Книгата Нашата молитва – Молитва за ближните (десета глава)*

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната девета глава)

Глава 10

МОЛИТВА ЗА БЛИЖНИТЕ

Архимандрит Серафим АлексиевКакто се молим усърдно за себе си, за своето благополучие и вечно спасение, така трябва да се молим и за нашите ближни. Има християни, които се отказват да вършат това под предлог, че не са достойни. ”Та нима ние сме дотолкова напреднали в молитвата – казват те, – че да можем и за ближните да се молим?” Молитвата за другите, според тях, е дълг на съвършените християни.

Правилен ли е този възглед? – Съвсем не! В това може да ни убеди следното разсъждение: Любовта към ближните – тази най-висока заповед – е поставена като дълг на всеки християнин, а не само на съвършените. Както любовта е дълг на всекиго, така и молитвата за ближните, като една от проявите на любовта към другите, е дълг на всеки християнин, независимо от това, на какво духовно стъпало е самият той.

Когато Бог те задължава да обичаш ближния си като себе си, Той не поставя следването на тази заповед в някаква зависимост от твоето съвършенство и достойнство. Той просто ти я възлага, макар че знае твоята греховност и твоето недостойнство. Той поставя такава висока заповед на тебе, недостойния, за да те направи чрез нея достоен. Макар и да си несъвършен в любовта, но щом полагаш старания да обичаш ближните си, ти постепенно се усъвършенстваш в тази най-висока добродетел и от несъвършен – с Божията благодатна подкрепа – ставаш все по-съвършен. Така и когато се молиш за ближните си в изпълнение на заповедта: ”Молете се един за други!” (Иаков 5:16), ти, макар и недостоен, ставаш незабелязано за себе си все по-достоен, стига да не се поддадеш на някакви други грехове и особено на гибелната гордост. Заради проявената от теб молитвена любов към ближния Бог те издига от недостойнство в достойнство.

Това прекрасно изяснява св. Иоан Златоуст, като казва: ”Не говори – Аз не умея да се моля. Аз съм недостоен – …Като представяш за причина недостойнството си, ти сам показваш колко необходимо за тебе е да се молиш. Ти си недостоен? Щом си такъв, употребявай молитвата като лекарство против злото!.. Съвестта ти не ти позволява да гледаш с увереност небето! Но това послужило на митаря даже за полза. Това, що ти считаш като препятствие за твоите молитви, то ги освещава[1]”.

Насърчавайки така към молитва недостойните, св. Иоан Златоуст препоръчва на всички да се молят за всички от послушание към закона за любовта.

Любовта се проявява в състрадание, в сърадване, в морална подкрепа и дейна помощ. ”Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат” (Римляни 12:15). Това увещание да взимаме сърдечно участие в съдбата на нашите братя и сестри се отнася и към нашата молитва за тях. По силата на любовта ние трябва да гледаме на техните падения и на тяхното преуспяване като на свои собствени и дори като на по-важни от нашите собствени спъвания и успехи, съгласно съвета на св. апостол Павел: ”Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго” (1 Коринтяни 10:24).

Бог така дивно е наредил нравствените закони, че който търси ползата на ближния, намира и своята полза. А който, ръководен от егоизъм, злоба, завист или други низки подбуди, гледа да осуети ползата на ближния, осуетява чрез това ползата за себе си и си нанася сам жестока духовна вреда. Голяма щета несъзнателно си причинява и онзи, който, движен от неправилното съо- бражение, че е недостоен, отхвърля да се помоли за ближните и чрез това да осъществи полза и за тях, и за себе си. Св. Иоан Лествичник съветва: ”Когато някой попроси да се помолиш за него, не се отказвай, макар и да не си придобил още молитвен дар. Защото често вярата на този, който проси (чужда молитва), спасява и оногова, който се моли за него със съкрушение[2]”.

В житията се разказва, че една християнка носела болното си дете на ръце, за да потърси за него отнякъде помощ. По пътя детето починало. Майката била съкрушена от скръб. Насреща ѝ се задала една блудница. Майката веднага положила мъртвото дете в ръцете на блудницата, паднала в нозете ѝ и с горещи сълзи я помолила да отправи молитва към Бога за детето. Блудницата се удивила на тази неочаквана молба и изповядала пред майката, че тя е грешница, че няма дръзновение пред Бога и че не смее дори очите си да дигне към небето. А майката в безумната си скръб неотстъпно умолявала блудницата да се помоли да върне Господ детето ѝ към живот. Тогава блудницата, като се обърнала на изток, въздъхнала отдън душа, заплакала и рекла: ”Господи, не съм достойна да гледам небесната висота поради моите многобройни грехове и да произнасям Твоето пресвято име с моите скверни уста. Но спомням си за Евангелската блудница, която плачеше в Твоите нозе, и дръзвам да Те помоля: излей Своето милосърдие сега над нас. Принуждавана от тази Твоя целомъдрена рабиня, моля Те за нейното непорочно детенце – дай му живот! Ако аз, суровата и немилостива грешница, се смилявам над него, колко повече Ти, Милостивият по естество, се смиляваш над Своето създание!” При тази молитва детето оживяло. Поразена от това чудо, блудницата напуснала греховния си живот и отишла в манастир, дето в дълбоко покаяние умила всичките си грехове и се спасила[3].

Цитираните по-горе думи на св. Иоан Лествичник напълно се потвърждават в разказания случай. Както виждаме, молитвата и на недостойните, особено когато е стоплена от любов към ближните, може понякога да върши чудеса. Но и да не е съпровождана от чудо, тя върши невидимо велико благодеяние на онзи, който я отправя към Небето със смирение и любов.aserafim1В прекрасната книга ”Древен патерик” четем: Някой си брат дошъл при един прозорлив старец и му се примолил: ”Помоли се за мене, отче, понеже съм немощен.” В отговор старецът привел на брата една светоотеческа мисъл: ”Който налива в ръката си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза от охотната проява на своята любов. Нека се молим, братя мои, един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: ”Молете се един за други, за да сеизцерите” (Иаков 5:16[4]).

Различни могат да бъдат молитвите за ближните. Да разгледаме някои от тях.

1.Молитви на родители за техните деца. – Има ли нещо по-естествено от това – майката и бащата да проявяват молитвена грижа за рожбите си! Те им желаят добро. Те искат да ги възпитат както трябва. Жадуват да им дадат солидно образование, да ги устроят добре в живота, да ги виждат всякога здрави, радостни, добродетелни и похвалявани. Но не всичко зависи от тяхното добро желание. Децата могат да тръгнат по лош път, да отритнат всякакво възпитание, да станат уличници, да пропаднат в живота и да се удавят в блатата на пороците. Вярващите родители чувстват всичко това. Те знаят, че без Бога не могат да запазят децата си и затова усърдно се молят за тях, като се стараят да запалят вяра и в душичките на своите деца.

Блазе на ония семейства, дето и родителите са вярващи, и децата се възпитават във вяра. Там и родителите се молят за децата си, и децата се молят за родителите си. Там Бог държи кормилото на семейния кораб и го направлява към небесното пристанище. Там Христос помага при болести и злополуки. Там Светият Дух закриля и при радости, и при нещастия.

Дете се разболяло. Лекарят е извършил своето. Но опасността виси над малкото Божие създание. Родителите добре съзнават това. Сълзите на майката и бащата, изплакани пред иконите, нерядко помагат. Бог връща живота на детето. Благодарностите към Бога нямат край.

Но може да се случи и обратното – детето да почине. Тогава в дълбоката скръб, като в тъмна нощ, под озарението на вярата, затрептява звездата на надеждата, че Бог е прибрал невинната душичка в светлата страна на безсмъртието, при ангелите и праведниците. Родителите скърбят, защото са лишени от скъпа рожба и защото със смъртта на детето се е отворила жива рана в душите им. Но те знаят къде е починалото им чедо, понеже са вярващи, и затова тъгуват по него, ала не като ония, ”които нямат надежда” (1 Солуняни 4:13).

Майка-християнка разказва: ”Бог ми даде две дечица. По-малкото – момиченце – се разболя и почина. Аз бях дълбоко наранена. Исках да живее детето ми. Не можех да се примиря със скръбта си и натяквах на Бога, че не постъпи милостиво с мене. Тогава Бог ми даде чуден сън: видях момиченцето си в рая, сред ангелите. И чух глас: ”Ето къде е детето ти!” Изведнъж след това картината се смени, и аз видях момиченцето си пораснало. Бе станало хубава девойка. Аз много ѝ се зарадвах и исках да отида при нея. Но изведнъж нещо страшно ме скова: видях, че в стаята, дето бе моето момиче, влиза един мъж, който поиска да безчинства с нея. Уплашена, не можах да извикам. Бързо след това в стаята влезе друг мъж с голям нож и го размаха над главата на детето ми. Изтръпнала, аз изпищях и чух глас: ”Ето от какво избавих дъщеря ти!” Сепнах се и се събудих. Сърцето ми още бе изпълнено с ужаса на преживяното. Аз станах и благодарих на Бога. Почувствах раната в душата си заздравяла.”

В миналото, когато родителите се молеха усърдно за децата си и ги възпитаваха в страх Божи, вяра и благочестие, децата се отплащаха на родителите си с любов и взаимна молитва. Но откакто мнозина от родителите престанаха да се молят за децата си и да ги възпитават в православно-християнски дух, и децата престанаха да почитат родителите си и да им се покоряват!

Има случаи, когато родителите възпитават децата си във вяра и добродетелност. Под влияние обаче на улицата, при общия дух на безверие, нерядко децата се отмятат от вярата, престават да слушат добрите наставления, тръгват по лош път и стават най-големи мъчители на родителите си. Майките кършат ръце, плачат, молят се, но децата им се подиграват и си вършат своето. Тогава какво остава да се прави? – Това ли – да се откажат и майките от вярата, понеже не виждат бързата Божия помощ? – Не! Те трябва да продължават да се молят, като се надяват, че рано или късно Бог ще ги чуе. Св. Моника, майката на блажени Августин, дълги години безплодно се молела за своя безпътен син, без да вижда резултати. Тогава тя се обърнала към местния епископ, които я утешил и пророчески ѝ казал: ”Бог няма да остави да погине този син, за когото се проливат толкова майчини сълзи!” И действително, блажени Августин след време се обърнал към Христа, посветил Му целия си живот и станал един от великите църковни учители.

За съжаление, редки са случаите, когато децата се обръщат към Бога още приживе на родителите си под влияние на техните горещи молитви, горчиви сълзи и добри съвети. Повечето синове и дъщери, увлечени от удоволствията на лекия живот, пренебрегват чезнещите от скръб родители и така ги отпращат в гроба. Но има случаи, когато вследствие смъртта на родителите някои деца се покайват и поправят. Родителите си отиват от този живот с отворени очи… Тежката загуба обаче разтърсва младите сърца, които си спомнят родителската любов, жертвеност и доброта. Благодатното семе, посято някога в детските души, пониква едва сега и дава желания плод. – Много късно! – ще кажат някои. – Не. Никога не е късно, щом човек приживе се покае. Късно е покаянието след смъртта на виновния. – Но родителите не могат да се радват на покаянието на децата си. Това не е вярно – ще отговорим ние, – защото е казано, че голяма радост бива на небето за един каещ се грешник (Лука 15:7). Под ”небе” се разбират не само Божиите ангели, но и праведните човеци, отминали отвъд, между които могат да бъдат и набожните родители-мъченици, преживели толкова огорчения и скърби от непокорните си деца и въздаващи им за злото само с добро. Нима такава безкористна любов няма да получи като въздаяние Царството Небесно?! Отишлите след смъртта си на небето родители са живи при Бога и се радват, безкрайно се радват на макар и закъснялото изправление на децата си.

Един велик писател, който в младостта си бил невярващ, загубил нежно любимата си майка. Вестта за смъртта ѝ го застигнала далеч от нея. Когато той прочел последното ѝ писмо, в което тя го увещавала да се обърне към Бога, той бил потресен от този глас, излязъл сякаш от гроба… ”Aз заплаках… и повярвах!“ – пише той. От този момент той посветил големия си талант на прослава на вярата в Бога.

В нашето объркано време има и обратно явление – деца, повярвали в Христа и прегърнали заветите Му, да се измъчват от неверието на родителите си, да ги учат на вяра и да се молят усърдно за тяхното обръщане към Бога. И колко голяма е радостта в онези семейства, дето децата се отплащат на онези, които са ги родили телом, с това, че способстват за тяхното раждане духом.

2.Молитва за роднини и близки, за страдащи и съгрешаващи, за пастири и наставници. Няма нужда специално да се простираме върху въпроса, че всеки християнин трябва да се моли от сърце за здравето и благополучието на своите роднини и близки, както се моли за своето здраве и благополучие. Такава молитва ще го издигне над грубия егоизъм, ще му даде победа над себичността и ще го предпазва от изкушенията на зложелателството и завистта.

Как да се молим за близките си, ще ни покаже нашата съвест. Така трябва да се молим за другите, както се молим за себе си. Както желаем да изпросим в молитва добро за себе си, така трябва да сме готови да просим от Бога добро и за другите. Както желаем душеспасение за себе си, така трябва да се молим за душеспасението и на ближните.

Отец Иоан Кронщадски напомня, че в своите молитви за ближните християнинът трябва да им изпросва от Бога предимно духовни блага, избавяне от грехове и спасение на душата, а след това и временни блага, нужни за тукашния живот. ”Когато забележиш в ближния си недостатъци и страсти – учи той, – моли се за него. Ако видиш някой горд и сприхав брат, който се отнася презрително и високомерно с тебе или с други хора, моли се за него да просвети Бог ума му, да съгрее сърцето му с огъня на Своята благодат. Ако видиш злобен човек, моли се: ”Господи, направи този Твой раб да стане благ чрез Твоята благодат!” Ако видиш сребролюбец, говори: ”Съкровище наше нетленно и наше неизчерпаемо богатство, дай на този Твой раб… да познае измамата на богатството и че всичко земно е суета, сянка и сън”. Когато видиш завистлив, моли се: ’Тосподи, просвети ума и сърцето на този Твой раб, за да познае Твоите велики, безбройни и неизследими дарове, които приема от Твоите неизчислими щедрости, защото, заслепен от страстта си, той е забравил и Тебе, и Твоите дарове и гледа с лукаво око на благата на Твоите раби”… Когато видиш пиян, говори в сърцето си: „Господи, погледни милостиво към този Твой раб, който е измамен от изкушението на плътското веселие. Дай му да познае сладостта на въздържанието, на поста и на произтичащите от него плодове на духа!” Когато видиш някой пристрастен към ястията, който полага всичкото си блаженство в тях, говори: ”Господи, Ти, Който си наша най-сладка храна, очисти от сквернотата на чревоугодието този Твой раб, който цял е станал плът и е чужд на Твоя Дух! Дай му да познае сладостта на Твоята животворяща духовна храна, каквато е Твоята Плът и Кръв, както и Твоето свято, живо и действено слово!” – Така или по един подобен начин се моли за всички съгрешаващи и не дръзвай никого да презираш за греха му или да му отмъщаваш, защото с това само биха се увеличили раните на съгрешаващите[5]”.

Ние трябва да се молим и за всички православни християни, живеещи по цял свят, защото всички ние сме, по думите на св. Тихон Задонски, ”едно духовно тяло, имаме един Преблагословен Глава Христос, и сме просвещавани и наставлявани от един Божи Дух (срв. Римляни 12:5). Прочее, като духовни членове, съставляваши едно духовно тяло, длъжни сме да си помагаме един на друг с молитва. Както във физическото тяло членовете се грижат един за друг, така и ние, като се молим един за друг, трябва с един глас да викаме към Небесния Отец, ръководени от вяра и любов: ”Отче наш, Който си на небесата” и прочее[6]!”.

Отец Иоан Кронщадски поучава: ”Когато заставаш на молитва, старай се повече да се молиш за другите, отколкото за себе си. Живо си представяй всички заедно със себе си като едно тяло ”понеже сме членове един другиму” (Ефесяни 4:25). Моли се за всички така, както се молиш за себе си, с такава искреност и топлота. Техните немощи и болести считай за свои немощи и болести; тяхното духовно невежество, техните грехове и страсти – за свое невежество, за свои грехове и страсти; техните изкушения, напасти и многообразни скърби – за свои изкушения, напасти и скърби. Небесният Отец, този общ за всички всеблаг Баща, приема с велико благоволение такава молитва[7]”.

В този ред на мисли трябва да кажем, че пастирите са длъжни да се молят за всички свои духовни чеда, а миряните за пастирите си. Нека не мислят миряните, че не е техен дълг да поменават в молитвите си своите наставници и духовни отци. Ако св. апостол Павел, който с такава жар и с такова благодатно дръзновение се е молел за поверените му християни (Колосяни 1:9), сам е просел техните молитви за себе си (Колосяни 4:3; 1 Солуняни 5:25; 2 Солуняни 3:1), колко повече ние, обикновените грешни пастири, имаме нужда от молитвената помощ на своите пасоми! Великият Апостол на езичниците е писал на солуняни: ”Молете се за нас, братя, щото словото Господне да се разпространява и се слави навред, както и у вас, и да се избавим от безчинни и лукави човеци” (2 Солуняни 3:1-2). Апостол Павел се е смирявал пред обикновените вярващи и просел тяхната молитвена подкрепа за разгласяване навред спасителната Христова тайна (Колосяни 4:3). Ние, днешните обезсолени пастири, загубили солта на Божествената благодат, много повече от св. апостол Павла се нуждаем от молитвата на нашите ду- ховни чеда, било за успеха на Божието дело, било за нашето собствено спасение. Нашата проповед страда от недостиг на личен пример. Ние не сме изправни в частния си живот и често служим за съблазън на миряните. Като си дадем отчет за всичко това, ние трябва да се съгласим, че ни е крайно необходима молитвена помощ, за да станем по-достойни за званието си и да пожънем по-добри успехи при сеитбата на Божието слово.

3.Молитва за отклоняващите се от православната вяра. Както сме длъжни да се молим за тръгналите по лош път наши близки, така трябва да се молим и за онези наши братя и сестри, които се отклоняват от единствено спасяващата православна вяра или даже съвсем отпадат от нея. Св. Иоан Златоуст съветвал съвременниците си да се молят за обръщането на езичниците и еретиците, разбира се, на онези от тях, които се увличали в кривия път не от злостно противене на православната истина. Защото умишлено противящите се на истината са обикновено непоправими поради гордостта си. А отклонилите се поради лош пример и от невежество могат да се вразумят. На въпроса: трябва ли да ненавиждаме враговете на православието и служещите на разни кумири и лъжливи божества? – той отговаря: ”Трябва да ненавиждаме не тях, а учението им; не човека, а порочната дейност и развратената воля. Човекът е Божие дело, а заблудата е дело на дявола[8]”.

Разбира се, като се молим за заблудените, в никакъв случай не бива да влизаме в молитвено общение с тях, за да не нарушаваме църковните закони (каноните), които забраняват молитвено общение с еретици (апостолски правила 10 и 45). Иначе и ние можем да се заразим от ереста им. А това е смърт за душите ни. Тук трябва особена разсъдителност. Пази православната вяра като зеницата на окото си, но отклонилите се от нея не презирай, а ги съжалявай като заблудени! Желай им вечно спасение и с такава мисъл умолявай Бога да ги върне в спасителния път на православието. Моли се за тях, но не с тях! Недей общува молитвено с еретици, защото по-лесно се върви по нанадолнището на ереста, отколкото по стръмнините на православния подвиг. Ако в една кошница има здрави ябълки и между тях една гнила, здравите няма да направят гнилата здрава, но гнилата може да зарази и здравите. Така става и при общуването с еретиците в делата на вярата. Ето защо такова общуване е категорично забранено.

Майката Църква със загриженост гледа на отпадналите от нея чеда и в общественото богослужение се моли така за тях: ”Господи,…отстъпилите от Православната вяра и заслепените от гибелни ереси просвети със светлината на Твоето познание и ги присъедини към Светата Твоя Апостолска Съборна Църква[9]”.

Не бива обаче имената на отпадналите от православната вяра и изобщо на еретици да се записват за поменаване при извършване на тайнствата и църковните последования. Самоизключилите се от Православната църква са заключили сърцата си за спасителната Божия благодат, която се преподава чрез светите тайнства. Затова тя не може да бъде спасителна за тях, не защото щедрата десница на Всевишния се е изменила, а защото е отблъсната от злата воля на отхвърлилите истината. Тук Божието всемогъщество като че ли отстъпва пред свободната воля на човека и самовластният избор между доброто и злото се явява съдбовен за него. Бог говори към всекиго от нас: „Без тебе те създадох, но без тебе не мога да те спася[10]“.

4.Молитва за враговете и за онези, които ни обиждат и гонят. Това е един от най-възвишените видове молитва, в който християните особено усърдно трябва да се упражняват за свое лично и на ближните спасение. Сам Христос ни е заповядал: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Матей 5:44). Такава молитва е особенно ценна за душите ни, защото ни доближава до Бога и ни прави подобни Нему. Чрез нея ние ставаме синове на Небесния Отец, Който и богохулниците, и нечестивците не лишава от Своята промислителна грижа. „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“. Удивлявайки се, че Бог е толкова милостив и дълготърпелив към Своите врагове, св. Иоан Златоуст казва: „Виж колко пъти всеки ден се произнася хула против Бога! Колко пъти Го оскърбяват, не само със слова, но и с дела! А как противодейства Бог? Дали е угасил слънцето? Дали е разрушил небето или е поклатил земята? Дали е изсушил морето или е унищожил водните извори? Ни най-малко! Напротив, Той оставя слънцето да грее, пуска дъжд, дава плодове, ежегодно праща храна на богохулниците, на гонителите и това не ден, не два, не три, а през целия им живот. Подражавай Му и ти според човешките си сили!… Моли се за врага си и ти ще се уподобиш на Твоя Отец, Който е в небесата[11]!”

За да ни укрепят в молитвата за враговете, св. отци ни припомнят примера на Христос, Който се молел на Кръста за Своите разпинатели: ”Отче! Прости им, понеже не знаят що правят!” (Лука 23:34). Припомнят ни и примера на св. архидякон Стефан, който умирайки, убиван с камъни, просел милост за своите мъчители: „Господи, не зачитай им тоя грях! (Деяния апостолски 7:59). Така и ние трябва да се молим за враговете си, ако искаме да се издигнем духом до Живеещия в небесата.

Мъдрият християнин вижда във враговете си не толкова свои неприятели, колкото нещастни жертви на дявола който живи ги е уловил да изпълняват волята му (2 Тимотей 2:26). Измамени от него и враждуващи с ближните си те на себе си пакостят и се оказват жалки врагове на своята душа. Преди да погубят ненавистния свой ближен, те себе си убиват, с което се уподобяват на раздразнената пчела. Когато тя ужили някого, сама умира. Точно така става и със злобния човек: когато гневно жили с остротата на своя език ближните си, той сам погубва себе си, става мъртъв за доброто, умира за братството и любовта. Удивително е при това, че ужиленият от пчелата, понесъл болезненото ухапване с търпение, може от него да получи даже полза за здравето си: пчелната отрова действа лековито особено при ревматични и ставни заболявания. Тя може дори да вдигне разслабения човек на крака. Също така и отровата на враговете се оказва целебна за търпеливия и любвеобилен християнин. Тя го лекува от духовна разслабеност. Как да разбираме това, ще поясним.

Целебността на обидите, оскърбленията, ощетяванията и онеправдаванията не действа механически както при пчелната отрова, а в съгласуваност със свободната воля на човека. Ако оскърбеният приеме с кротост, търпение и незлобливост чуждата злоба, ще получи голяма духовна полза от нея. Но ако отвърне на оскърблението с оскърбление, той все едно, че изхвърля приетото лекарство и остава да си гине в своите страсти.

И така, трябва добре да помним: отмъстителят губи, а търпеливият печели. Чуждата злоба само тогава лекува греховете ни, когато я понасяме беззлобно, със смирение, със съзнание, че заради греховете си заслужаваме така да се отнасят към нас. Търпеливо понесеното изкушение ще ни направи още по-здрави духом, още по-силни в доброто, още по-неуязвими от злото. Така чрез претърпяване на чуждата злоба човек лекува душата си от гордост и разни други страсти. „С търпението си спасявайте душите си“ – наставлява Господ (Лука 21:19).

Бог е обещал да прости нашите грехове, ако ние простим чуждите грехове към нас (Матей 6:14). Молитвата за враговете предполага, че ние не само сме простили греховете им, но им измолваме от Бога милост и спасение. А да искаш спасение за врага си, то значи да постигнеш спасение за собствената си душа. Така молитвата за враговете се превръща в победа над изкушенията, идващи от чуждата злоба. Такава победа не може да не радва душата. Сега става ясен смисълът на апостолските думи: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Иаков 1:2-4).

Колко дивно са устроени Божествените закони! Ти можеш да се усъвършенстваш по два противоположни начина – и когато сам се подвизаваш в доброто, и когато търпиш злото. Враждебно настроените против теб човеци, които те преследват, са допуснати от Бога само с една цел – ти да се усъвършенстваш в добродетелност. Без сипещата се върху тебе вражеска ненавист ти не би могъл да растеш в така спасителното търпение и в заповяданото ангелско смирение. Враговете ти доставят повод за упражняване в най-важните добродетели – търпеливо понасяне на обидите, смирено отвръщане на злото с добро, любов към враговете и молитва за тях. Виждай в тях не толкова неприятели, колкото неволни помощници в подвига на твоето себеусъвършенстване и тогава от опит ще се убедиш, че причиняваното ти зло, при търпеливото му понасяне, доставя най-голямо добро. То те лекува от бесовската болест на честолюбието и гордостта. Ти мъчно можеш да се смириш сам. Но ако понесеш с кротост презрението, незачитането, оскърблението и неуважението от страна на някой друг, това ще ти послужи като горчив хинин против треската на гордостта – тази смъртоносна болест. Колко мъдро е схванал това един свят старец, който казвал: „Аз не обвинявам онези, които ме презират, но ги считам за благодетели. Аз не отхвърлям Лекаря на душите, Който поднася на тщеславната ми душа лекарството на униженията[12]“.

Друг е въпросът, че онзи, който те презира, върши грях. Той сам ще отговаря за него пред Бога. Ти обаче не взимай повод от неговия грях, за да се огрешаваш, а претърпи злото и чрез чуждото зло ще се освободиш от своето зло. Чуждият грях, извършен по отношение на тебе, ако е понесен с търпение и незлобие, ще те избави от твоите грехове към Бога. И тогава с тебе ще стане сладкото чудо: в градината на злото ти ще береш плодове на доброто!

Св. Иоан Златоуст казва прекрасно: „Който търпи зло, в него не живее злото, защото не той го е произвел, а го приема отвън и чрез търпението го е обърнал в добро. А който е извършил злото, в него остава раната на злото[13]!“

Научи се да постъпваш по тези възвишени правила на християнската мъдрост и тогава от опит ще се убедиш, че претърпелият се оказва облагодетелстван, а злобно враждуващият – ощетен. Прави са светите отци, като казват: „Трябва да бъде оплакван не този, който търпи зло, а онзи, който причинява зло. Да търпиш злото – това доставя Небесното царство. А да причиняваш зло – това изпраща в геената…“[14] Който разбере всичко това, не може да не се моли за враговете си от жал за тяхната гибел.

Молитвата за враговете не рядко довежда до спечелване на врага за приятел и до спасение на душата му. Но и да не се стигне дотам, молещият се за врага излиза с голяма придобивка от любвеобилното си отношение към врага. Това са изпитали тружениците на християнската нравственост. „Ако някой те обижда – четем в „Древний патерик“, – ти го благославяй! Ако той се помири с тебе, и за двама ви ще бъде добре. Ако пък не се помири, той ще получи от Бога наказание, а ти – благословение[15]“.

От гледище на личното себеусъвършенстване много по-важно е да се молим за враговете си, отколкото за приятелите, защото от молитвата за враговете имаме много по-голяма полза, отколкото от молитвата за приятелите. На това ни учи Христос, като казва: „Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?“ (Матей 5:46). „Обичайте враговете си,… и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Матей 5:44). Затова нека не забравяме при ежедневните си молитви непременно да споменаваме и враговете си!

5.Молитва за покойниците. Всички ние имаме скъпи покойници, с които ни свързват топли чувства на преданост и любов. За нас покойниците са живи. В тази вяра ни утвърждава словото Божие, дето четем: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Матей 22:32). Христос рисува действително като жив Авраам в притчата за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31). А знаем, че Неговото слово е истина. При Господнето Преображение се явяват отдавна починалият праведник Моисей и взетият жив на небето св. пророк Илия (Матей 17:3). Христос казва на Марта: „Аз съм възкресението и животът: който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“ (Иоан 11:25-26). В унисон с това св. апостол Павел пише: „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него“ (Римляни 6:8). Апостолът е дълбоко убеден в безсмъртието на душата и в бъдещото възкресение на мъртвите тела (1 Коринтяни 15:20-53) и затова с радостно дръзновение казва: „За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Филипяни 1:21). Той жадува да се освободи от земните си връзки и да бъде с Христос, защото това е за него „много по-добро“ (Филипяни 1:23). Премъдрият Соломон още в Стария Завет преценява земното ни битие и всичките му мимолетни удоволствия като суета и гонене на вятър (Еклесиаст 1:2-17). Той прави много дълбоки разсъждения върху тукашния живот и пише: „Суета на суетите – всичко е суета!“ (Еклесиаст 1:2; 12:8). Тайната на временната и вечната съдба на човека той разкрива, по вдъхновение свише, в тези думи: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Еклесиаст 12:7). В края на размислите си той казва: „Да изслушаме същината на всичко: бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо“ (Еклесиаст 12:13-14).

Изводът от учението, проповядвано в словото Божие, е: човек не е безсловесна твар, та да върши каквото поиска, без да отговаря за делата си. Той не може да греши безнаказано. И понеже в този свят често постъпките ни остават без възмездие, неизвършеният тук Божи съд ще бъде извършен в другия свят. Св. Иоан Златоуст правилно заключава: „Щом има нравствен закон, къде ще бъде въздаянието на грешника, ако няма възкресение и ад?“

Така говори истинното Божие слово. Така учат светите отци. Оттам черпим ние най-големи основания за безсмъртието на човешката душа.

Но освен словото Божие и учението на св. отци ние, вярващите, имаме на своя страна още и опита и наблюденията на ежедневието. Какво установяваме чрез тоя опит и наблюдения? – Мнозина от нашите близки в предсмъртните си мигове свидетелстват, че виждат отвъдния свят, както и починалите преди тях свои сродници и познати. Тези наши близки, макар и да са лъгали през живота си като човеци със слабости, не може да бъдат заподозряни, че лъжат в последните мигове на земния си живот, защото облагите от лъжата им са вече абсолютно чужди, и те виждат през очите на съвестта си всичката измамност на греховните временни облаги. Те говорят истината, че виждат покойните си сродници като живи. Пред техния духовен поглед се показват действително бреговете на нашето небесно Отечество, тъй както пред погледа на онези, които пътуват по море, при доближаването им до отвъдния бряг, изведнъж започват да се очертават тамошните хълмове, дървета, къщи и хора, излезли на пристанището. Нашите умиращи не лъжат, че виждат картини от задгробния мир, защото те не са като нас още сред вълните на този земен свят, за да не виждат нищо от страната на безсмъртието, а са преплували вече океана на тукашния живот и се готвят всеки миг да слязат на брега на вечността.

Най-обикновени хора свидетелстват за подобни виждания в предсмъртните си минути. А и множество светци са ни оставили спомена за своите дивни предсмъртни видения. Пред св. първомъченик и архидякон Стефан небесата се отворили в последните мигове на земния му живот и той видял рая и Сина Божи да стои отдясно на Отца (Деяния апостолски 7:55-56). Той не е лъгал, когато е казвал, че вижда това. Неговият морал, подбуждащ го да прости на убийците си тежкия им грях и от все сърце да се моли Богу за тях с думите: „Господи не зачитай им тоя грях!” (Деяния апостолски 7:60), не е могъл да допусне никаква лъжа, каквато може да внуши само дяволът.

Но не само на умиращи са се разкривали тайните на задгробния живот. Някои светци и благочестиви люде, далеч преди смъртта си, също са имали понякога, по Божие благоволение, откровения за отвъдния свят. Св. Серафим Саровски, св. Андрей Христа ради юродиви, св. Сисой Велики и много други, подобно на св. апостол Павел (2 Коринтяни 12:2-4), са видели още приживе Царството на вечната радост. Други са имали откровения за адските мъки, трети са разговаряли с небожители и прочее.

Покойната д-р Шаханова, специалистка по психически заболявалия, ми е разказвала лично за един свой близък руснак, д-р Розенкампф, професор от Софийския университет, че на смъртното си легло той разговарял в пълно съзнание със свои колеги – професори по нервни болести: д-р Николай Михайлович Попов и д-р Янишевски, също руснаци, и в беседата си изведнъж им казал: ”Ние сме се заблуждавали, като сме мислели, че няма друг свят!” – ”По какво заключавате?” – попитал го д-р Попов. Отговорът бил: ”Ето сега ние с вас разговаряме. Вие седите пред мене, а аз лежа пред вас. Но вие не виждате кой още седи зад вас. А аз виждам. Това са майка ми и баща ми! Колко малко ние сме направили за вярата си, като сме мислели, че няма друг свят! А той съществува.”

На много хора техни близки покойници са известявали датата на смъртта им. Така на приснопаметния митрополит Филарет Московски се явил насън баща му, отдавна починал, и му поръчал да помни и спазва 19-то число (като дата). Само след около два месеца – на 19 ноември 1867 година, след като отслужил св. Литургия и се причастил със св. Христови Тайни, знаменитият Московски светител починал[16].

Това са факти, които не могат да се отрекат, защото се срещат във всички семейства по цял свят и стават едва ли не всеки ден. Нашият писател, поет и сатирик Стоян Михайловски, в предсмъртния си час, след като приел св. Причастие, унесъл се за малко и после продумал: “Мен ме викат херувимите. Аз ги виждам и чувам, като пеят!” При това той сам тихо запял “Святий Боже” и така издъхнал[17].

Не може при толкова удивителното духовно устройство на човека и при толкова силния негов копнеж за живот всичко да свършва със смъртта. Ако тленното човешко тяло е така премъдро сътворено, че всеки негов орган, всяка функция са предназначени да постигат някаква разумна цел, то допустимо ли е душата – най-ценното, безсмъртното в човека, да е лишена от такава цел? Поети, философи, мислители, хора на науката, гении – всички умират с неутолена от земния живот жажда за безсмъртие. А това показва, че човек не е създаден само за тукашния живот. Тялото остарява, но душата – никога, по думите на св. апостол Павел: “Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява” (2 Коринтяни 4:16). Това особено живо са чувствали светците. В края на живота си св. Серафим Саровски казвал: “Животът ми се скъсява, ала духом аз се чувствам като току-що роден. Телом пък съм вече мъртъв[18]”.

Нашата вяра, че скъпите ни покойници са живи духом, се потвърждава и от някои логически и психологически доводи. Ние обичаме мъртвите, защото те съществуват и след смъртта си и са живи у Бога. Майката жертвено обича детето си. Но тя още повече го обича, когато то умре. Кой разумен и чувствителен човек ще обвини в обезумяване скърбящите майки, които продължават да обичат умрелите си деца, като едновременно с това съвсем нормално обичат и живите си деца и най-разумно се грижат за тях! Отричащите безсмъртието създават изкуствено абсурда, че човек обича нищото. Вярващите в Христа не попадат под ударите на този абсурд, защото те знаят, че обичат съществуващи души, отминали в друг свят. Те знаят и са уверени от много наблюдения в живота, че човеците не умират навеки като животните, защото Творецът е ”вложил вечността в сърцето им” (Еклесиаст 3:11).

Досточтимата и заслужаваща всяко доверие монахиня Емилия от Казанлъшкия манастир ми разказа на 4 декември 1963 година следния удивителен случай: на едно младо семейство се родило момиченце. Записали го Пенка. Бащата бил безрелигиозен и не давал в никакъв случай дъщеря му да бъде кръстена. Когато станала четиригодишна, тя починала. Всички вкъщи били потресени от тежката загуба. Не след много бащата видял момиченцето си насън в прекрасна градина сред други дечица, които весело играели. Градината била заобиколена с ограда. Вън от оградата, сред камънаци и тръни стоели други деца и тъжно гледали към играещите в градината. Като видяла баща си, Пенка се втурнала към него и му рекла:

– Татко, аз тук съм много добре.

– А тези деца, защо са вън?

– Те не са кръстени и опяти – отговорило момиченцето.

– Но нали и ти не си кръстена и опята? – се почудил бащата.

– А, не! Баба ме кръсти и ме опя.

Бащата се събудил силно развълнуван, отишъл веднага при майка си и я събудил с въпроса:

– Мамо, кажи ми истината: кръстихте ли Пенка?

– Да, синко, кръстихме я тайно от тебе и, като почина, тайно я опяхме.

– Сега виждам, че има Бог, че има и задгробен живот – развълнувано изрекъл той и разказал съня си.

От този ден той станал вярващ.

Любовта ни към отминалите отвъд наши близки се изразява естествено в молитва за тях. Няма човек, който да е живял на земята и да не е съгрешил. А не са малцина онези измежду напусналите този свят, които много са грешили и малко са се каели. Можем ли ние да им помогнем? – Можем и сме длъжни! – Чрез нашите усърдни молитви за тях и чрез даване милостиня в тяхна памет ние можем да им доставим известно облекчение. Особена помощ получават нашите покойници от заупокойните литургии, извършвани в тяхна памет.

”Не напразно – казва Иоан Златоуст – апостолите са установили да се поменават починалите при извършване на страшните Тайни (св. Литургия). Те са знаели, че от това за тях (покойниците) има много полза. Когато целият народ и свещеният сонм стои с издигнати ръце и когато отпред лежи страшната Жертва (св. Евхаристия), как няма да умилостивим Бога, молейки се за тях! Това казваме за онези, които са завършили живота си във вяра. Богу е угодно да си помагаме едни на други[19]“.

Нашите православни християни знаят това и по традиция правят редовно помени за скъпите си покойници – молитви, заупокойни литургии, панихиди и раздаване жито, хляб и други за „Бог да прости”. Но не всички имат просветено отношение към тези свещени традиции. Защо се дава милостиня в памет на покойниците и защо се раздават храни? Нима мъртвите имат нужда от ядене? – Не. Но техните души имат нужда от духовната храна на любовта и милостинята. Те се радват, когато в тяхна памет се хранят бедни, обличат се голи, подпомагат се материално нуждаещи се и се утешават страдащи… Давайки на бедните, ние даваме на Христа (Матей 25:35-36). А Той знае как да въздаде и на живи, и на мъртви. При това, когато ние проявяваме любов към страдащите и раздаваме за ”Бог да прости”, ние влизаме в едно неизяснимо, но реално общение с нашите покойници и им оказваме чрез любовта към бедните тайнствено благодеяние.

Св. Ефрем Сирин пише в завещанието си: ”Подаянията, правени от живите, помагат на мъртвите. Не сте ли забелязвали, че когато зрее живото вино (гроздето) в лозето, кипи и мъртвото в глинения съд? И ако… издаващата тежък дъх изкоренена луковица покълва в дома, сякаш усещайки, че друга – жива, расте в полето то, не толкова ли повече трябва да усещат умрелите, когато св извършва за тях помен[20]?!“

За това пък, че покойниците много се радват, когато в тяхна памет се раздава милостиня, и то не на когото и да било, а тъкмо на бедните, нека оставим да ни разкаже следния случай, предаден ми лично от Мария Хорозова от град Банско.

”През 1949 г. овдовях. Не след много бях изселена в Дряновския манастир. Аз се чувствах крайно нещастна – вдовица с три невръстни деца, сама, без връзки, без пари. Но Бог, Който е Закрилник на вдовици и Баща на сираци и Комуто аз предоставих себе си в съдбата на децата си, не ни остави гладни. Той вършеше чудеса с нас.

Помня такъв случай: Беше януари 1950 г. Един ден по-големичкото от момичетата ми казва:

– Мамо, другите деца ядат месо, кокошки, а ние – все фасул. Сготви ни нещо блажно!

Стана ми много мъчно. Но изведнъж, в порив на майчинска готовност всичко да сторя за децата си, казах:

– Добре, ще ви сваря кокошка! В събота ще ида в Дряново и ще ви купя кокошка.

Но отгде ще взема пари и как ще пътувам дотам в този страшен студ, не ми беше ясно.

Преди да дойде съботата, в четвъртък, пристига в манастира един непознат човек и пита:

– Къде е тук вдовицата с трите деца?

Посочват му моята стаичка. Той похлопва и ми подава нещо, увито във вестник, и казва:

– Това е за вас. Моята жена ви праща тази кокошка.

Аз заплаках и запитах:

– Ами вие кой сте? Откъде ме познавате?

Той рече:

– Аз съм от село Цинка, Дряновско. Имам починал син. Той се явил онази вечер насън на майка си и ѝ казал: ”Имаш толкова хубави пилета и нито едно не искаш да ми изпратиш”. – ”Ами как, сине, да ти го изпратя? На кого да го дам? Та нали ти си умрял?” – Той отговорил. Ще заколиш най-хубавото пиле, ще го очистиш и ще го пратиш на вдовицата с трите деца в Дряновския манастир. Тя ще го сготви и аз ще вечерям с тях”.

Разплакана, аз поблагодарих и човекът си отиде. И досега тръпки ме побиват, когато си спомня това”.

Църквата, която открай време се е молела за покойните си чеда, и нас учи да поменаваме умрелите си близки, а и всички отвека починали православни християни, както на св. Литургия, така и в частните си молитви.

Св. Серафим Саровски така поменавал покойниците в своята килия: „Упокой, Господи, душите на починалите Твои раби – нашите праотци, отци и братя, които тук лежат (имената), и покойните православни християни по цял свят! Дай им, Господи, Царство небесно и участие в Твоя безконечен и блажен живот, и прости им, Господи, всяко волно и неволно съгрешение[21]!”

И ние можем да използваме тази молитвичка, когато поменаваме своите покойници в молитвеното си правило.

Като особено важна дата в памет на покойниците се отбелязва четиридесетият ден от смъртта им. Защо този ден е толкова тачен? Какво става тогава? – По учението на светата Църква, тогава се решава задгробната участ на покойниците. Ние трябва да знаем това, за да участваме със съзнателни молитви и благодеяния в облекчаване вечната съдба на милите ни починали близки.

За значението на четиридесетия ден говори особено внушително следният случай из живота и дейността на знаменития Оптински старец отец Амвросий: съпругът на една негова духовна дъщеря бил на смъртно легло. Като узнал това, отец Амвросий писал на жената да увещае мъжа си да се изповяда и причасти. Тя сторила това. Над него било извършено и св. тайнство Елеосвещение и така той си заминал от земния живот. В предсмъртните си мъки той рекъл тихо на жена си: ”Монахът дойде!”

Като научил за тази смърт, отец Амвросий написал на опечалената жена, останала сама с дъщеря си, следното писмо: ”Мир вам и Божието благословение да бъде с вас! А на покойника – Царство небесно! Той боледува дълго и много се мъчи в болестта си. А за търпеливото понасяне на болестта се дава милост и прошка на греховете. Вие сега осиротяхте. Но казано е: Сам Бог е Баща на сираците и Застъпник за вдовиците. Силен е Господ да ви закриля и да промисля всячески за вас, да ви дарува и служба, и препитание. Като призовавам над вас Божия мир и благословение, оставам с искрено доброжелателство, многогрешният иеросхимонах Амвросий“.

За четиридесетия ден на мъжа си тази жена заминала за Оптинската обител, понеже била много предана на отец Амвросий. В навечерието на четиридесетия ден, преди вечерната служба, тя отишла при стареца с цел да изпроси от него той да се помоли за покойника. Пред килията на стареца, както всякога, имало много народ. Навалицата и водените кръстосани разговори така объркали жената, че тя в суматохата като че съвсем забравила защо била дошла. Старецът излязъл неочаквано при народа, обърнал се към жената и я погледнал уплашено и строго.

– Ах, страшно! – казал той. – Настъпва произнасяне на присъдата! Иди по-скоро да се помолиш в църква! И аз ще се помоля за него!

Жената добре разбрала за какво ѝ говори прозорливият старец и много се изплашила както от думите му, така и от израза на лицето му.

В църквата тя се молила през време на вечернята и поръчала след завършване на вечерното богослужение литургия с панихида на следния ден.

Сутринта, след Божествената служба, тя отишла при отец Амвросий. Старецът я посрещнал със светнало лице. Радостна усмивка греела в очите му. Преди тя да успее да му се поклони в нозете, той я ударил приветливо три пъти по главата и ѝ рекъл:

– В Царството Небесно е! В Царството Небесно е! В Царството Небесно е!

Тя чувствала, че нему са открити тайните на задгробния свят. Цялото му лице сияело от небесна радост. Тази радост се преляла и в нейната душа[22]

Чудни мисли за това, с какви чувства трябва да се молим за покойните си близки, срещаме у големия съвременен праведник отец Иоан Кронщадски. ”Когато застанеш на молитва за упокояване душата на някого – пише той, – помоли се за нея като за своята собствена душа, с най-жива вяра, с най-искрено чувство, за да се помолят и за твоята душа с такова искрено чувство, когато ти умреш. С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Представяй си в това време безкрайната благост на Пострадалия и Възкръсналия за нас и Го умолявай. Говори така: ”Господи Иисусе, Ти си рекъл с пречистите Свои уста: ”Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28) Ето този раб (или рабиня) по пътя на смъртта дойде при Тебе, измъчен от борбата със страстите, със света и с дявола. Упокой го в място светло, в място злачно, в място тихо, дето пребъдват всички праведници[23]”.

Нека да запомним тази чудна молитвичка и да я повтаряме!

6.Злоупотреби с молитвите за ближните. Ние видяхме, че когато се молим за себе си, не трябва да си изпросваме земни блага, греховни удоволствия и разни суетни неща. Това трябва да бъде наше правило и при молитвата ни за ближните. С волята на Бога трябва да бъдат съобразявани всички наши молитви. Както за нас, така и за ближните ни не е полезно да искаме нещо противно на Божията воля. Това трябва да знаем, за да не злоупотребяваме с молитвите за ближните. Ако от чове коугодничество се молим за ближните си с неугодни Богу молитви, може и на тях да навредим, и на себе си да напакостим.

В древност живял някой си каменар Евлогий, прекрасен християнин. Всичко, което припечелвал, той разделял с бедните. Видял го един монах, учудил се на подвига му и взел да се моли на Бога: „Господи, дай богатство на Евлогий! Той е щедър и добър с бедните. Ще знае, как да употреби парите”. За да покаже всичката неразумност на тази молитва, Бог я изпълнил. Евлогий намерил голямо съкровище, скрито в земята, веднага заминал за Цариград, купил си богат дворец, станал знатен човек и заживял разкошно. Той забравил и бедните, и Бога, и собственото си спасение. Като видял до какво падение Евлогий бил доведен чрез издигането си в живота, монахът се разкаял за безразсъдната си молитва и горещо почнал да умолява Бога да отнеме богатството от Евлогий и да му върне предишния скромен и добродетелен живот. Бог чул молбата. Буря се разразила над съдбата на Евлогий. Императорът започнал да го преследва. Евлогий избягал от Цариград, за да спаси живота си и се върнал към стария си занаят каменарството. С честен труд той продължил да изкарва прехраната си, като се каел горещо за отклоняването си от Божиите пътища във време на своето земно благополучие. Бедняците отново станали любими негови приятели. Той пак започнал да разделя ежедневно трапезата си с тях и така спасявал душата си[24].

Като имаме предвид подобни случаи, ние не бива да си позволяваме да измолваме за близките си нищо, което е противно на Божия Промисъл и неполезно за душата. Голяма разсъдителност е нужна, за да не се огрешаваме пред Бога чрез неправилни молитви за онези, които извикват у нас милост и състрадание със своята бедност, болести и разни други страдания.

Ние сме твърде плътски и затова в молитвите си се молим предимно за земни неща. А духовно издигнатите християни знаят превъзходството на духовните блага над земните и затова преди всичко тях изпросват и за себе си, и за любимите си близки. Една високо издигната християнка, като виждала, че дъщеря ѝ не върви по правия път, така се молела: „Господи, дай ѝ скърби, за да се смири и да не погине! Нека пострада, но да Те познае! Ако е нужно, прати ѝ даже болест, за да се сепне и да се обърне към Тебе!“

Разбира се, това не значи, че ние трябва да се насърчим от такъв висок вид молитва и, злоупотребявайки, да почнем да се молим за злото на другите. Духовно мъдрата майка, ръководена от любов, измолвала за дъщеря си временни беди, за да я избавят те от вечните злини: ако ние, чужди на тази майчина любов и грижа, желаем временни злини на ближните си, водени от недобри чувства към тях, тогава ние сами чрез такава престъпна молитва си навличаме вечни злини. Ще приключим тази глава с разглеждане на най-грешния вид молитва:

7.Молитва да отмъсти Бог на личните ни врагове. На някои ще се стори невероятно, че може да съществува и такъв чудовищен вид „молитва“ – молитва за подхранване най-зли чувства в душата, молитва за отмъщение, молитва за изсипване нещастия върху главите на личните врагове, молитва за „благославяне“ на нашата злоба, молитва за изпросване успех в пъкленото дело на жестоката саморазправа. Колкото и да изглежда невероятно, но такива молитви съществуват, както съществуват и проклятия, произнасяни в името Божие. Много хора в гнева си кълнат враговете си и пожелават най-големи нещастия да ги постигнат. Едни казват: „Бог да ги убие!“, други – „Да им изсъхнат ръцете!“, трети – „Дано даде Господ добро да не видят!“, четвърти – „Сакати да ходят!“, пети – „Да ослепеят!“ и прочее. И това говорят вярващи хора, които знаят, че ни е заповядано не само сами да не кълнем, но и когато сме злословени, да благославяме онези, които ни проклинат (Матей 5:44).

Под влияние на дявола грешният човек може да стигне до най-невероятни извращения и злоупотреби с вярата си. Той може да превърне молитвата си от средство за доближаване до Бога в средство за отдалечаване от Него; от средство за измолване на милост и прошка – в средство за привличане на Божия справедлив гняв; от средство за растеж в смирение, търпение и кротост – в средство за развихряне в сърцето на най-пъклена злоба и мъст! Такъв човек разговаря уж молитвено с Бога, но сътрудничи всъщност с дявола.

Св. Иоан Златоуст, свидетел на такива престъпни молитви в своето време, така ги описва: ”Мнозина падат по лицето си, удрят си челото по земята, проливат горещи сълзи, въздишат дълбоко и показват голяма ревност, но употребяват всичката тази разпаленост и усърдие против собственото си спасение. Те молят Бога не за своите грехове…, но всичката ревност в себе си възбуждат против враговете си. Те правят същото каквото онзи, който наостря меча си, ала го употребява не против неприятелите, но с него поразява себе си[25]“. Всичката молитвена ревност на такива омрачени и крайно неразумни християни е посветена на дявола и бива разгаряна от него. Някои оскърбяват Бога със своята небрежност към молитвата, а тези осуетяват своето спасение с неразумната си молитва! Те се молят на Бога така (по думите на св. Иоан Златоуст): ”Отмъсти за мене на моите врагове! Покажи ми, че и за мене има Бог[26]!“ О, безумна молитва! Не тогава ще узнаят, че и за нас има Бог, когато отмъщаваме, проявяваме злоба и престъпваме Божиите заповеди, а когато сме смирени, тихи, кротки. Такива иска Бог да бъдем, като казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Матей 5:16).

”Не разбираш ли – пита св. Иоан Златоуст, – че да се молиш Богу за злото на своите врагове, значи да оскърбяваш Бога? Ще кажеш: как оскърбявам Бога. Ето как! Той Сам е казал: „Молете се за враговете си!“ и е установил този Божествен закон (Матей 5:44). А сега ти искаш от Законодателя да наруши собствените Си закони; ти Го молиш да влезе в противоречие със Себе Си. Този, Който ти е забранил да се молиш за злото на враговете си, ти умоляваш да те чуе тъкмо тогава, когато се молиш зло да постигне враговете ти! Това не е молитва, а оскърбление на Законодателя[27]”.

В други свои проповеди, говорейки за същото, св. Иоан Златоуст казва с възмущение: ”Що правиш, човече! Идваш да умилостивяваш Бога, а пък просиш зло за другия! Ако ти не прощаваш, и на теб няма да се прости. А ти не само не прощаваш, но още и Бога молиш да не прости! Ако не се прощава на оня, който сам не прощава, как ще се прости на този, който и Господа моли да не прощава!… Ти би трябвало да постъпиш обратно – да се молиш за враговете си, за да можеш с дръзновение да се молиш и за себе си. Ако ти се молиш за тях, то, макар и нищо да не кажеш за собствените си грехове, ти всичко си изпълнил[28]”. ”Спомни си – говори Бог – какво съм заповядал – да прощаваш. А ти Ме умоляваш да бъда твой съучастник в нарушаването на Моите наредби. Не си ли помисляш как се радва и смее дяволът, когато слуша такава молитва[29]!”

Посочвайки безумието на подобен род молитви, св. Григорий Нисийски казва за оскърбения, който жадува да отмъсти на оскърбителя си, а и Бога призовава на помощ в това нечестиво дело: ”Такъв говори на Бога: Порази го! – и с това като че ли казва: Моята страст нека стане, Господи, и Твоя! Моята злоба нека зарази и Тебе[30]!”

Но може ли да съществува по-богохулно поведение от това, да умоляваш Небесния Законодател, запрещаващ греха, да почне да ти помага във вършенето на греха! Не ти ли стига, че ти си поробен от дявола, та искаш още и Бог да почне да върши волята на дявола! Помисли си какво кощунствено безумие желаеш! Ако има молитви, които са не благословение, а тежък грях (Псалом 108:7), това са най-вече злобните молитви, насочени против враговете.

Христос дойде да унищожи враждата (Ефесяни 2:15). Не могат да бъдат Христови последователи онези, които поддържат враждата. Затова, искаме ли Бог да чуе молитвите ни и да ни спаси, нека убием в сърцата си всяко враждебно чувство!

(Към единадесета глава Бесовски препятствия за молитвата)

_______________________________

*Из книгата Нашата молитва от архимандрит Серафим (Алексиев), С., 1993. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Толкованiе на пророку Исаiю, гл. ХХХІІІ (Творенiя, т. ІV, кн. 1, с. 183).

[2]. „Лествица“, степень 28, § 36, с. 399.

[3]. Житiя святыхъ, месяцъ Іулiй, с. 212-214.

[4]. Древнiй Патерикъ, изд. 3-е, Москва, 1900, с. 240.

[5]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Моя жизнь во Христе, т. І, с. 83-85.

[6]. Св. Тихонь Задонскiй, Объ истинномъ христiанстве, ч. ІІ, статья 3, гл. 9 (Творенiя, т. ІІ, Москва, 1899, с. 328).

[7]. Моя жизнь во Христе, т. ІІ, с. 138-139.

[8]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О любви, беседа І (Творенiя, т. ХІІ, кн. 2, с. 483).

[9]. Православный молитвослов, изд. Московской Патриархии, Москва, 1970, с. 16.

[10]. Св. Димитрiй митрополитъ Ростовскiй, Слово исторiческое в неделю Ваiй (Сочиненiя, ч. ІІ, Москва, 1805).

[11]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Толкованiе на I посланiе къ Тимоθею, беседа VІ (Творенiя, т. ХІ, кн. 2, с. 662-663).

[12]. Древнiй Патерикъ, гл. 16, О степени зла, § 18, Москва, 1990, с. 809.

[13]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Беседы на посланiе къ Римлянамъ, беседа 22 (Творенiя, т. ІХ, кн. 2, Спб, 1903, с. 773).

[14]. Св. Іоаннъ Златоустъ, пак там.

[15]. Древнiй Патерикъ, посоченото място, с. 308.

[16]. Жизнеописанiя отечественныхъ подвижниковъ благочестiя 18 и 19 вековь, ноябръ, Москва, 1910, с. 487.

[17]. Виж вестник „Мир“, 9 август 1927, д-р Петков, На предсмъртното легло на поета.

[18]. Н. Левитскiй, Житiе преподобнаго Серафима Саровскаго, с. 435.

[19]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Толкованiе на посланiе къ филиппiйцамъ, беседа 3 (Творенiя, т. ХІ, кн. 2, с. 248).

[20]. Св. Ефрем Сирин, Псалтир, София, 1960, с. 57.

[21]. Н. Левитскiй, Житiе преподобнаго Серафима Саровскаго, с. 643-644.

[22]. Жизнеописанiе въ Бозе почившаго Оптинскаго старца iеросхимонаха Амвросiя, ч. ІІ, Москва, 1900, с. 55-56.

[23]. Протоиерей Іоаннъ Сергiевъ (Кронштадтскiй), Богопознанiе и самопознанiе…, с. 113-114.

[24]. По „Училище благочестiя“, гл. І, изд. 16-е, Спб, 1893, с. 33-35.

[25]. Св. Іоаннъ Златоустъ, Беседа о томъ, что не должно разглашать греховъ братiй (Творенiя, т. ІІІ, кн. 1, с. 373-374).

[26]. Пак там, с. 374.

[27]. Пак там.

[28]. Св. Іоаннъ Златоустъ, О молитве, слово ІІ (Творенiя, т. ХІІ, кн. 2, с. 495-496).

[29]. Пак там, с. 496.

[30]. Св. Григорiй Ниссiйскiй, О молитве, слово 1-е (Творенiя, ч. І, Москва, 1861, с. 391).

Изображения – авторът архимандрит Серафим (Алексиев). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5Dx

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s