Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Матeй 10:38)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Спасителят ублажава смелите изповедници на вярата в Него и им обещава велика награда в небесата. За да предпази последователите Си от малодушие, защото такова естествено може да се яви при гоненията срещу вярата, Той изрича знаменитите слова: ”Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият”. И веднага след тях добавя: ”А бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената”.

Тук правят впечатление две противоположни думи: ”Не бойте се!” и ”Бойте се!” Какво заключение трябва да направим от тази противопоставка? Че страхът може да бъде и забранен, и заповядан, защото той може да бъде и порочен, и добродетелен. Добродетелен е страхът от Бога и сродният с него страх от родителите, както и страхът от наказателните земни власти, защото този страх предпазва от зло. А страхът от човеците, който откъсва от страха Божи и тика към вероотстъпничество, е непременно грях, и то страшен грях, защото довежда до най-голямото зло – отпадането от Бога. Тук ние няма да говорим за добродетелния страх, а ще спрем вниманието си върху порочния страх, защото той е един от греховете против внушенията на деветото блаженство.

Порочен страх

Да се страхуваш от Бога е според израза на Словото Божие ”начало на мъдростта” (Псалом 110:10). Боейки се да не съгрешиш пред Бога, ти ще придобиеш опитно познание за Божиите заповеди, ще проникваш все по-дълбоко в Божиите закони, а това ще те направи премъдър. Дръзкото безстрашие пред Бога, напротив, ще те повлече по пътя на греха и докара до подсъдимата скамейка. А ако избегнеш нея, рано или късно ще паднеш в ръцете на неумолимото Божие правосъдие. И ти, измамен от греха, ще се окажеш безумен, че си следвал неговия гибелен път. Безстрашните пред Бога от опит ще узнаят колко ”страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евреи 10:31).

Как става човек дръзко безстрашен пред Бога? Как загубва спасителния страх Божи? Като охладнее към вярата си и започне да се ръководи само от земните си интереси. Понеже тези негови земни интереси имат много врагове в лицето на околните, едни от които му завиждат, а други са готови да му пакостят, за да изковат върху неговите злополуки своето щастие, той почва да се бои от хората. От страх пред тях той е готов на всякакви компромиси, дори и най-позорните, стига само да не пострадат земните му интереси. От страх пред тях той е готов понякога и от вярата си да се откаже, и Бога да похули, и враг на Христа да стане, стига само да има благоволението на някои човеци. Така страхът от човеците убива страха Божи у него и заглушава гласа на съвестта в душата му.

Във време на гоненията срещу християнството между многото смели изповедници на Христовото име имало и такива вярващи, които от страх да не ги подложат на мъки, да ги затворят в тъмници, да им отнемат имуществата или да ги умъртвят, се отричали от Христа и изказвали готовност да се покорят на волята на гонителите. Такива нещастници загубвали вечното си спасение, за да запазят земния си жалък живот. Но и него загубвали, защото в даден момент смъртта дохождала и им го отнемала. Чрез отричането си от Христа те само огрешавали душите си, възбуждали у околните отвращение от своето малодушие, започвали след отпадането си един живот на робско подчинение на своите земни господари и нерядко били наказвани твърде скоро от Божието правосъдие. Някои от тях ставали предатели на своите събратя по вяра, други се отдавали в отчаянието си на гнусен порочен живот, а трети, не можейки да понасят укорите на съвестта, свършвали жалкото си земно съществуване със самоубийство.

Какво спечелвали те? Нищо. Какво загубвали? Всичко!

Разказва се за един вероотстъпник, че той по време на гоненията бил хвърлен в тъмница. Когато го разпитвали, той казал, че вярва в Христа, но… добавил: ”да горя за Него не бих могъл”. Тази слабост на християнина била правилно схваната от враговете му като вероотстъпничество, и те побързали да го освободят. Със смесени чувства от радост и скръб от облекчение и угризения на съвестта този освободен нещастник се върнал у дома си. През следващата нощ, когато той спял в леглото си, в къщата му избухнал пожар. Вероотстъпникът, който не искал да гори, трябвало сега да изгори, но с тази разлика, че нямал вече никаква утеха в сполетялото го нещастие, защото се бил отрекъл от Христа!

Колко по-достойно за подражание е поведението на онези свети мъченици, които поради своята жива вяра и страх Божи неустрашимо са изповядвали Христа и са казвали на мъчителите си: ”Какво ще ни отнемете, като ни осъдите на смърт? Нашите души ли? Но вие нямате над тях никаква власт! Или нашите тела? Но те и без това са осъдени на смърт, откак сме се родили! А какво можете да ни дадете ако се подчиним на вашата воля? Можете ли с помощта на вашите легиони да спрете смъртта, когато тя похлопа на вратите ни? Можете ли да ни предпазите от болести и да ни дадете живот? Не! А нашият Бог е извор на живот! Той и да умрем, ще ни възкреси за вечен живот и ще ни даде всички радости на царството небесно!”

Страхът от човеците прави човека жалък. Страхът от Бога го прави безстрашен герой. Страхът от човеците може да бъде правилен, добродетелен страх, само ако е подчинен на страха Божи и извира от него. Например от страх Божи ти се подчиняваш на върховните граждански власти. Това е правилно и добро. Защото, както учи св. апостол Павел, ”няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те от Бога са наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите! Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божи служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той ненапразно носи меч, той е Божи служител и отмъщава с гняв ономува, който нрави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест” (Римляни 13:1-5).

И така, страхът от гражданските власти и подчинението е заповядано от Словото Божие. Само по пътя на този страх могат да се обуздават престъпните наклонности на много хора. Но този страх, както виждаме, има дълбокото си оправдание в Божия страх и изниква от един корен с него. Страхът от човеците се превръща в грях, когато влезе в противоречие с Божия страх. Ако например беззаконии люде поискат от теб, християнина, да извършиш нещо против законите, или да потъпчеш морала си, или да се откажеш от вярата си, и ти от страх пред човеците загубиш Божия страх и изпълниш техните престъпни внушения, ти си отстъпил от Христа и от Неговия свят закон. В такива случаи на насилие християните трябва да постъпват като светите апостоли, които изправени на съд пред злобните книжници и фарисеи, забраняващи им да проповядват за Христа, смело отвърнали: ”Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деяния апостолски 5:29).

Още в Стария Завет имало благодатна неустрашимост у преданите на Бога вярващи. Псалмопевецът например говори за себе си: ”Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене” (Псалом 3:6). ”Господ е с мене, няма да се уплаша: какво ще ми стори човек?” (Псалом 117:6).

Но за да не се бои човек от себеподобните, трябва да има много твърда вяра в Бога. Маловерието води към малодушие и страх. Затова Иисус Христос свързва упрека в страхливост с упрека в маловерие, като казва: ”Защо сте тъй страхливи? Как Нямате вяра!” (Марк 4:40). Който истински е познал що е Бог, не се бои от човеци. Той знае, че Бог е силен и в най-големите беди да му помогне. А ако не му помогне, той се укрепява с мисълта, че заради греховете му Бог е допуснал страдания в живота му, но че заради търпението му, вярата му и предаността му Бог щедро ще го възнагради в Царството небесно. И така се утешава.

Страхът от хората, водещ към вероотстъпничество, е доказателство, че такива люде не познават Бога. Затова така лекомислено Го жертват за временни несигурни облаги. Както иудеите, понеже не познаха в Иисус своя Месия, Го разпънаха, защото, ако биха Го познали, ”не биха разпнали Господа на славата” (1 Коринтяни 2:8), така и вероотстъпниците, поради страх пред човеците, леко се отказват от Бога, понеже не знаят какво съкровище губят в лицето на неоценимия и незаменимия с нищо Бог, за да получат нищожни земни залъгалки.

Иуда стана предател на Христа, след като престана да вярва в Него. Той се реши сам да гради щастието си без Бога. Затова отиде и каза на първосвещениците: ”Какво ще ми дадете, та да ви Го предам?” (Матей 26:15). И се съгласи да замени Христа срещу тридесет сребърника. О, клетият, безумен Иуда! Колко много загуби! А колко малко спечели! Що думам! Спечели ли? Нищо не спечели. Спечели само своята гибел с тези свои проклети тридесет сребърника. Защото те изгориха ръцете му. Те подпалиха пожар в сърцето му. Те го доведоха до бесилото.

Оттогава и до днес, който заменя Бога срещу нещо земно, мислейки, че с тази изгодна търговия нещо ще спечели, всъщност загубва всичко, та и най-ценното у себе си – душата! Краят на страхливите, отказали се за земни изгоди от Бога, е гибел. Те няма да наследят Царството небесно, а ще бъдат изгонени от него, според уверенията на Словото Божие: ”А на страхливи и неверни, на мръсници и убийци… и на всички лъжци делът им е в езерото, що гори с огън и жупел” (Откровение 21:8).

Срам от Иисуса Христа

Втори голям грях против внушенията на деветото блаженство е срамът от Иисус Христос.

Както страхът, така и срамът се е появил у човеците след грехопадението. До нарушаването на Божията заповед първите човеци не се страхуваха, макар че се движеха сред лъвове, тигри и змии. В невинността си те не се и срамуваха, макар че бяха голи. Грехът наруши връзката на първите люде с Бога. И те изведнъж взеха и да се страхуват, и да се срамуват. На мястото на загубената невинност Бог допусна да се явят тези две нови за човека чувства, за да го предпазват от по-нататъшни беди и грехопадения. Страхът трябваше да го учи да се бои от Бога, а срамът да се стеснява да върши неприлични дела.

Обаче тръгналите по злокобния път на богоотдалечаването люде изкълчиха тези две нови чувства, които можеха да им бъдат спасителна охрана. Те превърнаха самите тях в повод за нови грехове. Вместо да се боят от Бога и да придобиват чрез това мъдрост и спасение, те взеха да се боят от себеподобните си и да не се боят никак от Бога. Фактът, че по най-безстрашния начин те започнаха да оскърбяват Бога от страх пред човеците, говори убедително какво извращаване е претърпяло чувството на страх.

Същото съдбоносно изкълчване се е случило и с чувството за срам. Даден, за да бъде спирачка в наклона към грях, срамът се е изродил у много хора и от добро се е превърнал в зло. От срам пред греха той се е изродил в срам от доброто.

Представете си един кръг от млади и разпътни люде. Говорят срамни работи по безсрамен начин. Един целомъдрен младеж е попаднал случайно между тях. Той се срамува да ги слуша. Този негов срам е безспорно добро нещо, защото, издавайки чистотата му, пресича пътя на порока за към сърцето му. Срамът е ключът на целомъдрието, стражът на добродетелта, оградата на душата. Махнете тази ограда, и душата от цветуща градина на добродетелите ще се превърне в открит път, по който ще минават вече свободно пълчища на бесовете и ще се разхождат свободно страстите и пороците.

Дяволът знае, че добродетелният срам предпазва душата от зло, и затова гледа да убие този срам у нас, като си служи най-вече с подигравката и присмеха.

Ако целомъдреният младеж, за когото става дума, затъкне ушите си, за да не слуша циничните разговори, дяволът изменя тактиката си. Той подучва разпътните люде да се присмиват на чистия младеж. Те започват с весели закачки да го подиграват. Те осмиват добродетелта му, за да я направят непоносима и омразна. Вземе ли целомъдреният юноша, под влияние на тези подигравки, да се срамува от целомъдрието си, пропаднал е…

Така обикновено срамът от греха се изражда в срам от добродетелта. Като способност и проява на душата срамът не се изкоренява. Тази възможност за срамуване си остава, само че посоката на проявяването ѝ се е изменила. Човекът, престанал да се срамува от истински срамното, почва да се срамува от онова, което не е срамно, тъй както загубилите страха от Бога, вече се боят от нестрашните неща по думите на Псалмопевеца: ”Там ще се уплашат те от страх, дето няма страх” (Псалом 52:6).

Истински срамното е грехът. Истински похвалното е доброто. Това е ясно като бял ден. Затова чудно е как може човек да стигне дотам, да се срамува от доброто. Това е така невероятно! Но, за съжаление, то е факт. Днес мнозина се срамуват да се нарекат религиозни, да се прекръстят, да държат икони в стаите си. Освободили се от добродетелния срам и тръгнали по нанадолния път на греха, те са стигнали до срамния за християнина срам.

Така например държат в стаите си картини с неморално съдържание, без да се смущават, но не щат да имат икони. То било срамно! Надникват без стеснение в неморални заведения, общуват без свян с безнравствени компании, но не ходят в църква – от срам пред хората. Говорят по навик неприлични думи, разказват с увлечение цинични шеги, псуват безобразно, но се срамуват да произнесат името на Бога. Някакво фатално объркване на понятията е настъпило у такива християни. Срамуват се от вярата си в Иисус Христос! Какъв недостоен срам! Свенят се да отидат в църква да се изповядат и причастят! Какъв позорен срам! Червят се от своя Бог! Какъв гибелен срам!

За такива люде Спасителят е казал: „Който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели” (Марк 8:38).

Помислете, възлюблени, от Кого се срамувате? От нашия Изкупител и Благодетел! Защо се срамуваме от Него? Затова, че бил разпнат, хулен, бит ли? Но тъкмо това е достойнството на Богочовека! Заради кого е бил Той измъчван и бит? Заради нас, които се срамуваме от Него! Не е ли падение да се срамуваш от Благодетеля си! От що се отричаме? От премъдрите Му думи, които са дух и живот (Иоан 6:63). Свеним се от онези божествени наставления, способни да насочат към правилния път нашите окаяни души. Срамуваме се от онези възвишени заповеди, привеждали в благоговейно удивление и най-великите философи!

Да се срамуваш от неукия си баща, който те е хранил, обличал и отгледал, е позорно, но още по-позорно е, да се срамуваш от небесния си Баща Бога, чрез Когото ”живеем, и се движим, и съществуваме” (Деяния апостолски 17:28). Да хвърляш лекомислено нечистотии в кладенеца, откъдето черпиш вода за пиене, е безумно, но още по-безумно е да се отричаш от Иисус Христос, Извора на живата вода. Да режеш клона, на който седиш, е безразсъдно: но още по-безразсъдно е да късаш духовните си връзки с Бога. Най-срамното нещо за човека е срамуването от Бога, както и най-страшното нещо за него е изгубването на страха Божи.

Помисли, християнино, пред кого се срамуваш ти от своя Христос? Пред този ”прелюбодеен и грешен род”, както Сам Спасителят казва. Но нима този прелюбодеен и грешен род може да бъде за тебе върховният критерий по религиозните въпроси? Нима неговите съмнителни и небогоугодни вкусове трябва да те ръководят в духовния ти живот. Ти оставяш своята изпитана, прекрасна православна вяра, чийто стремеж е да те превърне от звяр в човек, от човек в ангел, за да угодиш на грешните си приятели и съседи, които искат да те направят от добродетелен порочен?! Ти отхвърляш пречистия Спасител, за да не бъдеш осмиван за вярата си! На кого приличаш в този свой лъжлив срам? Не на младежи ли, които попаднали в обществото на разбойническа банда, започват сами да крадат и безчинстват, за да избегнат укора и присмеха на разбойниците? О, колко по-хубаво би било да ти се присмиват безчестниците, отколкото да те хвалят и превъзнасят! Нали затова Христос е казал: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26); и още: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене” (Матей 5:11)! Та каква чест е да получаваш почести от безчестници и да бъдеш одобряван от беззаконници!

Голямо безразсъдство е да се срамуваш от Бога! То издава дълбока безхарактерност. То говори за безнадеждна несмисленост. Помисли си! Ти поставяш на везните от едната страна Бога, а от другата страна – грешниците от този покварен свят. Колебаеш се между възвишеното евангелско учение и извратените схващания на човешките умове! И в края на краищата се отричаш от Бога, за да угодиш на кого? На ”тоя предюбодеен и грешен род”! Ако се касаеше за уреждането на някои твои земни важни работи, ти не би последвал съветите на тези недобросъвестни хора. Но ето, че заради техните вкусове лекомислено решаваш въпроса за вечната си участ, като жертваш и Бога, и спасението си! Какво безумие!

Но срамуването от Иисус Христос е свързано и с позорно робуване на човешките мнения. Ти можеш да имаш амбицията да се смяташ за човек независим. Ала срамуваш ли се от Иисус Христос, в Когото вярваш, ти си вече роб на чуждите разбирания. Някой те е погледнал подигравателно, задето преди ядене си се прекръстил. И този подигравателен поглед те кара да се червиш от вярата си. Не е ли това жалко робуване на чужди вкусове? Влязъл си в гостилницата, за да се нахраниш, но ето там заварваш един приятел, който те поканва на своята маса. И от срам пред него ти не смееш да си поръчаш постно ядене, макар че е петък. Не е ли това безхарактерно предателство по отношение на вярата!

О, роби на човешките заблуди! Не помните ли съвета на св. апостол Павел: ”Недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия” (Римляни 12:2)! Не знаете ли, че от вашето изповядване на Христовото име зависи спасението ви? ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32-33). Прав е Тертулиан, като казва: ”Моето спасение е сигурно, ако аз не се срамувам от моя Бог”.

Император Констанций Хлор, бащата на св. цар Константин Велики, поддържал официално езичество, но се отнасял с голямо уважение към християнството. През това време християните наводнили цялата империя. Между офицерите мнозина тайно изповядвали Христа. По-голямата част от чиновниците и служителите в двореца също били християни. Не всички обаче били достатъчно твърди във вярата.

Един ден императорът искал да ги изпита. Събрал ги и им казал: ”Aз знам, че почти всички вие сте християни. Който желае да ми бъде верен и да служи на отечеството, нека се поклони на моите богове и да им принесе жертва. Които не са съгласни с това условие, могат да се отдалечат”.

Мнозина се уплашили, че като християни ще загубят службите си, и малодушно се отрекли от своята вяра. Но повечето от тях останали твърди и заявили открито, че са християни. Те взели да свалят от себе си знаковете на свои те военни отличия и се отдалечили.

Какво направил императорът? Той повикал назад твърдите християни и им рекъл: ”Вие служите вярно на вашия Бог. Затова аз искам да имам само вас за свои служители, съветници и приятели; понеже се надявам, че ще бъдете и на мене тъй верни, както сте верни на вашия Бог! А вие – продължил той, като се обърнал към вероотстъпниците, – вие не можете да останете в моя дворец. Който изменя на своя Бог, няма да бъде верен и на своя господар”.

Констанций Хлор отсъдил съвсем правилно. Той предпочел доблестта на честно постъпващите люде пред лицемерието на безхарактерните. Наистина, какво доверие могат да вдъхват хора, които за интерес потъпкват и най-светите свои задължения? Ако земният цар е отхвърлил отреклите се от вярата си, още повече ще ги отхвърли Небесният Цар! Та нали Сам Той ни е предупредил: ”Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен”.

Възлюблени, нас днес не ни гонят за вярата, и пак някои малодушно се отказват от нея поради срам пред хората. Срамът от Иисус Христос е най-голямата слабост на днешните разколебани християни. Този срам е погубил много повече души, отколкото всички древни гонители на християнството, взети заедно.

Някога християните повече мислеха за небето отколкото за земята и затова устояваха на всички изкушения. Ние днес обратното, повече мислим за земното, отколкото за небесното и затова падаме във всевъзможните земни изпитания като в клопки.

Една майка през време на гоненията, за да укрепи сина си да не слуша съблазнителя-мъчител, който му обещавал дворци и богатства, ако се откаже от Христа, му викала: ”Синко, подигни очи към небето. Там те чакат вечни радости! ”

Когато ние сме в изпитания, и светът ни обещава всевъзможни блага, при условие, че ще отстъпим от вярата, нека се вслушваме в нашепванията на нашата майка – Църквата, която ни посочва суетата и скоропреходността на всичко тукашно и вразумително ни увещава: ”Деца мои, подигнете очи към небето! Там Бог ви е приготвил несмутимо, вечно щастие!”

”Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Матей 16:26), казва Христос. Със смъртта ще загуби и придобития свят, и душата си. А ако заради Христа изгуби душата си, ще я намери (Матей 16:25). Бог ще го възнагради с блажено безсмъртие.

Краят на вероотстъпниците

Възлюблени, да не отстъпваме от Христа! Няма по-страшен грях от вероотстъпничеството. Ако сме паднали в други грехове, щом стоим във вярата си, можем да се покаем и да получим прошка от Бога. Но ако сме отпаднали от вярата си, ставаме неспособни да получим прошка. Защото как ще се покае отпадналият от Бога!

Да не се увличаме по мимолетните примамки на живота. ”Защото преходен е образът на тоя свят” (1 Коринтяни 7:31). Той е като цвят. Скоро прецъфтява. А какво остава? Само безсмъртната душа с плодовете, които е успяла да върже. Ако е вързала сладки плодове на вяра, добродетел, благочестие и любов, блажена ще бъде во веки. Но ако е вързала горчиви плодове на грях и вероотстъпничество, горко ѝ! Защото ще отговаря пред Бога за всички тях.

В предсмъртните си часове и най-заблуденият човек обикновено проглежда за истината на живота. Тогава илюзиите изчезват. Всички земни блага загубват изведнъж своята стойност. Греховните увлечения и наслади се превръщат в горчилка. Единствена добродетелта утешава тогава сърцето.

За нечестивците, живели против Божиите повели, трупали беззаконно богатства, упивали се от греховните успехи в живота си, обличали се в гордост, кичели се с дързост и надсмивали се над Божия страх, смъртта идва като жестоко наказание след системно извършвани престъпления. Всичките им планове чрез смъртта се обръщат с главата надолу. За такива нечестивци, отстъпили от Бога, Псалмопевецът е казал знаменитите думи: ”Както сън изчезва след събуждане, тъй и Ти, Господи, като ги събудиш, ще унищожиш техните блянове” (Псалом 72:20). Събуждането е смъртта. Унищожаването на бляновете е неизбежният край на всичко земно.

Човекът е временно на земята. Той ще излезе рано или късно от този живот, за да отиде във вечността, дето ще се срещне с Бога. Фактите, потвърждаващи съществуването на задгробен свят, са безчислени. Не сте ли чували, че мнозина умиращи, след дългото си пътуване из океана на живота, виждат в предсмъртните си мигове бреговете на отвъдния мир? Те разговарят в пълно съзнание със свои близки, отминали преди тях отвъд. Някои чуват ангелски песнопения, получават откровение за деня и часа на смъртта си. Други се ужасяват от демонични явления. Всичко това говори, че не е празно нещо вярата в безсмъртието.

И ние с вас, възлюблени, ще минем през вратата на смъртта. И ние ще се изправим пред Бога. Тогава онези, които са се срамували от Иисус Христос, ще изпитват голям срам, защото ще бъдат посрамени пред небожителите. Тогава онези, които от страх пред човеците са потъпквали Божия страх, ще треперят като листа на трепетлика от ужасите на чакащите ги наказания и „ще търсят смъртта, ала няма да я намерят; ще поискат да умрат, ала смъртта ще побегне от тях” (Откровение 9:6). Уви, те са влезли през вратите на смъртта в царството на безсмъртието, дето няма да има вече смърт. Тогава те ще разберат колко фатален грях е да отстъпи човек от Бога. Тогава ще изпитат всичкия горчив смисъл на апостол-Павловите думи: ”Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог” (Евреи 10:31).

В средата на IV век живял в Цариград един император, който запълнил краткото време на своето царуване с ужаси на своите зли дела. Той се казвал Юлиан. Наречен е от историята Отстъпник, понеже, след като Константин Велики обявил свободата на християнската религия, той, Юлиан, неговият братов син, бидейки сам кръстен по християнски, отстъпил от Христа и се опитал да възкреси умиращото езичество. По негово време християнството се било вече наложило с неизтощимите си жизнени сили, с божественото си учение и с ненадминатата си нравственост.Юлиан Отстъпник покровителствал езичеството и жестоко преследвал последователите на Галилеянина, както той презрително наричал Христа. Мнозина даже мъченически завършили зем- ния си път при него, защото ръководени от страх Божи, не искали да се покорят на безбожните му наредби.

Кой знае как е щяла да завърши предприетата с голямо ожесточение борба срещу християнството, ако по Божи промисъл походът против персите не бил отвлякъл вниманието на Юлиан от християните. Все пак мисълта да изкорени омразната религия не му давала мира и при този поход. По пътя за Персия, минавайки през много страни и градове, той гордо нареждал на подчинените си да работят за възобновяване на езичеството и да притесняват християните. Като стигнал в Кесария Кападокийска, срещнал се със св. Василий Велики и му се заканил в очите, че ще разори престолния му град, след като се върне победоносно от войната, и че тогава светителят ще почувства всичката сила на Юлияновия гняв!

Но какво станало? Бог поразил богоотстъпника в този злополучен поход. При едно сблъскване с персите един ездач** хвърлил копие и смъртоносно наранил Юлиян. Отпускайки се безсилно в ръцете на своите телохранители, Юлиан извикал: ”Все пак Ти ме победи, Галилеянино!”

Колко века са минали оттогава! Мнозина са отстъпвали от Христа. Но Галилеянинът все е побеждавал, защото е непобедим, бидейки Бог!

Нека не забравяме това, възлюблени! Нека помним в Кого сме повярвали! Да не се срамуваме пред човеци от своя Спасител, а да Му бъдем предани до края на живота си. Изпълнени със страх Божи, нека смело изповядваме вярата си! И Той, Който на кръст умря за нас, ще ни даде рано или късно великия дар на Своята небесна милост, съгласно думите Си: ”Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота” (Откровение 2:10). Амин.

”Всеки, който Ме признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен (Матей 10:32-33).

_____________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Според църковното предание, отразено в житията на светиите, тайнственият ездач, който изпълнил присъдата на Божия гняв върху христоненавистния Юлиан Отстъпник, бил св. великомъченик Меркурий.

Този римски воин бил призван към християнската вяра по чудесен начин чрез ангелско явление. Той неустрашимо изповядал вярата си в Христа пред самия император Деций (249-251), отказал се от големите воински почести, които му били дадени за проявена храброст, и мъжествено претърпял страшните мъчения, на които бил подложен. Накрая бил посечен с меч и така с кръвта си запечатал мъченическия си подвиг за Христа.

След повече от сто години, при царуването на Юлиан Отстътник (361-363), се случило следното дивно чудо в защита на Христовата вяра и подкрепа на изнемогващите от жестокото гонение християни.

Св. Василий Велики се молел пред иконата на Пресвета Богородица, та по Нейното застъпничество страшният гонител на християнството – Юлиан, да не се върне жив от войната си с персите, за да бъде прекратено изтреблението на християните. На същата икона, пред която се молел великият светител, имало изображение и на славния великомъченик Меркурий, с копие и военни доспехи. И ето че пред очите на св. Василий изведнъж образът на храбрия Христов мъченик станал невидим, а не след дълго време отново се появил, но с окървавено копие. В същия час на бойното поле Юлиан бил поразен от копието на неизвестен воин, който, веднага след като нанесъл на богохулника смъртоносната рана, станал невидим.

Така сама Пречистата наша Владичица Богородица, по молитвите на св. Василий Велики, изпратила победоносния великомъченик Меркурий от тържествуващата Църква в помощ на воинстващата земна Църква, страдаща от тежките гонения, за да защити светата вяра и православните християни.

За това чудо се повествува в житията на св. Василий Велики и св. великомъченик Меркурий, както и в творенията на св. Иоан Дамаскин за иконопочитанието (слово 1).

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Св. Тихон Задонски, Творения

Протоиерей Григорий Дьяченко, Уроки и примеры християнской надежды, С.П. 1902 г.

Св. Иоан Златоуст, Творения

Добротолюбие

Преп. Никодим Святогорец, Невидимая брань, издание 11 Москва, 1904 г.

Преп. отца нашего Макария Египетского, Духовный беседы, послания и слова, издание 11, св. Троицко-Сергиевская Лавра.

Душеспасительные наставления св. Василия Великого, издание 11, Москва, 1903 г.

Авва Доротей, Църковни слова, София, 1954 г.

Православен християнски катихизис, издание на св. Синод, София, 1930 г.

Прот. Сергий Модестов, Духовная трапеза христианина, Москва, 1902 г.

Пролог – Жития на светите

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5rk