”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото, голяма е наградата ви на небесата” (Матeй 5:11-12)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Деветото блаженство много прилича по съдържание на осмото. Но между тях има и немалка разлика. Докато в осмото блаженство се облажават гонените заради правдата, тоест гонените заради добродетелния си живот, тук, в последното блаженство, Господ облажава гонените заради вярата в Него. Това значат думите: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.
Кои са гонените заради Христа?
Кои са ония блажени души, към които се отнасят словата на Спасителя от деветото блаженство? Безспорно това са мъжествените християни, които знаят в Кого са повярвали (2 Римляни 1:12) и затова за нищо на света не се отказват от Него. Щастливи в своето общение с Господа, Който им осигурява най-високото земно благо – спокойната съвест, очакващи с вяра, че и на небето ще бъдат вечно със своя Спасител, те не се боят ни от хули и подигравки, ни от клевети и лъжи, ни от гонения и мъки, нито дори от смърт. Надеждата, че ще бъдат навеки с Иисус Христос в задгробния свят, ги прави твърди в изпитанията. Такива смели християни е имало във всички времена. Това са мъчениците за Христа. Това са безстрашните изповедници на Неговото спасително учение. Това са онези верни души, към които се отнасят великите Христови думи: ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32).
В първите векове на християнството, когато нашата божествена религия се е разпространявала сред скапания от морална поквара езически свят, много римски императори, потънали в разкош и разврат, в гордост и самозабрава, гонели невинните християни, защото извиквали подозрение сред обществото, като не вземали участие в обществените нецеломъдрени веселби, жестоки празненства и разюздани пиршества. Те стояли настрана, понеже всички подобни прояви били заразени от идолопоклоннически дух. А християните не искали да се кланят на друго божество, освен на единия истински Бог. Затова езичниците ги обявявали за врагове на обществения ред и за човекомразци. От ласкателство и любоугодничене езичниците стигали до чудовищните прояви да въздават божески почести на своите развратени и славолюбиви императори. Християните не могли да вършат това. Те решително отказвали да кадят тамян пред статуите на римските владетели и да им се кланят като на Бога. Затова ги обвинявали, че оскърбяват императорското величие. Вярващите в Христа се събирали обикновено нощем на богослужения, за да не бъдат смущавани от злите си врагове. Затова ги наричали заговорници и смутители. А понеже вечерите им били общи и понеже непонятна за развратния езически свят, братска любов ги свързвала, независимо от общественото им положение и материалното им състояние, враговете им ги ругаели като развратници. Християните се причащавали благоговейно с Христовите Плът и Кръв, а неприятелите им ги укорявали, че колят деца, за да ги изяждат.
Разбира се, всички тези обвинения били клеветнически. Същинската причина за гоненията била друга. Християните били живо изобличение за развалата в тогавашното общество и затова станали омразни. А ако се взрем още по-дълбоко, ще открием и друга една причина – злобата на преизподния свят, който не можел да понася бързото разрастване на Христовата църква по земята. Сатаната и неговите демони чрез гоненията воювали против Христа и Неговите последователи. Гонителите са били само оръдия на ада.
Иисус Христос дойде да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8). И ги разруши. Дяволът бе победен на Голгота. Хиляди и милиони човеци се откъснаха от неговата тъмна власт, за да тръгнат след Бога. Вбесен, сатаната си отмъсти на християните, като подтикваше императори и управници да ги гонят. Но навреди ли той с това на Христовите последователи? Не, защото, подгонил ги, той ги вкарваше, против волята си, по-скоро в царството небесно. Измъчвайки ги, увеличаваше наградите им. Убивайки ги, правеше ги безсмъртни!
С дивата ярост на сатаната, вдъхновителя на езическите управници, се обясняват неизразимо жестоките гонения против невинните християни. Ето как ги описва св. Тихон Задонски: ”Против повярвалите в Христа какви клевети, оскърбления, ругатни, безчестни имена и укори не са измисляли иудеите и езичниците! Какви ли най-тежки мъчения и ужасни видове смърт не са изобретявали царете, князете и велможите на този век! Връзвали ги, затваряли ги в тъмниците, морили ги с глад, водели ги голи по улиците, били ги, разкъсвали ги както вълците агнетата; варели ги в котли, напълнени със сяра, смола и масло; пекли ги като месо за ядене на железни скари; затваряли ги в нажежени пещи и в зачервени медени волове, хвърляли ги във водаи огън, и прочее, и прочее. Но нищо не успели. Не могли да угасят пламъка на вярата. И, което е по-чудно, колкото повече измъчвали верните, толкова повече се умножавало числото им; и с колкото повече кръв от своите чеда светата Църква се обагряла, толкова повече чеда раждала; тя пращала на небето при своя жених Христа техните свети души, избелени в Неговата кръв и станали като чисти гълъби”.
Незабравими са трогателните истории на мъченическите жития. Когато един Христов последовател смело умирал за вярата си, много други, заразени от неговия възвишен пример, се явявали на неговото място. Така се оправдавали думите на Тертулиан: ”Кръвта на мъчениците е семе за разпространение на християнството”. Такова въодушевление царувало между изповедниците на Христовото учение, че в дни на гонения за никакво униние и уплаха между тях не можело да става дума. Напротив, млади и стари, мъже и жени, юноши, та дори и деца, се надпреварвали да заслужат мъченически венец и да отидат при Христа.
Спомнете си чудния героизъм на св. София и трите ѝ невръстни дъщери Вяра, Надежда и деветгодишната Любов! Майката увещавала дъщерите си да не се боят от мъките, а да изповядат смело вярата си пред цар Адриан. Тази майка-героиня присъствала на всички потресающи изтезания на скъпите си рожби и до последния им дъх ги окуражавала да изтърпят мъките. И трите геройски ги изтърпели. След като ги изпратила невинни и увенчани с победни лаври на небето, тя сама отишла при тях.
Спомнете си геройското поведение на светите великомъченици Димитрий, Георги, Пантелеймон и много други, и вие ще се съгласите, че тези последователи Христови не на думи, а на дело са вярвали, че тукашният живот с всичките си прелести е нищо в сравнение с бъдещата слава, която Господ е приготвил за обичащите Го. За св. изповедници на Христовото учение животът бил Христос, а смъртта – придобивка (Филипяни 1:21).
През 258 година в Кесария Палестинска едно момченце на име Кирил показало необикновено мъжество в изповядване на вярата си. Възпитано от майка си в християнски дух, то постоянно призовавало името на Иисуса Христа. Нито заплахите, нито побоите могли да го отклонят открито да свидетелства за принадлежността си към християните. Много момчета негови връстници, го преследвали, подигравали и жестоко биели. Даже родният му баща безмилостно го изгонил от къщи заради ревността му по християнството. Съдията заповядал да доведат при него момченцето и захванал да му говори: ”Дете мое, аз ще ти простя провиненията и твоят баща пак ще те прибере вкъщи. В твоя власт е да се възползваш някога от състоянието на баща си, стига са- мо да постъпваш занапред благоразумно и да се грижиш за своите собствени интереси“. Момчето отговорило: ”Aз се радвам, че се удостоих да страдам заради Христа. Бог ще ме приеме при Себе Си. Аз не се смущавам, че съм изгонен от бащиния дом. На небето ме очаква по-хубаво жилище. Не се боя и от смъртта, защото тя ще ме доведе до по-добър живот”.
Разгневеният съдия заповядал да го вържат и заведат на мястото на смъртното наказание. Неустрашимото дете тръгнало. Тогава у съдията се пробудило човешкото чувство и той заповядал да върнат момчето, надявайки се, че страшният огън, в който трябвало да хвърлят непокорното момче, ще да е разколебал неговата решителност. Но Кирил бил непреклонен. ”Вашият огън и вашият меч нищо не значат”, казвал той. ”Aз бързам за към по-добър дом с големи богатства. По-скоро ме отправете нататък, за да мога да се насладя на всичко това”. Присъстващите плачели от състрадание, а Кирил им казвал: ”По-добре се радвайте, а не плачете. Ах, вие не знаете към какъв град съм се запътил аз, за да живея вечно там. Вие не знаете също така на какво се основава моята надежда”.
След напразните опити да го откъсне от Христа, съдията решително го осъдил на смърт. Младият мъченик радостно гледал смъртта в очите, тъй че целият град бил разтърсен от мъжеството на светото момче. Тялото му било изгорено, а душата му ангелите занесли при небесния Отец.
Време няма да ни стигне да изброяваме неизчислимите подвизи и страдания на светите мъченици за Христа. Всички тези подвизи и страдания са украсили с неизбледняващия ореол на безсмъртната слава образите на Христовите неустрашими изповедници. Тези подвизи и страдания се били най-неоспоримото доказателство за безграничната любов на вярващите към Христа. Те са страдали заради Него от любов към Него! Подобно на св. апостол Павел и те са могли да кажат за себе си: ”Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение; глад ли или голотия, опасност ли или меч? Както е писано: ”Заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овце за клане”. Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото… ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дъл- бочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Римляни 8:35-39).
Как да си обясним издръжливостта на св. мъченици?
Възлюблени, да си готов да страдаш за убежденията си е човешка възможност. Науката, философията и политиката си имат свои мъченици. И все пак между тях и мъчениците за Христа има една огромна разлика. Тя се състои в това, че докато мъчениците на науката и на някое политическо движение умират с гордото съзнание, че са герои, християнските мъченици посрещат смъртта със смиреното съзнание, че те нищо не са и че Бог е проявил към тях велика милост, като ги е призовал към завидната участ да запечатат с кръвта си своята вяра и любов към Него. Светските мъченици, ако не вярват в Бога, умират без надежда за безсмъртие. Христовите изповедници очакват да се срещнат с Христа. Невярващите мъченици често умират поради безнадеждието си в озлобление. А християните горят от любов, която отива дотам, че се простира и върху враговете им. Нерядко Христовите мъченици са се молили за палачите си, благославяли са мъчителите си и с това са спечелвали в последния миг сърцата им. Някои от тях са пеели химни Богу сред ужасните си мъки, други в пълно себеобладание са проповядвали на жестоките си неприятели да се обърнат към Христа, като им обещавали от Негово име прошка на греховете и спасение на душата.
Пита се, отде са черпели всички тези смирени герои на вярата сили за чутовните си подвизи и за обич и прошка към враговете?
Те са били несъмнено осенявани от всемогъщата Божия благодат, която ги е укрепявала, правела твърди и непоколебими, изпълвала с упование и радост и водела към съвършена любов към враговете. Никога никой св. мъченик не се е заблуждавал, че със свои сили и възможности ще може да устои докрай в мъките и да остане верен на Господа. Които така са се самозалъгвали, обикновено са отпадали от вярата. Самата решителност да се страда за Христа е била измолвана със смирена молитва и била схващана като плод на надеждата, че близко е благодатната помощ. Св. мъченица Агатия например казвала: ”Надявам се на Христа, моя Бог, че Той гледа отгоре моя подвиг с множеството Свои ангели и ще помага на мене, немощната!” Забележете, тя се чувства сама по себе си немощна, но с Божията благодат силна! Такова упование на Божията благодат имали и всички други св. мъченици. Те били проникнати от дълбоко смирение и ако все пак, чувствайки човешката си сла- бост, се осмелявали да излязат на подвиг, то е било вследствие великата им вяра, че Бог ще им помогне. Те са били убедени в правотата на апостол-Павловите думи: ”Всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13).
Че Божия благодат ги осенявала сред мъките им, явно било от това, че с тях ставали нерядко чудеса. Природните стихии и оръдията на наказанието често загубвали над тях всяка власт: пламъкът на огъня, сред който те били хвърляни, угасвал, преди да ги обгори; врящата вода, или кипящото масло, дето трябвало да се мъчат, охладявали, без да им причинят вреда; дивите зверове се укротявали; железните оръдия се счупвали.
Но още по-голямо чудо било споменатото вече необикновено търпение на св. мъченици през време на мъките. Това търпение поразявало мъчителите, хвърляло ги в недоумение, а понякога извиквало суеверен ужас у тях, тъй че те били склонни да подозират у мъчениците магьоснически дарби и вълшебства. Всъщност за нас, вярващите във всемогъщия Бог, загадката се решава много просто: ако Бог е дал свойства на някои земни елементи да действат упойващо върху човешкия организъм, тъй че след упойката човек да не чувства болки, когато го режат на операционната маса, то небесната благодат ли не би могла така да упои човешкото същество, че то да не чувства мъките!
Само така може да се обясни необяснимият факт, че много св. мъченици пеели възторжено във време на страданията си и не проявявали ни най-малко нетърпение и ропот. Духовното им ликуване нерядко се е отразявало и на лицата им. Така за св. мъченик Теофил, бивш езически философ, се казва, че се веселил сред мъките сякаш напълно безчувствен към болките, и образът му при това сияел. Могло ли е без Божията благодат толкова радостна светлина да се разлива по лицето на светия мъченик? Не е естествено за хората да се радват през време на страдания.
Други мъченици пък, не уморявайки се да страдат, са уморявали мъчителите си. Те им говорели: ”По-скоро вие ще изнемогаете, мъчейки ни, отколкото ние, търпейки”. За някои от тях се казва в житията им, че въобще не усещали болки при мъченията, като че ли страдали в чуждо тяло. Св. мъченица Теодулия, повесена над разпален огън, рекла на мъчителя си: ”Знай, воеводо, че аз не усещам болки, а виждам тебе мъчен и победен”. По такъв начин сбъдвали са се над св. мъченици думите на апостол Павел: „Верен е Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите” (1 Коринтяни 10:13).
Наистина не всички мъченици не са чувствали болки. Някои тежко страдали, но толкова по-мъжествено търпели, подкрепяни от Божията благодат. Имало случаи, когато ангели идвали да облекчават страданията на Божиите изповедници. А при някои се е явявал и Сам Иисус Христос в небесна слава. Видението на Неговото огнезрачно лице измълвало със сладка утеха невинните страдалци, и те с удвоена любов се устремявали през мъките си към Него. Така св. първомъченик и архидякон Стефан, когато бил обкръжен от множество злобни иудейски първенци, готвещи се да го удавят в злобата си, като се изпълнил с Дух Свети, погледнал към небето и рекъл: ”Ето виждам небесата отворени и Сина Човечески да седи отдясно на Бога”. Това вбесило враговете му, и те се нахвърлили върху му, после го извели вън от града и затрупали с камъни. Издъхвайки, той се молел за убийците си: ”Господи, не зачитай им тоя грях” (Деяния апостолски 7:55-56).
Любовта към Иисус Христос – ето великата тайна на мъченическия подвиг. Тази любов привличала върху страдалците небесната благодат. Тази любов омекотявала мъките им. Тази любов ги вдъхновявала да останат докрай верни на Господа. Любовта и в обикновения живот прави трудните дела леки. Някой, силно обичащ годеницата си, може заради нея да извърши големи подвизи, които иначе не би се решил да предприеме.
Смята се, че между видовете земна любов майчинската е най-силната. И не без основание. Защото само майката може да обича до себепожертвувателност. Да си представим, че една майка носи в обятията си своето дете. Денят е страшно горещ, пътят е неравен, каменист и стръмен. Майката бяга от зли хора, които искат да я убият. За да се спаси, ще ли захвърли тя рожбата си? Ще ли се оплаква от товара си? Ще ли негодува, че детето ѝ пречи да бяга бързо и леко? Напротив, любовта ѝ прави нейния драгоценен товар лек. Тя е по-скоро готова да умре, отколкото да се отдели от него.
Така е и в духовната област. Светите мъченици, пламтящи от любов към Христа, не са усещали тежестта на мъките си и са се чувствали във вдъхновението си способни на още по-големи страдания. Надеждата пък, че Благият Господ след кратковременните изпитания ще ги вземе при Себе Си, дето те ”няма вече да огладнеят, нито да ожаднеят; тях няма да види слънце и никакъв пек; защото Агнецът (Христос), Който е сред престола, ще ги пасе и води на живи извори водни, и Бог ще отрие всяка сълза от очите им”, (Откровение 7:16-17) – ето тази надежда ги е окриляла и правела непобедими сред мъките.
Ако пътникът с готовност понася всички изпитания на опасното пътешествие през планини и гори, дето зверове дебнат и разбойници нападат, понеже с надежда бърза да се върне в жадувания бащин дом, с колко повече радост са устремени светите мъченици към небето, дето ги чака онзи чуден град, дето ”няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила и светило му е Агнецът!” (Откровение 21:23).
Наградата на светите мъченици
Какво ли е, възлюблени братя, въздаянието за светите мъченици и изповедници на Христовото име? Що ли е определил Иисус Христос за онези, които се подлагат на хули, клевети, гонения и мъки заради Него?
При другите блаженства Спасителят поставя пред очите на вярващите различни награди – на смирените и гонените заради правда обещава царство небесно, на плачещите – утешение в царството небесно, на гладните и жадните за правда – насищане в царството небесно, на милоставите – помилване в царството небесно и прочее. ”Макар и различно да описва наградите, но Той въвежда всички в царството”, според думите на св. Иоан Златоуст. Само в деветото блаженство е казано: ”Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата”. Каква ли ще е тази голяма награда.
В тези думи несъмнено се крие обещание за по-висша награда, отколкото общото обещание на царството небесно. Значи, твърдото изповядване на вярата е подвиг по-голям и дълг най-важен в сравнение с всички други задължения, които ни внушават Христовите блаженства. Най-върховното наше задължение е следователно това – да пазим вярата си! Тя е основата на нашето спасение, надеждата за нашето помилване от Бога, опората на цялото ни християнско поведение и осмислянето на всеки наш духовен подвиг.
И наистина, какъв смисъл има да си беден духом, ако си се отказал от Христа! Какъв смисъл има да плачеш за греховете си, ако не се надяваш вече на Христа! Какъв смисъл има да бъдеш кротък, гладен и жаден за правда, милостив и миротворец, и дори да бъдеш гонен заради правдата, щом ти си скъсал връзката си с Онзи, Който е самата Правда и въздава всекиму според делата му (Откровение 22:12)? Изповядването на Христовото име дава цена на всеки друг подвиг. От висотата на наградата можем да заключим колко високо поставя Сам Спасителят верността към Него.
Но каква е всъщност тази награда? За нея св. Иоан Златоуст така говори: ”Ако искаш да чуеш нещо за бъдещите награди, знай, че никое слово не може да ги изобрази. Защото око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Коринтяни 2:9). А никой от хората не Го е обикнал така, както мъчениците. Поради това обаче, че величието на приготвените блага превишава нашето слово и ум, ние няма да мълчим за тях, но колкото е възможно за нас да кажем и за вас – да чуете, ще се постараем, макар и неясно, да изобразим пред вас блаженството, отредено там за мъчениците. Защото ясно ще го познаят само онези, които го вкусват опитно. Тукашните жестоки и непоносими страдания мъчениците търпят за кратко време. А след заминаването си оттук те се изкачват на небесата. При това ангели вървят пред тях и архангели ги съпровождат. Защото те не се срамуват от своите съслужители и са готови всичко да направят за тях, както и те са се решили да претърпят всичко заради Христа, своя Господ. След възлизането в небето всичките свети сили ги посрещат. Ако тогава, когато идват в града чужди войници, целият народ се стича отвсякъде и, като ги заобиколи, разглежда стройността на техните тела, толкова повече тогава, когато възлизат в небесата героите на благочестието, ангелите се стичат, и всички небесни сили отвсякъде се събират, за да ги видят, и като някакви юнаци, върнали се от война и сражения с големи трофеи и с множество победи, радостно ги посрещат и приветстват. После ги завеждат с голямо тържество при небесния Цар, пред онзи престол, изпълнен с неизказана слава, дето херувимите и серафимите предстоят. Като дойдат там и се поклонят на Седящия върху престола, мъчениците се удостояват с много по-голямо благоволение от Господа, отколкото небеснитe служители. Защото Той ги приема не като раби, макар че това е най-великата, с нищо несравнима чест, но като Свои приятели. ”Вие – казва той – сте Ми приятели” (Иоан 15:14). И съвсем правилно! Защото Сам Той е казал още: ”Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Тъй като те са показали най-голяма любов (жертвайки се за Него), Той ги и приема с любов, и те се наслаждават на тамошната слава, събират се с ангелските чинове, участват в тайнствените песнопения”.
Ето как богоозареният св. Иоан Златоуст отчасти повдига завесата на отвъдното, за да ни покаже, доколкото е възможно, неописуемата слава на мъчениците, отминали достойно в небесния свят. За един мъченик, претърпял много страдания заради Христа, се разказва, че той се явил след завършване на подвига си на един свой духовно близък човек. На въпроса: ”Как си там? Как Господ те възнагради?”, светият мъченик отговорил: ”Милостивият Бог ми даде толкова велика награда, че аз чувствам, че нищо не съм сторил, за да я заслужа. Затова бих искал, ако бе възможно, втори и трети път да страдам, за да заслужа поне отчасти Божиите милости!”
В този дух са изречени и бележитите думи на св. Иоан Златоуст, че ако трябваше и хиляди пъти да умираме на ден, за да заслужим да бъдем записани в книгата на живота и да видим Иисус Христос в Неговата слава, ние би трябвало да се съгласим на драго сърце, за да станем достойни за такова голямо щастие.
Когато четем житието на св. Серафим Саровски и слушаме от устата му как сърцето му се е топяло от умиление при съзерцанието на небесните видения, които Бог благоволявал да му открива от време на време, и ние се умиляваме и изпълваме с благоговейно удивление. А това са били видения, макар и от най-висш разряд, все пак траещи само малко време, след което са се скривали. И ако те са изпълвали душата на саровския праведник с небесно блаженство, въпреки че и скърби, и телесни страдания постоянно са го съпътствали, то какво ли е блаженството на отминалите отвъд свети мъченици, непрекъснато съзерцаващи Бога, за които няма вече скръб и страдания? За спасените в Откровението на св. Иоан Богослов е казано: ”И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина” (Откровение 21:4).
Който е обичал от цялото си същество Господ Иисус Христос тук на земята и е бил готов дори да страда за Него, и там ще Го обича и ще Му се радва вечно. Но който тук не Го е обичал, няма да може и там да Му се радва, а сам ще се изключи от радостта на праведните. В тази радост ще влязат само верните на Господа до смърт. Затова е казано: ”Добри и верни рабе, влез в радостта на Господаря си!” (Матей 25:21). Ако някому не Господ е бил Господар в този свят, а дяволът, той няма да може да се радва на Господа в отвъдния свят, а ще отиде при своя заповедник. За такъв човек химните и славословията на небето ще бъдат мъчение. Дори и да бъде пуснат той в рая, не ще може да го понася и ще си остава чужд на радостта, тъй както и на земята някой може да е в средата на пеещи и веселящи се люде, и въпреки това да е чужд на веселието им, ако в момента нещо страшно тежи на съвестта му, или трови душата му, или пък измъчва сърцето му. Сред радостите той е в мъката! Тъй е и в задгробния свят.
Днешните християни и деветото блаженство
Възлюблени, както видяхме, деветото блаженство се отнася към храбрите изповедници на Христовото име. Но какво отношение може да има то към нас, днешните християни, които не сме в положението на първите християни, гонени и убивани заради Христа? Днес почти няма мъченичество за Христа по земното кълбо. Цивилизованият свят е стигнал дотам да обяви свободата на вероизповеданията. И все пак тъмният дух на злобата не е престанал по разни нови начини да преследва Христа. Сатаната и сега действа, и то много хитро. Той се промъква в душите на самите вярващи и отвътре гледа да превземе крепостта на вярата им, като ги съблазнява да падат в разни смъртни грехове и да изменят по този начин на Христа. Който блудства, макар и да се нарича християнин, изневерява на Христа и се е поклонил на езическата богиня Венера. Който се предава на безумен гняв и кипи от злоба и мъст, отделил се е от кроткия Спасител и се е подчинил на бесовското божество Марс. Който е заразен от сребролюбие и е затворил сърцето си за нуждите на своите ближни, отвърнал се е от Богочовека и робува на Мамона.
Ако огрешеният християнин се обяви против тези езически божества, издигнали си под влияние на сатаната капища в душата му, и умре за греховете, ето такъв ще бъде духовен мъченик! Авва Атанасий казва: ”Някои говорят, че сега нямало мъченически подвиг. Това не е вярно. Човек може да встъпи в мъченически подвиг под ръководството на съвестта. Умри за греха, умъртви греховните си членове (Колосяни 3:5), и ще бъдеш мъченик по произволение! Мъчениците са се борили с мъчителите – царе и князе. И ти имаш мъчител, който те терзае – дявола, имаш и князе, които те преследват – демоните… Ако се удържиш и запазиш от безумните страсти, ти си потъпкал кумирите, отхвърлил си зловерието, станал си мъченик, изповядал си светото изповедание.”
Но днес може да има и друг вид страдания заради Христа – да устояваш на подигравките и хулите заради Христовото име. Мнозина днес се подиграват с вярата, Църквата, духовенството, тайнствата. Има малодушни християни, които се срамуват от вярата си и заради земни облаги се отказват от Бога. Ала съществуват и такива, които смело изповядват вярата си, защото съзнават, че всичко светло и хубаво, каквото имат, дължат единствено на нея. Те се мъчат душевно за Бога, страдат за похулването на Неговата света истина и със сърдечните си скърби се доближават до подвига на светите мъченици. Подобно на тях изповядват от цялата си душа Христовото учение, защото го познават и обичат. Те за нищо на света не биха се отказали от Христа, колкото и да ги подиграват. Те са твърди във вярата си. Явно е, че и за тях се отнасят Христовите слова: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата”.
Не е лесно и в днешно време, сред толкова съблазни и противоречия, да останеш верен на Христа. Малко ли смелост се иска да признаеш Него като свой Спасител в едно общество, дето Го отричат? Не е ли мъченичество да рискуваш земните си изгоди заради привързаността си към Иисус и светата Му Църква? Не, не е малко това изповедничество! Затова и наградата за такива ще бъде голяма.
Ще завършим със следния пример. Някой си пръв министър на един източен халиф бил верен до смърт на Христа. Виждайки неправдите на мохамеданския владетел, той ги изобличавал и особено дръзновено се застъпил за невинно гонените християни. Тогава разяреният султан, колкото и да ценял своя министър за мъдростта му и за заслугите му към държавата, заповядал да го хвърлят в тъмница, като люто се заканвал да го предаде на мъчителна смърт, ако той не се покори на волята му и не се откаже от Христа. Жената на министъра отишла в тъмницата да го увещава да отстъпи от вярата си. Тя му рисувала, от една страна, разорението на цялото им семейство, а от друга – големите облаги, отредени нему, ако той се примири със султана.
– И така, ти искаш да се скараме с Небесния Цар, за да се примиря с нечестивия земен цар? – казал министърът. – Но колко години, мислиш, бих могъл да се радвам на благоволението му?
– Ти си сравнително още млад. Поне двадесет години!
– Безумна, иди си! – рекъл ѝ той. – Смяташ ли, че ще бъда тъй безразсъден да предпочета нищожните временни облаги пред вечните блага, които се надявам да получа на небето? Бог да ме пази да направя толкова глупав избор! Аз предпочитам целия си останал живот да прекарам в този затвор, да претърпя конфискация на цялото мое имущество и да умра в най-страшни мъки, отколкото да се откажа от Иисуса Христа и от общение с Него във вечността.
Непреклонният министър завършил мъченически живота си.
Възлюблени, да бъдем верни на Христа до гроб! Да знаем, че ”страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас” (Римляни 8:18). И да помним думите на Спасителя, записани в Откровението:
”На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол. Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на Църквите” (Откровение 3:21-22). Амин.
”Ако с Него сме умрели, с Него ще оживеем” (2 Тимотей 2:11 )
Към следващата част (Грехове във връзка с деветото блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 