Архимандрит Софроний (Сахаров)
Към първа част (Молитвата като безкрайно творчество)
„Боже, Ти знаеш моето безумие, и греховете ми не са скрити от Тебе[1].” Сега аз живея в унизено състояние, а Ти, Христе, ме призоваваш да повярвам и приема Откровението, че Отец ни обича така, както обича Тебе, Своя Единороден Син: „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… и си ги възлюбил, както Мене възлюби[2]”.
Вярата в Христос ражда в нас безкрайно велико дръзновение. Неслучайно блаженият Павел казва, че „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците”. За плътския разсъдък изглежда като пълно безумие онова, което за вярващите е премъдрост и сила, живот и светлина[3].
Но ако за всеки човек дерзанието да бъде християнин е акт, който надхвърля човешката мяра, то какво да кажа за себе си? От детските години живея със съзнанието за собственото си нищожество; пред хората също съм плах. И въпреки това: в малка степен Светлината ме посети и аз повярвах в Христа Бога. След това, заради вярата в Христос, дойде още по-изобилно изливане на Светлината; и от новото познание вярата се задълбочи.
Аз наистина съм „нищо”, но нетварната Светлина ми се явяваше тъкмо заради вярата в Христос. Умът ми преодоля стената на разсъдъка, недоумяващ, безсилен да разбере, че Личността-Ипостас има всеобемащо познание, затова и нищо във всемирното битие не остава скрито за Него: „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец; а на нас и космите на главата са всички преброени… няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае[4]”. „И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме[5].”
Отношенията ми с Бога са изцяло личностни по своя характер. Извън личностните отношения няма понятие за греха; извън тях няма любов между човека и Бога, няма и не може да има битийно познаване на Бога, извън тях всичко е погълнато от смърт, всичко потъва в съвсем истинско не-битие.
Онова, за което възнамерявам да пиша сега, се случи преди повече от половин век. Това бе напрегнат период: твърде много, всъщност всичко, ми бе неясно. Животът е толкова кратък! А Бог е така безкрайно велик и далечен! Кой ще ме научи да вървя към Него по правия път, без да губя време, лутайки се по чужди пътища? Разбира се, търсех такъв човек, или хора, които можеха да ми помогнат, да ми бъдат наставници. Но върху мен слезе някаква сила, неведома преди – молитвата, която ден и нощ не пресекваше – и тя естествено се превърна в моя опора във всеки един миг. Случваше се чрез молитвата да бъда вразумяван, както вярвам, от Самия Бог. Ще приведа няколко примера, запечатали се в мен, които станаха основополагащи камъни на моя живот.
Тъй като не можех да проумея Божията правда в съдбините на човечеството, както и на всеки човек поотделно, аз се измъчвах, завладян от мрак. Бях като малко дете, напълно безпомощно. Изпитвайки потребност да разбера поне нещо, ставах нетърпелив от душевната болка и очаквах помощ от Бога. И Господ снизхождаше до моето невежество и не се оскърбяваше от дързостта ми, а ми състрадаваше като майка и бързаше да ми даде отговор. И то неведнъж, а много пъти. По подобен начин Той се е отнасял с многострадалния Иов, който бурно изразявал негодуванието си.
Ето един от тези случаи с мене. Това стана във Франция през двадесетте години, преди да замина за Атон (1925 година). Дълго се молих с плач на Бога: „Намери начин да спасиш света, всички нас, извратените и жестоките”… Особено гореща бе молитвата ми за „малките” – за бедните и угнетените. Към края на нощта, вече на предела на силите си, за известно време изгубих молитвата, поради следната мисъл: „Ако аз състрадавам така на човечеството, с цялата сила на сърцето си, то как да разбера Бога, Който гледа безучастно тежките страдания на милионите, създадени от Него Самия хора? Защо допуска Той безбройните насилия на едни хора над други?”. И тогава се обърнах към Него с безумния въпрос: „Къде си Ти?”… В отговор чух в сърцето си: „Нима ти си се разпънал за тях?… Тези кратки думи, изречени в сърцето ми от Духа, ме разтърсиха: Онзи, Който е претърпял разпятие, ми отвърна като Бог.
Краткият отговор на Бога обикновено съдържа същността на нещата. Божието слово донася в душата ново, особено усещане за битието; сърцето чувства прилив на светоносен живот; умът изведнъж постига скритите преди това смисли. Близостта на Бога ни вдъхновява; докосването на творческата Му енергия – ни обновява. Познанието, получено по този начин, качествено се различава от философското умопостигане: в него освен проникване в духовните реалности, на цялото същество на човека се дава и нова форма на живот, подобна вероятно на тази на първоздания. Това битийно познаване на Бога се слива с потока на молитвената любов към Него.
Отговорът на Бога е с малко думи, но в него се съдържа необяснимо дълбоко и обширно откровение. Ето, търся образ, достъпен за разсъдъчното ни схващане, с който по някакъв начин да дам израз на положението на нещата, да опиша самото събитие… В състоянието на нашето падение ние сме отделени от Бога с невидима за невъоръженото око завеса; невидима, но в същото време непроницаема за нас. По непредвидим начин по Божие действие в тази завеса се образува малък процеп. Когато долепим око до този „процеп”, ще видим не само онова, за което сме отправяли прошение в молитвата си, но и простиращите се в същата перспектива обширни хоризонти. Ако окото ни е чисто[6] и не откъсваме поглед от даденото ни съзерцание, то, окото ни, ще възприеме, някакси ще усети безкрайността на светоносното царство. Тогава не само даденият въпрос ще получи нужното решение, но също и редица други въпроси, свързани с него. В Божията вечност се преплитат като в кълбо както всички „успоредни линии”, така и всички разделящи се лъчи[7].
Какво си мислех по онова време след като получих Божия отговор? Ето какво: ако Бог е такъв, какъвто ни Го е явил разпнатият Христос, то всички ние и само ние сме виновни за цялото зло, което изпълва историята на човечеството. Бог ни е явил Себе Си в нашата плът такъв, какъвто е. Но ние не само сме Го отхвърлили, а сме Го убили с позорна смърт. С духа си прозрях, че не липсата на състрадание към нас у Бога е причина за човешките мъки, а единствено злоупотребата на човека с дара на свободата.
В спора ми с Бога победи Той. Отначало ме обзе горчив срам заради безумно гордата мисъл, че съм по-състрадателен от Него. Срамът породи покайно себеосъждане. А след това над всичко възтържествува радостта. Господ не само не ме осъди за дързостта ми, а дори изля върху главата ми изобилно благословение. По-късно разбрах, че и самата молитва на състрадание е била Негово действие в мен.
Ще продължа нататък. Да опиша дадения ми духовен опит не е лесна задача. Живеех в разкъсаността на човек, изправен на границата между два свята: този, видимия, и другия – невидимия, умопостигаемия, небесния. С израза – „на границата между два свята” – искам да посоча, че онова, което ставаше с мене, ме превъзхождаше. Негов източник бях не аз, а Живият Бог, в Чиито свети ръце бях попаднал[8]. Духът ми страдаше, но бе изпълнен с удивление пред Бога.
Опитът ми показа колко инертна е нашата природа в греха. Дори такива молитви като тази, за която пиша, не изцеляват изведнъж падналото човешко естество. От постоянно нарастващия натиск на външните все по-застрашителни събития на нашия век аз отново и отново се връщах към борбата с Бога. Сега осъзнавам, че макар на повърхността животът ми да е протичал без видими за хората престъпления, в дълбините си – духовно – аз бях, и все още съм, мрак.
Крайната цел на молитвата остава неизменна през вековете, но без да губи единството на първоначалния стремеж, в хода на живота ни тя непрестанно променя своето съдържание. Понякога обгръща целия свят в неговата съвкупност, а друг път се съсредоточава върху нуждите на дадения момент. Различни състояния могат да дадат порив за молитва: личното ни покаяние; състраданието към ближните, прошението те да бъдат помилвани; търсенето на просветление в недоуменията; изразяването на благодарност към Бога за Неговия благ промисъл или възторг от Бога Спасител; както и много други неща.
Как да опишем жаждата за Бога, а също и Светлината, която изхожда от Него, и силата Му, действаща в нас? Съзнавам пълната си неспособност, виждам, че не избягвам повторенията сякаш на едно и също. Изпадам в отегчителни подробности или пък съм прекалено кратък.Неведнъж молитвата ми (ако мога да нарека така онова, което ставаше с мене в действителност) стигаше до недопустима дързост. Гледайки как в света продължава да цари кошмар от насилията на господарите и князете на земята над техните събратя[9], с горчивина в сърцето казвах: „Ако Ти си създал всичко съществуващо, ако без Тебе нищо не е започнало да съществува[10], то всички тези гнусни престъпници, способни да пролеят кръвта на милиони хора по цялата вселена, заради броени дни извратено удоволствие да властват над бедните и страдащите, не са виновни за съд, не те са отговорните… Ти, като Творец на всичко съществуващо, си единственият виновник за безкрайната мъка на земята…” Тежко беше това изкушение: бях на границата на отчаянието и дори на безумието; ужасяващо отчаяние – не се виждаше никакъв изход. И Господ отново ме посети. Неговият мир докосна сърцето ми и мисълта ми потече в друго русло: ״Отец е изпратил Своя Син, за да спаси света, а те са Го убили. Но ето, че Той е възкръснал като Победител на смъртта и вече като Цар на вечността, ще съди вселената по правда, ״ще отсъди народите справедливо[11].
Какво се оказва тогава? Въпросът за доброто и злото не се решава в границите на земята. Хората, тръгнали на заколение като овци, които не се противят на злото[12], се уподобяват на Сина на Отца[13] и заедно с Него ще възкръснат в неувяхваща слава[14].
Горко ми: втори път се борих с Бога в същото отношение. Целият ми по-нататъшен живот обаче се нуждаеше от категорично решение на въпроса, станал по-късно основен за цялото християнство: как да реагираме на гоненията от страна на княза (князете) на този свят? Господ ни е дал благодатта да мислим така, както мисли Самият Той. В Гетсиманската градина апостол Петър се държал „по човешки[15]”. Но Христос му казал: „Тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която МИ Е ДАЛ ОТЕЦ?”[16].
Такъв беше пътят ми на непосредствено наставляване свише чрез молитвата. Така ми се разкриваше смисълът на Посланието до ефесяните за дълбочината, ширината и висотата на Божия Промисъл за нас[17]. По своята същност земният ни живот е кратък миг, даден ни от Благия Отец, за да проникнем в надвишаващата разума кенотична любов на Христос. Извън този път никой не може да се изпълни с „ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА БОЖИЯ[18]”. Тук ние висим на кръст, макар и невидим; но само по този начин можем да проумеем величието на човека и неизследимата бездна на Божието Битие. Невъзможно е да изразим с нашия език богатството на кръстния път, дадено ни свише от Отца.
Бог е неделим в Себе Си. Когато идва, Той идва ЦЕЛИЯТ и така, „както си е” в Своето предвечно Битие. Ние не сме в състояние да Го вместим. Той ни се открива в онази „точка”, в която чукаме: „хлопайте, и ще ви се отвори[19]”. Изрекъл е една кратка фраза, а цял живот не е достатъчен, за да изчерпим съдържанието ѝ. С благоговение усещаме Неговото Отцовство: виждаме, че Той жадува да ни предаде безначалния Си Живот, за да ни има като напълно подобни на Своя Син, Който е „равнообразен печат на Отца[20]”. Замисълът Му за нас, е непостижим. От „нищо” Той твори равни на Себе Си богове. И цялото ни същество Му се покланя с умиление; не със страх пред суровия Владика, а със смирена любов към Отца.
Господ ме запази от всички връзки, които би било трудно да скъсам. И така, когато се появи нуждата да бъда свободен от всяка отговорност за нечий друг живот, имах тази свобода. Благодарих на Бога за Неговия промисъл за мен. Бях спокоен при мисълта, че ако умра, никой няма да пострада от това. Щастието ми бе огромно: можех без страх да предприема всякакъв риск, дори до смърт. Умът ми с цялото си внимание се потопи вътре и неизменно пребиваваше там години наред. Молитвата ми се променяше по своята форма и сила: тя не винаги ме привличаше с еднаква мощ, но на моменти ѝ се отдавах ненаситно. И ако тогава (това беше все още във Франция, преди заминаването ми на Атон) бях поискал да я спра, нямаше да мога. В онези благословени дни бях едновременно и най-нещастният човек на земята, и блажен до преизобилие.
Понякога невидим огън докосваше върха на главата ми и бързо проникваше в тялото ми чак до нозете, и гореща молитва със силен плач за света ме завладяваше.
През повечето време се молех, паднал на колене и притиснал чело към земята. Когато тялото ми изнемогваше, заспивах, но в ясното ми съзнание молитвата не преставаше и не усещах, че спя. Едва след като се събудех, разбирах, че тялото ми е било заспало, тъй като не винаги се намираше в положението, в което се бях молил.
Два пъти ми се случи, вървейки по улиците на Париж, поради молитвата да губя усещане за материалния свят наоколо. Стигах обаче благополучно до мястото, за което бях тръгнал. Съжалявам донякъде, че нямах със себе си свидетел, който да опише поведе нието ми в онези моменти.
Веднъж в Париж бях на вечеря у един много известен поет, който чете свои произведения. Имаше многобройна изискана публика. Всичко бе организирано изключително коректно от гледна точка на обществото. В полунощ се връщах към дома си и по пътя си мислех: как се съотнася тази проява на човешко творчество, една от най-благородните, с молитвата? Влязох в стаята си и започнах да се моля: ״Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний…” И ето, че тънък пламък невидимо и нежно започна да изгаря по повърхността на лицето и гърдите ми нещо леко като въздух, но несъвместимо с Божия Дух.
Вътрешно преживявах удивителен процес на борба между влечението към изкуството и молитвата. Молитвата победи страстта ми към живописта, но съвсем не лесно и бързо. А по-късно, докато учех в Богословския институт[21], тя не ми помагаше да съсредоточавам вниманието си върху преподавания материал. Трябваше да се боря с тази своеобразна пречка, която сама по себе си е безценна. Благоприятно обстоятелство по време на живота ми в института бе това, че имах самостоятелна стая над професорските апартаменти и там можех да се моля така, както бях свикнал. И все пак, въпреки целия ми интерес към църковните науки, духовната ми потребност – да пребивавам в молитва – страдаше; и аз заминах за Атон.
Там, на Света гора, животът ми влезе в своето русло. Почти всеки ден след Литургия ме изпълваше пасхална радост. И колкото и да е странно, непрестанната ми молитва изригваше като вулкан от дълбокото отчаяние, вселило се в сърцето ми. Тези две, сякаш диаметрално противоположни, състояния в мене се съединяваха. Пиша цялата истина. Самият аз не разбирах какво ставаше с мене. Външно животът ми бе не по-малко благополучен от този на повечето хора.
По-късно нещата ми се изясниха: Господ ми бе дал благодатта на покаянието[22]. Да, това беше благодат. Щом отслабнеше отчаянието, охладняваше и молитвата, и смъртта нахлуваше в сърцето ми. Чрез покаянието съществото ми се разшири така, че с духа си докосвах и ада, и Царството. В началото на Първата световна война (1914 година) от слушането за хилядите убити по фронтовете, в съзнанието ми цялото космическо битие се потопи в непрогледния мрак на абсурда. Аз не можех да приема нито смъртта, нито абсурда. И тогава в мене влезе следната мисъл-дух: всичко, което бях познал, всичко, което бях възлюбил и което ме оживяваше и вдъхновяваше – наистина всичко, дори Самият Бог – умира в мене и за мене, щом аз ще изчезна напълно… Това силно преживяване придоби следната форма: човешкият аз може да се превърне в център, който да вмести цялото мироздание.
Живеех в два свята: единия от тях възприемах със зрението, слуха и останалите телесни сетива; а в другия пребивавах само с духа си: там аз цял бях „слух”, очакване, напрягах „зрението” си, но това бе друг начин на виждане… Тези два толкова различни свята в молитвата не се разделяха. Денем тя протичаше в сетивния свят, а нощем ме отнасяше в „умната сфера” (не зная как да нарека онази безкрайност, която ме обгръщаше). Когато четях Евангелието, всички думи ми се струваха познати, но какво се крие зад тях в Самото Божие Битие – не проумявах. Едно обаче бе поразително ясно за мен: всичко е в Христос, Сина Божи; и само в Него. Затова и Нему се молех. Отправях зов и към Отца – да ми изпрати изхождащия от Него Дух на Истината, Който да ме наставлява на всяка истина[23]. Търсенето ми на съкровения Бог намираше отзвук в Стария Завет: оттам вземах много думи, за да изразя духовните си нужди. Близки ми бяха изблиците на негодувание на Иов; стенех като пророците, явили се преди Христос; черпех вдъхновение за молитва от псалмите; но истински се учех само от Новия Завет, през чиято призма възприемах всичко, независимо откъде идваше то. Жаждата ми да позная Бога бе неутолима: колкото и да се молех, колкото и дълбоко да въздишах, все едно, не се насищах. Такава беше моята „чаша” на Атон: в нея мъка и радост се сливаха в едно. Пред ума ми нямаше пътища – целият бях в недоумение; целият бях изпълнен с болка. Но именно в атмосферата на духовната болка се роди разбирането на величието на Човека. И не е ли тази свята болка един от каналите, по които Всевишният Бог общува непосредствено със Своето създание, давайки му постепенно познание не само за тварното космическо битие, а и за Самия Себе Си?
В мига, когато живият Господ се явил на старец Силуан, на него му било дадено да познае с цялото си същество „неописуемото Божие смирение”. Словото на стареца беше действено за много хора, дори за мен, бавно проумяващия. Благодарение на стареца за мене стана очевидно, че в основата на всички трагедии на човешкия род е падението в гордост. Тази страст е самата същност на ада – тя има наистина сатанински дълбочини. Сега, докато пиша, със силен срам си спомням как този богохулен и завистлив дух много преди да срещна стареца веднъж ми донесе следния помисъл: „Защо Христос е Единородният, а не аз?”. Един миг само, но злият огън изгори сърцето ми… Бог ме спаси. Нещо повече: така започна да ми се открива тайната на всички падения.
Бог ме спаси, и моята любов към Него се задълбочаваше. Но в мен завинаги остана съзнанието, че никой не се спасява със собствени сили. Никой не може да бъде сигурен, че помисълът, проникнал в него, няма да го завладее за вечността. А Господ в пустинята излязъл победител от всички изкушения на лукавия дух[24].
Бог ме спаси. Но аз бях ужасèн от факта, че могат да ми идват такива помисли. Мислех си: „За мене няма надежда за спасение… Невъзможно е Бог да ме приеме във вечността такъв, какъвто съм[25]. А и на мене ще ми бъде прекалено трудно да съм с Него, ако трябва непрестанно да се боря със страстите.”
Божият Промисъл за мен бе поразително грижовен: Господ допусна да срещна старец Силуан точно в нужния момент. Благодарение на стареца във вътрешния ми живот настъпи решителен прелом. Той ми обясни как „да държа ума си в ада и да не се отчайвам”. Безкрайна е благодарността ми към моя отец и старец. Осъзнах, че и мен в миналото Господ ме е водил към същото, но съм бил твърде неразумен, за да разбера Божието ръководство. Благодарение на Силуан и на мен бе дадено да започна да познавам пътищата на Господа, и аз с трепет благославях Името Му.
„Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми”… „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби”… „Който Ме не люби, не спазва словата Ми”… „Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди: словото, що казах, то ще го съди в последния ден[26]”.
На Атон, както и преди да приема монашество, молитвата ми неведнъж бе прекъсвана от богоборчески мисли. Веднъж в момент на мъчително стоене пред съда на Словото Божие, почувствах крайната си безпомощност да пребивавам в духа на заповедите, въпреки всичките ми старания, и изрекох следните безумни думи: „Ти нямаш право да ме съдиш. За да бъде справедливо да ме съдиш, трябва Ти Самият да си поставен в същите условия като мен… Ти си безкраен в могъществото на Своето безначално Битие, а аз в моята тварност съм като червей”.
Молитвата ми беше насочена към Бога „изобщо”. Но въпреки това тя получи отговор в сърцето ми: ״Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина… защото е Син Човечески[27]”. Много пъти бях чел тези думи, но не бях ги възприемал в този смисъл. Бях опозорен; обхвана ме срам: винаги съм живял в условия, много по-леки от онези, в които е преминал земният живот на Христос. Той наистина има право да съди целия свят. Няма човек, който да е страдал повече от Него. Външно мнозина са понесли, а и днес понасят ужасни изтезания в затворите, но по своята същност Неговият ад – „адът на любовта” – е по-болезнен от всичко друго.
„Отец… целия съд предаде на Сина… защото е Син Човечески.” В какво се състои този съд? В това, че Господ е показал: за човека е възможно да спази заповедта на Отца при всички обстоятелства, които може да го сполетят на този свят. Затова нямаме оп- равдание, когато се позоваваме на „човешката” си немощ. Ето защо и последвалите Христос по време на земния Му живот са получили правото заедно с Него да съдят света: „Не знаете ли, че светиите ще съдят света[28]?”. Апостол Петър попитал Господа: „Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена[29]”.
Защо е така? Отговора на този въпрос намираме в Евангелието: 1) Родителите на човека, слепия по рождение, се страхували от юдеите, защото те решили, че оня, „който Го признае за Христос (тоест за Месия), ще го отлъчат от синагогата[30]”; 2) „Мнозина началници повярваха в Него; но… не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата[31]”. „Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба[32].” По онова време да бъдеш подложен на изгнание от обществото било немалък риск. Апостолите обаче се решили на този подвиг; почти всички те били убити заради това, че проповядвали Евангелието; оттук произтича и „правото” им да съдят онези, които не са последвали Христос.
„Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте[33]”. Не без тъга си спомням годините на моята младост, когато смисълът на тези свети думи бе скрит за мен. Мисля си: векове наред повтаряме в най-различни съчетания многобройни, слезли от небесата слова, без те да породят нужния отклик във вкаменените сърца, в угасналата за небесния свят мисъл. А е имало немалко мигове, когато тези слова са били давани свише на хората като гръм, разтърсващ сърцата, като мълния, просветляваща човешкото съзнание. Тези слова са дошли на земята от съкровеното Царство като спасително откровение за неизказаната премъдрост на Небесния Отец, за Неговата любов към нас, за великата тайна на Битието.
Столетия наред свещени думи са били произнасяни без съответното внимание и навярно затова са изгубили изначалната си мощ – онази мощ, с която са били явèни за пръв път в съзнанието на апостолите и светците. Дали ще намерим други начини, за да изразим дълбокия смисъл на даденото ни познание за великия Бог? Любовта към Него търси да се прояви в такива форми, чиято жизнена енергия няма да намалее от всепогубващото време.
Пред очите ни се извършва неизказано великото чудо на сътворяването на света, на сътворяването на богове[34], което все още не е завършило[35]. „Завършекът“ е обещан за бъдещия век. Но и сега слизането на нетварната Светлина върху нас е духовен процес, който поражда възхищение в недрата на духа, възнася мисълта в обещаното Царство[36].
Придобиването на Царството на любовта на Отца е свързано с много страдания[37]. Сърцето се измъчва от дълбока „болка” при съзнанието за загубата, претърпяна от човека. Говоря за духовна, метафизична, болка и бих искал читателят да ме разбере правилно. В думите ни винаги има някаква преходност: с промяната на опита се променя и съдържанието на понятията, както и смисълът, който влагаме в едни и същи по звучене думи.
Болката в сърцето на християнския подвижник не е патологично явление: тя се появява „органично”, породена от състрадателна любов. Тази болка не се създава изкуствено: това би било изпадане в нездрав душевен долоризъм[38]. Тя не е следствие от психологически конфликти или резултат от неудовлетворени страсти – по своята природа тя е нещо друго. Нашето раждане в Бога за вечността е свързано с много усилия. Пророк Исаия прекрасно е изразил това: „И яко болящая приближается родити, и в болезни своей воскрича, тако быхом возлюбленному Твоему. Страха ради Твоего, Господи, во чреве прияхом и поболехом, и родихом дух спасения Твоего, его же сотворихом на земли[39]„. А апостол Павел пише на галатяните: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос[40]“. Много подобни примери могат да се приведат от Свещеното Писание и съчиненията на светите отци.
Болката изпълва духа, но тя се отразява на целия човек – и на сърцето, и на тялото. „Целият” човек страда, когато предстои пред вечния Бог, но тези страдания не ни убиват, а ни оживотворяват. Духовните мъки по своята същност са метафизични; те принадлежат на светоносната сфера на безсмъртието; чрез тях възхождаме отвъд границите на материята – в света на нетварната Светлина.
Не е достатъчно да се убедим с ума си в Божествеността на Христос, за да може веднага и да разберем всичко, както трябва. Необходимо е да положим максимални усилия да живеем според Неговото слово. И когато в процеса на този подвиг съзрем космическите измерения на нашето падение, трябва след това да преминем през продължителна покайна молитва. Само тогава ще ни се даде да преживеем онова, което виждаме у Христос – крайно себепонизяване[41]; едва след това ще бъдем удостоени със слизането на „силата свише[42]“ – в огнени езици[43] или в сиянието на таворската Светлина; тогава ще ни се разкрие истинският смисъл на евангелската „блага вест”.
Седемте години, прекарани в пустинята, бяха най-благоприятното ми време за молитва. Спомням си как веднъж започнах да казвам Господнята молитва „Отче наш” и душата ми замря в блажен ужас. Не можех да продължа нататък. Умът ми притихна; всичко в мене замлъкна. И сега ми е тъжно като пиша за това изгубено чудо. С такава сила то ми се случи само веднъж. Навярно защото телесният ни състав не може да понесе огненото докосване на Божията слава.
След като мина известно време, всъщност много време, нещо подобно преживях, призовавайки Името на Иисус Христос. В онзи миг бях принуден да спра да произнасям това Име: въздействието му бе прекалено силно; душата, останала без думи, без мисли, беше в трепет от близостта на Бога. Тогава започна да ми се открива тайната на свещенослужението.
На следващия ден служех света Литургия и Христос Бог беше в мене, и с мене, и извън мене, и в светите тайни на Неговите Тяло и Кръв. Божиите Имена и думите на литургийните молитви излизаха от устата ми като пламък. В това състояние пребивавах три дни, а после интензивността на преживяването намаля. Но Господ вряза спомена за него в ума и сърцето ми. И сега Го моля: да не ме отхвърли в старостта ми, нито в деня на моята смърт[44]„.
Апостол Павел ни е заповядал да „постъпваме достойно за званието[45]“ си. В какво се състои то? Отново ще приведем думите на апостола: „На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя… неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа… у Когото, чрез вярата в Него, имаме дръзновение да се доближаваме към Бога с доверие… та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя… що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, ЗА ДА СЕ ИЗПЪЛНИТЕ ВЪВ ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА БОЖИЯ. А на Тогова, Който може, според действащата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме… слава… от века до века[46]”.
И така, нашето звание и призвание е да станем синове на Бога и Отца чрез Единородния и Единосъщен, Предвечен и Безначален Негов Син, и носители на ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА Божия[47].
Ще продължа разказа си за някои други явления, които ни най-малко не очаквах да се случат с мене такъв, какъвто съм. Неведнъж ми бе дадено да съзерцавам Божията Светлина. Тя нежно ме обгръщаше и ме изпълваше с неземна любов. Понякога външният свят губеше материалност и ставаше невидим. Онова, което се извършваше с мене, принадлежеше на друго равнище на битието. А когато по неведом начин се възстановяваше обичайното световъзприятие, тънка печал проникваше в душата заради завръщането към живота в плътта.
Тогава ми идваше мисълта, че можеше и да не се върна; молитвата от временно можеше да премине във вечно състояние на душата. Виждането на Светлината неизменно е придружено от благодат, която ни възкресява; благословение е да напуснеш земята в такова състояние. От житието на преподобни Серафим Саровски знаем, че е починал по време на молитва: душата напуснала тялото му преди то да умре – той все още държал в ръката си горяща свещ. „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии[48]”. Не трябва ли и всички ние да напуснем този живот с такава смърт? „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, ИМА живот вечен, и на съд НЕ ДОХОЖДА, а е минал от смърт към живот[49].” „Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки[50].”
Молитвата е енергия от особен порядък: тя е сливане на две действия – нашето, тварното, и Божието, нетварното. Ето защо тя се извършва и в тялото, и извън него; а дори и извън този свят – извън пространството и времето. Когато сме в блажен ужас от съзерцанието на Божията святост и едновременно с това – в отчаяние от собственото си крайно недостойнство за такъв Бог, молитвата се превръща в могъщ порив на духа, който разкъсва тесния обръч на тежката материя. Сегашното ни тяло трябва да се „одухотвори[51]”, за да стане способно да следва духа в неговото пределно напрежение. Биологичното тяло – „плътта и кръвта” – не е в състояние да следва духа в цялостния му стремеж към вечния Бог[52]. „А нашето (духовно) живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко[53]”. „И така, ако сме възкръснали (духовно) заедно с Христа, (естествено) търсим това, което е горе (небесното), където Христос седи отдясно на Бога[54]”.
О, този дар на молитвата! В порива си към възлюбения Бог Отец тя е ненаситна; чрез нея навлизаме в друга форма на битие, което надхвърля този свят не пространствено, а качествено. Душата търси пътища там, където пътища няма, но не защото е възбудена от опиянено въображение или е водена от разсъдъчна философия. Свързана с невидимите, но неразрушими вериги на „греховния закон”, тя се движи от някаква вътрешна интуиция. Ние не можем със собствени усилия да строшим тези вериги, а само по действието на Вседържителя Бога, нашия Спасител. С какъв образ да опишем борбата на душата за нейното освобождаване? Възможно е сравнение с тялото, което при непоносими болки започва цялото да се движи, опитвайки се да избегне болката; така се „движи” и душата в молитвения си плач, за да преодолее болката, като се съедини с Бога.
Господ ни състрадава и често пъти бързо идва при нас. Но случва се и обратното: всички наши викове да остават нечути; душата сякаш виси в безкрая над бездна; тя е изпълнена със страх, защото Бог ѝ се струва абсолютно недостижим – Той е извън всичко съществуващо. Умът не намира думи, с които да достигне „далечния” Престол. Без думи, с беззвучен вик душата се моли в пустинята на този свят. Някъде в дълбините все пак се таи надежда… Мрачният облак на богооставеността преминава и отново изгрява слънце.
От моя опит мога да кажа, че има два вида отчаяние: едното е чисто негативно, то погубва човека духовно, а след това и телесно; другото – е благословено. За това отчаяние не преставам и да говоря. Чрез отчаяние от такъв порядък ми бе дадено възраждането в Светлината. Съвсем не е лесно да изповядвам пред хората излялото се върху мен благоволение на Всевишния. Никога не разбрах защо това се случи на такъв човек като мене! Светлината, невидима в началото, ми даде да видя моя вътрешен ад; а след това и целия тварен свят в неговото временно съществуване, в неговата обреченост на смърт. Дълго, много дълго носех в себе си този страшен образ. Абсурдността на всичко в този свят, изпълнен със страдания, които убиват всеки възникнал живот, ме смазваше. Но колкото и да е странно, в мен започна да блика изобилно нов живот: молитвата като непресъхващ поток заливаше сърцето, увличайки след себе си и ума; често силата ѝ непрестанно нарастваше; понякога дотолкова, че изтръгваше духа ми, отнасяйки го в друго, бездънно пространство, което не приличаше на това, което възприемаме обикновено. Бях сведен до нищо и в същото време получавах неописуемия опит на все по-дълбоко виждане за света, и дори докосване до вечността.
Мъчително е да съзнаваш собствената си нищета: от нейното бреме се съкрушават дори и костите… Но странно: щом това свято съкрушение намалееше, аз умирах духовно. Не можех да разбера същността на това явление. Едва по-късно блаженият Силуан ми обясни: „Така Господ ни възпитава, за да не изгубим смирението”. Тогава прозрях отчасти тайната на този път. Някога в миналото, когато бях живописец, ми се случваше да изпитам усещане за тържество, за победа: ето, „улових” онова, което искам, близо съм да изразя красотата, която ми се разкрива. Но този възторг бързо изчезваше и аз отново изпадах в терзания, като виждах неуспехите си. Същото, и дори в още по-голяма степен, е с Бога: Той не ни дава покой; Той утешава душата само за миг, докосвайки с огъня Си сърцето и отнасяйки ума в съзерцанието на Неговата слава; а после отново се скрива, за да не помислим, че сме достигнали пълнотата на богопознанието. Нашият дял на земята е да бъдем „бедни духом”. Веднага щом ни обгърне измамният покой на самодоволството, Духът на Живота, Който изхожда от Отца, ни оставя.
От опита на тези променящи се състояния ми се изясни структурата на заповедите в блаженствата, и по-точно следното: в основата на духовното израстване е мъчителното усещане за собствената ни „нищета”. Това съзнание е източник на молитвена енергия, то е и онази здрава основа, върху която се гради цялото здание на спасението ни чак до върха, а отвъд него е „голямата награда на небесата[55]”.
Отново и отново ще повторя: коренът на всяко зло е гордостта – в нея са смъртта и мракът. А на святото безстрастие е присъщо смирение, което води човека до усещането, че е „по-долу от всяка твар” и чрез това усещане по необясним начин го издига по-горе от цялото творение.
В своя живот по Бога християнският подвижник не бива да бъде нито като поетите и писателите, нито като психолозите, философите или учените. В обръщането си към Бога той се стреми напред и не се обръща към самия себе си. Това, което преживява действено в молитвата, оставя в съществото му неизгладима следа, но аскетът ще я види едва след като измине много време, когато насочи вниманието на ума си към миналото. Привличането към Бога в началото на подвига е толкова силно, че духът на човека в своето напрегнато движение към Всевишния гледа само и единствено към Него. Душата на каещия се, който вижда, че е неизказано далече от търсената Истина, цяла се превръща в болезнено пулсираща рана; и тя умолява Господа, Когото вече е възлюбила с първата степен на любовта, за милост и снизхождение към нея. Усещането за греха, разрушил богоподобното ни същество, поражда неописуемо съжаление заради онова състояние, в което толкова дълго сме пребивавали; състояние, което ни е направило напълно недостойни за най-Светия от светите: нима е възможно такъв Господ да ме приеме мене, разтления докрай? Душата сякаш стои на Страшния съд. И колкото по-съкрушителен е страхът от присъдата, толкова по-напрегната е покайната молитва. В часовете, когато прекъсва телесното си предстоене пред Бога, поради ежедневните дела, човекът не променя основната настроеност на духа си: той с цялата си сила пребивава все в същото движение към Бога.
През петата година от монашеския ми живот се случи следното: игуменът на манастира „Св. Пантелеймон”, архимандрит Мисаил, ме повика при себе си и ми даде послушание да изучавам гръцки език, тъй като обителта се нуждаеше от хора, владеещи местния език, необходим в отношенията с външния свят – църковния и официалния. Както е установено, направих поклон, за да получа благословия за труда, който ми предстоеше, и когато вече бях почти при вратата на кабинета му, той ме спря и каза: ״Отец Софроний, Бог не съди два пъти. Ако вие изпълнявате възложеното от послушание към мене, то аз ще бъда отговорен пред Бога, а вие останете в мир”. Докато говореше, той бе склонил глава към гърдите си, както обикновено става при молитва; в гласа му се чувстваше сериозността, която придаваше на думите си. От кабинета му отидох в библиотеката, за да взема книгите, нужни за изучаването на гръцки език, а после се завърнах в килията си; когато отворих граматиката на атическия диалект, естествено съсредоточих вниманието си върху това, което четях. И какво стана? Физически усетих как умът ми излиза от сърцето, издига се до предната част на главата и след това се насочва към книгата. В онзи миг разбрах, че умът ми неизменно, ден и нощ, е пребивавал в сърцето в продължение на седемте години покайна молитва. По думата на игумена вътрешно останах спокоен. По-късно се разболях тежко от малария, но насилвах немощното си тяло, за да се занимавам с езика колкото може повече часове на ден. Спомням си как веднъж бях изтощен докрай и докато пишех упражненията ми дойде следната мисъл: ако сега чуя призив да се явя на Съд, какво ще стане с мене? В дълбините на сърцето ми имаше покой: „Ще стана и в мир ще отида на Божия Съд”. Отбелязвам този факт, защото той изобщо не приличаше на обичайното ми състояние – да стоя пред съда в огромен страх. По молитвите на игумена ми бе даден мир. Новото ми занятие не ми позволяваше да се отдавам на предишната молитва, но благодатта под формата на чуден, неведом преди мир не ме напусна през няколкото месеца, докато изучавах езика. Така Бог не ме изостави, но и моето сърце също не се отделяше от Него.Месеците на обучение завършиха и Господ благоволи да ми даде отново отчаяната молитва на покаянието. За да се възродим в Бога, трябва да изпитваме ужас от самите себе си, такива, каквито сме. Да се отвращаваме от живеещата в нас гнусна, богопротивна страст на гордостта, която позорно ни е изгонила от Царството на Отца на светлините. Спасението от гордостта е в Христовата заповед да обичаме Бога до себененавист[56]. Този въпрос е изключително важен и зная, че колкото и да пиша, няма да изчерпя тази страна от духовния живот на християнина.
Нарекох завладялото ме отчаяние велик дар свише. Но това осъзнах не преди да са изминали тридесет години на духовна борба; а може би и повече. Не търсех помощ от хората; бях като сух лист, грабнат от вятъра; той ме носеше в различни посоки и не ми даваше да проумея смисъла на ставащото с мене, не разбирах нищо; не можех и никого да попитам, защото не бях в състояние да формулирам въпрос. Космическото битие бурно се разгръщаше пред ума ми – с бързина, която не ми позволяваше да спра разсъдъка си върху каквото и да било. Това приличаше на безумие, но безумие от особен порядък, което не е от компетентността на психиатрите. Започна процесът на отделянето ми от света. Нещо се издигна между мен и хората, изгубих интерес към общуването с тях, една след друга изчезваха допирните ни точки. Светът на изкуството – на живописта, музиката, поезията, литературата, театъра и прочее – всичко, което по-рано бе основно съдържание и смисъл на съществуването ми, избледня и ми се струваше несериозно, често като детска забава. Това не бе леко за мене: понякога през първия период мъчително се разкъсвах между два центъра на привличане – страстта на художника и молитвата. Това продължи докато молитвата не победи всички други мои дейности в този свят. Има само една задача: да намерим истинския Бог, тоест Твореца на цялото битие, и вечно да живеем в единение с Него.
Не е ли безумно това дерзание за такъв нищожен човек, като мене? С Бога никак не е просто и лесно: Той е прекалено велик за нас. Той е „изгарящ Огън”, Той е непристъпна Светлина. И този Свой Огън Той е хвърлил на земята, и изгаря сърцата ни. От друга страна обаче, и аз съм дело на Неговите ръце. Той се е облякъл в нашата плът, за да можем през тази „призма” да Го виждаме. Това поражда и надежда, която надхвърля всяка безнадеждност. „Дерзайте” – е казал Той[57]. Мисля, че появата на този Огън в душите ни е влизане на диханието на Божията вечност в нас. Освен това: „У Бога няма да остане безсилна ни една дума… и блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното ѝ от Господа[58]”.
Знаейки от опит изменчивостта на нашата природа, непрестанно живея в страх. Той се нарича страх Божи и не прилича на животинския страх. В него се крият премъдрост и знание, любов и сила. Но срещата с великия Бог, Когото нямаме сили да вместим, но Когото не можем да не обичаме, ни дава да проумеем, че все още сме неизказано далече от поставеното пред нас като свята цел и смисъл на нашето битие.
Петър след Тайната вечеря с патос казал: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”. Всички знаем какво станало малко след тази изповед: „И спомни си Петър думата, казана му от Иисус: преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, плака горко[59].
Писано е: „Съвършената любов пропъжда страха… Който се бои, не е съвършен в любовта[60]”. Зная, че не съм съвършен в любовта, но това не променя факта, че обичам Бога. И тъкмо тази любов поражда в мене страха да не се окажа недостоен, когато ще трябва да дам отговор. Костите ми се съкрушават, като виждам в себе си дори и най-леките колебания. Не помня докато бях на Атон ума или сърцето ми да е докосвало съмнение. Но след завръщането ми в Европа, влизайки в съприкосновение с хора с друг дух, почувствах как от мен излиза енергия, която, подобно на студен вятър неприятно облъхваше сърцето ми и смущаваше ума. Чужда на Христовия дух, тази енергия за кратко нарушава вътрешния мир, предизвиква борба в ума. Но онова, което бях познал в пустинята по дар свише в молитвата – любов, преодоляваше отрицателните влияния: „Законът на духа на живота в Христа Иисуса освободи (и мен) от властта на духа на тоя свят[61].”
Петър се е изправил след падението; но мога ли аз да бъда сигурен за себе си? Когато сърцето усеща Божието присъствие, ние сме в мир и възторг от любовта на Бога. Но щом Той отдръпне осезаемото Си действие от нас, съзнанието за собствената ни немощ отново с болка ни изпълва със скръб. Кръстният подвиг на една или друга степен ме съпровожда и в старостта. Мисля, че познах мярата на човека; и това знание ми дава свобода при срещите с хората. В миналото си обаче имах срещи със сили, безкрайно могъщи за моето невежество. В онези страшни времена ме спасяваше името на Иисус Христос. Моля се така да бъде с мене в самия ми край, и в безкрая. В часовете на промислителност и богооставеност в нас се ражда пламенна молитва – в нейните обятия душата с радост съзира родството с Христос и подобието ѝ на Него нараства. Господ ме е сътворил по Свой образ; следователно и ние в Него сме „господари”. Укрепвани от Неговата сила, можем да виждаме всяко зло в тварния свят, но то няма власт над нас. В това е нашето „господство”, което ни е необходимо за „непоклатимото царство”.
„Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето. Думите: „още веднъж“ означават, че колебливото, като сътворено, ще се измени, та да пребъдва неколебливото[62].” Ние не знаем какво ще бъде това последно изпитание, на което ще бъде подложено цялото творение. Нужен е благоговеен страх, докато не преминем всеки тварен праг и не се изпълним с нетварния живот, който слиза от Бога.
Църквата учи за Иисус Христос, че Той е взел върху Си греховете на целия свят. Онзи, който Му се моли „лице в Лице”, в духа си ще приеме от Него „мислите и чувствата[63]”, които е имал Самият Той. И не само това: ще приеме и молитва, подобна на Неговата молитва в Гетсимания. И именно това наричаме „ипостасна молитва”.
Човекът, който се моли по такъв начин, навлиза в сферата на божествения Живот. Това става дори тогава, когато молитвата все още не е достигнала пълната си сила, тоест онази дълбочина, при която тя се извършва със същия плач, с който се молим за самите себе си, и може би дори с още по-голям плач. Старец Силуан казваше и пише, че когато се е молел за хората, отвърнали се от Бога, ридаел повече, отколкото за себе си.
Христос Бог е безкраен по Своето могъщество: Неговият Дух изпълва всички бездни. Но и в Своето „понизяване” Той е също толкова недостижим за нас. Когато стоим пред Бога в мълчание, без никакви образи в ума, в пълната оголеност на цялото си битие, тогава и на нас ни се откриват дълбините на нашата природа. Чрез пълната съсредоточеност – чрез вътрешната СЪБРАНОСТ на цялата ни личност – ни се дава да видим, че битието на човечеството по своя източник и природа е ЕДНО БИТИЕ, ЕДИН ЧОВЕК. От това произтича и „естественото” движение на духа ни към молитва за всички хора, за ЦЕЛИЯ АДАМ като за самия себе си. И тогава проумяваме думите на Христос: „Да бъдат всички едно, както и Ние сме едно[64]”.
В покайната молитва за собствените ни грехове ние се научаваме чрез себе си да живеем трагедията на цялото човечеството. Ако аз с цялото си същество изпитвам болка, заради различните ми провали на всяка крачка, ако зад всяко мое падение се крие изначалното падение на праотеца Адам, откъснало човечеството от нашия Бог и Отец, то естествено е чрез моите страдания да позная битийно и страданията на всички хора. Но е възможно и обратното: в моята радост да виждам радостта на целия свят. Така християнинът се научава да страда заедно с всички, които страдат, и да се радва с всички, които се радват.
Ако грехът по своята дълбока същност винаги е престъпление срещу любовта на Отца, то пълното възстановяване на изгубената любов може да стане само чрез всецяло покаяние, чрез което да ни се разкрие, по възможност докрай, какво означава това престъпление на равнището на вечността. „Отче Благи, изцели мене, прокажения; обнови мене, разтления от греха… Отче Свети, освети ме целия: и ума, и сърцето, и тялото… Съгреших пред Тебе, и сега умирам далеч от Тебе… Приеми ме по голямото Си състрадание и милосърдие към нас.”
Молитвата ми протичаше извън всякакви образи – мисловни или зрителни. Душата се откъсваше от всичко преходно и вече не виждаше нищо, а с цялата си сила се съсредоточаваше в Единия Бог. По непонятен начин пълната липса на образи и мисли – състояние, при което всичко в мен сякаш замираше, но жизнената сила бе изобилна – след завръщането към обичайното възприятие, се превръщаше в ПОЗНАНИЕ НА БИТИЕТО.
За самото съзерцание е характерно, че е непространствено, непротяжно: всичко е свито „вътре”, в някаква безкрайно малка точка; но ако трябва да изрази с думи онова, което познава в такива моменти, човек би се изправил пред необятно море. Ще се опитам да изкажа накратко някои от мислите, които се раждаха в мен тогава.
Битието на всяко разумно-лично същество се движи между две граници. Едната се нарича любов към Бога до себененавист, а другата – любов към себе си до ненавист към Бога[65].
Безброй много са различните междинни състояния; там, по средата, ще видим огромна маса от инертни души; те нямат нито ясно съзнание за собственото си съществуване, нито ясно изразено самоопределяне в каквато и да било посока. Но колкото повече се доближаваме до границите, толкова по-динамичен става стремежът на духа: толкова по-категорично се поставя въпросът за окончателния ИЗБОР. Всеки ще избере онова, което е възлюбил повече.
Да се приближи с духа си сякаш до последните граници, за човека все още не означава, че е преминал прага на времето и е влязъл напълно в сферата на вечното Битие. И вековният аскетически опит, и Откровението свидетелстват, че тварният дух може да се отблъсне от онова, до което вече плътно се е доближил, и като светкавица[66]мигновено да се понесе през бездната и да остане на противоположния бряг.
Отпадане от Единия истински вечно Съществуващ – „Аз съм вечно Съществуващият” – могат да претърпят както отделни личности, така и цели групи от хора.
Бог на никого от нас не слага граници в плана на духа. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо[67]“. Ако човекът не бе надарен с такава свобода, то обòжението би било невъзможно. Създаденият по образа на Всевишния не може да бъде детерминиран в каквото и да било, когато става дума за окончателното духовно самоопределяне за вечността. Бог ни се открива като „Светлина, в която няма никаква тъмнина[68]”; Той ни се е явил като Възлюбилият ни докрай[69]; но Той не ни налага Себе Си със сила. От нас зависи дали ще приемем дара на Неговата любов или ще го отхвърлим; и то не само в нашето временно съществуване, а преди всичко във вечността.
Ние сме призвани да пребиваваме вечно в Царството на нашия Отец, Който е на небесата, но влизането в това Царство за сътворените същества неизбежно е свързано с огромни страдания. Голям брой хора отблъскват дара на любовта на Отца именно, защото усвояването му зависи от полагането на усилия до предела на човешките сили. Колко пъти в началото и аз самият преживявах такива състояния, при които вътрешно си казвах: „О, не… Ако това е цената, не искам този дар”. Но силни бяха „ръцете на живия Бог”, за които е казано, че е „страшно да попаднеш в тях[70]”. Той бе сложил Своя печат върху сърцето ми и любовта ми към Него бе по-силна и от смъртта. Отклоняването дори за кратък миг на мисълта – че бих могъл да Го оставя – ме потопяваше в дълбок мрак[71]. Виждах, че отстъплението от Него е смърт; животът бе само напред – в двубой лице в Лице. Старец Силуан ми обясни, че борбата е тежка за обладаните от гордост. Но чрез болката на подвига ми бе дадено да осъзная, че щом доброволно тръгвам на този подвиг, това означава, че съм свободен; самите страдания са достоверен признак за нашата разумна свобода. Стана ми ясно, че Царството Божие неизбежно СЕ ГРАБВА СЪС СИЛА[72]; че и аз трябва да извървя пътя, уподобяващ ни на Христос, Който е единственият „ПЪТ[73]”.
„Каза му Иисус: толкоз време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе[74]?” И Мария Магдалина – „обърна се назад и видя Иисуса да стои; ала не знаеше, че е Иисус. Иисус ѝ казва: жено! защо плачеш? кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, каза Му: господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема. Иисус ѝ казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: „Равуни[75]!” Лука и Клеопа по пътя за Емаус също не познали в Човека, приближил се до тях, Иисус, а едва когато „преломил хляба” и им го раздал, „тогава им се отворили очите, и те Го познали[76]”. Нещо подобно може да стане и с нас: Той може да се приближи и да разговаря с нас, а ние да не Го познаем, тоест да не познаем, че това е Той, великият Бог; велик, но кротък и неизказано смирен. А когато настъпи моментът и Го ПОЗНАЕМ, душата ни ще Го възлюби, и вдъхновението, родено от това познание, ще ни преизпълни до блаженство. Това вдъхновение не ще ни остави никога. Може да преминаваме през различни изпитания и болезнени състояния, но това чудно вдъхновение винаги ще бъде с нас: понякога като тих мир, друг път като изгарящ пламък, понякога като прилив на светоносни мисли или като радостен плач в молитвата. И по много други начини, несравними с нищо в света, а само с онова, което изхожда от Бога.
(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)
_________________________________
*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Псалом 68:6.
[2]. Иоан 16:27; Иоан 17:20-23.
[3]. Вж. 1 Коринтяни 1:18-30; Колосяни 2:18
[4]. Вж. Матей 10:29-30, 26.
[5]. Евреи 4:13.
[6]. Вж. Матей 6:22.
[7]. Този абзац, както и някои други в тази глава, а също и глава „Духовният живот” липсват в руското издание, но фигурират в окончателния вариант на книгата в архива на автора. Копие от оригинала ни бе любезно предоставено от манастира “Св. Иоан Кръстител” – б. пр.
[8]. Вж. Евреи 10:31.
[9]. Вж. Матей 23:8.
[10]. Вж. Иоан 1:3.
[11]. Псалом 9:9; Евреи 10:30.
[12]. Вж. Матей 5:39.
[13]. Исаия 53:7.
[14]. Вж. Колосяни 3:1-4.
[15]. Вж. Матей 16:22-23.
[16]. Иоан 18:10-11.
[17]. Вж. Ефесяни трета глава.
[18]. Вж. Ефесяни 3:19.
[19]. Лука 11:9.
[20]. Вж. Анафората на Божествената литургия на св. Василий Велики – б. пр.
[21]. Отец Софроний постъпва в Православния богословски институт Св. Сергий в Париж през 1924 година, но учи в него по-малко от година – б. пр.
[22]. Вж. Лука 24:47.
[23]. Вж. Иоан 16:26; 16:23.
[24]. Вж. Матей 4:1-11.
[25]. Вж. Иоан 17:21-23.
[26]. Иоан 14:23,21,24; 12:48.
[27]. Иоан 5:22-27.
[28]. 1 Коринтяни 6:2.
[29]. Maтей 19:27-28.
[30]. Вж. Иоан 9:22, 34.
[31]. Иоан 12:42.
[32]. Иоан 16:2.
[33]. Иоан 16:27.
[34]. Вж. Иоан 10:34; Псалом 81:6.
[35]. Вж. Иоан 5:17.
[36]. Вж. Матей 25:34.
[37]. Вж. Матей 11:12; 25:34.
[38]. Долоризъм (от. френски douleur – страдание). Религиозно понятие, възникнало през XX век във Франция, според което страданието е етическа ценност, тъй като е средство за духовно очистване – б. пр.
[39]. Вж. Исаия 26:17-18. Цитирам този текст според използвания в Православната църква превод на седемдесетте, чийто авторитет се основава на употребата му в хилядолетния опит на отците-аскети – б. а. (На български език няма цялостен превод на Стария Завет от старогръцката му версия в превод на седемдесетте, така наречената Септуагинта. Цитатът е даден на църковнославянски, тъй като преводът на този език е направен от Септуагинта. На български език цитатът би могъл да се предаде така: “Както жена в родилни мъки, щом наближава да роди, вика от болка, така бяхме и ние пред Твоя възлюбен. Поради страх от Тебе заченахме в утробата, и се мъчихме, и родихме духа на спасението, който осъществихме на земята” – б. пр.).
[40]. Галатяни 4:19.
[41]. Вж. Филипяни 2:6 и сл.
[42]. Вж. Лука 24:49.
[43]. Вж. Деяния апостолски 2:3.
[44]. Вж. Псалом 70:9.
[45]. Вж. Ефесяни 4:1.
[46]. Ефесяни 3:8-21.
[47]. Вж. Иоан 16:27; 17:21-26.
[48]. Псалом 115:6.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 