Архимандрит Серафим (Алексиев)
Към предишната част (Различни видове молитви)
Глава трета
Външна и вътрешна молитва
Молитвата може да бъде външна и вътрешна. Външна е онази, която има само външни прояви. Тя е мъртва, формална, фарисейска молитва. Вътрешна молитва е онази, която блика от сърцето. Тя е угодна Богу, защото свидетелства за копнеж по Бога и за любов към Него. Сърдечността, искреността, въодушевлението, покайността, живата вяра, топлото чувство, страхът Божи, благоговението, трепетното упование, пламенната любов, смиреното съзнание за недостойнството, съкрушението, готовността за послушание и предаността на Божията воля – това са съществените признаци на истинската, вътрешната молитва. Липсват ли тези признаци и особено най-важните от тях – вярата, съкрушението и пламенното чувство, нямаме истинска молитва. По думите на св. Иоан Лествичник, трябва да се молим с много чувство и с дълбока вяра, която дава криле на молитвата[1]. По това се познава искрено молещият се, че той във време на молитва трепти от благодатни чувства и лети върху крилете на вярата към небето, забравя всичко около себе си и умолява Бога с твърда убеденост, че ще получи просимото.
Коленичил пред иконите, той или съкрушено плаче за своите тежки грехове, като моли за прошка, или със светнали от признателност очи благодари за знайни и незнайни Божии благодеяния, или въздишайки от все сърце, проси – било помощ в сполетялата го беда, било здраве и спасение за себе си и за своите близки, или пък възторжено славослови своя Създател и Промислител.
Който застава на молитва, а сърцето му не пламти подобно на кандилцето пред иконите, той не се моли, а само чете молитви. Неговата молитва е външна, механическа и затова е мъртва, недействена. Такъв човек, макар и изправен пред иконите, всъщност не общува духовно с Небето. Безчувствената, външната молитва не може да привлече никаква благодат и сърцето остава празно.
По убеждението на всички св. отци, един от най-съществените белези на истинската молитва е пламенното чувство. Без него изобщо няма молитва. Но тук трябва да направим веднага една важна уговорка. Не всяко чувство е ценно при молитвата. Сантименталните, нетрезвите и сладникави чувства я развалят. Унилите чувства я убиват. А прекомерните възторжени чувства я водят към израждане. Светоотеческата мъдрост забранява всякакви невъздържани изблици, душевни изстъпления и молитвени екзалтации, защото те отчуждават човека от съзнанието за греховност, създават в него фалшива представа за мнима праведност и довеждат молитвата до най-опасни извращения, при които човек мисли, че се моли правилно, а всъщност се заблуждава. Като не се допитва до никого и върви самочинно по пътя на духовния живот, заблуденият християнин изпада при екзалтираната си молитва в мечтателност, разгорещява се от психофизическо напрежение, разпалва въображението си и взима фантастичните си преживявания за благодатни явления. Това опасно състояние се нарича, на езика на св. отци, духовна прелест, което значи духовна прелъстеност, измаменост от дявола.
Духовната прелест се избягва чрез поддържане на постоянно покайно чувство и чрез искрено съзнание на своята греховност. За тази цел човек трябва често да се изповядва, да счита себе си по-лош от всички и да се самоунижава, ала не пред другите (защото това може да премине в лицемерно скромничене), а пред своята съвест и пред Бога.
За да избегнем духовната прелест, св. отци ни съветват да се обучаваме в съзнанието, че всеки друг е по-добър от нас, да не вярваме на собствените си чувства и преживявания и да се допитваме до мъдри духовници.
Дяволът е лъжец. За да ни хване в своята лъст, той се стреми да пълни сърцата ни с измамни въодушевления, със самодоволство и с дръзка самоувереност, че нашата духовна настроеност е правилна. Тъкмо в това се състои прелъстеността – ”да станеш жертва на измама и самоизмама, при което да имаш твърдото убеждение, че се намираш в истината, и че другите се заблуждават. Това значи, като си заслепен от гордост, да загубиш способността да съзнаваш своето заблуждение[2]”.
Човек трябва искрено да се чувства всякога грешен, всякога виновен пред Бога, за да не падне в примките на самопрелъстяването. Той не бива да подхранва в себе си гордата мисъл, че представлява нещо, а да прогонва всяка подобна идея като вражеско нападение.
Особено начеващите молитвения подвиг трябва да се пазят от дяволска прелест. За тази цел им се препоръчва при всяка молитва да извикват в себе си дълбоко покайно чувство, чувство на смирение и съзнаване на своето крайно недостойнство пред Бога. Св. Иоан Лествичник намира, че и най-напредналите в духовния живот подвижници трябва всякога да се каят. ”Макар да си преминал и цялата стълба на добродетелите – пише той, – все пак и тогава се моли за прошка на твоите грехове, като слушаш какво говори св. апостол Павел – че той е пръв от грешниците (1 Тимотей 1:15[3])”. Такива чувства иска да вижда у нас Бог, за да може да излива върху нас Своята благодат. Покаянието и смирението са еднакво нужни и за грешния, и за праведния: грешния те довеждат до добродетелност, а праведния предпазват от опасността да загуби придобитата добродетелност.
Като обяснява каква е правилната молитва, св. Нил Синайски казва: ”На молитвата, произнесена с чувство, е свойствено самовглъбяване, благоговение, умиление и душевна болка (съкрушение), при изповядване на грехопаденията с негласни въздишки[4].”
Ако почнем да летим във възторжени молитвени преживявания, без да сме изкоренили страстите от душата си, лесно ще попаднем в мрежите на лукавия, който се старае по всички начини да ни погубва – и чрез отклоняването ни от молитвата, и чрез лукавото внушаване да се молим със самомнителни чувства, водещи към духовно падение. Нека помним, че молитвеният подвиг тогава е плодоносен за душата ни, когато се извършва правилно – с покайно и искрено чувство и с дълбоко смирение.
Истинската, вътрешната молитва не е лесно нещо. Тя среща разни пречки, най-важните от които са земните привързаност, страстните привички и тежките грехове. Те обременяват душата и я спират в полета ѝ нагоре. Св. Иоан Касиан уподобява молещия се ум на леко перце, което, ако е чисто и няма прилепнали към него земна влага и кал, може при всяко подухване на вятъра да се издига нагоре. Но ако перцето е облепнало с мръсната кал на улицата, то става тежко и не може да литне. ”Така и нашият ум, ако не е обременен с отрупали го страсти и суетни светски грижи… бидейки лек, по силата на собствената си чистота, при най-лекия повей на духовен размисъл политва нагоре и изоставяйки ниското, земното, възнася се към небесното и невидимото[5]”. Ако обаче душата е била обхваната преди молитвата от бесовски страсти – гняв, злоба, обида, злопаметство, алчност за земни печалби, мъст или нечисти похотни чувства, тя не може да се моли както трябва. Умът остава прилепнал към земните неща. Той е заплетен в мрежите на бесовете. Ето защо, според съвета на св. Иоан Касиан, ”каквито искаме да бъдем във време на молитва, такива трябва да се приготвим преди молитвата… Каквото не желаем да ни гнети, когато се молим, това нека побързаме да прогоним предварително от тайните кътчета на сърцата си”, преди да сме коленичили[6].
Иначе, ако се опитаме да се молим, без да сме се очистили духовно, молитвата ни не само няма да ни обогати, а още повече ще ни огреши. Вместо да умилостиви Бога, тя ще Го разгневи, защото ще свидетелства за нашата дързост, небрежност и липса на страх Божи.
Св. Симеон Нови Богослов казва определено: ”Няма по-голям грях от тоя да се молиш без страх Божий, без внимание и благоговение. Който се моли и пее псалми небрежно (а такава е молитвата на обзетите от страсти – в ск. м.), той не знае що е Бог… По-добре е такъв човек никак да не бърбори молитви, отколкото така да се моли (тоест само с уста, външно). Онзи, който съвсем не се моли, не изпълнява своя дълг и остава длъжник пред Бога. Но някога той все ще се опомни и може тогава да изпроси опрощаване на дълга си от Бога, Комуто е длъжник. А оня, който се моли как да е, небрежно, подбужда към гняв Самия Опростител на дълговете – Бога, Комуто уж се моли; защото той се моли Богу само с уста, а умът му води беседа с бесовете. От кого след всичко това той може да очаква милост?.. Не, няма друг грях, който толкова много да прогневява Бога, както грехът, при който човек само с уста извършва молитва, а с ума си мисли за долни и срамни неща[7]”.
Тези мисли на великия учител на духовния живот могат да уплашат мнозина и да ги доведат до отчаяние, така че да си кажат: ”Тогава няма да се молим, щом нашата несъвършена молитва се оказва такъв голям и непростим грях.” Изводът е неправилен. Не към отчаяние искат да ни насочат думите на св. Симеон Нови Богослов, а към дълбоко духовно разтърсване и решително себеизправление. Ако досега сме се молели небрежно, външно, отсега нататък трябва да почнем да се молим съсредоточено, благоговейно, с вътрешна молитва. Молитвата е абсолютно необходима за нас. Как ще се отказваме от нея?! Не от нея трябва да се отказваме, а от недостойното ѝ извършване. Тя е наш дълг, а недостойното ѝ извършване е наш грях. Грехът трябва да се победи, а дългът да се изпълнява както трябва.
Една руска поговорка казва за неразумните страхливци и за самооправдаващите се ленивци, изобличавайки ги: ”Волка бояться – в лес не ходить”, тоест под предлог, че в гората има вълци, не ходи там! Тази поговорка привежда в размислите си за молитвата молдавският старец схимонах Василий, наставник и сподвижник на знаменития схиархимандрит Паисий Величков- ски, и по този повод мъдро пише: ”От Бога трябва да се боим, но не бива по причина на тоя страх да бягаме и да се отказваме от Него. Делото на молитвата изисква страх и трепет, съкрушение и смирение, задълбочено изследване на Светото Писание и съветване с единодушни събратя, но не бягство и отказ, а още по-малко дързост и самочиние[8].”
За да не бъде молитвата ни само едно формално четене от страниците на молитвеника или едно външно механическо повторение на научени наизуст думи, тя трябва да бъде съпровождана от постоянно обновяващо се вътрешно трезвение или духовна бдителност. Ние сме обкръжени от духовни врагове. На техните бесовски нападения трябва да отговаряме с духовна боеготовност. Ето как тази боеготовност се описва от иерусалимския презвитер св. Исихий, ученик на св. Григорий Богослов: ”Онзи, който се подвизава вътрешно, трябва всеки миг да има (в ръка) следните четири оръжия: смирение, изострено внимание, противене на помислите и молитва. Смирението му е нужно, за да има в ръцете си Христовата помощ, понеже неговата борба е насочена срещу враговете му – гордите демони, а Господ ненавижда гордите. Вниманието му е потребно, за да държи винаги сърцето си свободно от всякакви мисли, даже и добри на вид. Противодействието му е необходимо, за да противоречи незабавно и с гняв на лукавия, щом само съзре с острия поглед на ума си кой е дошъл. Молитвата му е потребна, за да викне той веднага след оказаното противодействие от дълбочината на сърцето си към Христа (за помощ – в ск. м.). И тогава подвизаващият се сам ще види как врагът му ще бъде прогонен и ще изчезне като дим[9].”
Ето така се побеждава формализмът в молитвата и се достига до така много препоръчаното от св. отци вътрешно, живо и действено молитвено общение с Бога.
Господ Иисус Христос е наричал книжниците и фарисеите, които се молели с външна само молитва, лицемери и им е напомнял с укор думите на св. пророк Исаия: ”Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита” (Матей 15:8-9).
Думите ”напразно Ме почита” трябва да ни стреснат и подбудят към сериозен размисъл. Каква следва да бъде нашата молитва, за да не бъде напразна, а да ни доставя благодат, радост и духовна полза? – Тя трябва да бъде не само външна, но и вътрешна. Преподобни Агатон уподобява външната молитва на листата на дървото, а вътрешната молитва – на плода. Като казва това, той напомня: ”Всяко пък дърво, което не дава плод, бива отсичано и хвърлено в огън” (Матей 3:10)[10]. Следователно този, който се моли само с уста, а нехае за участието на ума си в молитвата, се моли напразно. Бог гледа на ума и на сърцето!
Молитвата бива само външна:
а)когато се изразява единствено външно с произнасяне на заучени молитви, без участието на ума; с кръстене и коленичене, без искрено горене на сърцето. Често нашите домашни молитви са точно такива – вяли, безчувствени, механически, разсеяни, казвани само по навик;
б)когато ходим на църква без молитвено настроение, когато стоим на св. Литургия и телом сме в храма, а с въображението си блуждаем по света, разправяме се мислено с близките си, разсъждаваме за своите домашни въпроси или обмисляме разни свои планове, или – не дай Боже – сме изпълнени с непристойни мисли. Такава молитва не ползва душата. За нея св. Иоан Лествичник казва: ”Както е отвратителен за земния господар онзи, който, стоейки пред него, отвръща от него лицето си и разговаря любезно с неговите врагове… така е мерзостен пред Господа и оня, който стои пред Него уж на молитва, а се занимава в това време с нечисти мисли[11].”
Външната само молитва без вътрешната нищо не струва, докато вътрешната молитва, и без външни прояви, може да бъде пълноценна и чудодействена. С това, разбира се, не се подценяват външните изяви на молитвата, защото често чрез тях може да се разгори вътрешното чувство. Човекът е така създаден, че се нуждае и от външни изяви на вътрешните си преживявания. Той се състои от тяло и душа. Затова и молитвата му оправдано има и външна страна. Св. апостол Павел ни съветва: ”Прославете Бога с телата си и с душите си, които са Божии” (1 Коринтяни 6:20).
Нямало е и няма да има по-духовно молещ се от Иисус Христос. Но ето и Той, колкото и да се е молел с дух, е трябвало като Човек в плът и да коленичи, и да издига очи към небето, и да навежда лице към земята (Матей 26:39; Лука 22:41; Иоан 17:1). Колко повече за нас, земните, е неизбежна външната молитва! Правилно изпълнявана, тя подпомага вярващия да стигне до разгаряне огъня на вътрешната молитва.
Но пита се: можем ли всякога, на всяко място и при всички обстоятелства да използваме средствата на външната молитва? Тук мъдър отговор дава св. Иоан Лествичник: ”Ако във време на молитва не сме уединени (намираме се например в Божия храм, сред много хора – в ск. м.), тогава нека само вътрешно приемем умоляващ вид. Но ако около нас няма никакви служители на похвалите (тоест хора, които биха ни похвалили за нашата усърдна молитва – в ск. м.), тогава можем към вътрешната си молитва да присъединим и външен начин на молене. Защото у несъвършените душата често се настройва съобразно с положението на тялото[12]”.
От тези думи се вижда, че не при всички обстоятелства еднакво трябва да се молим. Както навсякъде в духовния живот, така и при молитвата трябва да проявяваме духовна разсъдителност, за да не би, поради неразумието ни, да произлезе от доброто зло. Ако се молим на обществено място, нека се въздържаме от по-особени външни молитвени прояви, защото нашето изразявано по външен начин молитвено настроение може да вкара както нас, така и околните в грях. Като ни видят например разплакани при молитва, или добили умилен и печален вид, едни от околните могат да ни похвалят, че много горещо умеем да се молим, при което ние можем да се възгордеем, а други пък могат да ни обвинят във фарисейство и да ни се присмеят, което е в състояние да извика у нас смущение, огорчение и дори озлобление. Затова да помним – сами ли сме по време на молитва, можем да променяме молитвено лицето си и да въздишаме, и да се молим с печален глас, и да се бием в гърди, и да издигаме ръце нагоре, и да проливаме сълзи, и да правим колкото си щем поклони, и да падаме по очи на земята. Защото всичко това разполага сърцето към молитва. Молим ли се обаче в присъствието на други, нека се въздържаме от всичко това, за да не предизвикаме у другите съблазън, а и себе си да предпазим от тщеславие.
Който по Божия милост е придобил вътрешната молитва, той може, при особени обстоятелства, да се моли и без всякакви външни знаци. Важното е умът му всецяло да е обърнат към Бога, сърцето му да трепти от вяра, душата му да е изпълнена със страх Божи, и той цял да гори молитвено. С такова вътрешно моление, при тежки обстоятелства, мнозина са получавали бързата Божия помощ.
Св. Варсануфий Велики казва за тази молитва следното: ”Когато си с хора, ако имаш нужда да призовеш Бога, не мисли, че ти не можеш да Го призовеш без устно произнасяне на името Му, но помни, че Той е сърцеведец, че гледа на сърцето, и Го призови в сърцето си. Това е смисълът на казаното в Писанието: ”Затвори вратата си и се помоли на твоя Отец в скришно” (срв. Матей 6:6). Макар и да не произнесеш Божието име, ако само си спомниш за Бога – а това става още по-бързо отколкото призоваването – това ще е достатъчно, за да ти се помогне[13].”
Бог слуша и онези, които се молят мълчешком и които не дават никакви външни признаци на молитва, а вътрешно от сърце Го призовават на помощ. Св. Иоан Златоуст добре казва: ”За молитвата е нужно не толкова словото, колкото мисълта; не толкова движението на ръцете, колкото напрежението на душата; не толкова известно положение на тялото, колкото разположението на духа[14]”.
Това ще рече – за Бога е важно сърцето. За него Той жадува, поради което и казва: ”Синко, дай Ми сърцето си!” (Притчи 23:26 по славянския превод). Той слуша не толкова шума на нашите думи, колкото повика на нашите сърца.
Когато евреите, освободени от робство и предвождани от Моисей, излезли от Египет и стигнали вече до брега на Червеното море, те забелязали, че фараонът, желаейки да ги върне пак в Египет, за да му робуват, ги догонва със своята войска и колесници. Като се видели отвсякъде притиснати – отзад от жестокото воинство, отпред от дълбокото море, – те взели да роптаят и казвали на Моисей: ”Нима нямаше гробове в Египет, та ни доведе да умрем в пустинята?” Моисей се смутил. Видимо той успокоявал народа, а невидимо, без всякакви външни знаци и без изговаряне на каквито и да било молитвени слова, се молел на Бога в сърцето си да помогне в тази беда. Никой не забелязал, че Моисей се моли, но Бог чул тайните му вопли и му рекъл: ”Що викаш към Мене?” (Изход 14:15). Моисей не отворил дори устата си, а Бог дочул повика на сърцето му. В отговор на тази вътрешна молитва еврейският народ по чуден начин бил избавен от неминуема гибел. Морето се разделило и народът минал по дъното му на другия бряг. Ето какво значи истинска вътрешна молитва!
Към четвърта глава (Упражнения за достигане на истинската молитва)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 