Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната единадесета глава)

Глава 12

ПЛОДОВЕТЕ НА ИСТИНСКАТА МОЛИТВА

Кръстен веднъж в името на Св. Троица, всеки истински вярващ става по благодат обител на Свeтия Дух и по дълг – Божи служител. Това прекрасно изразява св. апостол Петър, като пише на повярвалите в Христа: ”Съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, за да принесете духовни жертви” (1 Петр. 2:5). Свещенослужители на Живия Бог и тайноизвършители в тесния смисъл на думата са само пастирите. Но в широк смисъл на думата всеки християнин трябва да бъде Божи служител, тоест Божи угодник, и като такъв да принася Богу духовни жертви в храма на сърцето си. Така разбира общото ”свещенство” и св. апостол Павел, като пише: ”Моля ви, братя, да представите телата си в жертва жива, свята и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение” (Римляни 12:1). ”Вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас” (1 Коринтяни 3:16). Духовните жертви пък, които трябва да принасяме в сърцето си, са постоянните и благоговейни молитви.

Като подхваща тези високи мисли на първовърховните Христови апостоли, св. Ефрем Сирин съветва всеки повярвал така: „Бъди храм и свещеник на Бога! Служи Богу в твоя храм, както Той за тебе е станал и Иерей, и Жертва – Агнец на заколение. Така и ти бъди за Него и храм, и свещеник, и жертва. И понеже твоят дух е храм, не допускай в него никаква нечистота[1]!“

Християнинът е длъжен постоянно да бди над душата си и да не се осквернява от никакъв грях. Не е нужно за него да бъде непрестанно в църква, за да се моли. Като носи храма Божи в себе си, той може и трябва често да излиза мислено от суетния шум на ежедневието в тишината на молитвеното уединение и да затваря ума в скришната стаичка на сърцето си (срв. Матей 6:6) за благоговеен разговор с Бога. И неговата молитва ще бъде чута от Духа Божи, Който живее в него.

Както църквата, това светилище Божие, дето Бог обича да обитава, не бива да се превръща от дом за молитва в разбойнически вертеп (Матей 21:13) и от място за духовно обогатяване – в място за земна търговия, така и душата, тази обител на Светия Дух, не бива да се превръща от кът Божи в търговски дом за позорно обменяне на небесните ценности срещу греховни земни облаги. Превърне ли се в такъв дом, тя ще стане същински разбойнически вертеп, тъмно обиталище на демони и котило на гибелни пороци. Такива са душите на онези християни, които живеят нехайно и пускат в душите си духовните разбойници – демоните, ограбващи душата от всичко свято. Онзи, който е отворил вратата на сърцето си за бесовете, трябва много да се съкрушава и кае и да престане да изпълнява техните пагубни внушения. Той трябва усърдно да се моли на Христа да дойде при него и с камшика на Своя праведен гняв да изгони от сърцето му насъбралите се там демони и всичко греховно и небогоугодно.

Когато сърцето се очисти, то пак може да стане храм на Светия Дух и да преживее чудесата на Богообщението, за което св. Ефрем Сирин пише възхитителни неща: ”Дивно, непостижимо за горните Сили и неизказано за долните обитатели е това! Недостъпният за човешкия ум влиза в сърцето и обитава в него!Скритият от огнезрачните ангели се открива в сърцето. Земята не може да понесе Неговите стъпки, а чистото сърце Го носи в себе си! Небето е малко за Неговата длан, а сърцето е Негово жилище! Цялата твар не може да Го вмести в своите предели, но малкото сърце Го помества в себе си! Бог си избира мъничко местенце в човека за Свое жилище! И човекът става храм Божи, в които пребъдва Бог! Душата е Негов храм а сърцето – свят жертвеник, където се принасят хвалебни жертви и славословия! Свещеник пък става умът, който стои и свещенодейства там[2]”.

Непостижимо велики са плодовете на молитвата в такава душа, която се старае да бъде истински храм на Живия Бог!

1.Първият плод е очистването на душата от грехове. Ние сме излезли непорочни като ангели от купела на Кръщението, но впоследствие се огрешаваме и постепенно се отдалечаваме от Бога. Покайната молитва, особено при св. тайнство Изповед, пак ни доближав по Него. С помощта на сълзите, с помощта на покайните въздишки, а най-вече с помощта на дълбокото вътрешно съкрушение за извършените грехове, човек може да умилостиви Бога и да измоли Той да възстанови загубената чистота на сърцето. Заради покаянието и самоукорението, заради самоунижението и самооплакването пред изповедника, заради потъпкването на гордостта, която ни е отделила от Бога и сближила с бесовете, заради смирението и съкрушението човек получава Божията благодат. Тя е, която очиства душата от грехове. Колкото сълзи и да проливаме, те няма да ни умият, ако не се смили Бог над нас и ако Сам не ни очисти!

Св. пророк Давид много плакал пред Бога за греховете си (Псалом 6:7; Псалом 101:10). Но той не се е надявал никак на сълзите си, а всичкото си упование възлагал на Божието милосърдие. Той се молел така: ”Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми!… Поръси ме с исоп, и ще бъда чист! Умий ме, и ще бъда по-бял от сняг!… Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония! Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене!… Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди!“ (Псалом 50:1-14).

Както се вижда от тези покайни вопли, човекът само се кае, но истинският Възродител, Очистител и Спасител на човешката душа е Бог. Той е, Който умива, помилва, изглажда беззаконията и обновява душата! Той е Всесилният Създател и Възобновител на разрушения човешки храм. Единствен Той може да направи чудото – сторените грехове да изчезнат безследно и да станат като че не са сторени! А тъкмо това Той прави над искрено каещите се постоянно, всеки ден, всеки час и особено при св. тайнство Изповед.

Всяка покайна молитва, казана искрено и от все сърце, умилостивява Бога, всяка покайна сълза предизвиква Божията любов. При покаяние от наша страна Всемилостивият ни се притичва на помощ и ни примирява със Себе Си. Толкова велико нещо е прощаването на греховете, че псалмопевецът направо се удивлява на това благодатно явление и ублажава всеки, който го преживее (виж Псалом 31:1). Потресен от действеността на по каянието, той сам усърдно се ползва от него, ревностно се кае и получава прошка. След това, безкрайно признателен, той съчинява благодарствени псалми, в които говори на Господа: ”Aз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си. Аз казах: ”Ще изповядам Господу моите престъпления”, и Ти сне от мене вината на греха ми” (Псалом 31:5). Тъй неговата покайна тъга се превръща в благодарствено ликуване (Псалом 29:12). Същото, което е ставало с него, може да стане и с нас, стига да се каем от сърце и да се молим с дълбоко съкрушение.

2.Друг важен плод на молитвата, особено ако тя се върши с постоянство и усърдие, е добиването на необикновено топло, благодатно чувство към Бога, Благодетеля на нашите души. Под влияние на покайната молитва сърцето, доскоро надменно, се смалява пред Божието величие; доскоро самонадеяно, то получава съкрушение и умиление; доскоро дръзко, то се изпълва със страх Божи и започва да внимава над себе си, над всяка своя дума, поглед, жест и постъпка. Под влияние на тази промяна човек все по-съсредоточено се моли и все повече бива овладяван от благоговеен трепет, съкрушение и внимание.

Епископ Игнатий Брянчанинов пише: „Първоначалните плодове на молитвата се заключават във вниманието и умилението. Тези плодове се явяват преди всички други от всяка правилно извършвана молитва… От вниманието се ражда умилението, а от умилението се удвоява вниманието. Те доставят на молитвата дълбочина, оживотворявайки постепенно сърцето. Те отстра- няват разсеяността и мечтателността[3]“.

Същото казва и епископ Теофан: ”Плодът на молитвата е съсредоточаване на вниманието в сърцето и топлота. Това е естествено действие. Всеки може да го достигне. Но за да върви успешно това занятие, трябва всеки път, когато се пристъпва към молитва, да се оставя всичко странично, да бъде сърцето свободно от абсолютно всичко земно, така че да не стърчи над вниманието нищо друго – ни лице, ни дело, ни вещ. В това време (на молитва – ск. м.) всичко това трябва да се прогони[4]”.

Такава съсредоточена, сърдечна и внимателна молитва, бидейки във възможностите на човека, може да му подготви почвата да стигне от началната и първа степен на молитвата до втората, висшата ѝ степен. Първата степен е по силите на човека. Всеки е в състояние чрез напрежение на волята си да се моли повече или по-малко съсредоточено, да се бори с немощите си и да съгрява сърцето си. Благодатта несъмнено и тук помага, без обаче да издава своето присъствие. ”Във втория период Божията благодат изявява осезателно своето присъствие и действие, като съединява ума със сърцето и дава възможност да се моли човек без мечтания, без разсейване, със сърдечен плач и топлота, при което греховните помисли загубват своята насилствена власт над ума[5]”. Тогава човек се освобождава от тежките вериги на земните привързаности и лети с неутолима жажда към горния свят, дето му се откриват дивни тайни и дето той намира онова, за което е копнеело сърцето му.

Св. Симеон Нови Богослов разказва за един млад човек, под чийто образ той вероятно описва сам себе си, който в кратко време се издигнал от първата до втората степен на молитвата. ”В Константинопол – пише той – живееше един двадесетгодишен юноша на име Георги. Той беше красавец, в походката му и маниерите му имаше нещо показно. Поради това някои, които гледаха само на външността, правеха за него разни недобри предположения. Той се запозна с един монах, човек свят по живот, и като му разкри сърцето си, каза му, че силно жадува да спаси душата си. Праведният старец го поучи както трябва, определи му неголямо молитвено правило за изпълнение и му даде книгата на св. Марк Подвижник, дето се пише за духовния закон.Младежът взе тази книжка с такава любов и благоговение, като че му бе пратена от Самия Бог… Четеше я с голямо усърдие и внимание и като я прочете цялата, получи голяма полза от съдържащите се в нея мисли. Измежду всички тях три най-дълбоко се запечатаха в сърцето му: първата – ”Щом желаеш лекарство, ето го: грижи се твоята съвест да бъде чиста; каквото тя ти казва, това прави и ще имаш полза“ (глава 69). Втората – „Който очаква да получи благодатта на Светия Дух, преди да е изпълнил Божиите заповеди, прилича на роб, купен за пари, който очаква да му дадат свобода в същия момент, в който са го купили и още се разплащат за него” (Глава 64). Третата – ”Който се моли само с уста и няма още духовна разсъдителност, е подобен на слепеца, който викал: ”Сине Давидов, помилуй ме!“ (Марк 10:47-48). А получилият духовна разсъдителност прилича на онзи слепец, който, щом прогледнал и видял Господа, Го нарекъл не Син Давидов, а Го изповядал като Син Божи (Иоан 9:35-38) (глава 13-14).

Тези три мисли много се по нравиха на младежа и той повярва, че чрез пазене на съвестта си, както внушава първата мисъл, той ще получи изцеление на душевните си немощи; чрез изпълняване на заповедите (Божии), както учи втората мисъл, ще достигне до благодатта на Свeтия Дух; и чрез нея, както обещава третата мисъл, ще прогледне духовно и ще види неизказаната красота на Господа. Пламнал от любов към тази красота, макар още да не я беше видял, той силно зажадува с надежда, че ще дойде ден да я види.

При това той нищо особено не вършеше освен туй, че всяка вечер без пропускане изпълняваше онова малко молитвено правило, което му беше определил старецът и никога не си лягаше да заспи, преди да го изпълни.

След време съвестта почна да му внушава: Направи още няколко поклона, прочети още някой друг псалом и казвай колкото можеш по-често: ”Господи, Иисусе Христе, помилвай ме!” Той охотно послуша съвестта си. Каквото тя му внушаваше, той изпълняваше така, както че Сам Бог му заповядваше това. И нито веднъж не си легна в такова състояние, че съвестта да го укорява: защо не направи това или онова? Така той слушаше всякога съвестта си… А тя всеки ден прибавяше все повече и повече към обичайното му правило, така че не след много време вечерната му молитва доби размерите на голямо последование.

Денем той се намираше в дворците на един велможа защото му бе възложено да се грижи за всичко необходимо за людете, живеещи в него. А вечер се прибираше у дома си, дето никой не го знаеше с какво се занимава. Там той проливаше обилни сълзи от очите си, правеше много поклони, падаше по лице на земята…, четеше молитви към Пресвета Богородица със сърдечна болка, с въздишки и сълзи. А като се обръщаше към Христа Господа, падаше пред Неговите пречисти нозе и Го умоляваше да се смили над Него, както някога над слепия, и да му даде да прогледне с духовните си очи. Понеже всяка вечер молитвата му се удължаваше, накрая той почна да прекарва в молитва до среднощ. През цялото време на молитвата той не си позволяваше ни леност, ни нерадение, нито отпускане на членовете на тялото си, нито обръщане очите си настрани или нагоре, за да погледне към нещо, но стоеше така неподвижно, като че беше някакъв стълб или безтелесно същество.

Веднъж, когато той стоеше по този начин на молитва и казваше повече вътрешно, отколкото с уста: ”Боже, бъди милостив към мене грешния!” – внезапно слезе отгоре над него пресветло Божествено сияние и изпълни цялото пространство. Тогава юношата забрави, че се намира в стаята си и че над него има покрив, защото във всички посоки той виждаше само светлина. Той не знаеше даже дали с нозете си стои на земята и за нищо светско не мислеше, но целият беше потънал в тази Божествена светлина и му се струваше, че той сам е станал светлина. Той забрави в този момент целия свят и се изпълни със сълзи и неизказана радост. После умът му се издигна към небето и там той видя друга светлина, още по-силна от онази, която беше около него. И за негово изумление, видя му се, че на края на онази светлина стои светият и равноангелен старец, който му беше дал заедно с онази негова заповед за молитвата и книжката на св. Марк Подвижник.

Когато видението свърши и младият човек дойде на себе си, той целият трептеше от радост и изумление и плачеше с умилни сълзи, а сърцето му бе изпълнено с голяма сладост. Накрая той легна да спи. Но веднага петел пропя и показа с това, че е минало полунощ. След малко удариха камбаните за църква. Юношата стана, за да прочете, според обичая си, последованието на утренята. Така той прекара съвсем без сън тази нощ – и на ум не му минаваше за сън[6]“.

Като описва този случай, св. Симеон Нови Богослов казва, че благочестивият юноша, живеещ сред света и изпълняващ длъжност домакин и домоуправител, нищо особено не вършел в духовния си живот: нито изнурително постел, нито спял на гола земя, нито носел власеница, нито живеел далеч от света, както правят монасите, а само с душата си се бил отделил от този свят и от греховните му порядки, скъсал с греховете си, каел се горещо за тях и с топла, сърдечна и проста вяра, с непоклатна надежда и с детска любов към Бога изпълнявал възложеното му малко молитвено правило, като се стараел в живота си да въплъти трите основоположни мисли от книгата на св. Марк Подвижник. Заради искреността му в молитвените занимания и за чистотата на съвестта му Бог благоволил да го издигне от първата на втората степен на молитвата, дето се вкусва обилната благодат на Светия Дух. Последната с такава сила го осенила, че той се удостоил да види отвъдната светлина, която мнозина желаят да видят, но само малцина я съзерцават. С това повествование св. Симеон Нови Богослов иска да ни покаже, че човек може и в света, а не само в манастирско уединение, да благоугажда на Бога и да постига най-възвишени плодове на молитвата, стига само да има пълна вяра, дълбоко смирение и винаги искрено покаяние.

Тук трябва да направим някои важни разяснения. „Молитвата от първата степен се нарича трудова, покайна, а молитвата от втората, висшата степен – благодатна и самодвижна, като си остава заедно с това и покайна, каквато тя трябва да бъде всякога. Светите отци приканват всички християни да се упражняват усърдно в първата степен на молитвата и да преуспяват в нея. Те обаче строго забраняват… преждевременно „политване“ и издигане с ума си до сферите на благодатната молитва, когато тази молитва не е дадена от Бога[7]”.

Някои християни, като четат за великите молитвени постижения на светците, възмечтават и те да стигнат до тяхната висота. И понеже примамката е много силна а духовната просветеност – много слаба, случват се на тази почва често пъти опасни отклонения от правия път, стигащи до катастрофи. Затова трябва да предупредим загрижените за своето спасение вярващи да не се увличат в сляпо подражание на светците и да не си въобразяват, че могат да получат с усилия на волята си благодатна, самодвижна молитва. Всеки трябва да запомни, че последната никога не е била и не може да бъде човешко постижение, а всякога е била и всякога ще бъде Божие благоволение!

Знаменитият Оптински старец Макарий пише за онези, които тщеславно се домогват до високи молитвени дарования и безразсъдно търсят чудесни видения, че те неминуемо ще паднат в една от двете опасни крайности – или ще бъдат уловени във вражеска прелест чрез лъжливи преживявания и измамни мечтания, или ако не достигнат никакъв успех, ще се разочароват от молитвата. Той продължава ценните си размисли със следните мъдри думи: ”Светите и Богоносни отци са писали за великите духовни дарования не за да накарат всеки безразсъдно да се стреми към получаването им, но с цел щото ония, които ги нямат, слушайки за такива високи дарования и откровения, получавани от достойните, да осъзнават своята дълбока немощ и крайна негодност и така неволно да стигнат до смирението, което повече от всички подвизи и добродетели е нужно за търсещите спасение[8]”.

В този дух св. Иоан Лествичник пише: ”Както бедните, като гледат царските съкровища чрез това още повече осъзнават своята бедност, така и душата, като чете за великите подвизи на светите отци, още повече се смирява в мислите си[9]”. Той мъдро наставлява: ”Да се удивляваш на трудовете на светците е похвално, да имаш ревност е спасително, но да желаеш изведнъж да станеш подражател на техния живот е безразсъдно и невъзможно[10]”. Безразсъдството тук се състои в гордото себенадценяване. Предпазвайки от последното, св. Иоан Лествичник пише: ”Който е познал себе си, не може да бъде подведен (от демоните) да се залови за нещо, което надминава неговите сили, защото той върви твърдо по блажената пътека на смирението[11]”.

Същото учи и св. Исаак Сирин: ”Ако кажеш, че някои отци са писали върху това – що е духовна чистота, що е духовно здраве, що е безстрастие, що е съзерцание, – те са писали върху това не за да ни поощрят към преждевременно домогване до всичко това… Всички, които са имали такива нездрави намерения, са намирали гордостта и падението. Ние трябва да внесем порядък в сърцето си чрез дела на покаяние и чрез богоугоден живот. А Божиите дарове ще дойдат сами по себе си, ако мястото в сърцето бъде чисто и неосквернено. Светата Църква не одобрява да търсим преждевременно високи Божии дарования, защото онези, които получават това, всъщност стигат до гордост и падение. Това не е признак, че човек обича Бога, а духовна болест[12]”.

В друго слово св. Исаак пише за двете степени на духовния живот – за деятелната, необходима за всички, и съзерцателната, до която малцина достигат. „Всеки човек, който преди да е минал съвършеното обучение в първата степен, иска да премине към втората, привличан от нейната сладост – да не кажа, от своята леност, подлежи на Божия гняв, задето без да е умъртвил предварително земните си членове, сиреч пороците (Колосяни 3:5), тоест без да е излекувал немощите на мислите си с търпеливо упражняване в понасяне на кръстното унижение, е дръзнал в ума си да мечтае за кръстната слава[13]“.

Който иска радости без труд, е ленивец в подвига, себеугодник, а не Божи угодник. Такъв лесно изпада в прелест и самоизмама. ”Главният признак на (духовната) прелест се състои в това, че човек взима лъжливите усещания на радост и вражеските утехи за благодатни и смята лъжливата светлина за истинска. За да се избегне вредата, светите отци съветват при подобни случаи да се пита някой сведущ, който може да даде отговор не само от Божественото Писание, но и от своя собствен просветен благодатен опит. Ако пък не се намери такъв старец, по-добре е човек да не приеме свръхестественото усещане на радост, а да прибегне със смирение към Бога и с чисто сърце да се сметне недостоен за такова отличие и видение[14]”.

”Божията благодат – пише епископ Игнатий Брянчанинов, – сама по себе си, във време, което тя знае, по свое благоволение превежда труженика на молитвата от първия вид молитва към втория. Ако Богу е угодно да остави подвижника в първоначалната покайна молитва, нека той остава в нея и да не търси по-висше състояние, да не го търси, а да бъде убеден твърдо, че то не се достига с човешки усилия, но се дава от Бога. Пребъдването в покаяние е залог за спасението. Нека бъдем доволни в това състояние. Да не търсим висши молитвени дарования. Такова търсене е сигурен признак на гордост и самомнение; това пък… води не към преуспяване, а към спъване и погибел[15]”.

Ние трябва следователно да се стремим към истинска покайно-сърдечна молитва в първата ѝ степен; трябва да се борим усилено с греховните си наклонности, трябва след всяко падане пак да ставаме и да продължаваме да молим Бога да ни укрепява и Божията благодат, невидимо действаща, няма да ни остави да погинем.

Нека помним, че според светите отци, извънредно малко са тези, които се удостояват от Бога със съвършена, благодатна и зрителна молитва. Св. Исаак Сирин смята, че от десетки хиляди люде само един се издига на това духовно стъпало[16]. За нас е достатъчно, ако напредваме в трудовата молитва, ако я изпълняваме с внимание, със сърдечно умиление и благоговение и ако я усъвършенстваме чрез надлежна борба със страстите си. Не бива да съжаляваме, ако не сме удостоени със съвършена, чисто духовна молитва. И трудовата молитва е достатъчна за спасението, стига да се извършва по посочените вече правила. Ние няма да отговаряме пред Бога, че не сме достигнали до най-високата благодатна и самодвижна молитва, но ще отговаряме, ако не сме изпълнявали трудовата молитва, задължителна за всички[17].

Който добросъвестно се подвизава в трудовата молитва, няма да остане невъзнаграден от Бога. Мнозина ревнители на молитвата са умирали, а и днес умират, без да се издигнат приживе до втората ѝ степен. Но Бог не ги оставя. За тяхното усърдие в трудовата молитва Той е давал, а и сега ”дава в часа на смъртта или след смъртта, да почне да действа в тях зрителната (съвършената) молитва, с която те като огнен пламък минават въздушните митарства, по думите на св. Исихий. Те получават своята награда с онези светии, които според Апостола, като не са приели тук обещанията, цял живот са се трудили с надежда[18]”.

3.Третият плод на истинската молитва е побеждаването чрез нея на човешките страсти, каквито са гневът, злобата, блудът, завистта, омразата, леността, привързаността към земните неща, егоизъмът, сребролюбието, коравосърдечието, гордостта и прочее. Всички тези страсти почват постепенно да губят силата си, когато човек постоянно влиза в общение с Всесветия Бог и получава чрез молитвата от Него небесна благодат. Но победата над страстите не се постига изведнъж. Пътят към нея е труден. По Божи Промисъл, човек трябва да мине през много скърби и изкушения, болести и страдания, унижения и щети, преследвания и борби, пот и сълзи. Остане ли верен на Бога, претърпи ли всичко, кае ли се постоянно, моли ли се усърдно, той ще получи подкрепа в борбата си за постигане на безстрастие. Претърпените скърби ще донесат радост. Болестите ще излекуват греховната душа. Външните врагове ще прогонят вътрешните. Униженията ще се превърнат в слава. Потта и сълзите ще принесат сладкия плод на праведността.

Само едно се иска от християнина – безропотно и смирено понасяне на всички изпитания и неотслабваща вяра в Бога, Който работи непрекъснато над спасението на душите ни, като ту Сам ни наказва, воден от любов към нас (Евреи 12:6), ту допуска лоши хора да ни пакостят, за да придобиваме чрез тях добродетелна устойчивост. В тези случаи християнинът трябва да помни заветните думи на св. апостол Павел: ”Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност” (Евреи 12:11).

По този начин молещият се, неусетно за самия себе си, се развива духовно и чрез понесените страдания става обективно все по-праведен при субективно растящото му чувство за лична негодност и голяма греховност. Това субективно чувство, внушавано и поощрявано от Бога, пази обективните духовни придобивки от развала.

Св. Антоний Велики казвал: ”Сам Господ така ни ръководи вътрешно, че скрива от нас нашата добродетелност, за да ни държи в смирени чувства. Ако мелничарят не затваря очите на добичето, което върти колелото, работата няма да върви. Главата на добичето би се замаяла, то би паднало и не би могло да работи. Така и ние, по Божи Промисъл, получаваме някакво замъгляване на духовните си очи, за да не виждаме своите добри дела, да не се тщеславим с тях и в гордостта си да не загубим плода на своите трудове. Това става, когато ние биваме предоставяни на нечистите мисли да ни нападат, при което ние не можем да не се самоосъждаме. А в такова положение не ни е възможно да мислим за някаква наша добродетелност. Така нашето малко добро бива потулено и не се вижда поради нашите нечисти помисли[19]”.

Ако човек продължава да се труди на полето на добродетелта с постоянна молитва и със съзнанието, че е много грешен, неусетно много страсти ще изкорени от сърцето си. Смирената покайна молитва ще продължава благодатното си лечебно действие над постоянно беседващата с Бога душа. Независимо от постигането на все по-голяма свобода от страстите и на все по-голяма духовност, молещият се, без да съзнава ясно това, добива високо достойнство от самото си заставане пред Небесния Цар, за да беседва с Него. Той бива допуснат до Онзи, пред Когото благоговеят и ангелите! Той може да е грешен. Но щом се кае, той става мил на Бога и бива изслушван с внимание и обич. Неописуема е честта, с която ни удостоява Бог, когато ни доближава до Себе си във време на молитва. Св. Иоан Златоуст казва: ”Царят, облечен в багреница, не е толкова блестящ, колкото молещият се, облечен в украсата на беседата с Бога. Както онзи, който в присъствие на военачалници и велможи… се приближава до царя и насаме беседва с него, с това привлича върху себе си погледите на всички и от това става още по-достоен за почит – така точно бива и с молещия се. Помисли колко важно дело е това – в присъствието на ангелите, архангелите, серафимите, херувимите и всички останали небесни сили един прост човек да пристъпва с голямо дръзновение и да беседва с Царя на тези сили! С каква друга чест може да се сравни това! Но не само чест, молитвата ни доставя и най-голяма полза, и то още преди да сме получили онова, което просим. Щом само издигне някой ръце към небето и призовава Бога, той се откъсва от човешките суетни дела и с мисълта си се обръща към бъдещия живот, представя си небесните блага и във време на молитва не мисли за тукашния живот, ако се моли както трябва. Възпламени ли се в него гняв, бързо се укротява; възгори ли се похот, тя утихва; започне ли да го мъчи завист, тя се прогонва твърде лесно. В душата на молещия се произлиза същото, което става, по думите на Пророка, в природата при изгрева на слънцето. А какво казва той? – „Ти простираш тъмата, и става нощ; през нея ходят всички горски зверове, лъвовете реват за плячка и искат от Бога храна за себе си. Изгрява слънцето, (и) те се събират и лягат в своите леговища” (Псалом 103:20-22). Както при появата на слънчевите лъчи всички зверове се обръщат в бягство и се крият в своите дупки, точно така, щом засияе молитвата…, нашият ум се просветлява, а всички безумни и зверски страсти се прогонват, обръщат се в бягство и се скриват в своите убежища, стига само ние да се молим усърдно, с напрегната душа и с бодър ум[20].”

Тези дивни разсъждения на Златоустия проповедник за силата на молитвата да укротява страстите напомнят следното образно сравнение на св. Иоан Колов: „Аз приличам на човек, който седи под високо дърво и вижда, че към него се приближават много зверове и змии. Ако той не може да се бори с тях, покатерва се на дървото и се спасява. Така и аз, като седя безмълвно в килията си, виждам изкусителните мисли как се надигат срещу мене. Понеже не мога да им се противопоставям, аз прибягвам към Бога с молитва и се спасявам[21]“.

Постоянно извършваната молитва сближава, сродява и съединява човека с Господ Иисус Христос. Това довежда до постоянно молитвено помнене на Бога. То пък става като че страж на нашия вътрешен живот, на нашите мисли и чувства, страж, който не позволява щото нещо нечисто и недостойно да влезе в нашата душа. Приучавано да бъде винаги с Господа, вниманието ни помага да преодоляваме блуждаенето и разсеяността на мислите, очиства ума от натрапчивите празни помисли, пази сърцето от нечисти движения, очиства ума, внедрява в нас чистота и благочиние на мислите и чувствата, укрепява вярата и молитвата. Това вътрешно състояние на душата се отразява на всички външни действия на човека, на неговите думи и на постъпките му[22]. А това са високи плодове, раждани от молитвеното усърдие.

4.Четвъртият плод на истинската молитва е прогонването на бесовете, които нахално и непрестанно ни нападат. – Всяко наше духовно разпускане им дава възможност да ни връхлитат. Всяко наше духовно задрямване ги улеснява да ни изкушават. А всяко наше искрено молитвено пламване ги прогонва. Всяко наше смирено обръщане към Бога разстройва пъклените им планове.

Св. Пимен Велики обяснява тези духовни явления много картинно така: ”Докато котелът ври над горящия под него огън, дотогава не смее да се доближи до него ни муха, ни каквото и да е пълзящо животно. Но когато котелът изстине, тогава свободно кацват на него всички насекоми. Така става и с човека. Докато той пребъдва в духовен труд, врагът не намира възможност да го победи[23]”.

Други свети отци са употребявали следното сравнение: Представете си, че крадци нощем обикалят един дом и искат да влязат в него, за да го ограбят. Изведнъж обаче те чуват, че там вътре някой говори. Ядосани, те не се решават да влязат и се отдалечават. Така и бесовете тайно се доближават до душата, за да я ограбят. Ако чуят обаче, че там се говори с Бога, че там се шепне непрестанно някоя малка молитвичка, например Иисусовата, – те ще пообиколят, ще почакат, но не ще посмеят да влязат и ще си отидат[24]”.

Св. Иоан Лествичник прави извод за великата полза от молитвата по препятствията, които бесовете измислят, за да пречат на молещите се, и казва: ”За ползата от молитвата ще съдим по онези спънки, които ни правят бесовете във време на църковните служби, а за нейния плод – по победата над нашите врагове[25]”.

В поясненията към тази мисъл на св. Иоан Лествичник четем: ”Ползата от молитвата можем да разберем от препятствията, които ни поставят бесовете в часа на богослужението… с цел да не допуснат да се съсредоточим пред лицето на Бога-Съдия, да не викаме за помощ против тях и да не ги надвиваме, поразяваме и мъчим с нашата молитва. Ако молитвата не беше угодна на Бога и полезна за нас, бесовете не биха се толкова старали да затрудняват отиването ни в църква и да ни пречат да се молим там както подобава, разсейвайки ни външно чрез очите и слуха, а вътрешно – чрез възбуждане на разни помисли. Плода пък на молитвата можем да познаем от любовта, която Бог проявява към нас, като ни изпълва с радост, когато Му се молим от все сърце, и като ни ощастливява с победа над враговете. Със силата на молитвата биват поразявани нашите врагове – демоните, и те бягат от нас заедно със своите изчадия – страстните и порочни мисли. Като вижда такова Божие покровителство, такава Божия благодат и сила, действаща в нас чрез молитвата, душата се радва, а враговете скърбят и се мъчат, както казва св цар Давид: ”По това ще узная, че Ти благоволиш към мене, ако моят враг не възтържествува над мене” (Псалом 40:12). Това значи: От това, че Ти не си ме оставил, Господи, в часа на моята молитвена борба и не си дал на моя враг да ме победи и да злорадства над мене, както би му се искало, – от това аз узнавам, че Ти ме обичаш, охраняваш и пазиш като Твой раб и приятел[26]!”

5.Пети плод на истинската молитва е спасението не само на онзи, който се моли, но изпросване милост и за податливите на изправление грешници, и за отделни страни, и за целия свят. Според светите отци, благодарение на искрените молитви на отделни праведници, Бог държи все още този порочен свят и не го предава на разрушение, каквото той заслужава поради многото грехове и беззакония, вършени ежедневно в него[27]. Ако не бяха усърдните молитви на мнозина скрити Божии угодници, ние, грешните, не бихме могли да живеем, да се радваме и да се ползваме от Божиите милости, изливани така щедро над нас!

Нека тук си припомним случая с великия старозаветен праведник Авраам и неговата молитва за Содом и Гомор! Това били крайно разложени в нравствено отношение градове. От малък до голям всички там вършели беззакония и се надпреварвали в зло. Бог открил на Авраам, че заради тежките им провинения възнамерява да ги погуби. Пламнало от жал сърцето на Божия угодник и той решил да се застъпи за тези градове, толкова повече, че там живеел и неговият братов син праведният Лот. Авраам се помолил на Господа така: ”Нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно… В тоя град може би има петдесет праведника… Не може да бъде, Ти да постъпиш тъй… Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?” (Битие 18:23-25). Господ рекъл: ”Ако намеря в Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля целия град и всичкото това място”. Окуражен, Авраам казал: ”Ето, реших се да говоря на Господа аз, който съм прах и пепел. Може би, до петдесетех праведника да не достигнат пет“. Господ отговорил, че няма да погуби града, ако се намерят там четиридесет и пет праведника. Авраам намалил числото на четиридесет и получил уверение, че и заради четиридесетте Бог ще пощади всички. Като преценявал, че там няма и четиридесет праведни души, Авраам продължил да намалява числото на тридесет, после на двадесет и дори на десет. Бог казал, че и заради десет праведници не би погубил градовете. Ала уви! И десет праведни люде не се намерили в тези селения на порочността. И все пак, заради молитвата на Авраам, Бог не погубвал градовете, докато праведният Лот бил там. Преди да прати огън и жупел над Содом и Гомор, Бог си спомнил за Авраам, за неговата усърдна молитва, извел Лот изсред нечестивците и чак тогава съсипал градовете на нечестието (Битие 19:29).

Знаменателен е изразът на словото Божие: „Спомни си Бог за Авраама и изпрати Лота изсред съсипните“ (Битие 19:29). Така молитвата на Авраам не била забравена и пренебрегната от Бога в този страшен час на възмездието. Тя дала своите плодове. Разбира се, за да прояви милост, Бог не се нуждае от ходатайствата на молещите се праведници. Но като премъдър Небесен Баща, Той предоставя на добрите Си земни синове да проявяват и те милосърдие, грижа, добротворство, което благотворно се отразява и на тях самите, и на онези, за които те се молят.

В своите ”Летописи”, като говори за Божието наказание над Содом и Гомор, св. Димитрий Ростовски пише: „Полезни са праведниците за мястото, дето живеят, полезни са двояко: първо – с живота и поуките си и второ – с молитвите си. Те много помагат със застъпничеството си на онези, с които живеят, понеже ги запазват от беди и злини, които Божият гняв праща или допуска върху хората, които грешат и прогневяват Бога… Св. Иоан Златоуст е нарекъл праведните мъже стълбове на отечеството, а св. Амвросий ги оприличава на крепостни стени. Както стълбовете крепят зданието и както каменните стени защитават града и го правят силен, така и праведниците укрепяват и ограждат своето отечество и страна, дето се намират, като умилостивяват разгневения Бог и ги защищават от надигащите се наказания… Бог поискал да погуби в пустинята целия изведен от Египет израилски народ заради премногото грехове.., но праведният Моисей застанал пред Бога, като Го умолявал за тях. И Го умилостивил…, както за това се разказва в Псалмите: ”щеше да ги изтреби, ако Моисей, Неговият избраник, не бе застанал пред Него със съкрушение да отклони яростта Му, та да не ги погуби” (Псалом 10:23 – по славянския превод)… Така и християнският град Низибия, обсаден от персите и готов да падне, бил защитен от един праведник – от епископа на този град св. Иаков. Той се качил на градската стена и се помолил Богу. И Бог изпратил сред персийските войски комари и хапливи насекоми, чиито ужилвания били толкова жестоки, че и коне, и камили, не можейки да търпят, късали юздите и неудържимо бягали насам-натам. Но не само за безсловесните животни, а и за самите перси били непоносими тези комари и насекоми. И те избягали със срам от града… Блажен градът и страната, дето има поне един праведник! Защото заради него Бог щади множеството грешници: Той не ги погубва поради единия праведник, който се моли за тях[28]!”

Наистина, ”голяма сила има усърдната молитва на праведника!” (Иаков 5:16).

6.Шести плод на истинската молитва е непрестанното обогатяване с добродетели – тези брилянтни украшения на душата – както и получаването на неописуеми небесни утехи и чисти радости в Светия Дух. – Св. Ефрем Сирин пише: ”Върхът на добрите дела е постоянното пребъдване в молитва, чрез която, обръщайки се към Бога, можем ежедневно да придобиваме и останалите добродетели… При молитвата се извършва у достойните чрез Богообщението някакво тайнствено приобщаване към духовните неща… Този, който се напряга да пребъдва постоянно в молитва, ежедневно се издига до най-възторжена духовна любов и до пламенна привързаност към Бога, както е казано: ”Ти изпълни сърцето ми с веселие” (Псалом 4:8). Господ говори: ”Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21). А това пребиваване на Царството вътре в нас какво друго означава, освен небесно веселие, породено в достойните души! Защото ако в Небесното Царство при вечната светлина светците ще изпитват наслада и радост, и духовно веселие, то верните свети души още тук се удостояват да получат залога и началото на всичко това чрез действеното общение с Духа[29]!“

Говорейки за радостта в Светия Дух като плод на истинската молитва, ние не казваме, че този плод се проявява бързо и еднакво у всички. Св. Ефрем правилно подчертава, че той се среща у достойните, у ревностните да угаждат Богу, у верните свети души.

Ако св. апостол Павел между плодовете на Духа споменава и радостта (Галатяни 5:22), той не иска да каже с това, че всеки бързо може да я получи. Според светите отци тази радост е характерна не за молитвата на новоначалните, а за онези, които чрез много трудове, чрез постоянно пребъдване в молитва, чрез усърдна борба със страстите, греховете и бесовете стигат най-сетне до обещаната радост. Ако човек прибързано се надява да получи тази радост, той може да бъде измамен от демоните и да сметне някоя лъжлива, разпалвана от бесовете радост, за благодатно постижение. Затова св. Иоан Лествичник предупреждава: “Отхвърляй с ръката на смирението идващата радост, като недостоен за нея, за да не се прелъстиш от нея и да приемеш вместо пастиря – вълка[30]”.А оптинският старец Макарий обяснява: ”Истинската, небесната радост, както се вижда от самото изброяване на духовните плодове, което прави Апостолът, се отнася към високо издигнатите духовно. Както даровете на Светия Дух започват от по-ниското, тоест от страха Божи и възхождат постепенно, така също и духовните плодове започват не с висшите, но с нисшите, тоест с въздържание във всичко, с кротост, подир която следва жива вяра и милосърдие към ближния, после идва благостта…, по-нататък дълготърпението в скърбите и в изкушенията, както вътрешни, така и външни, и мир както от помислите, така и от всяка страст. Ако някой съединява молитвата си с тези добродетели, наречени от Апостола плодове, и по този път достигне до духовна радост, той може достойно и праведно да се наслаждава на нея, понеже е изпълнен със смирение и любов, която, по думите на Апостола, никога не отпада (1 Коринтяни 13:8[31])”.

До тази непомръкваща райска радост води дълъг път, осеян с много скърби и изпитания. Издържиш ли ги, ще стигнеш до радостта. Не си ли ги преминал и не си ли се утвърдил в добродетелите, които образуват непоклатните устои на тази радост, ти не можеш да я имаш. Тогава знай, че радостта, която изпитваш, не е от Светия Дух, а е измамна радост. Откажи се от нея, за да получиш истинската радост, когато му дойде времето. До нея ще стигнеш чрез неуморно постоянстване в молитвата, чрез безкомпромисна борба срещу бесовете и чрез твърда съпротива против изкушенията.

Постигането на истинската радост не е възможно без достигане на истинска молитва. За онези, които са вкусили от сладостта на синовното беседване с Бога, молитвата не е вече мъчителен подвиг, а най-въжделено приближаване до Бога, свързано със сладка утеха за сърцето, преизпълнено с добродетели. Много от светите отци цели дни и нощи са стояли на молитва и в своя сладостен възторг съвсем не забелязвали нито течението на времето, нито продължителността на своята беседа с Бога. За тях молитвата е била вече не труд, а наслада[32]. Само така може да се обясни ненаситността за молитва у великите подвижници. Разказват за св. Арсений Велики, че от събота вечер срещу неделя той заставал с гръб към залязващото слънце и с вдигнати към небето ръце се молел дотогава, докато слънцето почвало да го огрява в лицето, след което той сядал[33].

С такава молитвена наслада се удостояват само онези, които неотклонно се упражняват в молитвен труд и чрез постоянен подвиг очистват себе си за Бога, за да беседват чисто с Най-Чистия. Те са окриляни от надеждата, че ще дойде ден за тях, когато, като чеда на Бога, те ще станат подобни Нему и ще Го видят ”както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист” (1 Иоан 3:2-3).

Такъв човек все повече и повече се украсява с добродетели, не търси вече греховни земни радости и, далеч от това да се отегчава от молитвата, я жадува и намира в нея най-въжделена утеха. За такива преуспели в молитвения подвиг християни св. Нил Синайски казва: ”Когато стоиш на молитва и се чувстваш издигнат над всяка друга радост, тогава знай, че истински си придобил молитвата[34]”.

7.И най-сетне, седмият и последен плод на истинската молитва е този, че тя прави човека небожител още в този свят.

Тя му отваря чрез вярата дверите на Царството Небесно, изправя го пред Самия Бог и му дава възможност до насита да беседва с Него и да Го славослови подобно на ангелите.

Св. Иоан Златоуст казва: ”Онзи човек, който се е научил да беседва с Бога, както подобава да се беседва с Него, става ангел. Душата му се откъсва от връзките на плътта, умът му се възвисява и пренася на небето; той пренебрегва всичко житейско, застава пред самия царски престол, макар и да е сам той бедняк, или слуга, или най-обикновен човек, или неук. Бог иска не красота на речта и не подбрани слова, но красота на душата[35]”.

Тази именно красота, уподобяваща вярващия на небожителите, го прави близък и приятен на Бога. А това състояние е равноангелно. Такова състояние е достигнал св. Иван Рилски, за когото пеем: ”Равноангелное житiе твое бысть, преподобне!” Молитвата на такава красива душа е най-възвишената човешка проява.

Св. Иоан Златоуст намира, че чрез молитвата ”ние преставаме да бъдем смъртни и скоропреходни, макар и да сме по природа смъртни. Благодарение на общението с Бога ние ставаме участници в безсмъртния живот. Ползващият се от общение с Бога неминуемо се издига над смъртта и над всяко тление. Както наслаждаващият се на слънчевите лъчи неизбежно е недосегаем за тъмнината, така неизбежно и наслаждаващият се на Божественото общение не може да бъде след това смъртен, понеже самото величие на честта (да беседваме с Бога – в ск. м.) ни пренася в безсмъртието[36]”.

Като знаем всичко това, колко усърдни трябва да бъдем в изпълняването на нашето ежедневно утринно и вечерно молитвено правило и колко старания трябва да полагаме, за да поддържаме непрестанна молитвена връзка с Небето. Нека се молим с дух, нека се молим и с ум (срв. 1 Коринтяни 14:15)! А Бог, Който е любов (1 Иоан 4:16), като види нашите ревностни усилия, ще ни подкрепи в молитвения подвиг. Нека не бъдем глухи за Христа, Който ни зове: ”Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя! (Матей 11:28). Да дирим лицето Божие (Псалом 26:8), макар и да сме крайно недостойни! Бог се радва, когато именно грешници се обръщат към Него, точно така както овчарят се радва най-много, когато загубена овца се върне в стадото! Сам Спасителят потвърждава това, като казва, че велика радост бива пред ангелите Божии за един каещ се грешник (Лука 15:10). С всеки достигнал до спасение човек се попълва едно от празните места на отпадналите ангели!

Ще завършим размислите върху молитвата с една образцова утринна молитва, съставена от последните Оптински старци и съдържаща всичко, което вълнува неспокойното сърце на днешния вярващ човек:

Господи!

Дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми поднесе настъпващият ден! Дай ми всецяло да се предам на Твоята свята воля! Наставлявяй ме във всичко и ме подкрепяй през всеки час на този ден! Каквито известия и да получа днес, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че във всичко се проявява Твоята света воля! Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства! Във всички непредвидени случаи нека не забравям, че всичко ми е изпратено от Теб! Научи ме правилно и разумно да действам с всеки член от моето семейство, без никого да смущавам или огорчавам! Господи, дай ми сили да понеса умората на този ден и всички събития, които ще се случат през него! Ръководи моята воля и научи ме да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя, да прощавам и да обичам! Амин!

_______________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цит. по „Святоотеческiя наставленiя о трезвенiи и молитве“, с. 148.

[2]. Пак там, с. 145.

[3]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Сочиненiя, т. І, с. 290.

[4]. Епископъ Θеофанъ, Собранie писемъ, вып. 2, письмо 320, с. 193-194.

[5]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Сочиненiя, т. І, с. 268-270.

[6]. Слова преподобнаго Симеона Новаго Богослова, изд. 2-е, вып. 2, Москва, 1890, слово 56-е, с. 21-27.

[7]. „Что такое молитва Iисусова по преданiю православной Церкви“, с. 35.

[8]. Іеросхимонахъ Макарiй, Предостереженiя читающимъ духовныя отеческiя книги и къ желающимъ проходить умную молитву Іисусову, и о смиренiи, Сергiевъ Посадъ, 1902, с. 6-7.

[9]. „Лествица“, степенъ 26 (продолженiе), § 25, с. 355.

[10]. Пак там, степенъ 4, § 42, с. 64.

[11]. Пак там, степенъ 25, § 50, с. 290.

[12]. Св. Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, слово 55-е, с. 371-372.

[13]. Пак там, слово 2-е, с. 17-18.

[14]. Іеросхимонахъ Макарiй, пос. съч., с. 21.

[15]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Сочиненiя, т. ІІ, с. 257.

[16]. Св. Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, слово 16-е, с. 91.

[17]. Виж „Что такое молитва Iисусова…“, с. 239, 315-316.

[18]. Пак там, с. 315-316.

[19]. Св. Антонiй Великiй, Добротолюбiе, т. І, Спб, 1877, с. 117.

[20]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Противъ аномеевъ, слово 7-е, (Творенiя, т. І, кн. 2, с. 557-558).

[21]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, Спб, 1880, с. 283.

[22]. „Что такое молитва Iисусова…“, с. 12.

[23]. Епископъ Игнатiй Брянчаниновъ, Отечникъ, с. 316-317.

[24]. Епископъ Θеофанъ, Собранie писемъ, вып. 6, письмо 979, с. 105-106.

[25]. „Лествица“, степенъ 28, § 61, с. 403.

[26]. „Святоотеческiя наставленiя о молитве и трезвенiи“, изд. 2-е, Москва, 1898, с. 190.

[27]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово ІІ (Творенiя, т. ІІ, кн. 2, с. 841-843).

[28]. Творенiя иже во святыхъ отца нашего Димитрiя Ростовскаго, Летопись (в русскомъ переводе), Спб, ч. ІІ, с. 227-229.

[29]. Цит. по „Святоотеческiя наставленiя о трезвенiи и молитве“, с. 138-139.

[30]. „Лествица“, степенъ 7, § 57, с. 143.

[31]. Іеросхимонахъ Макарiй, пос. съч., с. 21-22.

[32]. Иннокентiй, митрополитъ Московскiй, Указанiе пути въ Царствiе небесное, изд. 2-е, Москва, 1889, с. 47.

[33]. „Сказанiя о подвижничестве святыхъ и блаженныхъ отцевъ“, Спб, 1885. Объ авве Арсенiи, § 30.

[34]. Св. Нилъ Синайскiй, Слово о молитве, § 53 (Добротолюбiе, т. ІІ, с. 225).

[35]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Беседы на псалмы, Псаломъ 4 (Творенiя, т. І, кн. 1, с. 13).

[36]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово І и ІІ (Творенiя, т. ІІ, кн. 2, с. 831-832; с. 837).

Изображения – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5DZ