Архимандрит Серафим (Алексиев)
Глава 9
ЗАЩО БОГ ЧЕСТО ПЪТИ НЕ ИЗПЪЛНЯВА МОЛИТВИТЕ НИ?
Мнозина християни се оплакват: ”Aз се моля по правилата, но чувствам, че Бог не ме чува”… Това оплакване заслужава да бъде разгледано по-обстойно.
Човек се моли, за да получи нещо. Той трябва, следователно, да види какво препятства молитвата му да бъде удовлетворена. Св. Иоан Златоуст казва: ”Всякога трябва да помним, че сме длъжни не само просто да се молим, а да се молим така, че да бъдем чути[1].” Случва се, че и след като сме изпълнили условията за успеха на нашите молитви, пак да нямаме отговор от Небето. Как трябва да се обяснява Божието мълчание?
Тук има една тънкост, която ще изясним в настоящата глава. ”Молитвата — обяснява св. Иоан Златоуст – бива недостатъчна за получаване на желаното, ако не я извършваме така, както е угодно Богу. И фарисеят се молил, но не получил полза. И евреите се молели, но Бог не отвърнал на молитвите им, защото се молели не както трябва… А какво е нужно? – Нужни са ридания, сълзи, въздишки, отдалечаване от порочните хора, страх и опасение от Божия съд… Да бъдем чути от Бога, това зависи от следните условия: 1) да сме достойни да получим изпросваното; 2) да се молим съгласно с Божиите закони; 3) да се молим непрестанно; 4) да не искаме нищо суетно; 5) да просим полезното; 6) да изпълняваме от своя страна онова, което е заповядано. По този начин мнозина са били чути: Корнилий бил чут заради добрия си живот (Деяния апостолски 10:4); хананейката – за неотстъпността в молитвата (Марк 7:25-29); Соломон – за високия предмет на своята молитва (3 Царства 3:11); митарят – за смирението си (Лука 18:14[2])”.
Като дава тези така важни обяснения, които в общи черти съвпадат с разгледаните в предишната глава условия за успешна молитва, св. Иоан Златоуст на друго място, утешавайки неудовлетворените труженици на молитвата, изтъква, че е по-добре понякога да не бъдеш чут, защото не всяка наша просба е полезна за душите ни. ”Затова – заключава св. Иоан Златоуст, – ако не бъдем чути, нека прославяме Бога и за това[3]”.
Впрочем, ако искрено се молим и сме умъдрени от здрав духовен опит, ще разберем, че не е възможно да не бъдем чути в един или друг смисъл. Случва се Бог да не удовлетвори пряко желанието ни, изразено в нашата молитва. Това обаче не значи, че Той е презрял молитвите ни. Напротив, Той ни дава винаги нещо, и то по-добро от онова, което просим от Него, макар и да изглежда понякога, че Той не ни дава нищо, или даже ни лишава от нещо.
Например ти просиш здраве, а Бог ти изпраща за изпитание болест. Защо е тази несъобразност? – Вярващите смирени християни знаят защо Бог постъпва така. Те дълбоко са убедени в думите на Писанието: ”Господ наказва, когото обича” (Евреи 12:6) и не роптаят при заболяване, а търсят да открият скритото в болестта Божие благословение. Защото Бог не праща болестта безцелно, а жадува да ни облагодетелства чрез нея духовно. Ние сме болни от грях. Чрез болестта на тялото Бог лекува душата. Постарай се и ти, когато се разболееш да откриеш Божията милост в пратеното ти наказание. Тогава не само няма да се сърдиш на Бога за временното изпитание, а ще целуваш благоговейно Ръката, която те наказва. Като ти отнема за известно време здравето, Бог те цери духовно от грехове и ти дава възможност да се обогатиш с най-ценните добродетели – търпение и смирение, без които никой не може да спаси душата си и да наследи Царството Небесно (Матей 5:3; Лука 21:19). Отнемайки ти нещо малко – временното здраве, – Бог ти дава нещо велико – вечното Царство Небесно! А то е безспорно по-голямото благо. За него св. апостоли, а след тях хиляди и милиони мъже и жени са оставяли всичко – къщи, братя, сестри, баща, майка, жена, деца, имоти и прочее, за да последват Христа (Матей 19:27-29). Светите мъченици пък жертвали и живота си, за да придобият Царството Небесно. Защото то не се добива без скърби и жертви (Деяния апостолски 14:22). Никой, който е тръгнал по пътя на себеотричането, не е останал разочарован: като е загубил някои временни ценности, които рано или късно и без това ще бъдат напълно загубени при напускането на този свят, той е спечелил вечните блага, които никой не може да ни отнеме (Матей 6:19-20).
Да вземем друг пример: ти се молиш за успех в някоя работа, а Божият Промисъл ти попречва да достигнеш желаната цел. Това те огорчава. Ала ти не бързай да се сърдиш на Бога. Потърпи и се смири! И тогава ще видиш от последвалите събития, че твоят неуспех е бил за добро. Много случки в живота ни учат, че от привидното ”зло” се ражда добро и обратното – от горещо желаното ”добро” произлиза нерядко голямо зло!
Св. Нил Синайски изповядва: ”Много пъти в молитва аз просех да ми бъде дадено нещо, което ми се струваше добро за мене, и настоявах в просбата си, като неразумно насилвах Божията воля, а не предоставях на Бога Той да устрои по-добре онова, що Сам вижда, че ми е полезно. Като получавах, обаче просимото, изпадах в голяма скръб, че не съм желаел да бъде всичко по Божията воля, защото изпросеното се оказваше за мене не такова, каквото мислех. Какво може да има по-добро, освен Самият Бог? Нека предоставим на Него всичко, що се отнася до нас, и ще ни бъде добре, защото Добрият естествено е Подател на добри дарове[4]”.
Многозначителен е случаят с праведната християнка Клеопатра и нейния син Иоан. Те живеели в Египет по времето на нечестивия император Максимиан, върл гонител на християните. Между многото мъченици по това време пострадал за Христа и младият и храбър военачалник Уар. Той бил подложен на разпит, смело изповядал вярата си, след което бил зверски мъчен, убит и хвърлен без погребение вън от града за храна на кучетата. Клеопатра успяла да открадне многострадалното му тяло и да го прибере у дома си като велико съкровище. След няколко години, когато гоненията напълно утихнали, тя пренесла мощите на св. Уар в Палестина, дето издигнала храм в негова чест. Подир освещаването на храма тя коленичила пред ковчега със св. мощи и така се помолила: ”Страдалче Христов, моля те, изпроси ми от Бога това, що е угодно Богу и най-полезно за мен и за моя единствен син!” Същата нощ синът ѝ умрял. Клеопатра била поразена от сполетялото я нещастие. След много сълзи и безутешен плач тя отишла в храма, паднала пред мощите на св. мъченик Уар и като избухнала в ропот, викала: ”Така ли трябваше да ми се отплатиш за моите грижи по тебе, о Божий угодниче! Ти взе единственото ми дете, отне моята надежда!.. Кой ще ме гледа на стари години? Кой ще погребе тялото ми? Ах, нека по-добре сама умра, отколкото да виждам мъртъв моя син, толкова млад, а увяхнал преждевременно като откъснат цвят!..” Дълго плакала тя, дълго натяквала, докато най-сетне от голяма изнемога задрямала. И ето – явил ѝ се св. Уар, водещ за ръка сина ѝ. Те и двамата светели като слънца. Дрехите им били бели като сняг. Имали златни пояси и неизказано красиви венци на главите. Св. Уар ѝ казал: ”О, жено, защо ми се сърдиш? Аз не съм забравил твоите добрини към мене и чувам твоите молитви. Най-напред измолих от Бога да прости греховете на всички от твоя род! После взех сина ти за войник на Небесния Цар! Нали ти сама ме помоли да изпрося от Бога каквото е Нему угодно и за тебе, и за сина ти полезно? Аз помолих Благия Бог и ето – синът ти сега е един от стоящите пред Божия престол. Ако искаш, вземи си го, щом не желаеш той да служи на Небесния Цар!” А Иоан се хванал за Уар и живо рекъл: ”Не слушай майка ми! Не ме връщай в света, пълен с неправди и беззакония! Моля те, не ме оставяй!” Пък след това се обърнал към майка си с думите: ”Защо плачеш, майко? Аз съм зачислен към войнството на Безсмъртния вечен Цар – Христос! Дадено ми е заедно с небесните ангели да стоя пред Него! А ти искаш сега да ме върнеш от това светло Царство към земната кал!” Тогава, духовно утешена, Клеопатра извикала с плам: ”Вземете и мене със себе си, да бъда и аз при вас!” Но св. Уар ѝ отговорил: ”И сега, бидейки на земята, ти си с нас. Иди си с мир! А когато дойде времето и Господ заповяда, ще дойдем да те вземем!” С това видението свършило. Клеопатра се събудила, разтърсена от видяното, почувствала се изпълнена с необикновена радост, избърсала сълзите си, прибрала се в къщи, раздала именията си на бедните, отрекла се от света и започнала да живее при храма на св. Уар като подвижница в пост и непрестанна молитва. След седем години и тя се прибрала при Господа[5].
Така Всевишният по Свой Божествен начин отговорил на нейните молитви. Тя искала едно, Той ѝ дал друго. Тя желаела синът ѝ да се устрои добре на земята, а Бог го устроил добре на небето. Тя поискала малко, Той ѝ дал много. Но понеже това не отговаряло на нейните намерения, тя изпаднала в дълбока скръб и възроптала. Ропотът ѝ обаче бил неоправдан. Ако младият Иоан получеше земно благоденствие, то не би било трайно. Бог му дал небесно, неотемлемо блаженство. Клеопатра осъзнала това след вразумителното видение и понеже била духовна, не само се примирила с онова, което Бог ѝ изпратил, но Му била даже безкрайно благодарна.
Забележително е в този пример обстоятелството, че Клеопатра се молела по всички правила на молитвата. Тя просила да ѝ бъде дадено от Бога онова, което е Нему угодно и за нея полезно, тоест тя искала да бъде Божията воля. Но въпреки че тази молитва била външно безукорна, все пак по същество тя не съвпадала с Божията воля. Клеопатра имала в ума си оформено свое желание, своя воля – да бъде синът ѝ добре устроен на земята и тя да може да му се радва като майка на този свят! Затова до вразумяването си тя роптаела.
Колко често и с нас се случва същото. Молим се уж по всички правила на молитвата, казваме дори с чувство и убеденост пред Небесния Отец: ”Да бъде Твоята воля!” И все пак таим дълбоко в душата си свои желания, които искаме непременно да се осъществят. Имаме си своя воля, която не ни се ще да пожертваме заради Божията воля. Ето в тази тънка неискреност пред Бога се крие причината често пъти молитвите ни да не бъдат изпълнявани така, както ние желаем.
Нашето явно или скрито своеволие ни разделя от Бога. То застава като стена между нас и Твореца. То ни отчуждава от Спасителя, понеже подхранва у нас срещу Божията воля и Божиите разбирания наши собствени възгледи, наши собствени разбирания, наши собствени мисли. Именно своеволието ни лишава от полза при молитвите ни и се оказва пречка за изпълняването им, особено когато ние упорстваме в своите мнения.
Св. Иоан Тоболски пише: ”Докато ние не се откажем от всяко пристрастие към самолюбието и своеволието и докато се противопоставяме на събитията, ставащи по Божия воля, дотогава ние не можем да извършим нищо добро и приятно Богу. Ни даровете, ни обетите, ни молитвите, ни жертвите, ни приношенията са приятни Богу, когато се вършат от хора, противящи се на Божията воля. Постът е Богу приятен, милостинята става Богу любима, молитвите биват умилостивителни, когато всичко това се върши не по фарисейски, тоест не за постигане на някаква външна цел, която гъделичка нашето тщеславие, користолюбие, властолюбие и прочее – тоест нашите пороци, противни на Божията воля. Затова Бог отхвърля даже иначе твърде приятните Нему дела – поста, молитвата и благотворителността, когато те се извършват лицемерно, не в съгласие с Божията воля, а в угода на своеволието[6]”.
Нашата естествена воля не е добра пред Бога, защото е повредена от грехопадението. Тя става добра едва тогава, когато се съгласува с Божията. Това добре подчертава св. Иоан Тоболски, като пише: ”Волята на никой ангел и на никой човек не може да бъде добра, ако не е съгласна с Божията воля. Колкото повече нашата воля се съгласува с Божията, толкова повече тя става по-добра и по-съвършена. И обратното – колкото по-малко тя се подчинява на Божията воля, толкова тя става по-лоша и по-зла. Божията воля се изяснява за нас достъпно и определено в Божия закон и в църковните постановления[7]”.
Много грешим ние, ограничените и своеволни човеци, когато не се подчиняваме на Бога. Може би ние желаем доброто за себе си и за близките си. Но колко несъвършена и често погрешна е нашата представа за доброто! Може ли нашето желание за добро да се сравни с желанието на Бога да ни даде онова, което е истински добро! Ние не всякога знаем какво е за нас действително добро, а Бог знае това в съвършенство. Освен това, дори и да знаем кое е за нас истински добро, ние не сме в състояние сами да го постигнем. А Бог е всемогъщ и като знае абсолютно безпогрешно онова, което е добро за нас, готов е да ни помага в постигането му, стига само ние мъдро, смирено и покорно да се стремим към това.
Ние считаме, че сме доброжелатели на себе си, а често се оказва, че сме свои собствени гробокопатели. Няма по-верен и по-могъщ Доброжелател за нас от Бога. В доброжелателството Си Той всячески ни води към спасение, като ни пази не само от външни злини, но и от самите нас – от нашите вътрешни зли наклонности, пречещи ни в спасението. А това, че Бог ни пази от самите нас, не е маловажно нещо, защото – по учението на св. отци и по-специално на св. Иоан Златоуст[8] – ние сме най-големи врагове на себе си. Когато своеволно грешим, ние можем така да си напакостим, както никой наш външен враг – било човек, било самият сатана – не е в състояние да ни напакости.
Онези, които по внушение на дявола ни обиждат, клеветят, злословят, ощетяват и преследват, не могат да навредят на спасението ни, ако ние сме бдителни и се пазим от грях. Те вредят на себе си, понеже вършат неща, забранени от Бога. ”Душа – казва Свещеното Писание, – която съгрешава, ще умре” (Иезекиил 18:20). Доказателство за това, че външните вредители не могат да напакостят на вярната и бдителна душа, са подвижниците, мъчениците, светците. Колкото повече им се пакостяло, толкова повече чрез търпението си те се издигали духовно и просиявали в добродетелност. Ако ние при обиди, клевети и ощетявания се огрешаваме, кипваме от гняв и се предаваме на злобни чувства, то е поради нашата гордост и честолюбие, поради нашата земна, плътска настроеност, поради нашата злост и маловерие, поради нашата непокорност на Бога и на Неговите свети заповеди. Господ Иисус Христос ни учи: ”Обичайте враговете ги, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). Спазващите тази заповед получават най-голяма полза от най-големите си врагове.
Абсолютно прав е св. Иоан Златоуст, като казва: „Всеки обиждан получава вреда не от другите, а от себе си[9]”. Ако някой неприятелски настроен към нас човек ни оскърби, оклевети или ощети, а ние претърпим и се помолим за него, чрез ”злото”, което той е искал да ни причини, ние ще получим голямо добро – опрощаване на греховете и душеспасение. Бог промис- лително допуска понякога да ни се пакости от страна на ближните, за да имаме случай да прощаваме, та, като простим, и Той, Бог, на нас да прости. В тази перспектива причиняваните ни отвън злини и разни изкушения се оказват възпитателни и спасителни, стига ние да ги понасяме със смирение, кротост, търпение и незлобие. Ако обаче ние злоупотребяваме със свободната си воля и по повод на чуждите грехове към нас сами почнем да вършим грехове, като отвръщаме на злото със зло, то сами си причиняваме най-голямо зло. Това, което ни отделя от Бога, е не нашият враг, а нашият грях. В духа на тези мисли св. Нил Синайски казва: ”Блажено е да търпиш зло, а да го вършиш е преокаяно, защото който го търпи, е наследник на Христа, а който го върши, е сънаследник на дявола[10].”
Божията воля всякога желае нашето добро. Нашата пък воля, разстроена от греха, не всякога има пред очи нашето собствено добро. Оттам произлизат стълкновенията между нашата воля и Божията. Ние се увличаме по всевъзможни страсти и в късогледството си често считаме за свое добро неща, които са за нас всъщност най-голямо зло, защото ни въвличат в грях и причиняват вечна смърт.
Бог е дал Своите заповеди, за да ограничава и спъва чрез тях вярващите в подхлъзването им към греха, А хората отхвърлят тези заповеди, за да могат да живеят както си искат. Тръгнали по пътя на леките греховни удоволствия, те не знаят спирачка. Като угаждат на страстите си, те неусетно се отдалечават от Бога и се излагат на съдбоносната опасност да се удавят в прият- ните вълни на своеволието. Такива люде не престават да вярват в Бога и да Му се молят, но техните молитви имат за своя същинска цел не богоугождението, а себеугождението. Себеугаждането пък погубва човека, според Христовите думи: ”Който е запазил душата си, ще я погуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази” (Матей 10:39). Ето това себеугодие е най-честата пречка за изпълнение на нашите молитви.
Св. Иоан Тоболски намира, че няма по-голяма беда за нас от тази, да противопоставяме своята воля на Божията. Той пише: ”Дяволът има двама свои служители, по-люти от самия него, които настройват богопротивно нашата воля: това са плътта и светът. Плътта похотства, а дяволът разпалва нашите желания. За да не би пък те да угаснат, светът поддържа горенето им чрез приетите светски нрави и обичаи. От плътта произлизат много грехопадения, а светът доставя различни безнравствени забави и увеселения по въздействието и коварството на злия дух[11]”.
Хората живеят в греховна обстановка. Като нямат крепка вяра в Бога и страх, че след смъртта си ще отговарят пред Божия съд за своите дела, те лекомислено затъват в плътски удоволствия и всевъзможни развлечения, отклоняващи ги неусетно от християнския им дълг и опетняващи съвестта им. Техните плътски настроения така овладяват умовете им, че те нерядко стигат дотам, да загубят представата за разлика между позволено и непозволено, между добродетел и грях. Често ще чуете християни снизходително да представят най-мерзките грехове на плътта и най-противозаконните ѝ задоволявания като нещо естествено, като ”природа”, без да се замислят над простата истина, достъпна даже за езичниците, че Богоустановеният закон за продължа- ване на човешкия род няма нищо общо с блудството и прелюбодейството. Те или забравят, или съвсем не знаят онова ясно разграничение между брак и блуд, което прави св. апостол Павел, като пише: ”Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто, а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог” (Евреи 13:4). Бракът е ”природа”, а прелюбодейството е грях!
Хората се поддават на светски безнравствени забави и увеселения, за да прекарват времето си по-весело. Заради тези светски увеселения те забравят Бога и Неговия свят закон. Така те постепенно убиват в себе си всичко свято, докато достигнат до пропастта, дето ги чака вечна гибел.
Господ обаче не желае смъртта на грешника, а изправлението му (Иезекиил 33:11). И ето, воден от любов, Той често пъти спъва заблудените в тяхното тичане подир греха, като им праща болести, неприятности, разни тежки грижи, материални загуби, смъртни случаи, или като допуска зли хора да ги оскърбяват, клеветят, злепоставят, преследват и прочее. Разтичалите се след леките наслади, когато биват чукнати от Провидението, се мръщят, роптаят, сърдят се на Бога, че ги наказва като че ли безпричинно и твърде тежко, и са готови дори Бога да похулят и от вярата да се откажат, и да затънат в още по-страшни грехове. Всъщност те би трябвало да се смирят и да благодарят за това, че Бог не им дава да живеят безнаказано в грехове. Той ги наказва, за да ги накара да се опомнят и да ги предпази от гибел. За себеугодниците обаче това е непоносимо. Те искат да не им се пречи да грешат. Те не могат да търпят ограниченията на Божиите заповеди. Затова и роптаят.
Нещастни духовни слепци! Те не виждат Божието благодеяние в наказанията! Тяхната слепота е последица от безпределното им себеугодие. Тяхната греховност им пречи да съзрат и своята вина. Затова те, виновните, обвиняват Бога!
Получава се странна духовна обърканост. От неподчинение на Божията воля се стига до обвиняване на Бога, че Той не ни се подчинява, когато Го молим да изпълни нашите прищевки! Подсъдимите започват да съдят Съдията! Неправедници упрекват Всеправедния в несправедливост! При този спор с Бога грешните създания си мислят, че те имат право, а не Бог. Но всеки по-издигнат безпристрастен ум ще разбере, че при подобно стълкновение разномислието е не в полза на грешните и непокорни създания, а в тяхна вреда.
Какво обаче виждаме в живота? – Вместо да поправят своята неправда, непокорните на Божията воля упорстват в своеволието си и се опълчват срещу Божия Промисъл. Те намират в Бога ”вина”! Но в какво се състои ”Божията вина”? – ”В това – отговаря св. Иоан Тоболски, – че Божиите разпореждания са противни на нашата воля, или по-точно на нашето своеволие, поради което ние считаме Божия съд за несправедлив. Но всъщност така ли е? Поправи себе си и тогава ще видиш истината, от която си се отклонил, както и ще разбереш, че Бог е прав, а ти си неправ. О, зла човешка воля! Ти считаш човека за праведен, а Бога – за неправеден. А кой човек считаш ти за праведен? – Себе си, защото, когато питаш: ”Какво съм направил?” (та Бог ме наказва – в ск. м.), ти смяташ себе си за праведен[12].”
Когато човек се просвети духовно и заживее в покорност на Божията воля, очите му се отварят и той вижда ясно нещата, струващи му се дотогава мъгляви и противоречиви. Тогава той престава да роптае при изпитания и нещастия, при загуби и смъртни случаи, защото чувства във всичко благия Божи Промисъл, предпазващ от зло и насочващ към изправление и покая- мие. ”Мъдрият – според св. Амвросий Медиолански – не скърби при телесни болести и не се огорчава, когато е в беди, но и в скърбите пребъдва благодушен и търпелив, понеже не в насладите и в телесните радости се състои блаженството и щастието. То се достига само чрез съвест, чиста от всякакъв порок[13]”.
Нашият Промислител е премъдър Лекар на душите. Той се стреми чрез горчивите лекарства на изпитанията да ни доведе до радостта на оздравяването и до онова състояние на праведност, при което човек може да вкуси райските радости и да види колко благ е Господ (Псалом 33:9).
Който търси Царството на Бога и Неговата правда (Матей 6:33), ще се научи като Иов не само доброто да приема от Бога, но и злото да понася (Иов 2:10) и, което е още по-важно, за всичко да бъде благодарен, съгласно заповедта на св. апостол Павел: ”За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса” (1 Солуняни 5:18).
В заповедта ”За всичко благодарете!” думата ”всичко” обхваща и доброто, и неприятностите. Трябва, следователно, да изпитваме благодарност и когато Бог ни милва с добро, и когато ни лекува с неприятности, и когато ни дава щастие, и когато ни праща беди. Благодарният се ползва и от едното, и от другото, за да расте духовно и да се обогатява с добродетели, така както растенията се ползват и от слънцето, и от дъжда, за да растат. Божиите благодеяния вдъхновяват добрия християнин за любов към Създателя, а бедите го учат на смирение и търпение. За истинския Христов последовател няма зло извън греха и дявола. Св. Иоан Златоуст прекрасно поучава: ”Винаги да благодари е свойство на мъдрата душа. Ти си понесъл някакво зло? – Но ако пожелаеш, то няма да бъде за тебе никакво зло. Поблагодари на Бога и злото ще се превърне в добро[14]!”
Който благодари, упражнява се в една от най-възвишените молитви – благодарствената. Бог се радва на такава молитва, особено когато човек е благодарен и за сполетелите го нещастия. Как няма Бог да се отзове на такава възвишена благодарствена молитва и за понесеното зло как няма да въздаде на благодарната и смирена душа с най-голямо добро!
Но голямо мъжество се иска, дълбока вяра и непоклатно смирение са потребни, за да благодариш, че Бог ти отказва приятната напитка, за да ти даде горчиво лекарство. Нужна е висока християнска мъдрост и търпеливо изчакване, за да не роптаеш, че Бог не изпълнява вредните за душата ти просби, а чрез отказа според благостта Си ти готви нещо велико и много полезно…
Като размишляваме върху сложния въпрос, защо Бог често пъти не изпълнява молитвите ни, ние трябва – за пълнота – да изтъкнем още някои съображения, както и да приведем за пояснение и други ярки и твърде ценни мисли на св. отци.
Понякога Бог се бави да изпълни някои наши молитви не защого не иска да даде измолваното земно благо, а защото желае да внедри в душите ни най-високи християнски качества, каквито са безкористието, постоянството и верността. Бог цели да ни направи твърди в мъдростта, за да не би, вследствие на бързо изпълнената молба, ние да понесем духовна загуба при материалната печалба. Бързо придобиваното благо не се достатъчно цени, макар и да е най-скъпо самò по себе си. Лекотата на придобиването му снижава неговата стойност в човешките очи.
Мнозина се хвалят: ”Бог ми дава бързо всичко, за каквото Го помоля. Той чува молитвите ми. Аз затова Го и обичам“! Такива хора обикновено не са твърди във вярата и лесно падат в униние, ропот и отчаяние, щом не получат онова, което просят. А Бог иска от нас да Му бъдем верни всякога – и когато ни обсипва с блага, и когато ни ги отнема.
Душевните качества – твърдост, постоянство, вярност, смирение и търпение не се изграждат лесно. Те са плод на усилени трудове. От примера на светците виждаме, че те са устоявали във верността си Богу и при най-тежките изпитания благодарение на своите твърди добродетели, придобити с дългогодишни подвизи, с много пот и усилени моления. Прав е св. Иоан Лествичник, като пише: ”Само духовните блага, които се придобиват с много молитви и в продължение на много години, са твърди и трайни[15].”
Понякога Бог не изпълнява молитвите ни, за да излекува скритата в нас леност. Св. Иоан Златоуст поучава: ”Не говори: Аз се молих много, но не бях чут, защото и това често става за твоя полза. Бог знае, че ти си ленив и безгрижен и че ако получиш нужното, няма повече да се молиш. Затова чрез самата нужда те заставя по-често да беседваш с Бога и да прекарваш времето си в молитва… Пребъдвай в молитва и не си позволявай леност. Молитвата може много нещо да извърши. Затова пристъпвай към нея не като към маловажно дело[16]!”
В същия дух наставлява и св. Ефрем Сирин: ”Ако Бог се бави да изпълни прошението, не бива да скърбим. Подателят е премъдър. Той гледа и на прошението, и на времето; и ако види, че прошението е неполезно за настоящия момент, а ще бъде полезно впоследствие, отлага изпълнението му за известно време. Макар на молещия се да му е мъчно, че не е изпълнена молбата му в момента, Подателят след известно време ще го утеши с ползата[17]”.
Затова много грешат онези християни, които, след като малко са се помолили и нищо не са получили, са готови да се откажат и от молитва, и от вяра. Правилото е – никога да не се отказваме ни от молитвата, ни от Бога, а да продължаваме да се молим, като постоянно проверяваме душите си, дали всичко в тях е в ред, и дали ние имаме нужното смирение, вяра, твърдост, упование, любов, усърдие, съсредоточеност и постоянство. Може би Бог умишлено се бави да изпълни молбите ни, за да ни накара още повече да напреднем в спасителната добродетел на усърдната молитва (вж. Лука 18:1-7).
Изпитал това в личния си живот, св. Нил Синайски пише: „Не скърби, че не получаваш от Бога онова, що просиш. Той иска да ти достави по-голямо благодеяние с туй, че те заставя да продължаваш търпеливо да Му се молиш. Защото какво е по-висше от това – да водиш постоянна беседа с Бога и да бъдеш в общение с Него[18]!”
Подобна мисъл изказва и св. Иоан Лествичник: „Като се молиш дълго време и не виждаш плод, не казвай, че нищо не си получил от своята молитва. Защото самото пребиваване в молитва е вече придобивка… Та кое благо може да бъде по-високо от това, да се доближаваш до Бога и да пребъдваш в непрекъснат съюз с Него[19]?”
В този дух и св. Иоан Златоуст много мъдро разяснява ползата от молитвата тъкмо в случаите, когато ние мислим, че нямаме полза от нея. Той казва, че молитвата е велико благо, ако се придружава от чувство на благодарност при всички случаи, тоест ако ние се научим да благодарим на Бога не само когато получаваме просимото, но и когато не го получаваме. Според него, ако се смирим пред непостижимия Божи Промисъл, то и от неизпълнената молитва ще имаме еднакво велика придобивка[20]. Бог всякога – и когато дава просимото, и когато не го дава – върши и едното, и другото все за наше добро. Ако получиш, ползата е явна. Ако не получиш, ползата е скрита, но съществува. Откриеш ли я, ще видиш, че тя ти носи не по-малка облага, отколкото явната полза, защото обогатява душата ти с невидимите съкровища на небесните добродетели – смирение, покорност на Божията воля, търпение, себеотрицание, безкористност и прочее, които водят към Царството Божие.
Парадоксално св. Иоан Златоуст се изразява така: ”Получил ли си ти или не си получил онова, за което молиш, ти все пак си получил необходимото чрез това, че не си получил. Успял ли си или не си успял, ти все пак си успял чрез това, че не си успял. Понякога е по-полезно да не получиш. Ако за нас често не беше по-полезно да не получим, Бог несъмнено би ни дал просимото. А между това, да не получиш – и то с полза за себе си, – значи да получиш. Да не роптаем при бавенето на онова, що просим, а по-скоро да покажем по този повод голяма твърдост и търпение… Независимо от това, дали ще получим просимото или не, нека бъдем настойчиви в своето прошение и да благодарим не само в случай на успех, но и в случай на неуспех. Да не получим, когато това иска Бог, е не по-малко ценно от това да получим, понеже ние сами не знаем що е полезно за нас така, както знае Той[21].”
”Ще се учудиш – продължава същият св. отец, – че не знаем какво ни е полезно! И Павел, този велик мъж, удостоен с неизказани откровения, не знаел, че просел неполезното за себе си. Като се виждал заобиколен от непрестанни изкушения, той се молел за избавление от тях, и то неведнъж, не дваж, а много пъти… и не получил просимото! Да видим как понесъл той това. Възроптал ли? Изпаднал ли в униние? Отчаял ли се? – Не! Що му казва Господ? – Рекъл: ”Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява“ (2 Коринтяни 12:8-9). Бог не само не го освободил от постигналите го беди, но допуснал той да си остане в тях. Ала отгде се вижда, че той не е възроптал против това? Слушай, що сам Павел казва, когато узнал, че така е угодно Богу: ”Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си.” (стих 9). Не само не искам – казва – да се освободя от тези беди, но дори с голяма радост се хваля с тях. Виждаш ли колко признателна е тази душа! Виждаш ли каква е любовта ѝ към Бога! Чуй какво още казва той: ”Не знаем за какво да се помолим, както трябва” (Римляни 8:26), тоест ние, като човеци, не можем да знаем всичко в подробности. Затова трябва да предоставим всичко на Твореца… И да приемаме с голяма радост всичко, каквото Той определя; нека гледаме не на това, че неприятни са за нас сега произшествията, а на онова, което е угодно Богу. Той по-добре от нас знае що ни е полезно, знае и това, как да устрои нашето спасение[22].”
Искрената молитва всякога дава спасителен плод. Политнала към небесата, тя никога не се връща празна оттам, а всякога ни носи нещо скъпоценно, което в момента ние може би не съзнаваме като велика Божия милост, но ползата от което отпосле ще разберем. Ние трябва без всякакво съмнение да се надяваме на едно от двете – или че Бог ще ни прати каквото просим, или, ако ни откаже просимото, ще ни даде в замяна на него друго нещо, което е за нас всъщност най-необходимо и спасително, без ние да съзнаваме това. Ако Той ни е дал Своя Син да умре за нас, без ние да сме Го молили за това, няма ли да ни подари с Него и всичко (Римляни 8:32), особено когато Му се молим със смирение! Давайки ни, Той ни учи да благодарим. Отказвайки ни, Той ни учи да търпим. Благодарността е съединяване с Бога, а търпението е спасение.
Всичко това трябва да помним, за да не изпадаме в малодушие и ропот в случаите, когато с вяра и по всички правила се молим, а нищо не получаваме. Нека знаем, че всъщност много получаваме. И когато ни отказва, Спасителят е при нас и ни пази от погибел. Нали Сам е казал: ”Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Той е при нас, особено когато с упование и любов Го призоваваме. Ще дойде ден, когато напълно ще се уверим в това и ще се радваме безкрайно, че сме се молили с постоянство и неотстъпност дори в случаите, когато нищо на вид не сме получавали.
Една християнка се оплакала на духовника си: ”Много са скърбите ми в живота. Бял ден не съм видяла. Толкова нещастия съм претеглила! И сега, въпреки че всеки ден се моля на Бога, пак много страдам. Господ като че ли не ме чува. Той повече помага на ония, които не Му се молят или даже съвсем не вярват в Него. На тях им върви. А аз се моля и полза няма. Понякога в крайно униние почвам да викам: ”Господи, чуваш ли ме?”
Свещеникът ѝ отговорил: ”Не си права да мислиш, че Бог не те чува и не ти помага. Той те обича. С Неговата благодат ти досега живееш. Той чува молитвите ти. Няма нечути молитви, макар че има някои неизпълнени. Ако се бави да ти помогне така, както ти сега желаеш това, то е затова, защото Бог иска да ти помогне още по-божествено, да ти помогне така, както ти утре, когато станеш по-мъдра, по-духовна, сама би желала да ти бъде помогнато! Ти сега искаш да се избавиш от временни страдания и затова се молиш усърдно. А Бог иска чрез временните ти страдания да те избави от вечните. Той ти готви велика радост на небето, от която ти можеш да се лишиш, ако нямаш благодатни страдания и ако се увлечеш по греховните радости на земята, както правят невярващите. Не мисли, че Бог помага повече на онези, които съвсем са Го забравили и даже отрекли. Тяхното земно благополучие е тяхната гибел. Сега на тях завиждат, но после те ще завиждат. Потърпи докрай и ще видиш Божията милост в твоите временни страдания, както и Божия съд в тяхното земно щастие. Твоите страдания, както и техните радости ще свършат. А после? Каква ще бъде участта на нечестивците, ако не са се покаяли? И обратно – каква ще бъде твоята безкрайна радост, ако си понесла безропотно страданията докрай във вярност на Бога и в благодарност към Неговия дивен Промисъл! Бог не само с тебе постъпва така. Той и към най-близките Си любимци – светците – е бил често пъти загадъчно неотзивчив. С това, че не е изпълнявал веднага молитвите им, Той искал да изпита тяхната вярност, тяхното търпение и постоянство в молитвата. Знаейки, че придобитото по лек начин не се цени много, нито се пази зорко, Той чрез отлагане да изпълни молбите им искал да ги научи високо да ценят полученото чрез молитвата и да го пазят като зеницата на очите си.”
Като казал това, свещеникът продължил: ”Един монах, който имал дарованието явно да вижда своя ангел-пазител, паднал в голям грях и бил наказан от Бога със загубването на тази благодат. Тежък мрак се спуснал над душата му. Цели четиридесет и девет години той се каел пред Бога в неутешима скръб, борейки се с мислите на отчаяние. Чак на петдесетата година той пак видял ангела си и го попитал през сълзи: ”Защо ме отхвърли от своето лице?” Ангелът му отговорил: ”Отстъпих от очите ти поради твоя грях, но не те изоставих. Невидимо пребъдвах с тебе, пазейки те, както ми бе заповядал Бог[23]“. И св. Антоний Велики прекарал много години в неописуеми изпитания и тежка борба с бесовете сред безотрадната пустиня. Демоните му причинявали големи страдания и му нанесли много рани. Той се молел на Бога, но Бог като че ли не отговарял. Това продължило много време. Накрая в явилото се над него дивно сияние св. Антоний почувствал присъствието на Спасителя и извикал: ”Где беше, благий Иисусе? Где беше досега? Защо не дойде по-рано да излекуваш раните ми?” И чул глас: ”Тук бях, но чаках да видя твоето мъжество. А сега понеже храбро се бори, всякога ще ти помагам[24]”.
„Така и при тебе е Господ – насърчително казал свещеникът на вярната християнка. – Той не те е оставил. Чува молитвите ти и в свое време ще те зарадва. Ти само се моли! Бъди Му вярна и не се отчайвай! Помни, че око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Коринтяни 2:9)”.
Жената си отишла от свещеника ободрена и утешена. Тя продължила с ново усърдие да се моли, въпреки че не получавала отговор на молитвите си, защото укрепнала в надеждата си, че Бог по най-добър начин ще отговори на духовните и телесните ѝ нужди, когато му дойде времето.
(Към десета глава Молитва за ближните)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 