Архимандрит Серафим (Алексиев)
Към предишната част (Външна и вътрешна молитва)
Глава четвърта
Упражнения за достигане на истинската молитва
Светите отци богомъдро учат, че основа на всяка молитва трябва да бъдат простотата, смирението, страхът Божи и благоговението.
Немислимо е богоугодно да се помоли един вярващ, който няма простота, а лукавства в сърцето си пред човеците и пред Бога или е изпълнен с гордост, или е дързък и не чувства никакъв страх Божи. Искаш ли с полза за душата си да се помолиш, постарай се най-напред да скъсаш с лукавството, да изгониш лицемерието, да се смириш и настроиш благоговейно. Застани пред Бога с простодушието на дете, почакай да утихнат суетните житейски шумове и глъч в душата ти, съзнай греховете си, представи си Страшния Божи съд и вечните мъки, към които те води лошият ти живот, извикай страх Божи в сърцето си и чак тогава почни да беседваш с Бога. Иначе, ако с неумиротворено от страстите сърце и с погълнат от земни впечатления ум застанеш на молитва, устните ти ще бъбрят молитви, но умът ти ще блуждае другаде, сърцето ти ще бъде далеч от Бога и ти не ще получиш от Небето онова, за което бездушно и машинално се молиш. Такава молитва, вместо да те сближи с Бога, ще те отчужди от Него. По-добре отложи за малко молитвата си, отколкото да я казваш в неподходящ момент, когато си цял отнесен в други сфери.
„Преди да започнеш да се молиш, приготви се!” – четем в Писанието (Иисус син Сирахов 18:23). Ако ние старателно се подготвяме, преди да се явим с нашата молба пред някой земен големец и когато сме вече при него, внимаваме във всяка своя дума, за да не сбъркаме, то как смеем без молитвено благоговение, без сърдечна простота и смирение да разговаряме с Бога! Помисли си, дръзки човече, кой си ти и пред Кого заставаш на молитва! Ти си твар, и при това грешна! А Този, пред Когото коленичиш, е вечният, всемогъщ и непостижим Творец! Той те е създал! Той може с едно само леко подухване да те унищожи! Защото ”какво е нашият живот? – Горене на свещичка! Достатъчно е за Онзи, Който я е дал, само да я духне, и тя ще угасне[1]”. Ако Господ е благоволил да те удостои да влизаш в молитвен разговор с Него, то е от безкрайно съчувствие към Тебе, дълбоко падналия в грехове човек! Твоята молитва е свидетелство за Божията велика милост и непонятна любов към тебе! Затова, когато пристъпваш към молитва, припомни си с Кого искаш да беседваш, потръпни и с благоговейна откровеност, с детска доверчивост, със смирено сърце и с дълбоко страхопочитание изкажи болката си или поднеси благодарността и хвалението си. Не забравяй, че Бог ни върши голямо благодеяние с това, че ни позволява да Му се молим. Той не само ни позволява, но дори ни заповядва това, желаейки нашето добро. Когато ни говори: ’Търсете лицето Ми” (Псалом 26:8), Той ни призовава към общение със Себе Си, за да ни освети и духовно усъвършенства. Когато ни подканва: ”Призови Ме в скръбен ден, и Аз ще те избавя” (срв. Псалом 49:15), Той иска да получи повод да излее над нас Своите небесни благословения. Когато ни увещава: ”Обърни се към Мене, защото Аз те изкупих” (Псалом 44:22), Той иска да ни подаде спасителна ръка и да ни избави от нашия мъчител – дявола! Христос, въплътената Любов, дал живота Си за нас, Сам ни съветва да се молим, като казва: „Искайте… Търсете… Хлопайте! ” (Матей 7:7). Той Същият трогателно зове: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).
”Кой не би се изумил – възклицава св. Иоан Златоуст – от човеколюбието на Бога, което Той проявява към нас, като е дал на хората такава велика чест, че ги е удостоил с молитва и събеседване със Себе Си! Във време на молитва ние наистина говорим с Бога. Чрез нея ние влизаме в съединение и с Ангелите. ”Ето защо: ”приближаващите се към Бога трябва да вършат това с радост и страх; със страх – за да не се окажем недостойни за молитвата, а с радост – поради величието на честта[2]”, която ни се оказва.
Бог няма нужда от нашите молитви. Те са крайно необходими за нас. Колкото по-жива молитвена връзка с Бога има човек, толкова той е по-силен пред злото, по-търпелив в бедите, по-победоносен в изкушенията. Молитвата го издига над самия него и го свързва с Всевишния. А свързан с Всевишния Творец, слабият човек става мощен, защото Бог му дава сили чрез молитвата. В това се състои великото благо, което човек получава от молитвения си разговор с Бога. Каквото е птицата без крила и войникът без оръжие, това е християнинът без молитва (св. Тихон Задонски). Който редовно и правилно се моли, той има поддръжката на Ангелите, помощта на светците, могъщата подкрепа на св. Богородица и най-важното – благодатта на Господ Иисус Христос, любовта на Бог Отец и общението със Светия Дух. Кой може да излезе срещу такъв войник, обграден с невидимата помощ на толкова могъщи съюзници и покровители!
Затова св. отци, сами изпитали силата на молитвата, толкова държат за нея и съветват всички християни да я усвояват, да я упражняват ежедневно и да се спасяват чрез нея. Според тяхното благодатно учение, като свързва човека с Бога, молитвата прави и немощния крепък, и унилия – бодър, и отчаяния – обнадежден. ”Велика е мощта на молитвата – пише св. Ефрем Сирин.Тя е угасила пламъка на огъня, обуздала е яростта на лъвове, сразявала е полкове, укротявала е бури, изгонвала е бесове, отваряла е вратите небесни, разкъсвала е веригите на смъртта, изцерявала е недъзи, отстранявала е бедствия, закрепвала е колебливи крепости… с една дума, спасявала е от всякакви беди! Разбирам молитва не вяла, която е само на устните, а молитва, бликаща от дълбочините на сърцето. Както дърво, което има дълбоки корени, може да посрещне и издържи и ветрове, и бури, без да се прекърши или изкорени, така и молитвата, отправяна от дълбочината на душата, дълбоко вкоренена в сърцето, се издига към небесата, без да се пречупва от какъвто и да е изкусителен помисъл. Така се е молел и св. пророк и цар Давид: ”От дън душа викам към Тебе, Господи!” (Псалом 129:1[3]).
Такава молитва трябва да има всеки християнин, ако иска да осъществява ежедневна, действена връзка с Всемогъщия Бог и да преживява чудесата на Богообщението. Към такава молитва ни призовава Сам нашият Спасител, като казва: ”Когато се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая (тоест в стаичката на сърцето си – в ск. м.) и като си заключиш вратата (тоест като оставиш навън всички суетни, греховни, светски желания, интереси и спомени – в ск. м.), помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Матей 6:5-6).
Ако се молим само с външна молитва, с каквато се задоволяват лицемерите, няма да се съгрее сърцето ни. Такава молитва няма да промени поведението ни, няма да ни доближи до Небето. Нашите старания трябва да бъдат насочени към това – във външните форми на молитвата, които са необходими, да вливаме молитвено настроение. А то се изгражда от следните елементи: съсредоточено внимание, сърдечна топлота, страх Божи, духовно горене, покайно топене, умиление и съкрушение.
За да добием истинска молитва, трябва да се упражняваме в нея. А как да се упражняваме, ни учат св. отци, които просветлявани от Светия Дух, са пребъдвали непрекъснато в нея.
Безучастното четене на молитви никому не е допринесло досега полза. Който внимава в това, което чете, и чувства със сърцето си силата на молитвените слова, той именно се моли с полза за душата си. ”Не само с думи трябва да се молим – пише св. Никодим Светогорец, – но и с ум, и не само с ум, но и със сърце, така че умът ясно да вижда и разбира какво казват думите, а сърцето да чувства какво мисли в този момент умът. Всичко това съчетано дава всъщност истинската молитва. Ако в нашата молитва липсва нещо от това, тя е или несъвършена молитва, или съвсем не молитва[4]”. А щом човек се моли с несъвършена молитва или с лъжемолитва, лишава се от онази дивна небесна топлота, от онази благодат и сила, която дава истинската молитва.
И така, трябва да помним, че не всяка молитва е молитва. ”Когато умът и сърцето се съединят в молитвата и мислите не се разсейват – учи св. Серафим Саровски, – тогава сърцето се съгрява с духовна топлота, в която възсиява Христовата светлина, изпълвайки с мир и радост целия вътрешен човек[5]”.
Съединяването на ума със сърцето, по думите на епископ Игнатий Брянчанинов, трябва да бъде съединение на духовните помисли на ума с духовните усещания на сърцето. Не само всяко греховно чувство и всеки греховен помисъл, но и всички естествени мисли и усещания, колкото и да са тънки и замаскирани с мнима праведност, разрушават съединяването на ума със сърцето и ги поставят в противодействие един на друг[6]. Затова трябва да се внимава по време на молитва да не се допускат никакви други помисли в сърцето – даже и благочестиви – освен онези, които са предмет на молитвата и които единствени могат да обединят ума и сърцето.
За истинската молитва св. Иоан Златоуст казва следното: ”Пред Господа се моли този, който напълно е съсредоточил своята душа и няма в този момент нищо общо със земята, но се е преселил на самото небе и е изгонил от душата си всеки човешки помисъл. Молещият се трябва да се моли така, че – всецяло съсредоточен, с напрегнат ум и със скръбна душа – да призовава Бога, без да умножава думите и да разширява молитвата, а да произнася малко и прости думи, понеже не от множествеността на словата, а от вниманието на душата зависи да бъде чут[7]”.
Различни са степените на молитвата. Това зависи от степента на нашата духовност и от нашето отношение към Бога. Каквито сме ние в живота си по отношение на Бога, такава е и нашата молитва. По един начин се отнася към Бога вярващият, но нехаен за своето спасение човек, по друг начин – онзи, който се е откъснал от греха и ревностно се стреми към добродетелен живот, но все още не е влязъл напълно в Божието светилище, а служи на Господа със себепринуждаване, по трети начин – онзи, който се е съединил с Господа, носи Го в себе си и със страхопочитание, благоговение и любов стои пред Него. Първият, както е небрежен в живота си, тъй е небрежен и към молитвата и повърхностно я извършва и в църква, и у дома си. Той се моли просто по навик и по някакво механическо задължение, внедрено в душата му още от детинство; моли се без внимание и без чувство, следвайки само установения обичай. Вторият чете много молитви и често ходи на църква, като се старае и вниманието си да съсредоточава, и да има съответно чувство при четене на молитвите, макар че това не всякога му се удава. Той е отбелязал вече някакъв успех в молитвата. Третият, цял събран в себе си, с ума си стои пред Господа и неразсеяно се моли в сърцето си без дълги молитви, но с дълго стоене на молитва. Той е достигнал вътрешната молитва. На третия не са нужни множество и разнообразни молитви, защото дъждът на многословието угасява вътрешната молитва. Първият трябва да се стреми към степента на втория, а вторият – към степента на третия, за да достигне до истинско Богообщение. Колкото повече човек напредва в молитвата, толкова повече се доближава до Господа и до собственото си спасение.
Някои мислят, че задълбочената вътрешна молитва е дълг само на духовните лица и по-специално на монасите. Това не е вярно. Щом истинската молитва доближава до Господа и помага в спасението, ясно е, че тя е дълг на всеки християнин, който иска да се спаси. Затова от всеки християнин се иска да придобие вътрешна, духовна, сърдечна молитва. Упражняването в нея изисква главно две неща: първо – при четенето на молитвата да се внимава в смисъла ѝ, и второ – да се чувстват изразените там мисли и настроения. Това св. отци наричат събиране на ума в сърцето, или стоене с ума в сърцето, или пребъдване пред Бога.
Ако се молиш, а умът ти не внимава в молитвените думи, ти изпадаш в греха на разсеяността. При такава разсеяност ти не знаеш какво просят механически устните ти. Но ако ти сам не внимаваш в молитвата си, то загубваш дръзновението да искаш Бог да внимава в нея. Или, както се изразява св. Иоан Златоуст: „Ти сам не чуваш своята молитва. Тогава как искаш Бог да я чува[8]?”
Грехът на разсеяността ражда от своя страна греха на безчувствието. Не е възможно да почувстваш благодатната сила на молитвените думи, ако си разсеян. Безчувствието пък води към гибел. Защото, като си безчувствен към молитвените думи, които най-често те подканват към покаяние, напомняйки ти за твоята греховност, ти оставаш безчувствен към своето окаяно положение. Но щом ти сам не си съчувстваш в бедата, как искаш да привлечеш Божието съчувствие към себе си?! Бог е готов всекиму да помогне, обаче помощта Му получава само онзи, който отваря сърцето си за нея.
Как да се научим от все сърце да се молим Богу? – Това става с упражнения. Св. Никодим Светогорец дава много хубави съвети как да се извършват молитвените упражнения. Това, според него, не е някаква дълбока философия, а нещо много просто, за усвояване на което се иска само едно – постоянно старание. „Как си се научил да четеш? – пита той. – Започнал си да се трудиш над това и си се научил. Как си се научил да пишеш? – започнал си да пишеш и си се научил. Така ще се научиш и да се молиш[9]”.
Практически ето как трябва да се постъпва според него: Всеки ден, като заставаш пред домашните си икони, за да си кажеш утринните или вечерните молитви, учи се да следиш с ума си смисъла на думите, които четеш от молитвеника си, и се старай да почувстваш онова сърдечно съкрушение, което е чувствал съответният автор на молитвата. Така днес, така утре, така всеки ден… и ти ще се научиш да се молиш със съсредоточен ум, благоговейно, със сърдечно умиление и с вътрешно горене. Но внимавай да не би, като си се помолил днес както трябва, утре да прочетеш молитвите си както не трябва – небрежно и разсеяно, защото който така постъпва, сам руши онова, което преди това е изградил. Пред всяко пристъпване към молитва човек трябва да се разтоварва от натрупалите се у него през нощта или през деня греховни впечатления и от всичките суетни грижи, както и от лошите си чувства към ближните. Ако пък някое необикновено силно греховно преживяване го е овладяло и го преследва и през време на молитва, човек трябва или да се отърси с волеви напрежения от него, или, ако това се окаже невъзможно, да направи тъкмо небогоугодното си преживяване предмет на своята молитва и съкрушено да изпроси от Бога милост и пощада за себе си.
Подобни съвети дава и епископ Теофан Затворник. Предвид голямата практическа важност на разглеждания въпрос, ние ще цитираме подробно и неговото мнение с риск да изпаднем в повторения. Но нека предпочетем повторенията пред недоизказаността и неяснотата.
Епископ Теофан учи, че истинската молитва се постига, когато се осъществи съчетаване на ума със сърцето. По какъв начин става това? – Умът е нещо хвърковато и все бяга от предмет на предмет, плъзгайки се по наклона на асоциациите. Как може да се задържи той през време на молитва от разсеяност и да се прикове вниманието върху молитвените думи? – Това може да стане само ако човек се стреми през време на молитва както с ума си да разбира прочетеното, така и със сърцето си да го почувства. Всяка молитва крие дълбоки чувства, които са вълнували автора ѝ. Постарай се да събудиш тези чувства и в собственото си сърце и умът, който внимава в молитвата, ще се съедини със сърцето, ще влезе в него и ще пребивава там. ”Не може умът да стои в едната мисъл за Бога, докато е в главата: Той все бяга и бяга”. За да бъде задържан, той трябва да е съединен с чувствата. Слезе ли в сърцето, той се успокоява и спира своя безконтролен полет. Психологическа истина е, че чувствата са по-силни от ума и че умът се подчинява на чувствата. Ако сме стигнали в молитвените си упражнения до разгаряне на силни покайни, благодарствени, умилни, съкрушаващи духа чувства, умът ще се държи в сърцето през цялото време, докато там горят тези чувства. Изстинат ли те, той ще тръгне да блуждае по своите безбройни пътища. Изкуството се състои в това – да се научи човек да се моли с искрени чувства. Тогава и умът помага на чувствата, и чувствата задържат ума в кръга на молитвените мисли.
Но как може да се създадат молитвени чувства? – Това не е напълно във властта на човека, ала то не става и без волята на човека. Бог дава благодатни чувства. Затова към Него трябва да викаме: ”Господи, стопли сърцето ми!” Сам човек обаче подготвя сърцето си за получаване на молитвените чувства. ”Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Матей 11:12). Тук помагат волевите напрежения. С такива волеви напрежения ние трябва да изгонваме от себе си самоугодието – този вътрешен изменник, като се самопринуждаваме към покайна и съсредоточена молитва. Човек трябва съзнателно да скърби, че е грешен и небогоугоден. Той трябва да тъгува, че не се моли както трябва и да се смирява. За да получи по-дълбоко смирение, той трябва да принуждава себе си да търпи укори, забележки, неприятности, болести, беди. Ако се обучава да ги търпи като заслужени, той ще добие смирение. Господ Сам се грижи да ни смири. С тази цел Той допуска да ни обиждат, да ни правят мъмрения, да ни пакостят. Използвай тези случаи, за да се упражняваш в търпение. Търпението ще роди смирение, а смирението – умиление и сърдечна топлота, която особено ще се прояви във време на молитва. Сърдечната топлота пък ще задържи ума в сърцето. Тогава човек ще може да се моли с ум и със сърце.
За да се научи човек да внимава с ума си и да чувства със сърцето си четените молитви, той трябва, според епископ Теофан, да направи следното упражнение: да си определи един час вън от молитвеното правило, да вземе молитвеника си и да чете бавно молитвите, размишлявайки върху смисъла им, като при това се постарае да извика в сърцето си съответните чувства. Когато след това дойде време за молитвеното правило, със същото старание човек трябва да внимава, да разбира и чувства четените молитви. Това е първият способ за привличането на ума към сърцето.
Вторият способ е следният: когато чете домашните си молитви, след като е изпълнил правилата на първия способ и усети, че четените молитви извикват благодатни чувства, които силно грабват душата и обхващат цялото съзнание, човек трябва тогава да прекрати четенето по молитвеника и да каже някоя своя кратка молитвичка, каквато ще се породи у него под напора на бликналите благодатни чувства. Тези чувства не бива да се пресичат с продължаване четенето по молитвеника и с променяне предметите на молитвата, защото това ще ги прогони. Напротив, трябва да им се даде възможност да се изливат свободно. Епископ Теофан поставя ударението не върху многото прочетени молитви, а върху качеството на беседването с Бога. Той препоръчва при такива случаи даже да не се довършват всички молитви от дадено молитвено правило, стига само да се продължи благодатното горене на сърцето. Живият молитвен подем към Бога е най-главното. А че нещо от правилото е останало недочетено, не е голяма беда[10].
Един велик подвижник рядко дочитал дори и една ”Слава” от Псалтира, понеже бил грабван от духовните си чувства и като стоял сърдечно пред Бога, молел се сам от себе си, съобразно със своите чувства. Той не се връщал към Псалтира, докато не утихвали чувствата му. Разбира се, без Псалтир и без молитвеник ние не можем. С тях се съгрява сърцето, тъй както с хвърлянето дърва в печката се засилва гаснещият огън. ”Но когато сърцето се запали и някакво благодатно чувство завладее цялата душа, тогава не трябва да се продължава четенето. Това само ще отслаби чувството и правилото ще мине без всякаква полза[11]”.
Тези ценни съвети на епископ Теофан трябва да има предвид всеки, който иска да се научи да се моли както трябва. Към горните указания нека прибавим и следното, което епископ Теофан пише до една млада девойка: ”Никога не бива да считате за завършен някой ваш духовен подвиг, а още по-малко – молитвата. Напротив, всякога трябва да се чувствате като че ли започвате за първи път да се молите. Което се върши за първи път, върши се с първо усърдие. Ако, пристъпвайки към молитва, се чувствате така, като че ли никога още не сте се молили както трябва, ще извършвате молитвата си с първото усърдие. И тя ще върви добре. Ако ли в молитвата не успявате, да не чакате успех в нищо друго. Тя е коренът на всичко[12]”.
Най-важните практически съвети, които епископ Теофан дава на всеки желаещ да се упражнява в молитвения подвиг и да се научи на истинска спасителна молитва, са накратко следните:
1.Избери си подходящо за теб молитвено правило – утринно, дневно и вечерно.
2. Това правило не бива да бъде отначало голямо, за да не бъдеш отблъснат от молитвения труд.
3. Старай се всякога да се молиш с благоговеен страх, с усърдие и внимание.
4.Използвай външните средства на молитвата: стоене, коленичене, кръстене, четене на глас, понякога и пеене.
5.Така се молѝ често, макар и не продължително. Някои правят това всеки час.
6. В молитвеника е казано какви молитви да се четат. Ти си избери някоя, която ти създава духовно настроение, и започвай с нея.
7.Начинът на моленето е прост: застани на молитва благоговейно, със страх и трепет, говори като в Божиите уши, кръсти се, прави поклони, коленичи.
8.Приетото правило трябва непременно да се изпълнява.
9.Няма значение дали ще четеш или пееш на глас, дали ще шептиш, или съвсем мълчаливо ще се молиш, при всички случаи Господ е близо.
10.Твърдо трябва да помниш целта на молитвата. Онази молитва е добра, която завършва със съкрушение пред Бога и с такова чувство: ”Боже, както знаеш, спаси ме!”
11.Молитвата има разни степени: първата степен се състои в телесната (външната) молитва – в четене, стоене, правене поклони. Вниманието се разсейва, сърцето е безчувствено, липсва му желание да се моли. Тук трябва търпение, труд, пот. Макар това да не е лесно, имай всякога пред очи целта на молитвата и се моли! Това е трудовата молитва. Втората степен е внимателната молитва – умът свиква да се съсредоточава във време на молитва и я казва цялата с внимание, без разсейване. Вниманието се концентрира в написаните думи и умът ги повтаря като свои. Третата степен е молитвата, казвана с чувство. От вниманието сърцето се съгрява и каквито мисли (през време на молитва) се казват, те се превръщат в чувство. Прочетените думи на съкрушение се превръщат в истинско съкрушение (на сърцето). Изречените прошения се усещат като свои нужди и потребности. Който е дошъл до чувството, той се моли без думи, защото Бог е Бог на сърцето. Целта на молитвените упражнения е като застанеш на молитва, да минаваш от чувство към чувство.
12.Колкото и да смята някой, че се е усъвършенствал в молитвата, никога не трябва да изоставя молитвеното си правило, а да го върши, както е посочено и всякога да започва с трудовата молитва. С нея трябва да се свързва и молитвата на ума, след което ще дойде и сърдечната молитва. Ако това не се спазва, последните две важни степени на молитвата ще се загубят и човек ще мисли, че се моли, без това всъщност да е така.
13.Когато молитвеното чувство стигне до непрекъснатост, тогава започва духовната молитва, която е дар на Светия Дух, молещ се в нас. Това е последната степен за постигане. Но св. отци казват, че има и непостижима за ума молитва, надхвърляща пределите на съзнанието (виж св. Исаак Сирин[13]).
При упражненията в молитва много помагат, според св. отци, собствените кратки молитвички, които бликат от възпламененото сърце и които най-много съответстват на неговото състояние и неговите нужди. Божиите угодници не само позволяват, но и насърчават да прибавяме към заучените или четени молитви и свои собствени кратки молитвички. Авва Макарий например бил запитан от някои – как да се молим, и отговорил: ”Не е нужно да многословим, а да дигаме често ръце и да казваме: Господи, както Ти искаш и знаеш, помилвай ме! – А когато те нападне изкушение, говори: Господи, помогни! – Той знае какво ни е нужно и съобразно с това постъпва с нас[14]”.
Всеки може да си избере според нуждата си някоя кратка молитвичка – било от Псалтира, било от молитвеника – например из двадесет и четирите къси молитвени изречения на св. Иоан Златоуст, дадени в нашите молитвеници към вечерните молитви. Вярващият може и сам да си състави някой молитвен израз, който отговаря на неговите духовни потребности, и често да си го повтаря, като, разбира се, внимава с ума си и чувства със сърцето си за какво се моли.
Такива молитвени въздишки се срещат често у св. отци: св. Иоан Касиан препоръчва стих втори от Псалом 69. ”Побързай, Боже, да ме избавиш! Побързай, Господи, да ми помогнеш[15]!”. Да се прибягва към този стих е полезно особено при плътски изкушения и при внезапни беди. Други препоръчват митаревата молитва: ”Боже, бъди милостив към мене грешния!” Трети пък стихчето: ”Господи, аз като човек съгреших, а Ти като щедър Бог помилвай ме!” Някои често повтаряли най-кратката молитва: ”Господи, помилуй!” А всички почти наставници най-вече препоръчват така наречената Иисусова молитва, състояща се от следните слова: ”Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене, грешния!” С нея мнозина са се спасявали, като си я нашепвали във всяка свободна минута със съсредоточаване на ума в нейното съдържание, с възгаряне на сърцето от нейните благодатни думи и чрез чувстване на Христовото невидимо присъствие. Някои са постигали голям успех, като са свързвали например сто Иисусови молитви с поклони пред домашния иконостас, разпределяйки ги така: по десет поясни и по един земен поклон.
Иисусовата молитва е пълноценна сама по себе си, защото съдържа и изповядване на Иисус Христос като Бог и изпросване на милост, а създава и смирено съзнание за греховност.
Извършването на Иисусовата молитва, според епископ Теофан Затворник, е много просто: застани пред иконите си в молитвено положение (немощните могат и да седят), отправи вниманието на ума си към сърцето, представи си с жива вяра, че Бог е пред тебе, близо, че те гледа и внимателно слуша, събуди чувство на страх Божи, благоговение и съкрушение в сърцето си и с такова разположение шепнѝ многократно Иисусовата молитва, без да си представяш какъвто и да било образ или лик. Така се молѝ половин час или цял час. През деня всяка свободна минута използвай за Иисусовата молитва. Отначало ще ти бъде трудно да следиш с внимание механическото повторение на молитвените думи. Но постепенно ще придобиеш навик да стоиш съзнателно в Божието присъствие със страх, вяра и любов[16].
При тези упражнения трябва особено да се бди над чистотата на съвестта. Човек не бива да върши нищо небогоугодно, защото то убива духовното настроение. Който си позволява произволни грехове, слушайки бесовете и заедно с това се упражнява в Иисусова молитва, той постъпва безумно, понеже враждува не против бесовете, а против себе си. Той сам гаси огъня, който иска да запали в сърцето си. Огън и вода са несъвместими. Страстите и греховете са същото, каквото е влагата в дървата за горене. Суровите дърва не горят: трябва предварително да се изсушат, а това става чрез безпощадна борба със страстите[17]. Затова човек трябва първо – често да чисти съвестта си чрез искрена изповед; и второ – сам да се бори през време на молитва с всяка греховна мисъл или чувство, като покайно въздиша пред Бога и проси Неговата помощ. Колкото по-искрен и решителен е човек, толкова по-бързо идва Божията помощ. ”Ако небрежно се отнасяме към молитвата, никога няма да преуспеем в нея. Молитвата сама не довежда до съвършенство, а заедно с другите добродетели. Доколкото се усъвършенстват добродетелите, усъвършенства се и молитвата. Най-главните добродетели са: страхът Божи, целомъдрието, смирението, съкрушението, умъртвяването на страстите, търпението, любовта. Когато те се постигнат, ще се появят и всички други, а заедно с тях и молитвата[18].
Целта на молитвата е да се стигне до постоянно общение с Господа, или до постоянно помнене на Господа. Това се дава, по думите на епископ Теофан, от Божията благодат, но не без наше съдействие[19]. Към какво да насочим нашия труд? – Към това, щото с усилия на волята да се самопринуждаваме да помним Господа, като вярваме, че Той е близо, че Той е в сърцата ни и че ние сме в Него[20]. С такова постоянно помнене на Божието присъствие трябва да се шепне Иисусовата молитва, а не само с механическо произнасяне на думите ѝ. Последните съставят външната ѝ страна. Вътрешната, съществената ѝ страна, образуват съзнателното и будно стоене с ума пред Господа, сърдечното чувстване на нашата окаяност и топлото въздишане и съкрушено викане към Него за помощ. Ето това е най-добрият способ за затвърдяване в ума и в сърцето на така наречената ”памет Божия”, или постоянно помнене на Господа. Който е постигнал това, чувства как Бог грее в душата му като слънце и я топли. То е както във физическия свят: поставѝ някой студен предмет на слънце и той ще се съгрее. Така се съгрява и душата от помненето на Господа, Който е духовно Слънце[21].
Да не ни отчайва обстоятелството, че отпърво молитвата ни ще протича повече външно, с разсеяност, без участие на сърцето и без особена охота. Чете ли се тя постоянно, с усилие на волята, полагат ли се старания да се връща блуждаещият ум към нея и изпълняват ли се всички горепосочени условия, особено редовното очистване на съвестта от грехове, тя ще стане полека-лека от външна вътрешна молитва, като най-напред завладее ума, така че той вече съсредоточено ще внимава в нея, а накрая ще запали и сърцето.
Тук обаче трябва да направим следното важно предупреждение: стигнал до вътрешната молитва, човек не бива да се самозалъгва, че се е издигнал кой знае колко високо. Трябва да помним, че растежът в молитвата няма край. Епископ Теофан вижда в самозалъгването опасно дяволско изкушение, което трябва веднага да се отблъсне най-решително. ”Ето, ти си вече голям подвижник, голям молитвеник!” – шепне врагът. Подлъганият християнин се хваща на въдицата, качва се на високи кокили, почва високо да мисли за себе си и да унижава другите. И, разбира се, благодатта го напуска. Но врагът поддържа убеждението му, че тя е с него. Тъй се изпада в жалкото положение ”да мислиш, че имаш, когато нищо нямаш”. Св. отци са забранявали човек да мери себе си колко е вече пораснал духовно. От това трябва да бягаме като от огън[22]. ”Онова, което трябва да търсим чрез молитвата – пише епископ Теофан, – е създаване в сърцето на постоянно, тихо и топло чувство към Бога. Не бива да се домогваме до възторзи и особени преживявания. Когато Бог прати особени молитвени чувства, нека благодарим за тях, а не да ги приписваме на себе си. Когато пък те си отидат, да не съжаляваме като за някаква голяма загуба, а смирено да слезем до тихото чувство към Господа[23]”.
Главният елемент в молитвата според епископ Теофан е не услаждането и разгорещяването, а благоговейното, изпълнено със страх Божи и сърдечно съкрушение, смирено стоене пред Господа, при което умът и сърцето са напрегнато устремени към Бога. ”Тези чувства – страхът Божи и скръбта (по Бога) или съкрушеното и смирено сърце – са съществените черти на истинската вътрешна молитва и проверка на всяка молитва: по тях трябва да съдим дали нашата молитва се извършва както трябва, или не. Когато те са налице, молитвата е правилна. Когато ги няма, тя не е правилна и трябва да я коригираме. Ако те липсват, услаждането и разгорещяването могат да породят самомнение, а това е духовна гордост и ще бъде пагубна прелест (прелъстяване[24]) .
Мнозина се заблуждават, като надценяват външната страна на Иисусовата молитва. Според тях, тя била силна дори и тогава, когато се казва без внимание. Това съвсем не е така, макар че в периода на обучението механическото повтаряне на Иисусовата молитва да не е без значение. Човек не бива да прави от нея евтин идол. Иисусовата молитва не е някакъв талисман – пише епископ Теофан Затворник. – Нейната сила иде от вярата в Господа и от дълбокото съединяване на сърцето и ума с Него. При такова вътрешно разположение призоваваното име на Господа се оказва много действено. А самò по себе си повтарянето на думите нищо не значи[25].
Упражняването в Иисусовата молитва горещо се препоръчва и от епископ Игнатий Брянчанинов. Той установява следния начин на домашно обучение в Иисусовата молитва: ”Определи си отначало да произнасяш по сто Иисусови молитви с внимание, без да бързаш. По-късно, ако видиш, че можеш да произнасяш повечко, прибави и други сто. С течение на времето, според нуждата, можеш да увеличиш още числото на произнасяните молитви. За бавното и внимателно произнасяне на сто молитви са нужни тридесет минути или около половин час. Не произнасяй молитвите бързо, непосредствено една след друга, прави след всяка молитва кратка пауза и с това помагай на ума си да се съсредоточава. Неспирното произнасяне на молитвите разсейва ума. Поемай дъх предпазливо: дишай тихо и бавно; този начин предпазва от разсеяност. Щом завършиш да се молиш с Иисусовата молитва, не се отдавай на празни мисли и мечтания, които са измамни и лъжливи; а прекарай времето до сън в тази насока, която си получил в молитвения подвиг. Като си лягаш да спиш, повтаряй молитвата, заспивай с нея. Навикни, щото при събуждане първата ти мисъл, първото ти слово и дело да бъде Иисусовата молитва. Във време на църковната служба полезно е да се упражняваш с Иисусовата молитва: като задържа ума от разсеяност, тя го подпомага да внимава в църковното пение и четене. Постарай се само да привикнеш така към Иисусовата молитва, щото тя да стане непрестанна твоя молитва, за което тя е твърде удобна поради краткостта си[26]”.
Преподобният схиархимандрит Паисий Величковски много горещо съветва постоянно да се занимаваме с Иисусовата молитва: ”Стоиш ли, седиш ли, ядеш ли, пътуваш ли, или друго нещо вършиш – пише той, – постоянно повтаряй тази молитва, като усърдно се принуждаваш към нея, защото тя поразява невидимите врагове подобно на войник със силно копие. Запечатай я в твоята мисъл! Не преставай да я вършиш навсякъде – в църквата, на работа и на път. И когато изнемогне езикът ти и устата, тогава се моли само с ума си. От дълго произнасяната с език внимателна молитва произлиза умствената молитва, а от умствената – сърдечната. Иисусовата молитва трябва да се казва на глас, не силно, а само дотолкова, че сам да се чуваш. Не бива във време на молитва мисълта да се отклонява насам и натам към тленните светски неща, но усърдно да се съсредоточава само в тази молитва. Защото молитвата не е нищо друго освен отчуждаване от видимия свят. Затова трябва да затворим ума си в молитвата. Гдето стои тялото, там и умът да бъде с нас, а не да блуждае кой знае къде във време на молитва. Тази молитва изисква вътрешно внимание, въздържание, отдалечаване от хората, избягване на суетни грижи и вълнения[27]”.
Ходенето по кина и театри, участването в разни веселби и развлечения, непрекъснатото слушане на радио и гледане на телевизия угасяват молитвения пламък. ”Както свещта не може да гори на вятър и дъжд, така и молитвата не може да пламти при изобилието на различни впечатления” – пише св. Никодим Светогорец[28].
Ако бушуват в душата такива впечатления, добре е човек да отложи за малко молитвата си, да вземе в ръце Словото Божие или житията на светиите, или някоя друга увлекателна православна духовна книга, за да настрои с нея благодатно сърцето си, и тогава да пристъпи към молитва. А когато човек чувства душевен гнет поради многото си грехове, трябва да побърза да се изповяда, защото няма по-голяма пречка за молитвения напредък от лелеяните в сърцето страсти. Всеки грях издига стена между нас и Бога. Само след очистването на греховете човек ще може пак с лекота и дръзновение да коленичи пред Бога, да беседва с Него и да има полза от молитвата.
Чрез тайнството Покаяние и чрез Тайнството Причащение човек се обновява, получава велика благодат, и сърцето пак почва силно да чувства Бога. Който не заглуши това чувство с някой нов тежък грях, ще го превърне с време в пламък, стига само да постоянства и да се труди. Този труд му е особено необходим след всяко причастяване. Св. Причастие силно укрепява внимателните към себе си християни в духовния живот и в съсредоточената молитва. То чисти от грехове, дава голяма благодат и с това силно задължава. Св. Исихий, презвитер Иерусалимски, пише: ”Когато ние, недостойните, се удостоим със страх и трепет да се причастим с Божествените и пречисти Тайни на Христа, нашия Цар и Бог, тогава най-вече трябва да проявим бдителност, пазене на ума и строго внимание, та този Божествен огън, тоест Тялото на нашия Господ Иисус Христос, да унищожи греховете ни и нашите малки и големи нечистоти. Защото, влизайки в нас, То веднага прогонва от сърцата ни лукавите духове на злобата и ни прощава предишните грехове. Тогава нашият ум остава свободен от тревожното досаждане на лукавите помисли. Ако след всичко това, като стоим на вратите на сърцето си, грижливо пазим ума си, то, когато се удостоим отново със св. Тайни, Божественото Тяло все повече и повече ще просвещава нашия ум и ще го прави блестящ като звезда[29].”
Ако обаче човек, след като се е очистил от греховете си, отново им се поддава, той сам си поставя препятствие по пътя към Бога. Вярно е, пътят му не се закрива съвсем, но чувството за Бога толкова повече гасне, колкото повече се усилват страстите. За възстановяването му се иска голям труд, пот, сълзи и покаяние. Никому Бог не отказва да върне това чувство, но след като го получим, трябва да го ценим и пазим. Благодатта не се отнема от никого до смъртта му, ала тя няма простор на действие, когато страстите заемат място в сърцето. Отстрани ги, и благодатта ще почне да се проявява. Колкото повече очистваш сърцето си от тях, толкова повече тя съживява чувството за Бога. Когато сърцето стане съвсем чисто, молитвеното чувство за Бога става огнено. А докато в сърцето все още има страсти, чувството за Бога мъждука като искра[30]. Задачата ни трябва да бъде да разпалваме тази искра в буен благодатен огън.
Св. Григорий Синаит пише: ”Дарът, който получаваме от Христа Иисуса в св. Кръщение, не се унищожава, а само се заравя като някое съкровище в земята. И благоразумието, и благодарността изискват да се погрижим да го разкрием и да го проявим. Към това водят следните способи: 1. Този дар се разкрива чрез многотрудно изпълняване на заповедите (Божии), така че колкото повече изпълняваме заповедите, толкова повече този дар показва своето великолепие и блясък. 2. Той се проявява и разкрива чрез непрестанно призоваване на Господ Иисус или, с други думи, чрез непрестанно помнене на Бога. И първото средство е силно, но второто е по-силно, така че първото получава от него своята пълна сила. Затова, ако искрено желаем да разкрием скритото в нас благодатно семе, нека побързаме да привикнем по-скоро към сърдечното упражнение и да имаме в сърцето си единствено това дело – молитвата, без да си представяме с въображението някакъв образ, и тогава тя ще съгрее сърцето ни и ще възгори в него неизказана любов към Господа[31]”.
Тогава молитвата ще потече от сърцето като пролетен поток, без принуда и гибелно разсейване.
Неразсеяната молитва, по думите на епископ Теофан Затворник, е ”дар Божи, който се дава на усърдно търсещите[32]”. За да го получиш, трябва да проявиш усилени собствени трудове, ала и само със свои усилни трудове нищо не се достига, докато Бог не го даде. Такъв е Богоопределеният закон! Ето защо трябва, когато сами прилежно се упражняваме в молитва, да не забравяме да молим и Бога да ни даде дара на молитвата, защото, както е казала Анна, майката на св. пророк Самуил, ”Бог дава молитва на молещия се” (1 Царства 2:9 – по славянския превод).
Епископ Теофан конкретизира какъв труд следва да положим, за да достигнем неразсеяната молитва: – не бива да позволяваме на мислите си самоволно да блуждаят. За тази цел трябва да използваме волята си. Ако пък те неволно се отклонят, веднага трябва да ги връщаме назад, като при това и укоряваме себе си, и скърбим за разсеяността си, и се съкрушаваме за допуснатото безредие в молитвата[33]. Св. Иоан Лествичник казва, че е нужно с усилие на волята да връщаме отклоняващите се мисли и да заключваме ума си в словата на молитвата[34]. Св. Иоан Златоуст пък съветва в случай на разсеяност да се връщаме и препрочитаме молитвата оттам, отдето сме престанали да следим смисъла ѝ, или даже да повтаряме няколко пъти дадена молитва, казана разсеяно, докато най-сетне ни се удаде да я кажем съсредоточено[35]. Как по-системно да се борим с разсеяността, ще видим по-нататък в отделна глава.
По учението на св. отци, упражняването в молитвата, правилно провеждано, води към бавен, но сигурен напредък, така както тялото на детето, когато е здраво и се храни добре, незабелязано, но сигурно расте. Основно правило в духовния живот е да не си въобразяваш, че много напредваш. ”Трябва да знаем – пише епископ Теофан, – че възходът към съвършенство е невидим за самия ревнител. Трябва да се трудим с пот на лицето, но като че ли без плод. Благодатта строи своето дело скришом. Човешкото виждане, човешкото око изяжда доброто. На човека се предоставя само едно – да вижда своята негодност. Пътят към съвършенството е път към съзнанието, че съм сляп и беден, и гол; в непрекъсната тясна връзка с това стои съкрушението на духа, както и болезненото чувство и скръбта за своята нечистота, разкривана пред Бога, или – което е все едно – непрестанното покаяние. Покайните чувства са отличителни признаци на истинското подвижничество. Който се отклонява от тях и ги отбягва, той се отклонява от пътя. В основата и в началото на новия живот стои покаянието. То трябва да е свързано с растежа и да зрее заедно с него. Зреещият съзрява именно в познанието на своята негодност и греховност: той се вглъбява в съкрушените покайни чувства. Сълзите са мярка на успеха, а непрестанните сълзи – признак на предстоящо очистване[36]”.
Ако човек се поддаде на тщеславие и бързо започне да съзира в своя молитвен подвиг някакви успехи, особено придружени с видения, това е явен признак на духовна прелъстеност от бесовете. Това се случва най-често с онези, които не поставят сърдечната простота, страха Божи и благодатното смирение в основата на молитвените си трудове, а се ръководят от честолюбие, самомнение и тщеславие.
За да ни предпази от подобни увлечения, св. Нил Синайски изрично забранява през време на молитва да си представяме Бога в някакъв образ. ”Невеществено пристъпвай към Невеществения – съветва той – и ще се съединиш с Него[37]”.
Демоните използват умело тщеславието на подвижниците, за да ги подхлъзнат. Във време на молитва те рисуват в пламналото им въображение разни светлини или образи и ги карат да си помислят, че ето те много са постигнали в молитвата и че се удостояват да виждат вече и видения. Св. Нил съветва: ”Съвсем не желай и не търси да видиш във време на молитва някакъв лик или образ. Не желай да видиш осезателно Ангели или сили, или Христа – за да не загубиш разсъдъка си, да не приемеш вълка за пастир и да не се поклониш на враговете-демони[38]”. ”Ако се молиш против някой помисъл и забележиш, че той бързо и лесно изчезва, разсъди вследствие на какво става това, за да не попаднеш в засада и, измамен, да не станеш предател сам на себе си. Случва се понякога следното: демоните ти внушават някои мисли и те подбуждат да се молиш против тях, да им противоречиш, и изведнъж избягват. Те постъпват така, за да те хванат в капана на духовната прелест чрез високомерната мисъл, че вече си започнал да побеждаваш помислите и да плашиш бесовете[39]”. ”Трябва да знаеш – казва св. Нил – и следното коварство на демоните. Понякога те се разделят на групи. Едните идват със съблазън. И когато ти потърсиш помощ, влизат други демони в ангелски вид и прогонват първите, за да те прелъстят с мисълта, че те са истински ангели, и да изпаднеш в самомнението, че си удостоен с това[40]”.
Страшна е борбата с бесовете. Тях нищо не може да победи освен нашето смирение, заради което единствено ни се дава от Бога благодатна помощ.
В своята злоба против нас демоните прибягват към разновидни тактики. Когато видят, че не могат да ни хванат в капана на тщеславието, те си служат с така наречените бесовски страхования. От такива страхования са страдали особено отшелниците, предадени в самотата си всецяло на Богоугоден живот, на безпощадна война с бесовете и на непрестанен молитвен труд. Посред молитвата им изведнъж им се явявали кръвожадни зверове или се насочвал срещу тях оголен меч, или огън пламвал в килията им. Св. Нил съветва такива мъченици на молитвения подвиг да не се страхуват от вражеските привидения, защото те не са страшни за изпълнените с истински страх Божи. Най-силните средства срещу привиденията са смиреномъдрието, упованието на Божието всемогъщество, страхът Божи и духовно-благодатното мъжество, което е резултат от верността към Бога. ”Постарай се, доколкото ти е възможно, да бъдеш смиреномъдър и мъжествен – наставлява св. Нил – и вражеското нападение на демоните няма да се докосне до твоята душа… ”Защото на Ангелите Си ще заповяда за тебе Господ да те запазят” (Псалом 90:11 – по славянския превод). Те невидимо ще отбият от тебе всяко вражеско действие[41]”. ”Във време на такива изкушения употребявай непрестанно кратка, но напрегната молитва[42]”.
От Бога да се боим, а не от демоните, съветва същият св. отец и пояснява: ”Ако ти си застанал на молитва пред Бога Вседържителя, Твореца и Промислителя, защо така страхливо стоиш пред Него, че оставяйки Божия непобедим страх, боиш се от мухи и комари? Или не чуваш що говори Пророкът: ”Бой се от Господа, твоя Бог!” (Второзаконие 10:20[43]).
Който правилно се подвизава в молитвата, който е победил страхованията на демоните, който не се поддава на техните прелъстителни хитрости, който се ръководи при упражненията си в молитвата от сърдечна простота, смирение, страх Божи и благоговение, който, въпреки всички пречки, които демоните поставят, за да направят безплоден молитвения труд, се самопринуждава към молитва – той непрестанно и незабелязано расте от външната молитва към вътрешната, от разсеяната молитва към неразсеяната, от сухата молитва към сърдечната и може да стигне до онези молитвени върхове, които св. Нил Синайски така описва: ”Когато твоят ум, пламтящ от жажда за Бога, полека-лека като че се откъсва от плътта и се отклонява от всички помисли, изхождащи от сетивните впечатления или от опорочената памет, и при това се изпълва с благоговение и радост – тогава заключавай, че той се е приближил към пределите на молитвата[44]!”.
Бог промислително дава на смирено упражняващите се в молитва да вкусят понякога благодатната ѝ сладост, та като видят от опит, че техният труд не е напразен, да укрепнат духовно. На един усърден деятел на молитвата било дадено например да преживее с необикновена наслада чувството на живото Божие присъствие в света на всяко място. Това чувство го изпълнило с такава любов към всяко създание, че той бил готов от умиление и радост да целува и земята[45]! А св. Симеон Нови Богослов, който бил чужд на всяко тщеславие и чрез правилен и усилен духовен живот достигнал до най-дълбокото смирение, се удостоил да вкуси и най-голяма молитвена радост. ”О, чудо! – пише той не за своя похвала, а за наше назидание и подкрепа.— Кое слово може да изрази това, що е… по-високо от всяко слово! Виждам светлина, която светът няма, и както си седя в килията, виждам вътре в себе си Твореца на света и беседвам с Него, и Го обичам, и се храня с това Богосъзерцание, и, съединен с Него, издигам се по-високо от небесата. Где е тогава тялото? – Не зная. Господ ме обича и ме приема в Себе си, и ме скрива в Своите обятия и, бидейки на небето, в същото време е и в моето сърце, и аз Го виждам и тук, и там! Вседържителят ме прави не само равен на Ангелите, но ме и отличава с предимства пред тях, понеже Невидимият и Недостъпният по същество става видим за мене и се съединява с моето същество. Това е същото, за което възвестява Апостолът: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало” (1 Коринтяни 2:9). Пребъдвайки в него, не само не искаш да излезеш от килията си, но би желал да се скриеш в дълбочините на земята и там, далеч от света, да съзерцаваш безсмъртния Владетел и Създател[46]”.
Така са се упражнявали и така са преуспявали в молитвата всички Божии угодници. Така могат и трябва да се упражняват и всички християни – били те духовни лица или миряни. Независимо от това, в каква обстановка живеем – дали в манастир, дали в дълбоко уединение или сред кипежа на живота в света – ние всички сме длъжни да влизаме в постоянно, сърдечно и усър- дно общение с Бога, та да не загинем отдалечени от Него и заплетени в мрежите на лукавия. Щом всички трябва да платим данъка си на смъртта и да напуснем този свят, за да се явим в отвъдния свят на съд, ясно е, че всички трябва и да се подготвим за срещата си с Бога. Как ще разговаряме тогава с Него, ако не сме се научили на това още тук? На разговор с Него пък ни учи молитвата. Който се упражнява тук в молитва и свикне в сърдечно умиление да разговаря с Небесния Отец, той няма да занемее в безответен ужас, когато се изправи на съд пред Него…
(Към пета глава Непрестанната молитва)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 