Архимандрит Софроний (Сахаров)
(Към четвърта част (За болезнената молитва, в която човекът се ражда за вечността)
Доброволно се потопявах в дълбините на мрака. Движещ мотив за усилията ми да „съблека” дадената ни форма на „съществуване”, изпълнена с неизбежни страдания, бе търсенето на непоклатимото битие. В работата ми като художник в миговете, когато ми се струваше, че съм уловил чудото на красотата, ми се искаше да заповядам на мига: „Спри!”. Но нищо не оставаше неизменно: всичко носеше печата на тлението. И в душата ми се отвори рана.
Какво всъщност ме гнетеше? Отблъскваше ме безсмислието на всичко, осъдено на гибел; умирането ми вдъхваше страх и отвращение: смъртта не е решение на проблема – в нея усещах отрицание на всичко съществуващо. Духът ми възприемаше „земята и всички неща по нея[2]” в тяхната обреченост: никъде не се виждаше спасение, всичко потъваше в бездънността на вечния мрак.
Измъчваше ме жажда за неизменното Битие. В скритите дълбини на сърцето ми имаше вяра в някакво друго Битие, което не носи недостатъка на непрестанно възникване и след това неизбежно разпадане. Стремях се към това Битие по отрицателен начин: опитвах се да се освободя от земната форма на живот като потапях ума си в идеята за „чистото битие”. Тогава не разбирах правилно Евангелието, затова направих безумен избор, чиято същност бе завръщане в онова не-битие, от което ни е извикала за живот волята на Светия Отец. Дълго време не проумявах заблудата си.
Духът ми бе в непрестанно напрежение. Промените във вътрешното ми състояние се отразяваха на мисленето: всяко ново опитно преживяване по един или друг начин разколебаваше предишното ми решение. Това ми показваше, че умът ни, такъв какъвто е в сегашното си състояние, не е способен със собствени сили да се укрепи в търсената Истина и действително да я постигне.
Така стигнах до онзи предел, отвъд който мисълта не може да пристъпи, и цялото ми същество се превърна в очакване да дойде Духът на Истината.
„АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ.”
Невъзможно е да се долови процесът на вътрешното ни израстване. Дали не поради това, че духът ни жадува непоклатимото Битие[3], а то естествено е непроцесуално? Животът на дълбоката молитва се състои от присъщите на вътрешния ни човек тварни процеси и от докосването на безначалното Битие. Когато истински вечно Съществуващият Бог ни се открие чрез приближаването със Своето Битие, промяната, която преживяваме е толкова голяма по своето съдържание, че ние в нашата „теснота” не можем да я вместим. Сърцето обаче живее Бога в неописуемата хармония на любовта, докато умът остава безмълвен, поразен от свръхразумното виждане.
След като изминаха много години, през които в ума и сърцето идваха слова от Бога, забелязах, че в кратките Си разговори с нас Господ ни открива безкрайността в онази „точка”, в която е съсредоточен молещият се дух. В малкото думи се вмества и висотата на виждането, и дълбочината на познанието. Духът ни е въведен от неведома сила и по непостижим начин в самата реалност на Вечния Бог. Тези събития обаче не зависят от човека, а от Бога, Който благоволява да снизходи до страдащото Си създание. Ние не можем да предвидим кога и по какъв начин Той ще склони към нас, а само скърбим за Него, плачем в разкаянието си заради своята извратеност, очакваме Той да ни изцели, тъгуваме от раздялата с Него.
Самият човек, помилван неочаквано от Бога, съвсем не би искал да разказва на другите за дара, получен свише. Тъкмо обратното, душата целомъдрено пази в сърцето си намереното съкровище[4]. Така беше с мен през повече от половинвековната ми духовна борба. Сега, когато се реших на това себеразкриване, не намирам нито думи, нито начини, за да предам онова, което преживявах, понякога с непреодолима сила. Чрез срещата на моите призиви, отправени „отдолу”, и Твоите движения, слизащи до мен, аз изведнъж Те открих в себе си в Името „АЗ СЪМ[5]”. От този момент започна моето обръщане: видях Битието в перспектива, обратна на онази, в която бях го възприемал преди да се случи това благословено чудо. И отново не зная „откъде” да започна да разказвам за Безначалния.
Той със Своята ръка ме достигна в гибелното ми пропадане в бездната на мрака и ме изведе на онова „място”, от което видях Светлината на Неговото Царство. А когато това видение извън времето свърши, се озовах в някакво междинно състояние: все още виждах Светлината, но някак отдалече, и заедно с това ясно продължавах да помня и да усещам в себе си небитийния мрак. Духът ми бе обхванат от ужас, заради моето минало, и душата, предала се на покаен плач, се устреми към святата Светлина.
Започна благословеният период на моето възсъздаване чрез явното вмешателство на Бога. „Благословен”, но страшен: целият ми живот бе подложен на коренен прелом. Променяше се начинът ми на мислене, както и възприемането на всички неща. Изгубих интерес да общувам с хората от предишната ми среда. Самото изкуство, което преди това бе за мен най-същественият елемент на живота ми – като познание на света чрез съзерцаването на неговата видима страна, чрез удивлението пред тайната на красотата – ми се разкри в своята ограниченост и недостатъчност за постигане на търсеното от мен абсолютно Битие. Всичко старо се рушеше: много неща, които по-рано ми се струваха велики, сега ми се явиха в своята понякога наивна, а по-често отвратителна страна[6]. На мястото на всичко това дойде неудържима молитва, която ме отнасяше в други сфери на Битието. Не без борба, тя късаше предишните ми връзки, особено с изкуството. Това продължи с месеци, докато не се появи възможността да напусна света и да замина за Света гора. Там, на това благословено място, молитвата ме завладя в още по-голяма степен.
Изключителността на задачата, поставена ни от Христос, не бива да ни спира да я изпълним, а обратното – трябва да ни вдъхновява. Творецът на нашата природа знае по-добре от нас какъв е пределът на нейните възможности. И ако Откровението казва, че сме избрани в Христос още „преди свят да се създаде[7]” – нещо, което дълбоко са съзнавали Иоан, Петър, Павел и другите апостоли и отци – то защо ние да изпадаме в малодушие от единствено достойния за внимание призив, пред който всички други цели и смисли бледнеят? „Мнозина са звани, а малцина избрани[8]“. Бог призовава всички; но избраничеството зависи от нашия отговор.
Разбира се, ние не сме по-силни от апостолите, които били в страх и ужас, докато следвали Христос, възлизащ в Иерусалим, за да бъде съден и предаден на позорна смърт[9]. Но Господ е казал: „Не мир дойдох да донеса, а меч[10]” и „раздяла[11]”. От опита се убеждаваме, че Господ ни е хвърлил в гигантската битка на вярата с неверието. Борбата ни се води в изключително неравни условия: ръцете и нозете ни са свързани, не смеем и никого да поразим с огън или желязо. Оръжието ни е „духовният меч, който е Божието слово[12]”, и любовта. Това е наистина свята война, която ние самите също избираме да водим. Битка ни е с общия за всички хора враг – смъртта. Борейки се за личното си възкресение, ние в същото време се борим и за всеобщото възкресение на всички хора, живели през вековете на земята.
Господ е оправдал и осветил всички поколения на Своите предци по плът. Така и всеки един човек, ако следва Христовите заповеди, чрез сълзите на покаянието може да възстанови помрачения Божи образ в нас и така да оправдае и себе си в своето лично битие, и да съдейства за оправдаването на предшестващите поколения. Ние всички носим греховното наследство на своите бащи, деди и прадеди, затова нашето изцеление се отразява положително и върху тях. Поради единството на човешката природа, между нас съществува „взаимно застъпничество”: човек не се спасява сам[13].
Това разбиране срещнах сред монасите на Света гора. Монахът посвещава целия си живот, цялото си същество на Бога. Ако жадуваме Бог да бъде с нас изцяло, то ние също трябва да Му се предадем изцяло, а не само отчасти. Монахът се отказва от брака, от физическото продължаване на човешкия род през вековете, за да може свободно, без житейски грижи за семейство да предприеме всякакъв риск и подвиг, за да спази Божиите заповеди. Ако монахът не постига целта, поставена пред него – да живее в духа на евангелските заповеди на любовта – това показва, че не е оправдал напълно призванието си. Той нито съдейства за относителното увековечаване на човешкия род чрез раждане на деца, като прекъсва в себе си тази линия, нито съдейства достатъчно за безсмъртието чрез възкресението. Той отпада от историческия план, като се отказва от активна социална дейност (за да не кажа политическа), но и не пренася човешкото битие в мета-историята, не помага на хората да достигнат областта на безсмъртния Дух… И все пак, дори и да не осъществява напълно, а само отчасти, християнското съвършенство, то и тогава молитвата на монаха е благотворна за мира на целия свят.
Когато на някого по дар свише бъде дадено да се доближи до онази степен на съвършенството, която апостол Павел нарича „пълната възраст на Христовото съвършенство[14]”, то това събитие се отразява положително не само върху съдбините на човечеството, но и далеч надхвърля пределите на земната история, променя живота на цялото мироздание, защото светът е създаден именно заради такива хора. Но когато заради „паница леща[15]” някои се отказват от пътя, показан от Христос – от обожествяването чрез силата на Светия Дух и осиновяването от Безначалния Отец – тогава се губи самият смисъл от появата на човека на тоя свят.
„Родил се е човек на света[16].” За какво?
Никой никога не би познал Бога, а също и човека в такава пълнота, ако не ни бе дадено познанието в Христос. Той ни е открил и небесния Отец, открил ни е и Човека така, както е бил замислен отпреди създаването на света. Господ Иисус Христос е абсолютната битийна Истина. И тази Истина може да се познае само ако следваме пътя, установен от Самия Него: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни… Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки… Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим[17]”.
„Знаем, че колкото повече е любовта, толкова повече са и страданията на душата”, казва старец Силуан. Онзи, на когото е било дадено да изпита Христовата любов, знае, че тя движи сърцето да желае на всички хора без изключение само добро. Тя е животворният огън и несъздадената Светлина, тя излъчва от недрата на човека, който я носи, потоци енергия, благотворна за цялото човечество. Прониквайки в нас, тя ни уподобява на Христос и по естествен начин ни включва в Неговите страдания на любовта, която не търпи да гледа човека, лишен от най-висшето благо.
Тъжно е, че по-голямата част от хората живеят, без да се стремят да станат причастници на нетварната Светлина. Нещо повече: когато слушат за нея, те не вярват и дори смятат за невъзможно съществуването ѝ; а хората, получили този дар, те са склонни да смятат за душевно болни. Но онзи, на когото е било дадено да живее в опита си Христовата любов, знае как тя въвежда духа в небесните сфери, където няма смърт, където в неописуемата Светлина той съзерцава Бога.
Съществуването на вечния живот не може да се докаже логически. Но когато божествената сила слезе върху човека, той действително става причастник на Божията вечност, и тогава всички разсъдъчни доказателства са излишни.
Вечният живот е битие от друг порядък. Всъщност тя е Самият Бог. Неговото безначално Битие ни докосва, изпълва ни и ние, може да се каже, сме вечни дотолкова, доколкото сме в Бога.
За нас е съвсем ясно, че всички, които по някаква причина отхвърлят Христос, сами не знаят Какво и Кого отхвърлят.
Иисус Христос е Премъдростта Божия, предвечна, съкровена… която никой от властниците и служителите на този век не позна[18]. Преди Него целият свят, всички народи са ходили в мрака на незнанието на пътя, който води в Царството на Бога, нашия Отец. Сега тези тайни са ни открити; дадено ни е най-достоверното познание за върховния смисъл на появата ни в този живот. Господ ни е възвестил чрез Своето слово предвечната любов на Отца към нас и чрез Себе Си ни е явил какъв е Отец. Но в безумието си ние сме разпънали Господа; и докато висял на кръста, сме Му се подигравали. И дори до ден-днешен не преставаме да Го унижаваме с присмеха си.
(Към шеста част (За служението на духовния отец (Из записките на един атонски духовник) )
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 