Архимандрит Серафим (Алексиев)
Глава шеста
КАК ДА СЕ МОЛИМ, КОГАТО СМЕ ХЛАДНИ?
Един от най-опасните врагове на молитвата е духовното охлаждане. Изстине ли сърцето към Бога, застрашен е духовният живот, застрашена е и молитвата като негова най-жива изява. И тогава човек започва да линее духовно. Охладнее ли пък напълно, той духовно умира. Мъртъвците са студени. Ето защо трябва особено много да се пазим от духовното охлаждане.
Как се появява то? – Епископ Теофан Затворник пояснява това със следните думи: ”Охлаждането става така: започва със забравянето… Човек забравя Божиите благодеяния, Самия Бог и своето спасение чрез Него, забравя и опасността да остане без Бога; помненето на смъртта изчезва. С една дума, скрива се цялата духовна област. Това се причинява и от врага, но и от разсейване на мислите поради разни (суетни) дела, грижи и прекалено общуване с хората. Тогава всичко (духовно) се пренебрегва, сърцето изстива и съчувствието към духовното се пресича. Явява се нечувствие. А когато то дойде, заедно с него идват и нерадението, и безгрижието. Вследствие на това духовните занятия се отлагат за известно време или дори съвсем се изоставят. И пак почва старият безгрижен и нерадив живот в забравяне на Бога и в угаждане само на себе си. Макар в това да няма на вид нищо нередно, но и нищо Божие няма. Такъв живот е пуст! Ако не искате да попаднете в такава пропаст, пазете се от първата крачка – забравянето. Затова всякога си спомняйте за Бога и за Божествените неща. Това ще поддържа у вас топло чувство към тях, а от едното и от другото постоянно ще се възгрява ревността. Това е животът[1]!”
Охлаждането приема разни форми. Създавайки безчувствие и небрежност към молитвата, то намира винаги някакво оправдание за проявяваното нерадение. Но всички тези оправдания в Божиите очи са несъстоятелни. За самия човек пък, който ги измисля, те се оказват пагубни. Затова, случи ли ни се да охладнеем към молитвата, не бива да търсим оправдание за своята нерадивост, а да си спомним откъде сме паднали и да се покаем, задето сме оставили първата си любов към Бога (срв. Откровение 2:4-5).
Ето някои от формите, в които се проявява гибелното охлаждане.
1.Някои вярващи, ръководени уж от положително, а не от отрицателно отношение към молитвата, не се молят, когато нямат нужното топло молитвено настроение, и поради охлаждането си прекарват дни и седмици, а може би и месеци, и години, без молитва. Тяхната максима е: ”Моли се, когато чувстваш, че сърцето ти е отворено за молитва. А когато то е затворено, недей се опитва да се молиш. Все едно, то ще си остане чуждо за молитвата”. Правилно ли постъпват такива християни?
Великият молитвеник и чудотворец на нашия век, отец Иоан Кронщадски отговаря така на подобни възгледи: ”Казват: ако нямаш желание, недей се моли! – Лукаво плътско мъдруване!… Престани да се молиш, и ти съвсем ще отстъпиш от молитвата. Плътта това и желае! Но Царството Божие бива насилвано (Матей 11:12). Без самопринуждаване към добро няма да се спасиш[2]”.
Молитвата е сродна с добродетелите; и понеже е сродна с тях, тя попада под техните правила. Когато човек е обхванат от някой порок, нима е освободен от задължението да се бори с него? – Съвсем не! Напротив, той трябва, поради бедственото си положение, още по-усилено да се противи на обхваналата го страст и да се стреми към противоположната ѝ добродетел. Така и когато човек е обхванат от изкушението на хладност и леност към молитвата, не трябва още повече да се разпуска, а да победи леността и неохотата си със себепринуждаване към молитва. И както с усилия на волята се преодоляват пороците, разбира се, като се призовава на помощ Божията благодат, така и при липса на молитвено настроение човек трябва с усилия на волята да се вдига от одъра на леността и да се самопринуждава към молитва, укорявайки се за своята разпуснатост. Бог няма да остави невъзнаградена такава борба за придобиване на молитвен навик и за създаване на молитвен дух.
Според св. Иоан Лествичник, молитвата е ”извор на добродетелите[3]” и ”огледало на духовния напредък[4]”. Понеже молитвата ражда добродетелите, а и сама се усилва от тях, християнинът трябва да се грижи за придобиване на молитва точно така, както се грижи и за придобиване на добродетелен живот. А това става с труд, с пот, с борба, с волеви усилия.
У св. Исаак Сирин четем, че грешникът, който се остави да бъде побеждаван от някоя гибелна страст, не бива нито да се отчайва, нито да се предава на леност, нито да изоставя борбата. ”Такъв, когато се подхлъзне – пише св. Исаак, – нека не забравя любовта на своя Небесен Отец. Но дори ако му се случи да падне в най-различни прегрешения, той не трябва да престава да се грижи за доброто, нито пък да се отказва да се движи напред. Но, побеждаван, нека отново става на борба срещу своите противници (демоните) и ежедневно да поставя основа на разрушеното здание до самото си излизане от този свят, като си повтаря с уста пророческото слово: ”Не се радвай за мене, мой неприятелю! Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене” (срв. Михей 7:8). Такъв никак да не прекратява борбата до самата си смърт и докато има в него дихание, нека не предава душата си да бъде победена даже във време на самото поражение. И ако лодката му се разбива всеки ден и целият товар потъва, той нека не престава да се труди, докато най-сетне Господ, виждайки подвига му, се смили на съкрущението му и му изпрати Своята милост, като му даде сили да среща смело и изтърпява разпалените стрели на врага. Такава е премъдростта, дадена от Бога. Така става мъдър болният, който не губи надежда… Но горко на монаха (и на всеки мирянин – ск. м.), който измени на своя обет, потъпква съвестта си и дружелюбно подава ръка на дявола, за да може този да се хвали, че го е въвлякъл в някой малък или голям грях… С какви очи ще застане той пред Съдията, когато другарите му, достигнали чистота, ще го срещнат – същите онези, от които той се е отделил, за да тръгне по пътя на гибелта! Той ще се окаже загубил онова дръзновение, което имат пред Бога преподобните, както и онази молитва, която излиза от очистеното сърце, която се възнася нагоре по-високо от ангелските сили и всичко преодолява, докато получи просимото и с радост се върне при онзи, чиито уста са я произнасяли! А най-страшното е, че както той сам се е отделил от тях тук и е поел друг път, така Христос ще го отдели от тях в оня ден, когато светъл облак ще понесе… телата на сияещите в чистота и ще ги постави пред небесните врати[5]”.
Без труд и пот няма добродетел. Без борба и волеви усилия няма и молитва. Св. Исаак Сирин пише, че един духовен старец му бил казал: ”Всяка молитва, в която тялото не се поизмъчи и сърцето не поскърби, е подобна на недоносен плод в утробата, понеже такава молитва няма в себе си душа[6]”. Душата на молитвата се проявява в усилията на волята. В тези усилия се запалва пламъчето на молитвения дух, който прогонва всяко охлаждане.
2.Някои християни пък се оплакват от това, че като се стараят да се молят редовно, все не успяват да стигнат до топла молитва. Мисълта им постоянно се разсейва, сърцето им остава хладно, вкаменено, безчувствено и молитвата им се оказва недействена. И те се питат: има ли смисъл такава молитва?
С подобни недоумения един християнин се обърнал към дивния Оптински старец иеросхимонах Иосиф, приемник на знаменития отец Амвросий Оптински, и получил следния дълбоко назидателен отговор: ”Съвсем да не се разсейваме в молитвата е невъзможно за нас, грешните хора. Но все пак трябва да се стараем по възможност да събираме своя ум, затваряйки го в молитвените слова, тоест трябва да вникваме във всяка молитвена дума. От хладността и окаменението не бива твърде да се смущаваме, а трябва да продължаваме да се самопринуждаваме към молитва, като считаме себе си недостойни за утеха и умиление. Ако молитвата е хладна, от това не следва да заключаваме, че тя е неугодна Богу. Понякога такава молитва се зачита даже като подвиг на човека, стига той да се смирява и самоукорява всячески пред Бога[7]“.
Пред великия старец св. Варсануфий (VI век) било поставено за разрешение следното недоумение: ”Когато се моля или упражнявам в псалмопение, а не усещам силата на произнасяните слова поради моето сърдечно безчувствие, каква полза имам от такава молитва?” – Отговорът на стареца бил следният: ”Макар ти и да не усещаш силата на онова, що произнасяш, но бесовете я усещат, чуват и треперят. Затова не преставай да се упражняваш в псалмопение и молитва и малко по малко, с Божията помощ, твоето безчувствие ще се превърне в мекота (чувствителност[8])”.
3.Други християни пък, като търсят оправдание за небрежното си отношение към молитвата било в своята голяма ежедневна преумора, било в своята прекомерна заетост, било в бързане по разни земни задачи, казват: ”Няма време за молитва! Цял ден занимания, трудове, срещи, дела, разговори, ангажименти. Вечер се върнеш вкъщи капнал. И да искаш да се молиш, молитвата бяга от ума ти. Пък и не ти ли се полага малко почивка? Как след толкова много труд през деня да прекараш и вечерта в молитвен труд! Кога ще си починеш? Нужен е и телесен покой!”
Такива мисли занимават не малцина християни и те, окуражени от привидно убедителните си съображения, помолват се надве-натри или съвсем не се молят и бързат да си легнат, за да си починат. Но като постъпват така всеки ден и като се лишават от благодатта на молитвата, те претърпяват страшни духовни загуби. На такива християни отец Иоан Кронщадски внушава: „Не бива да жалиш себе си за сърдечна молитва даже и тогава, когато ти цял ден си прекарал в труд. Гледай да не покажеш ни най-малко нерадение към светата молитва, а цялата си я кажи от сърце Господу… Внимавай да не поставиш плътта си по-горе от Бога, а отхвърли заради Него телесния покой. Каквото молитвено правило си започнал да изпълняваш…, изпълнявай го с пълна добросъвестност и не върши Божието дело с раздвоено сърце… Ревността на Господа няма да понесе твоето лукавство, твоето жалене на себе си. Той ще те предаде на дявола и дяволът няма да даде покой на сърцето ти заради пренебрежението, което си проявил към Онзи, Който е истинският покой на твоето сърце… Всяка неискрена молитва отдалечава сърцето от Бога… Вярвай в правотата на думите: казваш ли си набързо молитвата заради телесния покой, за да си починеш уж по-скоро, ще загубиш и телесния, и душевния си покой[9]”.
Тези съвети на отец Иоан Кронщадски могат да се сторят твърде строги за мнозина, които са преуморени от житейски задължения. Строгостта обаче тук е продиктувана от бащинско опасение да не би ленивите християни, под предлог на голяма заетост и преумора, да пренебрегнат най-важното си духовно задължение – молитвата. На онези, които истински са твърде погълнати от неизбежни земни задачи и действително се преуморяват, св. Серафим Саровски оказва голямо снизхождение, като препоръчва едно съкратено и твърде леко молитвено правило, наречено по неговото име – св. Серафимово правило. То е следното: Като се събуди сутрин, нека всеки християнин застане пред св. икони и прочете Господнята молитва ”Отче наш” три пъти, в чест на Пресвета Троица; после – песента на Пресвета Богородица – „Богородице, Дево, радуйся”, също три пъти; и накрая Символа на вярата, един път. Като изпълни това правило, нека всеки християнин се занимава със своята работа, на която е поставен или призван. Във време на работата – било вкъщи, било на път – нека той чете тихо: ”Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!” Ако пък е заобиколен с други хора, нека си казва на ум, по време на работата: ”Господи, помилуй“ – и така да продължава до пладне. Пред самия обед нека изпълни горепосоченото утринно правило. След обяд, като си изпълнява задълженията, нека всеки християнин чете тихо: ”Пресвятая Богородице, спаси ме, грешния” или ”Господи Иисусе Христе, заради св. Богородица помилвай мене грешния!” – нека продължава това до самия сън. Като се приготви за сън, нека всеки християнин отново прочете горепосоченото утринно правило. След това заспивайки, нека пак се огради с кръстния знак.
„Като държиш това правило – казва св. Серафим, – можеш да достигнеш мярката на християнското съвършенство, понеже означените три молитви са основа на християнството: първата, като молитва, дадена от Самия Господ, е образец на всички молитви; втората е донесъл Архангел Гавриил от небето, като приветствие към св. Дева Мария, Майката Божия; Символът пък съдържа в себе си накратко всички спасителни догмати на християнската вяра.”
На онези, които по разни причини не били в състояние да изпълняват и това малко правило, св. Серафим давал съвет да го четат във всяко положение – и на работа, и на път, и даже в леглото. А който разполага с повече време, той – по думите на св. Серафим – трябва да добавя и други душеполезни молитви, както и четене на канони, акатисти, псалми и откъси от Евангелието и Апостола[10]”.
Така човек може да нагласява молитвеното си правило според умората си, но не бива да го изоставя, а при всички обстоятелства да се старае да извлича максималната полза от него.
Наистина, не е лесно да се молиш уморен; но ако надвиеш леността си, знай, че заради твоето усърдие Бог ще ти даде и здраве, и сили, и крепък благодатен сън и ти с по-малко почивка ще добиеш повече бодрост, отколкото ако угаждаш на себе си за сметка на молитвата и на религиозните си задължения.
Не бива да забравяме и друго нещо. Често пъти врагът на нашето спасение използва умората ни, за да ни отклонява от молитвата, понеже знае колко благодат се придобива с нея. Затова нека преодоляваме дяволските внушения! Господ ще зачете може би като двойно по-голям подвиг молитвеното усърдие на уморения и той може би ще има много по-голяма полза от молитвата извоювана чрез насилие над своята умора, отколкото от онази спокойна и бездушна молитва, която човек си казва, след като е угодил на плътта си чрез изобилна храна и покой.
Молитвата, според опита на искрено упражняващите се в нея, изобщо не е лесно нещо. И да сме уморени, и да не сме уморени, тя мъчно върви при нашата плътска настроеност, при нашите многобройни суетни грижи, при нашите увлечения по земни наслади и особено при упоритото противодействие на дявола. Не напразно молитвеният труд се нарича от св. отци молитвен подвиг. Особено в началото на молитвените упражнения са нужни много усилия на волята, съсредоточаване на ума и подбуждане на сърцето, докато се дойде до истинско молитвено горение. Като знаел от опит тези трудности, св. Макарий Велики казвал: ”Трябва човек да принуждава себе си към молитва, ако няма духовна молитва. Бог, като види, че човекът толкова се подвизава и, против желанието на сърцето си, с усилие се труди, ще му даде истинска духовна молитва[11]” . Но дотогава трябва труд, труд и само труд!
Някои братя запитали авва Агатон кой подвиг в монашеския живот е най-мъчният. Той отговорил: “Простете ме! Аз намирам подвига на молитвата за по-труден от всички други подвизи. Когато човек пожелае да излее пред Бога своята молитва, тогава враговете-демони бързат да го отклонят от нея, понеже знаят, че никой подвиг не е толкова опасен за тях, колкото молитвата, възнасяна към Бога от цялата душа. Във всеки друг подвиг…, колкото и да е напрегнат, щом издържи, монахът намира някакво успокоение. Но молитвата изисква голяма борба до последното издихание[12]”.
Ако така стои въпросът с молитвата за монасите, колко по-мъчен е молитвеният подвиг за миряните, разсейвани от хиляди неща в ежедневния живот. Това обаче не бива да отчайва вярващите. Те трябва да помнят, че Сам Бог помага на онези, които горят от желание истински да Му се молят. С Божията помощ и невъзможното става възможно, и непостижимото – постижимо. Бог ще даде истинска молитва на жадуващите я от сърце.
На онези, които се оплакват, че не могат да се молят със съсредоточена вътрешна молитва, понеже като светски хора били заети с много високи и отговорни дела, епископ Теофан Затворник казва, че и за тях е възможна вътрешната сърдечна молитва, стига да придобият страх Божи. ”Страхът Божи като чувство ще привлече вниманието и съзнанието им към сърцето и ще ги накара да стоят в сърцето си благоговейно пред Бога. Докато в сърцето има страх Божи, дотогава духовното стоене пред Бога няма да престане в сърцето. Но някой ще каже: Многото дела ме разсейват! – Няма да те разсейват; придобий само страх Божи! На духовното стоене пред Бога или постоянното помнене на Бога пречат не делата, а безделието и злоделието. Отстрани празното и лошото в делата, като оставиш само задължителното и ще видиш, че изпълняването на задължителното не само не отклонява от Бога, а напротив, привлича ума и сърцето към Него. И едното, и другото (и задължителните дела, и молитвата – в ск. м.) са от един и същи род и изискват еднаква духовна нагласа. Каквото от тях и да започнеш да правиш, всякога ще се обръщаш към Бога, за да изпросиш от Него помощ и да посветиш на Неговата слава самото свое дело. Като се събудиш сутрин, застани по-твърдо пред Бога в сърцето си през време на утринната си молитва и после върви на работата си, която ти е определена от Бога, без да откъсваш от Него своето чувство и съзнание. И ще стане така, че със силите на душата и тялото си ще вършиш успешно своите дела, а с ума и сърцето си ще пребъдваш с Бога[13]”.
За да придобием навика да пребъдваме с Бога, св. Нил Синайски съветва да употребяваме непрестанно ”кратка, но напрегната молитва[14]”. Ако и тогава сърцето ни остане хладно, нека изпълним съвета на отец Иоан Кронщадски, който казва: ”Когато забележиш, че сърцето ти е хладно и се моли неохотно, спри се, стопли го с някоя жива представа, например с представата за твоето окаянство, за твоята духовна бедност, нищета и слепота, или с представата за великите ежеминутни Божии благодеяния към тебе и към човешкия род и след това започни да се молиш с топло чувство, без да бързаш. Ако не успееш да прочетеш всички молитви навреме, не е голяма беда; а от топлата и неприбързана молитва ще получиш несравнимо по-голяма полза, отколкото ако би прочел всички молитви, но бързо и без прочувственост. Предпочитам пет думи с ума си да кажа, отколкото хиляди думи с езика си (срв. 1 Коринтяни 14:19[15]). „Ако продължителната молитва – пише отец Иоан – не е съвместима за нас с пламенност на духа, по-добре да направим кратка, но гореща молитва. Спомни си, че една дума на митаря, казана от горещо сърце, го оправдала. Бог гледа не на многото думи, а на разположението на сърцето. Най-важното е живата вяра на сърцето и топлотата в разкаянието за греховете[16]”.
За стоплянето на охладнялото сърце много способства живата представа за близостта на Бога и светците. ”Увеличителното стъкло – казва пак отец Иоан Кронщадски – само тогава запалва… хартията или нещо друго, което може да гори, когато ние го насочим така, че слънчевите лъчи, събрани във фокуса на стъклото, да падат върху една точка от запалвания предмет. Тогава те всички целокупно действат върху него, и то по такъв начин като че ли самото слънце в умален вид се помества върху предмета. Така и в молитвата душата ни само тогава се съгрява, оживява и възпламенява от духовното Слънце – Бога, когато ние с ума си, като с увеличително стъкло, насочим върху сърцето си, като върху духовен център в нашето същество, това духовно Слънце. Същото се отнася за Божията Майка, за ангелите и светците. Наклони върху сърцето си техните образи, такива каквито са – с всичката им сила и святост, и когато сърцето ти възприеме тяхното озарение в себе си с най-голямата възможна пълнота и сила, тогава то ще се възпламени от тяхното любвеобилно огнено въздействие[17]”.
Преди време, когато в селата нямаше кибрит, старите жени заравяха вечер въглените в пепелта и на следния ден разпалваха нов огън от запазено въгленче, в което още тлееше някоя искра. Взима бабичката въгленчето с машата и почва да духа. Искрата се увеличава. Бабичката удвоява усърдието си – духа, духа, докато накрая с това въгленче запали някоя хартийка, а с нея сухите съчки. И ето, огънят е разгорян.
Така се получава и молитвеният огън. В душата на онзи, който обича молитвата, има някаква молитвена искра. Но тя може да тлее под пепелта на ежедневните грижи, на дневната умора и на многобройните суетни залисии. Истинският християнин и когато е хладно настроен, се самопринуждава към молитва. Той се моли и моли, раздухва искрата, докато най-сетне получи желания молитвен жар. Тук помагат самоукоряването и покаянието – тези съществени субективни фактори.
Но и някои обективни фактори могат силно да съдействат за разгаряне на молитвения огън в душата – например неприятностите, скърбите и нещастията в живота, колкото и на пръв поглед да изглежда, че те отклоняват от молитвата. Те могат да отклоняват, но само слабо привързаните към Бога. Онзи, който искрено обича и търси Бога, те още повече го активизират във време на беда. Бедите са като ветровете – те гасят слабите пламъчета, а разпалват силния огън.
Охолността, себеугаждането, преяждането, препиването, разкошът и всевъзможните лекомислени и греховни развлечения се оказват смъртни врагове на молитвата. Бихме могли да изразим това така: тежестите в живота правят молитвата лека, а лекият живот прави молитвата тежка. Затова св. отци ни съветват да не роптаем против скърбите в живота. Те ни се изпращат от Божия Промисъл за наше добро. Ние трябва да ги използваме, за да разгорим чрез тях молитвения жар в сърцата си.
Св. Иоан Златоуст съветва да побеждаваме хладността и леността си, като използваме тъкмо неприятностите в живота си. Според него, най-силна бива молитвата във време на големи скърби. ”Когато водата тече по равно място – казва той, – тя се разлива нашироко и не може да се устреми нагоре. А когато ръцете на водопроводчиците я вкарат в тесни тръби, тогава тя от собствения си напор се устремява нагоре по-бързо от стрела. Така и човешката душа, когато се радва на голяма свобода, се разленява и разсейва. А когато трудните обстоятелства я притеснят, угнетена от изпитанията, тя възнася нагоре чисти и усърдни молитви. За да се убедиш, че тези възнасяни в скръб молитви са по-скоро чувани от Бога, слушай какво казва Пророкът: ”Към Господа викнах в скръбта си, и Той ме чу[18]”(Псалом 119:1). Така скърбите правят молитвата ни по-духовна, по-действена, по-усърдна.
На въпроса, дали всеки вярващ е способен на такава духовна молитва, оптинският старец Леонид (в схима – Лев) отговарял: ”Когато Господ посети някого с тежко изпитание, скръб или смърт на любим или близък човек, той ще се помоли от цялото си сърце, с целия си помисъл и с целия си ум. Следователно, извор на молитва има у всекиго. Но по учението на св. отци този извор избликва или след постепенно вглъбяване в себе си, или при мигновеното му отваряне от ”Божия свредел[19]”. Този ”Божи свредел”, който пробива сърцето ни, за да бликне оттам истинска молитва, са скърбите в живота. Те са непонятни Божии милувки – болезнени, но спасителни.
Като знаем това, нека не се бунтуваме, че Бог допуска често най-болезнени страдания в живота ни, а да помним, че чрез тях Той иска да ни улесни да издигаме душите си към Него, за да получим посредством молитвата онези дивни блага, които Той жадува да ни даде и които отдавна е приготвил във вечността за обичащите Го!
(Към седма глава Борба с разсеяността)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 