Владимир Лоски

Проблемът за злото по същество е християнски. За зрящия атеист злото е една от страните на абсурда, за слепия атеист то е временен резултат от все още несъвършената организация на обществото и света. В монистичната метафизика злото е неизменно определение на сътвореното, разделено от Бога; но тогава то не е нищо друго освен илюзия.

В дуалистичната метафизика то е „другото“, онази зла материя или зло начало, които са съ-вечни на Бога. По този начин проблемът за злото като такова сам по себе си произтича от християнското учение. Наистина, как да обясним присъствието му в света, създаден от Бога, във видимото, където сътвореното по същество е добро. И дори да имаме предвид дарената на човека свобода да се противопоставя на Божествения план, не можем да не се запитаме: що е това зло?

Този въпрос обаче е поставен неправилно, защото с него се допуска, че злото е „нещо“. При такава постановка сме склонни да приемем злото за някаква същност, за „зло начало“, за манихейския „анти-Бог“. Вселената би била за нас своеобразна „ничия зона“ между добрия и злия Бог, а цялото ѝ богатство и многообразие – игра на светлината и сянката, предизвикана от борбата между тези две начала.

Подобна представа има известно оправдание в аскетичния опит; дуалистичните елементи постоянно се опитват да проникнат в християнството и особено в монашеския живот. Но според православното разбиране такава представа е лъжлива: Бог няма контрапункт, не бива да се допуска съществуването на чужди Нему природи. От края на III век до блажени Августин отците ревностно се борят срещу манихейството, но използват в тази борба философски категории, самата формулировка на които ги отклонява от проблема. За отците злото действително е недостатък, порок, не-съвършенство; не е природа, а нещо, което не достига на природата да бъде съвършена. В същностен план отците смятат, че злото не съществува, че е лишаване от битие. Такъв отговор е достатъчен за опровергаване на манихеите, но е безсилен пред реалността на злото, долавяно от всички нас, злото, присъстващо в света. И ако последното прошение на Господнята молитва може да бъде изтълкувано във философски план като „избави ни от злото“, вопъл на конкретната ни природа си остава „избави ни от злия“ — от „лукавия“.

Проблемът за злото, както невероятно точно отбелязва отец Буайе, в чисто християнска перспектива се свежда до проблема за „лукавия“. А „лукавият“ не е отсъствие на битие, не е същностна недостатъчност, не е и същност – нали природата му е сътворена от Бога добра. „Лукавият“ е личност, „някой“.Злото, разбира се, няма място сред същностите, но не е и само „недостатъчност“, в него има активност. Злото не е природа, а състояние на природата, и в това изказване на отците се крие голяма дълбочина. Злото сякаш е болест, паразит, съществуващ само за сметка на природата, върху която паразитства. По-точно, злото е определено състояние на волята на същата природа, такава воля е лъжлива по отношение на Бога. Злото е бунт против Бога, ще рече личностна позиция. Значи, злото се отнася не до същностната, а до личностната перспектива. „Светът пребивава в зло“, казва Иоан Богослов, злото е състояние на природата на личните същества, отвърнали се от Бога.

И тъй, злото начало се корени в свободата на сътвореното. Ето защо то е непростимо; злото се ражда самò от свободата на съществото, което го твори. „Злото не е, или по-точно, е само в момента, когато го извършват“, пише Диадох Фотикийски, а Григорий Нисийски подчертава парадоксалното у този, който се подчинява на злото – той съществува в несъществуващото.

Човекът допусна злото в своята воля и го въведе в света. Вярно е, че човекът, по природа предразположен към познание за Бога и любов към Него, избра злото, тъй като то му бе подсказано: това е ролята на змията. Злото в човека, а чрез него и в земния космос, произтича от зараза, която обаче не се получава автоматично – тя се разпространява със свободното съгласие на човешката воля. Човек допуска това господство над себе си.

Злото обаче присъства и в ангелските светове и на това си струва да се спрем.

Не бива да наричаме ангелите „безплътни духове“, въпреки че отците и богослужебните текстове го правят. Ангелите не са „чисто духовни“ същества. Съществува ангелска телесност, която дори може да стане видима. Макар идеята за безтелесността на ангелите в края на краищата да възтържествува в томизма на Запад, средновековните францисканци, по-конкретно Бонавентура, са на противоположното мнение, а през XIX век в Русия епископ Игнатий Брянчанинов застъпва телесността в полемика с Теофан Затворник. Но така или иначе ангелите не притежават биология като нашата, не са смъртни и не се размножават. Те нямат „кожени ризи“.

Затова единството в ангелския свят е съвсем различно от нашето. Можем да говорим за „човешки род“, сиреч за безброй личности с една природа. Но ангелите, също личностни същества, не притежават една природа. Всеки от тях е отделна природа, отделен умопостижим свят. Следователно, единството им не е органично и можем да го назовем по аналогия абстрактно: единство на града, групата, войската, единство на похвалата, с една дума – хармонично единство. Така бихме могли да установим удивителна близост между физиката и математиката, от една страна, и ангелските светове, от друга.

Поради това ангелската вселена разкрива пред злото по-различни възможности от тези в нашия свят. Злото, прието от Адам, е осквернило цялата човешка природа. Но допускането на злото от един-единствен ангел е негова лична позиция: в случая злото в известен смисъл се индивидуализира. А ако заразата се разпространява, това става чрез примера, влиянието, което една личност може да окаже върху другите. Така Луцифер увлича след себе си останалите, но не падат всички – змеят погубва една трета от светилата, казва символично Апокалипсисът.

Следователно, злото се корени в греха на един ангел. Луцифер ни показва зародиша на всеки грях – гордостта, която е бунт против Бога. Призваният първи да се обòжи по благодат пожела сам да стане Бог. Зърното на греха е жаждата за самообòжение, ненавистта към благодатта. Оставайки независим от Бога в самото си битие, създадено от Него, метежният дух възненавижда битието, завладян е от неистова страст да унищожава, от жажда за някакво немислимо небитие. Но открит за него остава само земният свят и поради това той се сили да наруши Божествения план в него, и като не успява да унищожи творението, желае поне да го опорочи. Драмата, започнала в небесата, продължава на земята, защото верните ангели непристъпно охраняват небесата от падналите.

Змията от книга Битие, както и „древният змей“ от Апокалипсиса, е сатаната. Той присъства в земния рай именно защото човек е длъжен да мине през изкушенията на свободата. Първата Божия повеля – да не се докосва до дървото – постулира човешката свобода и в този план Бог допуска присъствието на змията. Вярата дава живот на греха, тя го явява, както подчертава апостол Павел: Бог изрича първата Си повеля и сатаната тутакси изкусително подсказва бунт; вярно, че плодът сам по себе си не е бил вкусен, но цялата работа тук е в личните отношения между Бога и човека. Когато Ева забелязва, че дървото е прекрасно, се появява някаква ценност извън Бога. „Ще бъдете като богове“, казва змията. Тя не измамва човека докрай, защото той е призван наистина да се обòжи. Но „като“ в случая означава равенство на отмъстителната злоба, злопаметност на дръзналия да се противопостави на Бога: самостойния, застанал срещу Бога бог, бог на земния космос, отпаднал от Него.

Плодът е изяден и грехът се разгръща на няколко етапа. Когато Бог призовава Адам, той вместо да се хвърли с вопъл към своя Създател, обвинява жената, „която, подчертава той, Ти ми даде“. Човекът се отказва от отговорността си, прехвърля я върху жената и, в последна сметка, върху Бога. Адам в този момент е първият детерминист. Човекът не е свободен, намеква той, самото сътворение, сиреч Бог, го тласка към злото.

Отсега нататък човекът е във властта на лукавия. Откъсвайки се от Бога, природата му става неестествена, противоестествена. Внезапно преобърнатият разум на човека, вместо да отразява вечността, отразява в себе си безформената материя, първоначалната иерархия в човека, досега открит за благодатта и изливащ я в света, е разрушена. Духът е трябвало да живее с Бога, душата – с духа, тялото – с душата. Но духът започва да паразитства върху душата, храни се с не-Божествените ценности, подобни на автономната доброта и красота, разкрити от змията пред жената, когато привлича вниманието ѝ към дървото. Душата на свой ред става паразит върху тялото – развихрят се страстите. И накрая тялото става паразит върху земната вселена, убива, за да се храни, и така предизвиква смъртта.

Но Бог – и тук се крие тайната на „кожените ризи“, – за да предотврати пълното разпадане под действието на злото, въвежда известен ред в самия център на безредието. Благата Му воля устройва и охранява вселената. Наказанието Му възпитава. За човека смъртта, сиреч отделянето от дървото на живота, е по-добър изход от увековечаването на чудовищното му положение. Самата му смъртност пробужда разкаянието му, ще рече възможността за нова любов. Но съхраняваната по такъв начин вселена все още не е истински свят: ред, в който присъства смъртта, си остава катастрофичен, „земята е прокълната за човека“ и самата красота на космоса става двусмислена.

Същинската вселена, същинската природа се утвърждава единствено чрез благодатта. Ето защо грехът открива драмата на изкуплението. Вторият Адам ще предпочете Бога именно там, където първият Адам предпочете самия себе си: сатаната ще пристъпи към Христос след Неговото кръщение и ще Му предложи същото изкушение, но то три пъти ще се разбие в съчетаните у Него Божествена и човешка воля.
______________________________

Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5w6