Архимандрит Софроний (Сахаров)
Към втора част (Молитвата – път към познание)
Понятието трагедия срещнах за първи път в юношеските си години и то не в жизнения си опит, а в книгите. Представата ми тогава бе следната: пред ума на човека се разкрива нещо, което го завладява докрай. В древни времена предмета на стремленията са наричали „идеал”. За да постигне това, което е схванал интуитивно, човек се решава на всякакви усилия, на всякакви страдания, дори с риск на живота. Но когато достигне предмета на своите търсения, той се изправя пред жестока лъжа: реалността не съответства на онова, което се е явило на ума. Естествено това поражда разочарование у оскърбения дух, което води до тежка, а не рядко и грозна смърт.
Пред силните хора се появяват различни идеали. Често пъти това е стремежът към върховна власт. Така е било например с Борис Годунов. В борбата за осъществяване на съкровеното си желание той, подобно на мнозина свои предшественици през вековете, не избегнал кървавото престъпление. След като постигнал целта си обаче, разбира, че не е получил очакваното: „Достиг я высшей власти… но счастья нет моей душе[1]”.
Другите търсения – в сферата на духа, изкуството или науката – са по-благородни. На гения се откриват интелектуални прозрения, които са неосъществими, тъй като надхвърлят границата на постижимото в този свят. След като се убеди, че не е в състояние да реализира в съвършенство първоначалното си прозрение, превърнало се в единствен смисъл на неговия живот, той преживява дълбок срив в духа и загива. Много често такава фатална развръзка виждаме у поетите.
Не без трепет наблюдавах и продължавам да наблюдавам, съдбините на света. Човешкият живот, на което и равнище да го разгледаме, е трагичен по своите прояви. Дори любовта е изпълнена с остри противоречия, а нерядко и с фатални кризи. Така всяко земно явление още от самото си зараждане носи печата на тлението.
Все още бях млад (осемнадесетгодишен), когато се случи да преживея исторически събития, чийто трагизъм надхвърляше онова, което бях срещал в книгите. Имам предвид Първата световна война и последвалата социална революция в Русия с всички ужаси, произтичащи от подобни действия. Потресаваща картина е разрухата на една огромна империя. Жестока и безпощадна е схватката, когато „отрудените и обременените[2]” в своето отчаяние решават да поведат борба за правата и достойнството си. Живеех в самия епицентър на страданията на многомилионни маси – започваше продължителен „смъртен бой”.
Заедно с това се рушаха и юношеските ми мечти и надежди, което по странен начин водеше до ново, по-задълбочено разбиране за смисъла на битието изобщо. Умирането и гибелта се сливаха с възраждането. Битието е грандиозно по своите корени и безкрайно велико по своите цели. Ако се стремим към цялостно познание на всичко съществуващо; ако в дълбините на съзнанието си не губим от поглед Абсолютното Битие, то духът ни ще склони да приеме всичко, което се случва в тварното космическо битие. Създателят на този свят живее вечно. Той е в основата на нашето битие и Неговата сила е достатъчна, за да ни възкреси след смъртта. На нас обаче ни е нужен опитът за смъртта, за да познаем, че сме извикани за живот от „нищо“ по волята на Небесния Отец. Необходимо ни е самопознание, за да бъде всяка наша крачка в съгласие с истинското, непоклатимото Битие. О, това не е нито лесно, нито просто: стотици пъти ще ни докосва огнен ужас и всичко в нас ще се свива до крайна болка. Но Той е победил[3] и ни призовава и ние да Го последваме[4]. Докато вървим след Него, ще преживеем съответните за всеки един етап мъки. Духът ни ще бъде разтърсван от страх и е възможно в мислите си да влезем в спор с Господа, обвинявайки Го за всички страдания. Нужна ни е твърда вяра, за да не отпаднем от Него. Но ако нощта на нашето невежество поне веднъж е пронизвал блясък на мълния; и ако при светлината на тази божествена мълния в душата ни се е запечатало решението: или да пребъдем с Него в Неговата Абсолютност, или да ни постигне окончателна смърт – среден път няма – то възможно е и на нас да ни се даде радостта от вечната победа.
Ако Небесният Отец ни е привлякъл към Своя Единороден и събезначален Син, като ни е показал в степента на ограниченото ни възприятие бездънната мъдрост на Своето Слово-Логос и непристъпната висота на Неговата Любов, ще видим, че у Бога няма трагедия. Тя съществува само в съдбините на хората, чийто идеал не надхвърля границите на земята. Христос съвсем не е трагичен образ. Трагичният елемент е чужд дори на Неговите все-космически страдания. Любовта на Христос безкрайно страда през цялото време, докато Той е с нас на земята: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя[5]?”. Той плакал за Лазар и сестрите му[6]; скърбил за жестокосърдечието на юдеите, избиващи своите пророци[7]; в Гетсимания душата Му била “прескръбна до смърт”, „а потта Му била като кървави капки, падащи на земята[8]“ Той е живял трагедията на цялото човечество, но в Него Самия трагедия – няма. Това става ясно от думите Му към учениците малко преди мироизкупителната молитва в Гетсимания: „Моя мир ви давам[9]”. И още: „Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене. Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света[10]”. И няколко седмици преди Голгота: „Иисус начена да открива на учениците Си, че Той трябва да отиде в Иерусалим и много да пострада… и да бъде убит, и на третия ден да ВЪЗКРЪСНЕ[11]”. И отново: „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си[12]”. Не в Него е трагедията, а в нас.
Така и християнинът, получил дара на Христовата любов, при цялото си съзнание за все още недостигната пълнота, избягва трагедията на всепоглъщащата смърт; в болезненото си състрадание и плач в молитвата за света той не става жертва на безизходното отчаяние от безвъзвратната гибел. Неговото виждане става по-ясно, когато молитвата му по някакъв начин навлезе във вековния поток на гетсиманската молитва на Христос: когато тесните граници на индивида бъдат разкъсани и стената на времето – преодоляна; когато на човека бъде даден опитът от състоянието: „аз съм”. Усещайки животворното дихание на Светия Дух, Който се моли в него, той предвкусва окончателната победа на Светлината. Христовата любов, дори при най-напрегнатото състрадание – в което е и същността на „ада на любовта” – остава безстрастна, защото принадлежи на вечността. Тази любов истински и пълно живее трагедията на човечеството, понеже ѝ е свойствено да участва в страданията на цялото творение и преди всичко на човека. Не зная как да пристъпя към описанието на реалния, а не на въображаемия, духовен опит, който може да изглежда противоречив за формалната логика. Благодатта е изключително богата по своите прояви. Да вземем един от най-ярките примери.
В Христос ние сме получили откровение за непреходната ценност на човека, затова го обичаме като своя собствен живот. На моменти ни се дава да съзерцаваме несравнимата красота на този образ на Всевишния Бог. А когато виждаме това безценно същество в състояние на падение, сърцето ни естествено се съкрушава и търси пътища, за да спаси възлюбените, тъй като Господ е излял върху нас благодатта да знаем Неговия път. Думите на църковната проповед твърде често падат или край пътя, или сред тръните, или на каменисто място. Тогава душата се обръща с молитва към Онзи, Който е създал човека. Убеждаваме се, че Бог не иска да наруши свободното самоопределяне на хората. От усилието да преодолее чрез молитва на състрадание вкаменените сърца на тези, които обича, душата съвсем реално усеща себе си изправена пред стената на смъртта. Това състояние наподобява скръбта на майка, която държи в ръце умиращото си дете, плода на своята утроба. Чувството за безизходност, за неизбежна гибел, поглъща всяко друго чувство, и душата на молещия се „умира” с онези, за които се моли.
Единородният Син на Отца е приел от нас смърт. Той умира на кръста, носейки в Себе Си нашата гибел чрез Своята любов „докрай”. Но Бог Го е възкресил [13]. Същото обещание е дадено и на всички, които вярват в Него, в Христа Бога[14].
Положението на човека е по-сложно: самите ние все още не сме напълно свободни от греха, тоест носим в себе си нашата собствена смърт. В молитвата за братята си и за света като цяло ние не умираме телесно изведнъж, но в духа си живеем реално тяхната смърт; а ще дойде ден, когато и ще умрем.
Със смъртта Си Христос е победил смъртта на Адам и неговите потомци. В това е залогът за нашето възкресение.
Молитвата за света е една от най-тягостните и безнадеждните в този смисъл, че духът ни никога не постига докрай своята цел. Когато се моли за себе си, човек може да почувства в дълбините на сърцето си прилив на тиха любов и мир. Това състояние се запазва за известно време. Но при молитвата за света, дори при най-горещата и продължителната, душата скоро разбира, че тъмният облак на омразата продължава да тегне както преди над земята: твърде много са онези, които „обикнаха повече мрака (омразата), нежели светлината” на Божията любов[15].
И странно, и мъчително е това, че светът в по-голямата си част не приема Духа Божи. Молитвата се връща при молещия се не само с усещането за безплодност, а и като му причинява още по-голяма скръб. Това усещане, разбира се, е погрешно. Да, търсеното изменение в духовната атмосфера на вселената не е постигнато, но ако нямаше молещи се хора, властта на мрака[16] би нараствала с още по-голяма динамика.
Онези, които не са преживели със сила описвания опит, лесно ще ме разберат, ако по Божие вдъхновение са се молили за света или за отделни, скъпи за тях хора. Често при такава молитва сърцето бързо навлиза в живота на онзи или онези, за които се моли, и знае какво става с тях: дали изпитват радост и покой, или тревога и печал, а понякога и ужасния мрак на ада или някакво друго зло. Молещият се усеща тези състояния като свои собствени. Това е своего рода заблуда: в действителност чрез молитвата душата вижда-живее-слива се с човека, за когото се моли. Ако тягостното чувство, което изпитваме, се преобрази в радост или покой, това е верен признак, че молитвата ни е чута: болният ще оздравее, отчаяният ще получи светлината на надеждата; надвисналата беда ще премине и така нататък.
Именно такова общение в битието с хората и света като цяло е присъщо на истинската молитва. Обхватът на ставащото в света може да нараства до неопределими широти. Животът на молещия се дух може и трябва да достигне космическите измерения, които изискват от нас евангелските заповеди на Христос. В Христос човек действително става всемирен: не в смисъла на философския синкретизъм, а според степента и мащабите на обемане на реалното битие; според доближаването до последните граници на възможния жив опит в духа.
Един пример на бърз отговор на молитва давам в книгата си „Преподобни Силуан Атонски[17]”. Блаженият старец сам ми разказа как, след като прочел писмото на митрополита, се обърнал към Господа и още при първите думи почувствал в сърцето си мир и радост. Старецът веднага отговорил с писмо, че „дъщерята на тази жена е жива и щастлива”. Последвалото търсене потвърдило верността на неговото усещане. Самата дъщеря казала на една чужденка, която я навестила: ״Предайте на мама, че съм добре и сме щастливи с мъжа ми. Но много я моля да не предприема повече такива действия, защото ще навреди и на мен, и на него”. Това станало по времето на Сталин, когато всеки контакт с хора от чужбина хвърлял подозрения върху човека, живеещ в Русия, и го излагал на опасност от заточение в Сибир.
Опитът от трагизма в земните съдбини е необходим за нас. Той ни разкрива ограничеността на нашите тварни дарования, когато са откъснати от сътрудничеството с Бога. Естествено е след провала на всичките ни усилия и след страданията да отворим сърцата си за новите хоризонти на друг, безкрайно по-висш свят. Тогава вместо „фатален край”, както става с повечето гении на човечеството, настъпва благословено начало. То може да ни се яви като Светлината на Възкресението, като влизане в нетленния свят, където няма място за трагедия, защото цари безначалната вечност.
От собствения си опит установяваме, че човечеството в по-голямата си част и до ден-днешен не е дораснало до християнството, което проповядва Евангелието. Като се отказват, независимо под каква форма и предлог, от Христос, Който е Вечен Човек, но преди всичко – Истински Бог, хората губят Светлината на безначалното Царство и славата на богосиновството. „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде“[18].Онези, които са се докоснали до светия пламък на любовта на Светия Дух, пребивават с ума си в Неговото Царство, жадувайки мъчително да станат достойни синове на това Царство. Действието на Светия Дух, Който изхожда от Отца, побеждава греха на отхвърлянето на любовта на Отца, явена ни чрез Сина[19]. Почувствали Христос като Бог-Спасител, ние преодоляваме с духа си границите на времето и пространството; навлизаме в онази форма на битие, в която понятието „трагедия” не съществува.
Към четвърта част (За болезнената молитва, в която човекът се ражда за вечността)
__________________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 