За болезнената молитва, в която човек се ражда за вечността (четвърта част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)

Elder-SophronyДнес цялата земя е изпълнена с хора, които дирят отговор на своите търсения. Неутолената духовна жажда на мнозина – ето едно наистина трагично историческо събитие. Не са малко и онези, които са на границата на отчаянието. Всеки от тях според своята мяра, страда в дълбините на духа си от безсмислието на съвременния живот. Те са неутешими в мъката си: индивидуалните им усилия не са достатъчни, за да се освободят от духовния смут, обхванал света, и да съсредоточат ума си върху най-важното[1].

Някои са склонни да определят нашата епоха като постхристиянска. Лично аз, според познанията ми по история на света и Църквата, съм убеден, че християнството в неговите истински измерения никога не е било възприето така, както трябва, от широките маси. Различни държави са претендирали да се наричат „християнски” и народите им са носили маската на бла- гочестието, „но от силата му са се отрекли“[2]: те са живели и живеят по езически. Колкото и да е странно, но именно християнските държави векове наред държат по-голямата част от човечеството в железните окови на робството; а през последните години те са покрили света с тъмен облак на очакване на апокалиптичния огън: „сегашните небеса и земята… се пазят за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци[3]”.

При днешната криза на християнството е напълно оправдан бунтът на естествената съвест у народните маси срещу изкривяванията, които е претърпяло евангелското учение в историческия си път.

Живеем в атмосферата на първите векове от нашата ера: „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него[4]”. Неведнъж изпитвах радост от мисълта, че животът ми в по-голямата си част протече при гонения срещу християнството. Това ми дава да се чувствам по-дълбоко християнин, да съзнавам несравнимата чест да следвам в такова време Единородния Син на Отца в Неговото възхождане на Голгота. Гонения има навсякъде, макар и в различни форми. И нито една от тях не е лека. Нека нашият Бог на любовта опази всеки човек от трагедията да се превърне в гонител дори на „едного от тия малките[5]”.

Да пострадаш за Христос[6] е огромно благословение и дори избраничество: страдащият чрез самия ход на външните обстоятелства е поставен в непрекъсната връзка с Господа, въведен е в сферата на Божията любов, става богоносец. Има два вида богословие, единият е широко известното през последните векове богословие от академичната катедра на ерудита; а другото е да бъдеш съразпнат с Христос[7], да Го познаеш в скритите дълбини на сърцето си. Първият от тези два вида богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е нужна истинска вяра в Божествеността на Христос, която се изразява в живот според заповедите. Вторият вид богословие е изповядване, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се „изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което виждаме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, тоест непосредствено действие на Бога в нас: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил… У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени“. Всякой, който е чул (в сърцето си) от Отца и се е научил, дохожда при Мене[8]”.

Светата Троица е Бог на Любовта. Любовта, за която се говори в Евангелието, е нетварна жизнена енергия на безначалното Божество. Тя има свойството да съединява в самото битие. Човекът, пребиваващ в такова единство с Бога, постепенно израства в духовното осъзнаване на ставащото с него. „А нам Бог откри това (познание за Него) чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго[9].” „Ти си Христос, Синът на Живия Бог[10]“. А също и според думите на Христос: „Не плът и кръв открили това (на Петър), а Отец, Който е на небесата[11]”. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава[12]”. Това е естественото израстване в Духа чрез пребиваване в божествената сфера, което е резултат от спазването на Христовите заповеди. Умът изведнъж схваща познанието и го формулира с човешки думи. То идва като блясък на мълния в сърцето, възпламенено от любовта. Това е онази светоносна вечност, към която всички сме призвани[13]. Натрупването в църковния опит на множество такива моменти на озаряване на човешкото съзнание, органично води до свеждането им в едно цяло. Така се появява първият опит за систематизиране на живото богословие, осъществен от св. Иоан Дамаскин, мъж богат и със собствен духовен опит. Настъпва обаче срив на това удивително възхождане към Бога в непостижимото богатство на най-висшето познание. Той е породен от упадъка на живия опит, от тенденцията данните на Откровението да се подлагат на критиката на разсъдъка; започва отклоняване към „философия на религията”. Следствие на всичко това е появата на схоластическите „богословски суми”, в които виждаме повече философия, отколкото Духа на живота.архимандрит Софроний (Сахаров)Да пребивават действено в Бога и с Бога се дава или на „децата[14]”, или на безумните заради Бога, подобно на великия Павел[15]. Той пише за себе си: „Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа… за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите[16]”. Апостол Павел изпълнил завета на Господа, Който казва: „Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик[17]”. „От всичко, що има в плана на тварното битие в неговата откъснатост от Бога, в неговата „самодостатъчност”. „Ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови… и биват благословени заедно с верния Авраам[18]”. И така, нужно е да последваме примера на нашия отец по дух Авраам: да вземем огън и нож и да се изкачим на високо място, за да принесем на Бога във всесъжение всичко, което ни е скъпо по плът. Тогава и ние ще чуем: „Сега те познах… и ще те благословя и преблагословя[19]”. И това е верният път към блажената вечност; всеки друг път носи отпечатъка на смъртта. Само при условие, че следваме Христос предано „докрай[20]”, ще ни се разкрият висшите потенции на нашата природа и ще станем способни да възприемем Евангелието в неговите вечни измерения. Решимостта „да оставим всичко[21]” ще ни отведе на границата между времето и вечността. Тогава ще започнем да съзерцаваме реалността на друго, нетленно Битие, скрито преди това за нас. Бог не нарушава свободата ни: Той няма Сам да влезе насила в сърцето, щом не сме склонни да Му отворим входа: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него[22]”. И колкото повече отваряме вратите, толкова по-изобилно нетварната Светлина изпълва вътрешния ни свят.

Любовта към Бога, която сме изпитали, както и Неговата любов към нас, коренно променят и психиката, и мисленето ни. Всяка вражда между човеците-братя ни се разкрива като страшно безумие. Ние всички имаме само един враг – нашата смъртност. Ако човекът е смъртен, ако хората няма да възкръснат, то цялата световна история не е нищо повече от безсмислено страдание на творението. Дори и любовта в този свят е преплетена със смъртта: да обичаш означава да умираш. И духът ни се измъчва, търсейки да премине в онази светоносна сфера, където няма преграда за ненаситната любов; където самата ненаситност не е нищо друго освен пределна динамика на живота, „изобилие от живота”, даруван ни от Христос[23].

Достъпът до висшата молитва е непосредствено свързан с дълбокото покаяние за нашите грехове. Когато горчивината на тази чаша превиши силата ни да търпим, тогава от болка, която е извън времето, от силното себеотвращение, съвсем неочаквано се появява Божията любов; и от нея всичко изведнъж се променя, и ние забравяме света. Това събитие мнозина наричат екстаз, изстъпление. Аз не обичам тази дума, понеже с нея са свързани много изкривявания. Но дори ако трябва да назовем по друг начин този Божи дар, бихме го нарекли излизане на каещата се душа пред Бога, като и в този случай трябва да кажа, че никога не ми е идвала мисълта да „култивирам”, тоест да постигам изкуствено това състояние. То винаги е идвало съвсем неочаквано, при това всеки път по различен начин. Единственото, което си спомням (и то с пълна сигурност), е безкрайната ми скръб, заради отдалечеността ми от Бога, скръб, която дълбоко се бе сраснала с душата ми. С огромна болка се разкайвах за падението си. И ако имах физически сили – не бих спрял да ридая.

Ето, пиша тези думи и с тъга си спомням за „стародавните дни[24]”, или по-скоро нощи, когато умът и сърцето ми с такава енергия се откъсваха от житейското ми минало, че години наред спомените за онова, което бях оставил зад себе си, не се докосваха до мен. Забравях дори духовните си сривове, но съкрушителното виждане на недостойнството ми за светия Бог не преставаше да се засилва.

Неведнъж усещах себе си разпънат на невидим кръст. На Атон това се случваше, когато ме обхванеше гняв към онези, които ме бяха оскърбили. Тази зла страст убиваше молитвата в мене и така ме довеждаше до ужас. Понякога ми се струваше невъзможно да се боря с нея: тя ме измъчваше така, както свиреп звяр измъчва жертвата си. Веднъж молитвата ме напусна само заради миг раздразнение. Борих се в продължение на осем месеца, докато тя се върне. Но когато Господ склоняваше към сълзите ми, сърцето ставаше по-трезво и по-търпеливо.

Опитът за разпятието се повтори по-късно (вече във Франция), но по друг начин. По онова време не отказвах да поема духовна грижа за хората, които се обръщаха към мене. Особено силно състрадаваше сърцето ми на душевно болните. Разтърсвани от ужасните трудности на съвременния живот, някои от тях настояваха да им отделям много внимание, а това надвишаваше силите ми. Създаваха се безизходни положения: накъдето и да се обърнех, някой щеше да вика от болка. Така ми се разкриха дълбините на страданията на нашите съвременници, съкрушени от жестокостта на прехвалената ни цивилизация. Грамадните държавни машини са изградени от хора, но по своя характер те са безлични – да не кажем нечовешки – апарати, които с безразличие смазват живота на милиони човешки същества. Безсилен да променя действително нетърпимите, но узаконени престъпления в социалния живот на народите, усещах в молитвата си извън всякакви зрими образи присъствието на разпнатия Христос. Живеех с духа си страданието Му толкова ясно, че ако бях видял с очите си „Възнеслия се от земята[25]”, това ни най-малко нямаше да засили участието ми в Неговата болка. Колкото и нищожни да бяха моите преживявания, те задълбочаваха познаването ми на Христос в Неговото явяване на земята, за да спаси света.

Откровението, дадено ни в Иисус Христос, е удивително. Той привлича към Себе Си духа ни с величието на Своята любов. Душата ми с плач благославяше и благославя Бога и Отца, благоволил чрез постигащите ни малки изпитания да ни открие в Светия Дух несравнимата святост и истинност на Своя Син.

Благодатта, която се дава в началото, за да бъдем привлечени и научени, понякога е не по-малка от тази на съвършените; но това съвсем не означава, че човекът, получил такова страшно благословение, е усвоил благодатта. Усвояването на Божиите дарове става чрез продължителни изпитания и усилен подвиг. Пълното възраждане на падналия човек в „нов[26]” има три периода; първоначалният е призоваване и вдъхновяване за предстоящия подвиг; вторият е отнемането на „осезаемата благодат и преживяване на богооставеност, чийто смисъл е в това да се даде възможност на подвижника да прояви своята вярност към Бога в свободата на съзнанието си; третият, заключителният, е повторното придобиване и запазването на осезаемата благодат, свързано с вече духовното познаване на Бога.

„Верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото… И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското? И ако в чуждото не бяхте верни, кой ще ви даде вашето[27]?“ Онзи, който през първия период е бил наставляван от самото действие на благодатта в молитвата и във всяко друго добро, по време на продължителния период на богооставеност живее така, сякаш благодатта неизменно пребивава с него; такъв човек след дългото изпитване на верността му, ще получи „истинското” богатство в неотнимаемо вечно притежание. С други думи, благодатта се сраства с тварната природа и те двете – стават едно. Този окончателен дар е обожествяването на човека; на него му се предава божествената форма на битие, безначално и свято. Това е преобразяване на целия човек, чрез което той става христоподобен, съвършен.

А онези, които не остават верни „в чуждото“, според думите на Господа, ще изгубят и онова, което са получили в началото. Тук виждаме известен паралел с притчата за талантите: „И им предаде имота си: и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата… СЛЕД ДЪЛГО ВРЕМЕ дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка. И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; ВЛЕЗ В РАДОСТТА НА ГОСПОДАРЯ СИ. Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; ВЛЕЗ В РАДОСТТА НА ГОСПОДАРЯ СИ. Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток и се уплаших… скрих таланта ти в земята; ето ти твоето. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе!… вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който ИМА десет таланта… а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има[28]”.

Тази притча, както и предходната, е неприложима в обикновените човешки отношения, а засяга само отношенията ни с Бога. Господарят не взема нищо от човека, който се е потрудил за талантите и ги е удвоил, а всичко – и това, което му било дадено, и онова, което придобил с труд – всичко му дава в негово притежание, като на съсобственик: „ВЛЕЗ В РАДОСТТА (от притежаването на Царството) НА ГОСПОДАРЯ СИ”.

А когато неизползваният талант остава свободен, то и него Господ дава на онзи, който има десет таланта. Защото на всеки, който се труди върху Божиите дарове, „ЩЕ СЕ ДАДЕ И ПРЕУМНОЖИ[29]”.

Св. Иоан Лествичник казва, че с всяка наука, изкуство или професия може да се свикне и работата да се върши без особено усилие. Никой и никога обаче не се е научил да се моли без усилие; особено ако става дума за молитвата с внимание, която се извършва от ума в сърцето. Ако някой изпитва силно влечение към тази молитва, у него може да се появи трудно осъ- ществимо желание: да избяга от всичко; да се скрие от хората; да се зарови дълбоко в земята, където не се вижда дневната слънчева светлина; там, където не се чува никакъв звук от човешки труд, от човешка радост; там, където няма грижа за преходното. И това е обяснимо: нормално е човек да крие личния си живот от чужди погледи, а тази молитва оголва самото ядро на душата, което не търпи никакво друго докосване, освен от ръката на Създателя.

Какви болезнени разриви търпи такъв човек, докато се опитва да намери истинското място за желаната молитва! Като полъх от друг свят, тя води до различни конфликти – и вътрешни, и външни. Един от тях е борбата с тялото, което скоро проявява безсилието си да следва стремежите на духа; често телесните нужди достигат такава степен на страдание, че принуждават духа да снизходи от висотите на молитвата и да се погрижи за тялото, което иначе ще умре.

Друг вътрешен конфликт, особено в началото, е как да забравим онези, които ни е заповядано да обичаме като самите себе си? Богословски това изглежда на разума като нещо противоположно на смисъла на заповедта, а етически – като недопустим „егоизъм”. В мистичен план това е потапяне в мрака на аскетическото „събличане“ на ума; там, където няма никаква опора за духа, и е възможна загубата на съзнанието за реалността на този свят. И накрая, в нас има и страх, защото не знаем дали начинанието ни е угодно на Господа.

Когато аскетическото събличане на ума от всичко тварно е следствие само от напрежението на човешката воля, то е прекалено негативно. За ума е ясно, че негативният акт като такъв не може да доведе до положително, конкретно притежаване на търсеното от нас. Наистина, невъзможно е да изложим всички колебания на ума през тези периоди. Ето обаче едно от тях; отрекох се от всичко тварно, но Бог не е с мене. Дали това не е „външната тъмнина” – същността на ада? И много други, често страшни за душата, състояния ще претърпи онзи, който търси чистата молитва. Навярно всичко това е неизбежно на този път. Опитът показва, че на молитвата е присъщо да прониква в необятните пространства на космическото битие.

Христовите заповеди по самата си природа преодоляват всички ограничения; душата надвисва над бездни, в които неопитният дух не вижда никакви пътища. Какво да правя? Не мога да вместя открилата се бездна; виждам колко съм малък, безсилен; на моменти някъде пропадам. Но душата, предала се на Живия Бог, естествено се обръща към Него; и Той лесно ни достига, където и да сме.

Отначало душата се страхува, но, спасена неведнъж чрез молитвата, тя постепенно укрепва в надеждата и става по-мъжествена там, където преди мъжеството ѝ се е струвало съвсем неуместно.

Опитвам се да пиша за невидимата борба на нашия дух. Преживеният от мене опит не ми даваше достатъчни основания да го считам за вече придобита вечност. Мисля, че докато сме в това материално тяло, възприятието ни неизбежно ще се плъзга към видимите аналогии. Какво ще стане, когато окончателно преминем отвъд телесността и времето, все още не знаем. Ще повторя: в онази безкрайност няма видими пътища. От страх, който обаче е различен от животинския, вниманието ни се напряга до предела на силите ни. При всички колебания единствено молитвата ни дава да запазим равновесие. Воплите на душата често са без думи; или с кратки думи: Господи, спаси ме[30].

Спомням си времето, когато оставих заниманията с изкуство и ми се струваше, че изцяло се бях предал на Христос. Много изтъкнати представители на руската духовна и хуманистична култура с патос говореха, че светът е влязъл в трагична епоха; че всички, които живеят отговорно, трябва да осъзнаят нравствената необходимост да бъдат съпричастни към трагедията, обхванала цялата вселена, че трябва да се включат в нея и да работят според силите си за намирането на благоприятен изход и така нататък. С дълбоко уважение слушах тези бележити люде, но не можех да ги последвам; вътрешният ми глас ми казваше, че не съм способен за такава роля. Затова не преставах да умолявам Бога да ме отведе на онова място, в онези условия, при които аз, бедният невежа, ще мога да намеря спасение. В молитвите си предложих на Бога свой план, свои срокове; и Той изпълни всичко с математическа точност – любящата Му ръка ме захвърли сред подвижниците на Атон.

Там намерих обстановката, от която се нуждаех: дълги богослужения, най-вече през нощта; проста, неизискваща интелектуално напрежение работа; възможност да живея в послушание, без да мисля за това как игуменът и неговите помощници, старците на манастира, управляват делата на обителта. Свободен от всякакви житейски грижи, можех ден и нощ непрекъснато да се моля. За четене на книги оставаше малко време; понякога половин час на ден, а дори и по-малко. Но Господ беше с мене; и аз също не се откъсвах от Него нито за най-кратък миг. Сърцето ми непрестанно гореше; умът ми стоеше върху Словото Божие като върху камък. В душата ми не оставаха скрити никакви движения, чужди на Христовия Дух, предизвикани от силните нападения на злите сили. Молех се като безумен от обхваналия ме ужас поради това, което бях, а и все още съм; сърцето и умът ми се бяха превърнали в полесражение на битката между Христос и врага, който е с колосални, космически измерения. През онзи период ходех по невидимо въже, опънато над пропасти. Някакво странно отчаяние ме обграждаше от всички страни, както водата поглъща давещия се. Казвам „странно“, защото, когато това отчаяние ме напускаше, аз сякаш умирах духовно. От него като от вулкан изригваше гореща молитва. Подобно на апостол Петър виках към Вседържителя Христос: „Господи, спаси ме!“.

Така с различно по сила напрежение минаваха месеци, години. Невъзможно е да опиша всичко. По-късно осъзнах, че то е било допуснато заради гордото ми, безумно падение. Видях, че следването на Христа Бога по естествен начин хвърля човека в безбрежните океани на духа. Да живееш в Христос означава да Го чувстваш дълбоко в себе си като истинския Победител над смъртта: „Аз светлина дойдох в света… не дойдох да съдя света, а да спася света[31]… „Моите овци… вървят подире Ми, и Аз им давам живот вечен, и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми[32]”.

През онези дни попаднах на дръзновените слова на преподобни Исаак Сириец: „Не сравнявай тези, които вършат знамения, чудеса и сили в света, с онези, които безмълвстват със знание. Възлюби бездействието на безмълвието (исихия) повече от това да храниш гладните в света или да обръщаш много народи към поклонение на Бога[33]”. Никога не дръзнах да се сравнявам с отците или да прилагам изцяло към себе си думите им, но някаква аналогия с техния опит трябва да е възможна, иначе ще останем завинаги извън истинското познание на духовните реалности. Умът ми не дръзваше да изследва докрай състоянието, в което е пребивавал свети Исаак, за да даде израз на това видение, надхвърлящо човешката мяра. И сега аз също ще разкажа за себе си съвсем малко.

Божията благост, неразбираема за мене през първите години след завръщането ми при Христос, ме хвърляше „жестоко” в безкрая, като ми даваше да чувствам моето нищожество, моето понизяване, да усещам себе си като „нищо”. Чрез този дар сърцето ми се очистваше от смъртоносната язва на гордостта и ставаше способно в любов и мир да съзерцава Бога, да приема от Него нов, нетленен живот.

Всички ние, Адамовите потомци, носим в себе си последиците от онова падение, за което говори Откровението; не всички обаче живеят с еднаква дълбочина съзнанието за онтологичните измерения на тази трагедия. Дълбинната психоанализа на Човека – Божия образ – започва от първите страници на библейското Откровение, а не от родилния дом. Гордостта, като явен или скрит стремеж към самообожествяване, извращава сърцата на хората; едва забелязали в себе си накакъв признак на духовно възхождане, и тази змия надига глава и помрачава ума, прекратява съзерцанието, отделя ни от Бога. Сега разбирам, че крайното ми невежество в началния период е било спасително за мене. В молитвата на отчаяно покаяние Господ непосредствено ми е давал наставления, без да ме докосне тщеславие. Оттук и изводът, че когато духът ни се съкруши докрай от разкаяние, той става способен да възприеме Божиите действия. Приведените по-горе думи на свети Исаак отговаряха на историята на душата ми в този смисъл, че да позная истинския Бог за мен бе по-важно от всички събития в политическия живот на света. Жаждата ми за Бога бе най-съществената страна на земното ми съществуване. Без знание за човека и Бога усещах себе си в мрак; извън Христос нямаше никакъв изход от тъмното подземие. А и в цялата вселена виждах само отвратителен „възел” от човешки страсти. „Възел”, който не може да се разплете с разсичане от материален меч.

Човек се е родил на света[34]. Видях човека чрез Христос. Човекът, богоподобна испостас, се ражда като потенция; той преминава през процес на ставане – отначало в границите на този свят, а след това трябва да достигне свръхкосмически измерения, следвайки Христос, Който е победил света: „Дерзайте: Аз победих света (космоса[35])”.

Ще се повторя: Господ ми даде благодатта на помненето на смъртта и благословеното отчаяние. Помненето на смъртта изправя човека пред вечността, отначало в нейния отрицателен аспект – виждаме цялото битие обзето от мрака на смъртта. След това в душата слиза Светлината на Богоявлението и побеждава смъртта. Що се отнася до моето „отчаяние”, то бе следствие на съзнанието за отдалечеността ми от Бога. Тези двете – помненето на смъртта и отчаянието – се превърнаха в криле, с които да прелетя през бездната. Този страшен и продължителен опит беше Божие благодеяние: чрез него от сърцето ми бе снето „древното покривало”, което не ми позволяваше да проумея новозаветното Откровение, дадено ни в Христос и Светия Дух[36].

Всичко нелепо и страшно на световната сцена, всичко банално и скучно в човешкото ежедневие образува противоречива и все пак грандиозна картина. И големите, и малките неща неизбежно се отразяват на всеки един от нас. Множество контрасти – зло и добро, мрак и светлина, тъга и радост, безумие и мъдрост, омраза и любов, немощ и сила, разруха и съзидание, смърт и раждане – изграждат всеобхватното виждане за Битието. Безбройните насилия и издевателства подлагат човека на унижения, потъпкват достойнството му. От това зрелище душата изпада в отчаяние. И изведнъж Христовите думи: „ЧОВЕК СЕ Е РОДИЛ НА СВЕТА[37]” достигат до душата, до съзнанието в тяхната вечна значимост дори за Самия Бог. И от тази радост забравяме всички преживени болки и скърби.

Христовите заповеди са изразени с малко и прости думи, но следването им по чуден начин отваря духа ни и той мъчително жадува да обгърне всичко небесно и земно[38] в заповяданата ни любов. И нима бихме могли да си помислим, че извиканите за живот от „нищо” имат такава сила? Естествено, ако изхождаме от самите себе си, ние не сме в състояние да вместим в сърцето си цялото мироздание. Но Сам Творецът на всичко съществуващо се е явил в нашата форма на съществуване и действено ни е показал, че човешката природа е способна не само да обгърне тварния свят, но и да приеме пълнотата на Божествения живот. Без Него ние не можем да вършим нищо[39], но с Него и в Него всичко е достъпно за нас. Достъпно е, но само чрез „болка”, която ни е необходима, първо, за да осъзнаем, че сме свободни личности (ипостаси) и второ, за да може Господ на Съда да ни даде Своя живот в неотнимаемо притежание[40].

Ако при всяко свое страдание се пренасяме с ума си в световните измерения, така ще се уподобим на Христос. Този начин на мислене ще превърне всяко явление в индивидуалното ни съществуване в откровение за онова, което става в човешкия свят. През нас ще преминават потоците на космическия живот и тогава ще можем да познаем в живия опит и Човека от всички векове на времето, и Сина Човешки в двете Му естества. Именно така – в страданията – израстваме до космичното и мета-космичното самосъзнание. Преминавайки през опита на понизяването в следването на Христос, съразпъвайки се с Него, ние ставаме възприемчиви за безкрайно великото Божие Битие. В изнурителната покайна молитва за целия свят ние духовно се сливаме с цялото човечество; ставаме всемирни личности по образа на всемирната Личност на Самия Христос, Който носи в Себе Си всичко съществуващо. Умирайки в Него и с Него, ние още оттук предвкусваме възкресението.

Господ е пострадал за всички нас. Неговите страдания действително обемат цялата болка в историята след падението на Адам. За да познаем истински Христос, е нужно и ние самите да участваме в страданията Му, да преживеем ВСИЧКО, по възможност така, както Той Самият го е преживял. Единствено по този начин можем да познаем Христос-Истината; тоест да Го познаем битийно, а не абстрактно, не чрез психологическа или рационална вяра, която не се е превърнала в жив опит.

В началото на моето завръщане при Христос – вече с по-задълбочено разбиране за това Кой е Иисус?, – сърцето ми се измени и мисълта ми потече в друга посока. От преживените вътрешни конфликти спонтанно се пренасях в света на другите хора и това породи в мен състрадание към цялото човечество. От този опит се появи разбирането, че всички трябва да преживяваме сполетелите ни изпитания не само в тесните рамки на индивидуалния ни живот, а непременно да излизаме с духа си извън оковите на телесната ограниченост в просторите на всемира. С други думи, да съзнаваме, че през нас преминава потокът на един и същ космически живот, който тече в жилите на всеки човек. От това сякаш естествено психологическо движение започнах да преживявам болките, бедите, разприте, враждите, природните бедствия, войните – всичко, което сполетява хората, с още по-силно състрадание. И този естествен по същността си порив стана корен, от който израсна скъп за мене плод: да живея цялото човечество като самия себе си, като мой собствен живот. Именно това изисква от нас заповедта: „възлюби ближния си като самия себе си[41]”, разбира се, според християнското разбиране за това „кой е моят ближен[42]”. С годините съзнанието ми се разширяваше и укрепваше и така естествено се движеше към последните граници на тоя свят и тяхното преодоляване: към Безкрайния. С благодарност към Бога си спомнях всичко нелеко, което преживях през Първата световна война; страшните разрушения на целия държавен живот в Русия; революционните сражения навред из нейните простори с неизбежните опасности за всеки един човек; крайните лишения от всичко необходимо за нормален живот; откъсването от всичко важно и скъпо за душата и ума; мъчителното усещане от безумието на онова, което ставаше… Така навлязох в трагизма на съвременната история. По-късно вече проникнах и в нейните източници – в библейския разказ за падението на Човека.

Картината бе ужасяваща. А това все още не е краят: „Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето[43]”.

Така се доближих до великата тайна на „Божия образ” в нас – до Личността. Бог ни се е открил с Името: АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ. Да, ние сме Негов образ. Когато предстои пред Него в молитва, духът ни изпитва едновременно и тържество, и болка: тържество от съзерцаването на реалности, които надхвърлят земното въображение, и болка – от усещането за собственото ни нищожество, което съвсем не може да вмести Божия дар. Така още от самото начало на раждането ни свише душата страда. Ние, разбира се, израстваме, но това израстване ни се струва бавно и освен това е мъчително. Може да се каже, че целият християнски живот се свежда до „родилните ни болки” за вечността[44].

Забелязвам, че умът ми постоянно се връща към едно и също видение, от което не мога да се откъсна; то започна да се сродява с душата ми преди повече от половин век. Господ ме поглъща изцяло. Едновременно виждам и не виждам обстановката, която ме обкръжава. Погледът ми се плъзга по нея в отрязъците от време, когато съм зает с неизбежните нужди на ежедневието. Но спя или бодърствам, Бог ме обгръща по-плътно и от въздуха. През изминалите десетилетия благодатта в различни форми като поток се изливаше върху мене. Понякога тя бе като широка река, друг път – като водопад, тоест върху главата ми сякаш се стичаше „жива вода[45]”. Случваше се, а и сега се случва, пред мен да се разкрие необятна океанска шир; или като безтегловно същество да увисна над особена духовна бездна… И сега съм като изгубен: написаното от мене не е нищо повече от малка скица на величествена панорама в албума на живописеца. Душата ми жадува да пее химни на Бога, Който с такава любов излезе да ме посрещне, мене, убогия, но не намирам в себе си слова, достойни за Него.

(Към пета част (Духовният живот)

_____________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Лука 10:42.

[2]. Вж. 2 Тимотей 3:5.

[3]. 2 Петр. 3:7; Лука 21:34-35.

[4]. Филипяни 1:29.

[5]. Матей 18:10.

[6]. Вж. Филипяни 1:29.

[7]. Вж. 1 Петр. 4:13; Римляни 8:17; 2 Тимотей 2:11-12; Филипяни 3:10; Откровение 1:9 и други.

[8]. Иоан 6:44-45.

[9]. 1 Коринтяни 2:10-13.

[10]. Матей 16:16.

[11]. Вж. Матей 16:17.

[12]. 1 Тимотей 3:16.

[13]. Вж. 1 Петр. 2:9.

[14]. Вж. Матей 18:3; 11:25.

[15]. Вж. 1 Коринтяни 4:8-10; 1:20.

[16]. Филипяни 3:7-11.

[17]. Лука 14:33.

[18]. Галатяни 3:7-9; вж. Галатяни 3:29.

[19]. Битие 22:12 и 17.

[20]. Вж. Иоан 13:1.

[21]. Матей 19:27-30.

[22]. Откровение 3:20.

[23]. Вж. Иоан 10:10.

[24]. Вж. Псалом 142:5.

[25]. Вж. Иоан 12:32.

[26]. Вж. Ефесяни 4:22-24.

[27]. Лука 16:10-12.

[28]. Матей 25:14 и сл.

[29]. Вж. Матей 25:29.

[30]. Вж. Матей 14:30.

[31]. Иоан 12:46-47.

[32]. Иоан 10:27-28 и други.

[33]. Преподобни Исаак Сирин, Подвижнические слова, слово 56, М., 1893, с. 280 – б. а.

[34]. Вж. Иоан 16:21.

[35]. Иоан 16:33.

[36]. Вж. 2 Коринтяни 3:13-18.

[37]. Иоан 16:21.

[38]. Ефесяни 1:10.

[39]. Вж. Иоан 15:5.

[40]. Вж. Лука 16:10-12.

[41]. Матей 22:39.

[42]. Вж. Лука 10:29-37.

[43]. Евреи 12:26.

[44]. Вж. Исаия 26:18, според Септуагинта.

[45]. Иоан 4:10.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5uW

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s