитва в душата на духовния отец. Онова, което е особено характерно за Христовия служител, е, че той съзира изначалната причина за всички беди и тягостни събития във вселената. В сърцето му се натрупват мъките на целия свят, и той със скръбно сърце и сълзи се моли за всички и за всичко.
На Света гора ми бе много по-лесно да общувам с болните монаси, отколкото с болните в света след завръщането ми в Европа. Монасите са вътрешно устремени към Бога и при тях всичко се пренася в духовния план. В Европа обаче преобладава психическото напрежение, затова духовникът е принуден да проявява съпричастност на това равнище, за да може да помогне на хората. Понякога край леглото на такива болни се включвах в страданията им с духа, душата и дори с тялото си, така че и то се молеше за тях. Рядко, но все пак се случваше Бог да приеме молитвите ми и да изпълни онова, за което се молех. За мен остана неясно защо понякога при по-малко напрегната молитва ходът на болестта се променяше положително, а друг път при по-дълбоко моление състоянието на болния не се подобряваше видимо.
Забелязах, че ако по време на молитва, в душата настъпеше промяна и скръбта в сърцето се превърнеше в мир и радост, това явление винаги бе сигурен знак, че молитвата е чута и на човека е дадено изцеление.
Не се стремях към дара на изцеляване на телесни болести. В молитвата си за страдащите предавах всичко на волята на Бога, Който знае какво е нужно на всеки един за неговото спасение. Съвсем не смятам, че тази моя вътрешна нагласа – да избягвам да влияя лично – бе причина за безплодието на много от молитвите ми. Ни най-малко не исках да ставам „чудотворец”: тази мисъл почти ме плашеше. И все пак понякога, когато молитвата оставаше без резултат и вярващият беше скръбен, си мислех, че на свещеника е нужно свидетелство от Бога, че чува молитвите му и изпълнява прошенията. Ако помощта свише нарастваше по молитвите на свещеника, у мнозина това би укрепило вярата им в Църквата. А и Сам Господ се е молил на Отца: „Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти[11]”.
Често пъти при молитвата за живите сърцето усеща как скръбта се превръща в радост. Нещо подобно става и при молитвата за починалите, дори когато са си отишли преди много време. Това е удивително събитие – да срещнеш в духа по най-жив начин отдавна починали, непознати хора. Такова общуване с отвъдния свят е особено характерно за молитвите към светците. Възможно е също, макар и рядко, в молитвата за починалите, познати или непознати, сърцето да бъде известèно за тяхното състояние – блажено или тежко. Реалното единение в Светия Дух с душите на хората, починали наскоро или преди много векове, свидетелства за тяхната лична вечност в нашия Бог. Срещата на нашата любов с любовта на онези, за които мислим по време на молитва, „ни предава някакъв духовен дар за наше укрепване[12]”.
Хората са възлюбили тъмнината, в която е смъртта, и отхвърлят Светлината, която е животът – и временният, и вечният. Ако духовникът има любов в сърцето си към Божия народ, душата му се изпълва с дълбоко състрадание, когато вижда, че е невъзможно да предаде на другите светлината-живот. Неведнъж съм размишлявал върху това странно явление в духовническото служение. И това е естествено, тъй като в реалния живот то съпътства духовника през всички дни на неговия подвиг. „Смъртта действа в нас, а животът – във вас”, – пише апостол Павел на коринтяните[13]. И не само това: много хора мразят Христовите служители, защото носят светлината на живота, така както преди нас мнозина са ненавиждали Самия Господ: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил… Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят[14]”.
Когато духовникът среща хора, които му разказват своите видения, той преди всичко се стреми да разпознае правилно източника на видението – дали то действително е било дадено свише, или е плод на възбудено въображение, или пък е резултат от въздействието на зли духове. Тази задача е изключително отговорна и понякога трудна. Ако припишем даденото от Бога на вражеската сила, рискуваме да изпаднем в хула срещу Светия Дух[15]. И обратното: ако приемем демоничното въздействие за божествено, ще тласнем човека, който ни има доверие и се изповядва при нас, към поклонение на демони. Ето защо на абсолютно всички духовници е необходима усърдна и постоянна молитва изобщо и при всеки отделен случай, така че Сам Господ да ги запази от грешки в съжденията.
Когато нещата не са ясни на духовника, на разположение му остава „психологическият подход”: да предложи на човека, който се изповядва, да бъде недоверчив към всички видове странни явления. Ако видението наистина е от Бога, в душата на изповядващия се ще преобладава смирение и той ще приеме спокойно съвета да прояви трезвост. В обратния случай е възможна негативна реакция и стремеж да докаже, че видението може да бъде само и единствено от Бога. Тогава имаме известно основание да се усъмним, че това е така. Но този метод е палиативен и не бива да се прибягва към него лекомислено. Опитът показва, че когато някой изкушава брата си, с това го тласка към раздразнителност и огорчение.
На всички нас са ни дадени едни и същи заповеди; оттук следва, че всички хора са равни в очите на Господа. За никого не е затворен пътят към възхождането до най-висшите степени, до „пълната Христова възраст[16]”. В бъдещия век земната иерархия – и социална, и църковна – в много случаи може да се окаже преобърната: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо[17]”.
Духовните „старци” не е задължително да бъдат иереи или монаси. Това ни показва историята на Руската църква през XVIII и XIX век, когато много подвижници на благочестието, носители на огромна благодат, са избягвали да приемат свещенство или монашество, за да запазят свободата в подвига си, като останат извън контрола на официално установените органи. Това печално и разрушително за целия живот на Църквата явление не винаги е било обусловено от бунтарски настроения срещу самия принцип на иерархия. От книгите за тези герои на духа непосредствено се вижда, че мнозина от тях действително са били хора с висок дух и страх Божи, удостоени с явни благословения и дарове свише. Животът им обаче не се е ползвал с благоволението нито на църковната иерархия, нито на държавните административни власти и учреждения. Някои от тях избягват свещенството или монашеството също и поради това, че щом човек облече расо, всички смятат, че са в правото си да съдят този Христов служител. Да съдят в повечето случаи несправедливо, с неприязън, клеветнически. Най-надарените от тези подвижници много често са били подлагани на жестоки гонения, тъй като животът им е надхвърлял разбиранията на онези, в чиито ръце е било кормилото на властта. Историята на нашата Църква е пълна с такива примери, затова не е нужно да се споменават имена.
За човека, който много и усърдно се моли, са характерни преходите от едно състояние в друго; често от силно страдание към дълбока радост; от отчаяние към съзерцание и вдъхновена надежда; от продължителен плач към сладък мир и така нататък. От многобройните и дълги молитви, от внимателното въздържание във всичко, възприятията се изострят: душата става като свръхчувствителен слухов апарат, който ясно реагира на едва доловимите звуци и дори на беззвучните движения във въздуха. А когато духът ни стотици пъти преживее ту издигане, ту падение, душата усвоява тези две състояния така, че непрестанно носи в себе си и царството, и ада. На мнозина това може да се стори парадоксално, но всъщност то е признак на нарастване на любовта; на приближаване до уподобяването на Христос. Ето какво пише апостол Павел за себе си: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям[18]?”. А на римляните заповядва: ״Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат[19]”. Според пастирския принцип, даден ни от отците, никой не бива да заповядва на пасомите си неща, които сам не е изпълнил. Не мисля, че в това отношение апостол Павел е бил по-малко строг от отците. Невъзможно е да се установи или организира предварително кога да се обръщат към пастирите хората, които преминават през трудни за тях изпитания; невъзможно е да се определят едни приемни часове за тези, които преживяват скръб, и други – за онези, които преживяват радост. Оттук следва, че всеки пастир трябва винаги да бъде в състояние да плаче с плачещите и да се радва с радващите се… да изнемогва с падналите в отчаяние и да възстановява във вярата съблазнилите се. Но и в това, както и в целия ни живот, първият пример за нас е Сам Господ. От евангелския разказ, особено за последните Му дни и часове, виждаме, че Той е живеел в непостижима за нас пълнота едновременно и страданията, и тържеството от победата; и смъртта, и Своята неотнимаема Божествена слава: „Знаете, че подир два дни ще бъде Пасха, и Син Човеческий ще бъде предаден на разпятие[20]”. „…Отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ЩЕ ГО ПИЯ НОВ В ЦАРСТВОТО НА ОТЦА СИ[21].”… „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил[22]?”… „Истина ти казвам: ДНЕС ЩЕ БЪДЕШ С МЕНЕ В РАЯ[23]”… „А потта Му беше като кървави капки, падащи на земята[24]” … „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят[25]”… „Душата Ми е прескръбна до смърт[26]”… „Ти ли си Христос, Син Божий? Иисус му отговаря: ти рече; казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци[27]”.
И с нас, ако наистина спазваме словото Му, ще се повтори онова, което е преживял Христос, макар и с по-малка сила. Дълбините на Христовите страдания са неизследими. Но когато навлезем в тях, тогава става възможно да познаем висотата на Божия замисъл за нас и да достигнем съвършенство в любовта. След смъртта ни страданията вече няма да са убийствени, така както е било за земния ни „състав”; те не могат да причинят вреда на НОВИЯ ЖИВОТ, даден ни изобилно в неотнимаемо наследство. Духът на човека ще запази способността си да състрадава на всички, лишени от Божията слава – да състрадава истински – но това ще бъде една от многобройните прояви на всеобемащата любов: смъртта не може да властва над спасените в Христос. Тук, на земята, духовните мъки понякога ни довеждат пред прага на смъртта; често обаче в отговор на молитвата върху нас слиза благодатна сила и възстановява разрушеното – понякога дори с нарастване на жизнената енергия. Ако можехме поне малко да проникнем в безмерната скръб на Божията Майка в подножието на кръста, щяхме да проумеем, че без помощ свише земното ѝ тяло не би могло да издържи такова страдание. Но любовта на Светия Дух, която пребивавала с нея от деня на Благовещението, преодоляла смъртоносната болка: Божията Майка останала жива, видяла възнесението на своя възкръснал Син на небесата и изпращането на Светия Дух от Отца върху родената в кърви Църква.
Всички, които добре познават църковната история, знаят с какви усилия през вековете са търсени такива изрази на догматическото съзнание за Бога или за самата Църква, които да опазят членовете ѝ поотделно, както и битието ѝ като цяло от различните отклонения, изкривяващи духовния живот.
Вековният опит на Църквата ни дава увереността, че пътят към най-съвършените степени на богопознанието, възможни на земята и на небето, е отворен за всеки един неин член. Това не зависи нито от социалния произход, нито от положението в иерархията. Да вземем например най-близките във времето светци като преподобни Серафим Саровски или старец Силуан, митрополит Филарет Московски или Иоан Кронщадски. Може да се върнем и към самото начало на Църквата – апостолите са били бедни рибари. И това е било достатъчно. Ако не беше така, възхождането до Божествените сфери щеше да зависи от човешкото образование. Сам Господ ни е показал, че Бог Отец често е по-близо до „малките” и онеправдани хора: „Седемдесетте ученици се върнаха с радост и казваха: Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам. А Той им рече: видях сатаната, как падна от небето като светкавица; ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди; обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата. В оня час се зарадва духом Иисус и рече: прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си утаил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение. И като се обърна към учениците, рече: всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие[28]”. „И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? Иисус им отговори и рече: учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил; който иска да върши волята Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога, или Аз (като човек) от Себе Си говоря[29]”.
Човешката наука предлага средства за изразяване на опита, но без съдействието на благодатта тя не може да даде истински спасително знание. Познаването на Бога е битийно, а не абстрактно интелектуално познание. Хиляди професионални богослови получават дипломи за висше образование, но в същността си остават дълбоко невежи в областта на Духа. Причина- та за това е, че те не живеят според Христовите заповеди, подари което се лишават от светлината на богопознанието. Бог е любов. Но тази любов се придобива чрез покаяние, от което се съкрушават костите, и чрез страх Божи: „не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят… бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената; да, казвам ви, от Него се бойте[30]”. Отците на нашата Църква твърдят, че Божията любов не може да се всели в душата, ако не сме преминали през огнената пещ на страха Божи. Тази любов обгръща цялото творение; тя ни съединява с всемогъщия Владика, с Бога на Любовта; тя е Светлината, тя е с нищо несравнимо, безценно богатство. Страшно е за душата да изгуби този бисер[31]. Природата на страха Божи, както всичко у Бога, е неописуема. В някакъв смисъл може да се говори за „нервен възел” в духовното състояние на човека: вярата в Христос е начало на любовта, но това все още е Светлината призори. Тази вяра събужда в нас дълбоко покаяние и страх да не изгубим намереното съкровище – Бога. Чрез молитвения покаен плач съществото ни се очиства, и тогава се ражда надеждата. Надеждата, като по-висока степен на любовта към Бога, засилва страха да не се окажем недостойни да пребиваваме вечно с Него. При всяко възхождане на духа към по-голяма любов, неизбежно нараства и страхът. Но когато безкрайната и свята Христова любов докосне сърцето и ума, тогава в нейния пламък духът ни обгръща цялото творение с дълбокото състрадание на любовта, и усещането за преминаване в Божията вечност придобива непреодолима сила. Това събитие е по-велико от всяко друго събитие в историята на падналия свят: Бог се съединява с човека в едно.
Простете ми: не е по силите ми да въплътя в думи „изобилието от живот”, дарувано ни в Христос. Не виждам как да подходя към изобразяването на онова прекрасно, при цялата му парадоксалност, кълбо живот, който изпълва сърцето. Ето, аз нена- виждам себе си такъв, какъвто съм. От тази себененавист молитвата става като безумна, всепоглъщаща; тя ме изтръгва от всичко тварно и отнася духа ми в светоносната безкрайност, в неописуема бездна. Там аз забравям горчивината от тягостната себененавист: всичко се преобразява в любов към Бога до пълно откъсване от самия себе си. Така по странен начин се- бененавистта и любовта към Бога се преплитат. Същото е и със страха: той ме изгаря до силна болка, но любовта изцелява болката, и аз не помня страха. Но когато духът ни се завърне от този пир на Божията любов в Христос, в нас отново влиза страхът, защото сме се отдалечили от онази Светлина, от онзи Живот: дали това не е завинаги?
Самият човек не иска да се връща в този свят, но любовта към Христа Бога е неотделима от любовта към ближния, към събратята. Да живеем и да действаме в условията на земното ежедневие е възможно само, ако благодатта в някаква степен намалее. Как би могло в състояние на пределно напрегната молитва да разговаряш с хората за техните страдания в борбата им за хляб и дом, за семейството им или съпружеските отношения, за неуспехите в работата, за болестите на този човек или на най-скъпите му близки и така нататък? Не можеш да помогнеш на другия, ако се отнасяш с пренебрежение към обикновените му нужди. Християнското служение неизменно се придружава от състрадание, породено от любовта. Нужно е или да приемем в сърцето си трудностите и болките на онези, които се обръщат към нас, или обратното – ние да влезем в сърцата им, в терзанията им, да станем едно с тях. Всичко това неминуемо ни излага на опасността да встъпим в борба с тях, да се заразим от склонността им да спорят, да изпаднем в раздразнение от противореченето и непослушанието им; а нерядко и от омразата им към нас самите. Ти им служиш, даваш им придобитото с десетилетен плач свято съкровище, а те са недоволни от тебе. Да ги изоставиш ли? Или да умреш за тях така, както са умирали всички апостоли и техните наследиици, духовните пастири?
„В труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота… прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям[32]?”… И отново св. апостол Павел казва: „Както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата[33]”.
В такъв разрив живеят онези, които носят бремето на пастирското служение. От една страна, те ясно съзнават, че няма полза за човека, „ако придобие цял свят, а повреди на душата си[34]”; а от друга – имат заповедта на Господ: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа[35]”. „Даром получихте, даром давайте[36]”. Заедно с това помним и мисълта, че най-насъщната нужда на човечеството е ДА ПОЗНАЕ ИСТИНСКИЯ БОГ[37]. Но как да Го намерим? Ето защо е необходимо на земята винаги да има БОГОПОЗНАНИЕ така, че хората да не се лутат като овци без пастир. Това познание е толкова важно, че преподобни Исаак Сириец казва нещо страшно, трудно разбираемо и болезнено за възпри- емане: „Не сравнявай онези, които вършат знамения, чудеса и сили в света, с тези, които безмълвстват със знание. Възлюби бездействието на безмълвието повече от това да храниш гладните в света или да обръщаш много народи към поклонение на Бога[38]”.
Да възлюбиш външното бездействие на безмълвието повече от това да храниш гладните? Има два вида глад – телесен и духовен. „Настъпват дни, казва Господ Бог, когато ще пратя на земята глад – не глад за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни. И ще ходят от море до море, ще се скитат от север до изток, търсейки словото Господне, и няма да го намерят. В онзи ден ще премират от жажда хубавите девици и момци, които се кълнат в греха самарийски и казват: “жив е твоят бог, Дане, и жив е пътят за Вирсавия! – Те ще паднат и вече няма да станат[39]”. Днес навсякъде виждаме духовен смут, постоянно нарастващо отчаяние. Издават се много книги, както никога преди, но за съжаление повечето от тях имат синкретичен характер. Те се опитват да свържат в едно разнородни елементи, често противоречиви по самата си същност и практически несъвместими; и това поражда още по-голямо объркване. За св. Исаак Сириец покаянието и разумното безмълвие са най-верният път към дълбокото познаване на Бога и живота в Него. И именно това толкова рядко на земята дело той счита за най-важното. Да изгубим истинското богопознание, дадено ни от Христос и Светия Дух, би било с нищо незаменимо лишение за целия свят.
Срещнах много хора, които преминаваха през сериозни духовни кризи. Общувайки с тях, си спомнях за моята криза, продължила години наред с пределно напрежение. Когато в мене победи молитвата, оставих професията си на художник и постъпих в Богословския институт в Париж. Там бяха събрани прекрасни млади хора и професорският състав бе на нужната висота. Но аз ден и нощ се „задушавах” от молитвата, затова напуснах института и отидох на Атон, където целият живот е съсредоточен преди всичко върху богослужението и молитвата. По онова време да слушам курсове по различни богословски науки за мен бе невъзможно. Когато насочвах силата на вниманието на ума си, за да усвоя преподавания материал, след това не намирах в себе си онази пълнота на стремежа към Бога, с която душата ми вече се бе сродила. Стана ми ясно, че щом жадувам да позная Бога, трябва да Му се отдам в още по-голяма степен, отколкото се бях отдавал на изкуството. Божията вечност ме привличаше. И все пак, когато напуснах Франция, изгорих всички мостове зад себе си така, че ако се появи колебание, да не мога да се завърна към предишния си живот. Действително преживях един миг на изкушение: докато се изкачвах от брега на морето към манастира, ме връхлетя мисълта: „Ето, ти доброволно отиваш в доживотен затвор!”. Но това бе единственият случай през целия ми живот, когато сърцето ми за миг се поколеба. Сега си спомних за това, ала десетилетия наред изобщо не се обръщах към миналото: пред мене, безкрайно далече бе онова, което търсех, а разполагах само с малко на брой, бързо отминаващи дни. Душата ми бе изсъхнала от суетата на този свят, затова се нуждаех от живата вода, която извира от моя Творец и „тече за живот вечен[40]”. Пиша всичко това, като постоянно се сдържам да не заговоря на единствения език, с който мога да изразя мъчителната болка на цялото ми същество в търсенето ми на моя Бог и Спасител. Молеше се и цялото ми тяло, силно свито в едно. Притиснал здраво чело към земята, сълзите ми течаха като горещи реки и разтваряха в мене твърдите камъни на страстите. Скръбта на сърцето ми бе по-силна, по-дълбока от всяка друга скръб, породена от земна загуба. Стремях се да отворя себе си докрай за Бога. Умолявах Го да не ме отхвърля от Лицето Си; да ми даде да позная верния път към Него; да отстрани от мене всяка заблуда, която може да ме отклони от този път. Съзнавах моята низост, моята сквернота, моето невежество, уродство и извратеност и изнемогвах, виждайки себе си такъв. Нуждата ми да бъда изцелен от силата на Светия Дух бе като нуждата на млад човек, който жадно се стреми към живота, но безпощадно е убиван от смъртоносна болест. Бог ми се откри още преди да постъпя в Богословския институт. На Атон отидох свободен от съмнения в истинността на Сина Божи, Който единствен може да ми открие Своя Отец. Но аз бях в ада: не е възможно най-Светият от светите да приеме такъв мерзък човек. И викът ми към Него да обнови цялото ми същество беше като вопъл в пустиня… боя се да кажа пустиня космическа, а не земна. Болката ми надхвърляше границите на времето.
Преживеният опит, от една страна, ми помагаше в служението на духовник – първо на Света гора сред монасите, а после в Европа сред хора различни по възраст, психическо състояние и интелектуално развитие, но от друга страна – ме водеше до грешки. Мислех, че всички хора се стремят към Бога с еднаква сила, и тук грешах. Да съдиш по себе си не винаги е правилно.
Дълбоко съзнавах собствената си нищета, но въпреки това не можех да се откажа от възложеното ми служение на духовник. Аз ни най-малко не се стремях към него. По онова време изобщо нищо не търсех на този свят, понеже цялото ми същество се стремеше към Бога, пред Когото бях съгрешил толкова тежко. Осъдил себе си, живеех с ума си в ада. Само в отделни моменти се наскърбявах от неприязненото отношение на някои отци и братя в манастира, но като цяло ми бе напълно безразлично какво положение заемам в този свят или как се отнасят към мене по-старите и по-младите. Не изпитвах завист. За мене не съществуваше нито обществено, нито иерархично положение, което би могло да угаси огъня, изгарящ душата ми. Навярно наличието на този огън в мен предизвикваше раздразнението у някои; може би поради това горене поведението ми е било не съвсем обичайно за хората? Кой знае. Но аз с цялата си сила се нуждаех единствено от това Бог да ми прости и не обръщах внимание на нищо друго.
Малко преди края си старец Силуан веднъж неочаквано ми каза: „Когато станете духовник, не отказвайте да приемате хората, които идват при вас”. В този момент се чувствах на ръба на физическите си сили, изтощен от треска, която в лека форма постоянно ме измъчваше през онези години. Не знаех колко време ми оставаше да живея, затова не обърнах внимание на думите на стареца. Мислех си, че той не знае колко съм болен. Заветът му наистина веднага изчезна от съзнанието ми.
Спомних си за него след четири или пет години, когато, също толкова неочаквано, бях поканен от игумена на манастира „Св. Павел” – архимандрит Серафим – да стана техен духовник. От послушание към старец Силуан естествено не възразих нито дума и отговорих на игумена, че ще отида при него в определения ден.
Възложеният ми подвиг на духовно ръководство коренно промени живота ми, но не към по-голямо задълбочаване, а към загуба на благодатта. Целостността на предишния ми стремеж към Бога бе нарушена. Непрестанното пребиваване във „вътрешния човек” отслабна, тъй като съсредоточавах вниманието си върху онова, което ми разказваха монасите, дошли при мене за изповед. Знаех, че ТАМ, ВЪТРЕ, Е НАЧАЛОТО и ТАМ Е КРАЯТ И ЗАВЪРШЕКЪТ; ТАМ Е ИЗХОДЪТ и ТАМ Е ЗАВРЪЩАНЕТО. Без напрегната молитва в сърцето, без да просим от Бога слово и благословение във всеки един момент, духовническото ни служение ще бъде напразно; без постоянно вразумяване свише дори и Църквата би се превърнала в една от полуслепите сили на този свят, чийто сблъсък носи разруха в живота на вселената. В какво се състой трудът на духовника? В задълбочена работа върху всеки един човек, за да му помогне да влезе в сферата на Христовия мир; да съдейства за вътрешното възраждане и преобразяване на хората чрез благодатта на Светия Дух; да вдъхва мъжество на малодушните, за да се подвизават да живеят според Господните заповеди. С една дума – в духовното образоване на човека. „Образоване” произлиза от думата „образ”. Един сръбски епископ[41] прекрасно пише по този въпрос: „Какъв или чий образ се изгражда в съвременните училища? Кое училище учи, че човек е създаден по образа на Безначалния Бог?”. Бог се е явил на земята и се е открил на човека; и сега знаем, че истинското образование се състои в това да се възстанови в потомците на Адам помраченият при падението образ на Христос.
В своето служение духовникът е изправен пред необходимостта винаги да се моли за хората – близки и далечни. В тази молитва той се потопява в нов за него живот. Молейки се за изпадналите в отчаяние от непреодолимите трудности в борбата за съществуване, той изпитва безпокойство, тревога за тях. Молейки се за болните, той усеща духовния им страх пред смъртта. Молейки се за онези, които пребивават в ада (на страстите), сам преживява адското състояние. Всичко това той живее в себе си като свое собствено мъчение. Но в действителност това не са негови състояния: той само приема и носи теготите на другите. Отначало духовникът не разбира какво става; той изпада в недоумение, защото отново, и дори още повече отпреди, е нападан от страсти, много от които по-рано не е познавал. Едва по-късно той разбира, че е въведен в борбата за живота на другите; че молитвата му е достигнала духовната реалност на онези, за които се принася на Бога. Духовникът е обгърнат от полъха на смъртта, поразила човешкия род. И личната му молитва, и молитвата му по време на литургия получават космически измерения. Борбата за живота на поверените му от Промисъла на Всевишния понякога продължава кратко: няколко думи, отправени от сърце към Бога на любовта; но има и случаи на продължителна битка. Отдавайки своя живот в служението, духовникът усеща и себе си като все още не докрай свободен от страстите; той се моли за другите като за самия себе си, защото техният живот се е слял в едно с неговия. Той се кае за себе си и за другите, умолява Бога да помилва „всички нас”. Покаянието му се превръща в покаяние за целия свят, за всички хора. В това движение на духа той се уподобява на Христос, взел върху Си греховете на света. Тежка е тази молитва: тя никога не достига търсения резултат, защото светът като цяло отхвърля с неприязън такава молитва.
Молитвата на покаянието е неописуемо чуден дар на Небесния Отец: „Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи[42]”.
Началото на проповедта на Христос е: „Покайте се, защото се приближи царството небесно[43]”, изгубено от нас. Ясно е, че тези думи са продължение на започналия в рая велик разговор на Бога с човека[44]. Призовани от Бога към покаяние, Адам и Ева отказали да признаят неправдата си. Ева малодушно обвинила змията, а Адам нагло хвърлил вината върху Ева и дори върху Самия Бог, Който му дал такава жена.
Тягостно минавали век след век. В мъчителното им протичане човечеството познава в опита си последиците от разрива с Бог Отец. Появяват се души, подготвени чрез всевъзможни страдания да приемат отчасти общението с Бога: тогава било дадено Откровението на Синай. Чрез Моисеевия закон избраните хора живеели пред Лицето на Невидимия Вседържител, израствали духовно и станали способни за следващо примиряване с Него. И тогава се явил в плът Онзи, Който разговарял с Адам и Ева в началото, когато започнала трагичната история на човечеството. Така се възстановява прекъснатото с хилядолетия непосредствено общуване на човека с Личността на Твореца на света.
Господ ни е открил тайните и на Божието Битие, и на тварното битие. Но цялото Негово „Дело[45]” е така грандиозно, че нито окото на ума може да обхване детайлите на това Дело, нито енергията на сърцето да обгърне с любов Неговите чудеса. В словото си за Пасха св. Иоан Златоуст казва: „Адът се огорчи, защото бе повален: прие тяло, а се сблъска с Бога; прие земя, а срещна небе; прие това, което виждаше, а падна в онова, което не виждаше”. Така става и с нас, когато решим да следваме Иисус Христос. Виждаме Човек в тварна плът, а всъщност това е Самият Бог; виждаме как Той, без да се съпротивлява, отива на несправедлива смърт, но разпознаваме в Него нашия Творец и Спасител; чуваме от устата Му нашите обикновени думи, а чрез тях ни се открива вечността на Абсолютното Битие.
Колкото по-цялостно се стреми духът ни да следва Иисус Назарянина, толкова по-поразителен е контрастът между Неговия небесен свят и видимата реалност на нашето мироздание. Една от първите последици на прародителското падение е братоубийството. Оттогава цялата история на човечеството е изпълнена преди всичко с този грях. Природата на Всечовека е разкъсана на парчета: когато срещат себеподобните си, хората вече не разпознават себе си, не виждат единството на общия за всички ни живот. Борейки се за индивидуалното си съществуване, те убиват братята си, като не разбират, че така потапят и себе си в общата смърт. Вместо връзката на любовта в душите на хората е проникнала губителна страст: да властват над ближния, за да осигурят на себе си и децата си удобен живот. Поради тази слепота целият свят е потънал в море от кръв, в атмосфера на вражда, в кошмара на взаимното унищожение. Грехът на прародителите навсякъде е внесъл разпад. Обсебено от духа на братоубийството, човечеството до ден-днешен не само че не се е освободило, но и продължава да затъва в смъртоносното опиянение. Хората не са се поучили от вековния опит. Победата чрез насилие в този свят е винаги и неизбежно временна; след преминаването ни във вечността тя ще се разкрие като безкраен позор.
„Всички вие сте братя – е казал Учителят Христос, – един е вашият Отец, Който е на небесата[46]”.
Господ Иисус Христос – най-великото чудо – е дошъл на земята, за да ни спаси; но те и Него са убили. „Поразяването на Пастира” във видимия план, в сферата на вечния Дух се оказва несравнима победа[47]: победа на любовта, която е предана и в страданията и е принесла неувяхващ плод. Така ще бъде и с онези, които тръгнат по стъпките Му. Възлюбилите Христос ще спазят словото Му, и в края на вековете ще се явят като истинските победители и ще намерят покой с Него в Неговото Царство[48].
В условията на днешната епоха духовническото служение е свръхчовешка задача. Трудно е спасението във време на всеобщо отстъпление от вярата. Съвременниците на Иисус „излезли с ножове и колове, за да Го хванат…, а Господ им казал: „Сега е ваше времето и властта на мрака[49]”.
Дали този адски „мрак” не е станал още по-дълбок в наши дни? Отчаянието на населниците на нашата планета непрестанно нараства и е мъчително до кръв да се молиш за света такъв, какъвто е. Ето една от молитвите ми към Вишния Бог:
„Открий на сърцето ми Твоите тайни; яви на мене, грешния, скритата Си от векове Премъдрост; с Твоя Свети Дух просвети умните очи на сърцето ми, за да съзирам благия Ти промисъл за целия човешки род дори в най-ужасните събития на нашето време. Дай на душата ми сили за търпелива любов, понеже изнемогвам в тленната си плът, като виждам, и още повече като чувам за непоносимите изтезания по цялата земя над пленените ни събратя… Ти неведнъж си ми давал сигурност в окончателната победа на Твоята Светлина, но, виждаш, въпреки това съм изнурен в служението си”.
От младини живея в мъчително недоумение от разкриващата се пред мен картина. Но имаше и моменти на особено тържество, когато пределното безумие на всичко ми даваше увереността, че неизбежно съществува и друг „полюс” в битието на света – Премъдростта. Не можех да я постигна, но тя вливаше в душата ми надежда за преобразяването на творението, и молитва за целия свят се раждаше отново в сърцето ми, и незалязващата Светлина изцеляваше душата.
Когато принасяме на Бога молитва за хората, сърцето често усеща тяхното духовно или душевно състояние. Така духовникът може да преживява „съдбините” на другите: удовлетвореността и щастието в любовта, изнемогата в труда, страха от сполетелите ги беди, ужаса от отчаянието и прочее. Споменавайки пред Господа болните, той се навежда с духа си над одъра на милиони хора, всеки един миг изправени пред лицето на смъртта, преживяващи мъчителна агония. А когато насочи вниманието си към починалите, иереят естествено навлиза с ума си в отвъдния свят и става съпричастен или на спокойната преданост на душата на Бога, или на страха пред непознатото, което поразява въображението преди да настъпи самият миг на напускане на този свят. И ако, седейки край леглото само на един човек в предсмъртна агония, виждаме неща, потресаващо различни от представите ни за първозданния човек, то мисълта на духа ни за всички страдащи на земята превишава издръжливостта на психиката и на тялото ни. За свещеника и духовника това е изключително отговорен момент: какво да прави? Дали да затвори очи за всичко поради естествения за човека инстинкт за самосъхранение, или да продължи нататък? Ако не е преминал през подвига на дълбокото покаяние по дар свише, това „по-нататък” е недостъпно. Всъщност това означава да последваме Христос в Гетсиманската градина и на Голгота, за да преживеем заедно с Него и с Неговата сила трагедията на света като своя ЛИЧНА; да обгърнем с духа си отвъд времето и пространството със състрадателна любов целия човешки род, потънал в неразрешими конфликти. Сърцевината на всемирната трагедия е в това, че сме забравили и дори сме отхвърлили нашето изначално призвание. Всепогубващата страст на гордостта се преодолява единствено с всецяло покаяние: чрез него върху човека слиза благословението на Христовото смирение, което ни прави чеда на небесния Отец.
Не само телесно-душевният ни състав отказва да се включи в мироизкупителната молитва и жертва на Христовата любов. Духът също се страхува от това събитие, а умът няма сили да се изкачи „там” – на планината, надвишаваща духовно всички други планини – където Господ е предал духа Си в ръцете на Отца. „За човеците това е невъзможно, ала не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно[50]”. Изкачването „там” се извършва, без да имаме предварителна представа за това събитие. Душата сякаш естествено се издига в молитвата на покаяние за собствените си грехове, за собственото падение, което чрез това състояние съединява душата с изминалите векове на човешката история; това става изведнъж, неочаквано, непреднамерено. В напрегнатия плач за самата себе си душата по дара на Светия Дух битийно е въведена в същността на греха в неговите метафизични измерения: грехът е отпадане от блажения нетленен живот в Светлината, която изхожда от Лицето на Отца на всичко съществуващо. Това не е философско съзерцание, нито интелектуално богословстване. Това е ФАКТ на нашето битие: в падението на Адам човечеството е отхвърлило Бога. Това, което наистина е страшно, е че в слепотата си ние не виждаме своя грях. Неговата същност започва да ни се открива чрез вярата в Божествеността на Христос.
Иисус е казал: „Аз отивам, и ще Ме търсите, и в греха си ще умрете. Където Аз отивам, вие не можете да дойдете… вие сте от долните, Аз съм от горните; вие сте от тоя свят, Аз не съм от тоя свят. Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; наистина, ако не повярвате, че съм Аз (Този, Който ви е сътворил), ще умрете в греховете си. Тогава Му рекоха: кой си Ти? Иисус им отговори: Аз съм това, което ви и говоря отначало[51]”.
Така осъзнаваме, че нашият личен грях е грях на целия човешки род. И свещеническата молитва за прошка на греховете на света е покаяние за цялото човечество. Простете ми, че не намирам подходящ словесен израз на това, за което става дума. Всеки, който истински се кае за своите престъпления срещу любовта на Отца, от силата на Самия Бог се пренася в онази тайнствена сега за нас сфера. Аз съм един малък човек, но принадлежа на огромното тяло на човечеството и не мога да се изтръгна от него. Отначало живея греха си като единствено мой; но по-късно ми се открива, че това е абсолютно СЪЩИЯТ ГРЯХ, който е описан в Библията в книга Битие[52]. Аз съм нищожен, но онова, което става вътре в мене, съвсем не е нищожно; то не е нищожно и в очите на моя Създател. Той Самият е „понизил” Себе Си до пределно, непостижимо за нас „унижение”. Той е извършил това, макар по Своята същност да е безкрайно велик Бог; и то само за да ни спаси.
Години наред се опитвам да внуша на хората, които идват при мен, да възприемат постигащите ги изпитания не само в рамките на индивидуалното си съществуване, а и като откровение за това как живее и е живяло през изминалите хилядолетия цялото човечество. Всяко преживяване на радост или болка може да се превърне в ново познание, необходимо ни за нашето спасение. Когато живеем чрез себе си целия човешки род, цялата история на човечеството, разкъсваме омагьосания кръг на нашата „индивидуалност” и излизаме в просторите на „ипостасната” форма на битие; ставаме победители на смъртта и причастници на божествената безкрайност.
Този удивителен път е известен само на християните. В началото опитът на това излизане от тесния затвор на индивида може да ни се стори парадоксален: самите ние пребиваваме в съкрушително страдание – от къде да намерим духовни сили, за да обгърнем със състрадание милионите хора, които в същия момент страдат като нас, а може би и повече? Ако изпитваме радост, това е малко по-достъпно за нас, но когато не сме в състояние да се справим със своята болка, то състраданието към мнозина само ще засили и без това непоносимото ни мъчение. И все пак, опитайте да постъпите така и ще видите, че в дълбокия плач на молитвата за цялото страдащо човечество ще се появи енергия от друг порядък, която не е от този свят. Този нов вид съ-страдание, което слиза върху нас свише, се различава от предишното страдание, което ни затваря в себе си: то не ни убива, а ни животвори. Хоризонтите на личния ни живот безкрайно се разширяват и много думи от Евангелието и посланията стават разбираеми, сякаш са написани за самите нас… Нещо повече: те се превръщат в наше слово. Ето един пример: „Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност[53]”. Или: „…Имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисус, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божи[54]”. Когато се отваряме за още по-голямо страдание в духа, ние по този начин преодоляваме индивидуалните си изпитания. Така ще бъде особено накрая: смъртта ще победи смъртта и силата на Възкресението ще възтържествува.
На всички нас ни е необходимо да се молим много, за да може чрез горещата и дългогодишна молитва, особено чрез покайната молитва, да преобразим нашата паднала природа така, че тя да стане способна да усвои открилата ни се Безначална Истина. И това да стане преди да напуснем този свят. Христос, Който ни е явил в нашата плът тази Истина, ни привлича към Себе Си и ни призовава да Го последваме. Нашето вечно пребиваване с Него в непоклатимото Царство зависи от отговора ни на този призив. Безкрайното величие на задачата, която стои пред нас, вдъхва страх в сърцето и ума. Страх от любов, защото може да се окажем напълно недостойни за Бога. Страх от болезнения подвиг, защото царството небесно се превзема със сила[55]. Тази битка е неописуема. Над човека, по-беден от злата гордост или низките страсти, виси заплахата от „външната тъмнина[56]”. И от друга страна: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол. Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите[57]”.
Предстои ни гигантска битка. Но това е особена, свята битка, съвсем различна от братоубийствените войни, които изпълват историята на нашия свят от момента на първото убийство на Авел от неговия брат Каин. Общият за всички ни и единствен истински враг е нашата смъртност. Трябва до болка да се борим със смъртта, която живее в нас, започвайки от самите себе си. Евангелието на Господ принадлежи на друг, по-висш, надмирен план: нищо в него „не е човешко, нито е от човек[58]”. Престъпление е да се принизяват неговите вечни измерения, защото тогава то ще загуби силата си да привлича хората, а дори и смисъла си. Христовите заповеди: „обичайте враговете си” и „бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец[59]” – надвишават ума и силите ни. Но Христос ни е явил това съвършенство в нашата плът: „Той е победил света”. Следователно и на нас може да ни бъде дадена тази победа, ако ние сме с Него. Христос казва за Своето слово, че е семе: „семето е словото Божие[60]. Нека това слово да пребъдва в нас като семе не от този свят. След смъртта, когато попадне в сродни на него условия, то ще принесе нетленен плод.
(Към седма част За Иисусовата молитва)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 