”Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Кои са греховете против внушенията на осмото блаженство? Лесно ще се досетим, ако си припомним на какво ни учи то. В него се посочва като висока добродетел това – да си готов да бъдеш гонен и хулен заради правдата Божия. Кое е противоположното на това? Туй да избягваш всячески да бъдеш преследван за правдата, като ѝ изменяш чрез лицемерие. Това да бъдеш приеман в почести, издиган и облагодетелстван заради неправдата, като ласкателстваш.
Ето тези грехове – лицемерието и ласкателството – ще бъдат предмет на днешната ни беседа.
Лицемерието
Има люде, които желаят всякога и от всички да се говори за тях добро. Нямайки добродетели, те искат да придобият славата, че имат такива. Чувствайки, че добрите са на почит и те искат да минават за добри, бидейки всъщност зли. Като виждат колко похвали пожьнват любвеобилните, и те се преструват, че обичат ближните си, обичайки всъщност само себе си. Покварени в дълбините на сърцето си, те не желаят да подемат трудовете и подвизите на себеизправлението, за да добият добродетели, а искат евтино да спечелят славата, че са добродетелни, бидейки всъщност порочни. Те разбират, че е срамно да си явно безчестен, затова си слагат маската на честността. По този начин те почитат външно доброто, но в душата си слугуват на злото. Такива люде се наричат лицемери. Някой си бе правилно казал, че лицемерието е единствената отстъпка, която порокът прави на добродетелта.
Св. Василий Велики, като говори за лицемерието, казва: ”Мнозина в този свят, като в театър, играят като че чужда роля в своя живот: едно носят в сърцето си, а друго изнасят на показ пред хората.” Те имат две лица и винаги старателно скриват едното. Представят се ту за вярващи, ту за свободомислещи, според случая и изгодата. Те гледат едновременно на две страни: и нагоре, и надолу! Сред свободомислещи скриват религиозните си възгледи. А в религиозна среда искат да минават за благочестиви и се показват като човеци с високи духовни настроения. С това желаят да направят добро впечатление. Те са като грабливите птици – хвърчат нависоко и се стремят уж към слънцето, но погледът им все надолу гледа и търси земна плячка!
Те не обичат да се подвизават за спасението си. Но за да спечелят славата на благочестиви, могат и с подвизи дори да се заемат. Подвизите им обаче са винаги явни и никога тайни, защото как иначе хората ще ги видят?
Като влизат в църква, те оглеждат най-напред кои са вътре и застават там, дето могат да ги наблюдават тези, от които те желаят да бъдат видени. И тогава набожно се кръстят, на колене падат и молитвено въздишат!… Но, ако няма никакви хора в храма, бъдете сигурни, че те не ще и помислят да се молят.
Те могат и милостиня да раздават, но само пред очите на другите, за да се покажат. Иначе, когато са сами, те ругаят просяците и чувстват непоносима досада от тях.
Те могат и на пост да се отдадат известно време, въпреки че обичат да си угаждат. Постят обаче само тогава, когато разчитат, че ще ги забележат. Иначе тайно си ядат блажно.
Ако не са разположени към някого, интимно споделят с най-близките си, че не могат да го търпят. Но щом го срещнат в общестото, разгръщат обятията си за него с думите: ”О, мили приятелю, колко време не сме се виждали!”
Такива хора приличат на безплодната евангелска смоковница, която Иисус Христос проклел. Тя се красела с много листа, но никакъв плод нямало по нея. Тъй и лицемерите се хвалят само с листа и листа – с външни прояви на любезност и доброта, но никакъв плод няма в сърцата им. Защото те нямат скрити добродетели. Това, което е скрито у тях, е зло. А това, което е открито, е празна показност. Божията правда е далеч от тях. Те могат да си въобразяват, че служат на нея, но всъщност тежко се провиняват срещу нея, понеже нямат Бога в сърцата си. Те се преструват лицемерно, че Го имат, но с лицемерието си представят Божията правда в такъв жалък и извратен вид, че хората почват да се отвращават и от тях, и от набожността им.
Но защо лицемерят те? Защото искат всички хора да говорят добро за тях: и добрите, и злите. Те чувстват че правдолюбието се цени във всяко общество и си слагат набързо маската на правдолюбци, като прогонват същинската Божия правда от душите си чрез своето лицемерие. И ето ги праведни без правда, добри без доброта, любвеобилни без любов, набожни без вяра!
О, жалки лицемерецо! В суетното си желание да бъдеш хвален от човеците, ти изневеряваш на Бога и на Неговата света правда! Как дръзваш тогава да се надяваш, че можеш да бъдеш еднакво уважаван като правдолюбец и от добрите, и от лошите хора? Ако ти действително, а не на думи обичаш правдата, ще я носиш всякога в сърцето си и не ще се отказваш от нея, та ако ще би и да пострадаш за това. А щом си твърд привърженик на правдата, ти няма да бъдеш приятен на онези, които не я обичат. Те ще те намразят и ще почнат да говорят лошо за тебе. А ти искаш и от тях да чуеш добро. И успяваш! И сам се учудваш на ловкостта си, на такта и умението си! Ала с цената на какво си успял? С цената на това, че си изневерил на Божията правда чрез лицемерното си поведение. Радвай се сега: всички говорят добро за теб. Но Бог е отвърнал лицето Си от тебе с погнуса!
Ненавиждайки лицемерието, Иисус Христос ни учи да не бъдем двулични, да не носим в сърцето си две противоположни убеждения, да не слугуваме на две истини, да не вървим по два пътя, да нямаме двама господари (Матей 6:24), а всякога да изповядваме едната, абсолютната вечната истина Божия и с нея да вървим през живота, нея да устояваме, с нея да се утешаваме, пък макар и на мнозина да не бъдем угодни с това си поведение. За да не се домогваме до суетни човешки похвали, добити обикновено с жертване на Божията правда, Спасителят ни предупреждава: „Горко ви, кога всички човеци заговорят добро за вас”.
Горко ви!”… Някои, свикнали с лицемерието си не разбират тези думи на Христа. Те не само не се упрекват, но напротив, сами облажават себе си, че със своята гъвкавост и умение да правят компромиси добре се нареждат в живота. Ала трайни ли са техните успехи? Не! Защото иде ден, когато ще се свърши първото действие на драмата – тяхното лицемерие – и ще почне второто действие – Божието ”горко”. Успехите на нечестните са временни. Но какво ще стане, когато те се свършат? А всичко земно има край! Тогава?
Тогава?
Една мъдра басня разказва, че между четвероногите животни и птиците в гората избухнала страшна война. Всички храбро се биели. От една страна се наредили лъвове, тигри, мечки вълци, лисици, диви котки и дори дребните мишки, а от друга страна – орли, соколи, гарвани, сойки, чак до малките врабчета. Победата наклонявала ту към едната, ту към другата страна. Като виждал това, прилепът се изхитрил и решил да лавира между птиците и животните, с тайната цел да се нареди най-сетне там, дето ще се очертае крайната победа. Помагало му това, че той можел да бъде сметнат и за мишка, а и за хвърката твар, понеже имал криле. И наистина в подлостта си прилепът помагал ту на четвероногите, ту на птиците. Но ето че се сключил неочакван мир. Тогава той не знаел към кои да се нареди. Станало явно двуличието му. Всички го презрели и изпъдили от себе си. В ужасното си посрамяване той се скрил в тъмната нощ и не смеел да се явява вече денем.
На прилепа приличат лицемерите, които гледат да имат благоволението и на Бога, и на дявола, и поради вътрешното си безчестие пребивават винаги в тъмнина. Те забравят предупреждението на Словото Божие, че ”приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4).
Под думата ”свят” в Свещеното Писание се разбира грехът. ”Светът не е нищо друго – казва св. Тихон Задонски, – освен похот на плътта, похот на очите и гордост житейска. Всичко това се крие в сърцето. Всичко това трябва да бъде изгонено от сърцето, за да светне то, понеже светът и духовното просветление на сърцето са противоположни едно на друго. Трябва едното да излезе вън, за да се намести другото. Колкото повече излиза светът, толкова повече се просветлява сърцето”. И обратното, колкото повече навлиза светът, толкова повече потъмнява сърцето.
Лицемерите са обзети от мрака на греха, каквито и светли маски да турят пред лицето си. Като прилепа от баснята рано или късно и те ще бъдат посрамени. Пожелали почести отвред – и от добри, и от зли – те ще се видят опозорени. И тогава те ще разберат всичката правота на Христовите думи: ”Горко ви, кога всички човеци заговорят добро за вас”.
Християнинът трябва да има едно върховно правило в живота си – да върши волята Божия. Той нищо не бива да прави под ръководството на страстите си. Защото човешките страсти не могат да следват пътя на Божията правда. А лицемерът слугува тайно на своите страсти, първа измежду които е неговият замаскиран егоизъм. Той иска да се покаже угоден на човеците, скритом преследвайки друга цел – да угоди на себе си. От човекоугодничество той не е способен да каже Божията правда никому, за да не докачи някого и да не загуби неговото добро разположение. Затова той никога не е способен да се издигне до подвига да бъде гонен за Божията правда. С всичко това доказва, че не обича Бога, щом не е способен да страда за Него. Той обича само себе си, независимо от това каква маска слага на лицето си: благочестие, набожност, дружба, алтруизъм, преданост или обич към другите. Всичко това е лъжа, зад която се крие една ужасна истина – безкрайното му себелюбие.
Лицемерът е непостоянен човек. Той се ориентира според ветровете. Сега говори в лицето ти приятни за тебе неща, но като се срещне с неприятелите ти, бъди сигурен, че зад гърба ти ще говори друго. Той постоянно криви душата си и потъпква съвестта си. Угаждайки на себе си, се преструва, че угажда на ближните си, и с всичко това не угажда никак на Бога. Лицемерният човекоугодник не може да бъде Божи угодник. Затова и св. апостол Павел казва: ”У човеци ли търся благоволение, или у Бога? Или на човеци искам да угаждам? Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб” (Галатяни 1:10).
Колко далеч стоят лицемерите от гонените заради правдата Божия! Те не само не са способни да понасят гонения за правдата, но са готови и да гонят сами тази правда, подобно на книжниците и фарисеите, когато това им стане възможно и изгодно. При това, гонейки правдата Божия, те могат да се облекат в мантията на ревнители за Божията слава. За тях, които бързо сменят дрехите си като опитни артисти, това не е трудно. Така се стига до ужасяващия парадокс – да гонят правдата Божия в името на Бога!
Колко дълбоко са излъгани лицемерите от своя тъмен господар и вдъхновител – сатаната! Те си въобразяват, че са полезни на себе си чрез своето лицемерие, а всъщност си нанасят най-голямата пакост – разрушават образа Божи в себе си, като приемат дяволския печат на преструвките и лъжата. Те изгубват благоволението и на хората, когато се открие лицемерието им, а и на Бога, понеже Той ненавижда двуличието. Тъй те загубват и земното, и небесното. Желаейки всички да заговорят добро за тях, те биват наказани от Бога с това, че всички заговорват лошо за тях.
Колко много хора е погубило и продължава да погубва лицемерието! На гонените за правдата Праведният Съдия е обещал царството небесно. За лицемерите пък Той е определил огненото езеро на вечната мъка (Откровение 21:27, 20:15).
Много вразумителен в случая е следният пример:
Преподобни Онисифор Печерски имал за свой духовен син един монах, който на вид се стараел да му подражава и да има неговата слава на постник и подвижник, без обаче да се измъчва като него с пост и подвиг. Този монах се показвал целомъдрен и примерен във всяко отношение, ала лицемерно. Всъщност той ядял и пиел тайно и грешел блудно. А не се каел за тези си грехове. Преподобни Онисифор бил прозорлив, но по Божи промисъл не виждал истинското духовно състояние на своя духовен син; монастирските пък братя съвсем не забелязвали лицемера. Но Бог го наказал и разкрил пред всички лицемерието му. Този брат, бидейки дотогава здрав, изведнъж умрял. От тялото му се понесла такава смрад, че никой не можел да се приближи до него.
Опели го отдалече.
Във време на опелото се чул ужасен вик, като че биели някого. Тогава на преподобни Онисифор се явил св. Антоний Печерски, чиито св. мощи почиват в Киевопечерските пещери, и му казал строго: ”Защо си положил тука този гнусен беззаконник? Изхвърли го вън за храна на кучетата. Той е недостоен да бъде тук!”
Когато преподобни Онисифор недоумявал защо Бог скрил от него духовното състояние на лицемерния брат, явил му се ангел от небето и му рекъл: ”Бог укри делата на този инок затова, защото искаше да го покаже в действителния му вид на всички, които грешат и не се каят. Като видят това, дано се покаят.”
Искрената любезност не е грях
Разни са подбудите за лицемерие у хората: у едни – себелюбието и егоизмът, у други – честолюбието и гордостта, у трети – човекоугодничеството и интересът. Но каквито и да бъдат подбудите, щом те са от греховно естество, издънката им не може да бъде праведна, колкото и да има вид на такава.
Но никакво ли човекоугодничество не ни е позволено от Божия закон? Нима това – да бъдеш внимателен и ласкав към другите, да ги зарадваш, като им кажеш нещо добро в очите, е грях? Нима, за да не ни обвинят в лицемерие, трябва да бъдем груби и неучтиви към околните?
Възлюблени, има и богоугодно човекоугодничество; то е онова, което извира от добродетелните подтици на любвеобилната душа. Нали ни е заповядано да обичаме ближните си като себе си! Само лицемерното човекоугодничество ни е забранено, защото то има нечиста подкладка. Бог гледа не на лице, а на сърце. Той съди делата на човека не по външната им видимост, а по дълбоко скритите в тях подбуди. Затова е казано, че Господ ”ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога” (1 Коринтяни 4:5).
Имало е светци, от всички и обичани, и дълбоко уважавани, за които никой нищо лошо не е казвал и към които все пак не могат да се отнесат Христовите слова: ”Горко ви, кога всички човеци заговорят добро за вас”. Тези Божии угодници с това са се отличавали от лицемерите, че никога не са търсели човешка слава и никога нищо не са вършели от човекоугодничество, а всякога са се ръководели от страх Божи в живота си. Те са били мили и любезни към хората, но не от лицемерие, а защото искрено са чувствали голяма любов към ближните си. Те са казвали много често ласкави думи на околните, но не за да спечелят нещо за себе си, а за да бъдат на тях полезни, като с любовта си им помогнат да се откажат от някоя своя лоша привичка или от някой свой грях. Те са понякога смекчавали жестоката истина и са проявявали такт и мъдрост към грешниците, но не с лукави намерения, а за да не им навредят на душеспасението.
Св. Иоан Златоуст, разграничавайки лицемерието от истинската добродетелност, говори: ”Ако обижданият оказва почит на обиждащия, това не е лицемерие, но смирение. Но ако обижданият тайно върши зло, а на вид оказва благоразположеност, ето това ще бъде лицемерие”. Лицемерен е бил Иуда, когато е извършил таен заговор срещу Христа, а за показ Го целунал, предавайки Го на неприятелите Му. А Спасителят, знаейки отпреди кой ще Го предаде, като умил покрай другите апостоли нозете и на Иуда, с това не проявил лицемерие, а непостижимо, божествено смирение, което извиква благоговейна почуда!
Св. Иоан Златоуст привежда в същия ред на мисли още два други класически библейски примера. Иоав, Давидов военачалник, пленил Авенир, друг военачалник. На вид той се отнесъл с него дружелюбно, но в същото време тайно го пробол с меч. Наричал го брат, а го убил като враг. Ето това е злокачествено лицемерие. Но има случаи, когато добрата обноска е искрена и продиктувана от прекрасни подбуди. Тогава и да наричат някого лицемер, той не бива да се смущава от това, щом той е чист от този грях пред Бога, Който вижда искрените намерения на сърцето.
Иаков се боял от своя роден брат Исав, който се бил заканил да го убие, и затова, когато след бягството си се връщал в бащиния дом, молел се на Бога: ”Избави ме от ръцете на брата ми, за да не би, като дойде, да ме убие” (Битие 32:11). Същият, когато видял брат си, оказал му почит и му рекъл: ”Видях лицето ти, като да бе някой видял лицето Божие” (Битие 33:10). На вид лицемерие! А всъщност – мъдро избягване на раздори, вражди и лоши последици! Господ не осъдил Иаков, задето направил мили очи пред Исав, от когото тайно в сърцето си се опасявал като от убиец, защото виждал, че няма коварство в кроткото поведение на Иаков, а желание за миролюбиво разбирателство.
”И тъй, ако някой – пояснява св. Иоан Златоуст – на думи изразява дружба, но не с цел да лукавства, а за да бъде отстранено коварството, Бог не се гневи против такъв човек, но дори Сам учи: ”Кротък отговор гняв отклонява” (Притчи Соломонови 15:1). Ние следователно не само можем, но и трябва да бъдем добри, нежни, ласкави към околните, да не ги дразним и обиждаме, а да им угаждаме и услужваме с цел да им помогнем да намерят пътя на спасението. Във всичко това ние трябва да постъпваме просто, чистосърдечно, искрено, като се пазим ”от фарисейския квас, който е лицемерие” (Лука 12:1), и ”като оставим всяка злоба, всяко коварство, всяко лицемерие” (1 Петр. 2:1). Тогава и много ласкавост да изявим към ближните си, няма да е грях, защото тая ласкавост ще извира от скритата в нас любов към ближните и защото тя ще има свещената задача – да спечелва всички за Божията любов и за душеспасението.
Ласкателството
Вторият голям грях против внушенията на осмото блаженство е ласкателството. То е рожба на лицемерието и един от любимите начини, по които то, лицемерието, се проявява.
Ласкателството е лукаво угодничене пред други с тайното намерение да се постигне някаква користна цел. Ласкател е всеки, който, за да спечели благоволението на някого, неискрено му говори, обикновено в присъствието на други, приятни за самолюбието му неща.
Възлюблени, запитаме ли се де са корените на ласкателството, ще трябва да си отговорим, че те се крият дълбоко в нашата повредена от греха душа. Първият ласкател е дяволът. Той погъделичка самолюбието на нашите прародители в рая, като им каза, че те могат да станат равни на Бога, стига само да вземат от забранения плод. Поласкани от тази дума, те възмечтаха за себе си високи неща и се сгромолясаха ниско.
Оттогава човекът носи в себе си болната амбиция да бъде нещо. Загубил чрез греха висотата на духа, дадена му от Бога поначало, той се стреми да я догони. Ако не тръгне по единствения правилен път на добродетелта, тръгва по пътя на греха. Но по този път затъва все повече и повече. Грехът го свлича все по-надолу и по-надолу. Тогава идва на помощ на болното му самолюбие ласкателството на околните. Нямайки добродетелите, които правят човека богоподобен, и несвикнал да ги постига чрез труд и подвиг, той се задоволява да запълва тяхната празнота чрез приемането на ласкателства.
Толкова е ненаситно болното самолюбие на жадните за ласкателства люде, че те обичат да приемат похвали дори и тогава, когато чувстват, че ласкателите явно ги лъжат в очите. Разказва се за един малък чиновник, без особени таланти и неотличаващ се с нищо особено, че веднъж, като поднесъл за подпис някакъв протокол на един свой колега, последният му направил комплимент и, казал: ”Я виж, колко хубав ти е бил почеркът!” Скромният чиновник се усмихнал до уши и отговорил: ”А бе то че не е тъй, не е! Но я пак ми го кажи, че ми става много драго, като го слушам!”…
Човекът обича да бъде ласкан. Затова често умишлено лицемери и заблуждава другите с някои свои качества. Той е склонен и сам да се заблуждава, когато наблюдава себе си. Самоизмамата в своя полза е любим грях на хората с незадоволено самолюбие. Един писател много вярно е казал: ”Ако ние не се ласкаехме сами, ласкателството на другите не би могло да ни вреди”.
Тази слабост да се самоизмамват я има у всички хора, неизкоренили пустославието и гордостта от сърцето си. Малцина са онези мъдри люде, които се пазят от сладката отрова на ласкателствата, защото малцина се борят с намиращата се у тях гордост.
В житието на св. Касиан Римлянин се разказва следното: този дивен мъж тръгнал с другаря си Герман из пустините. Двамата приятели искали да видят как се подвизават отшелниците, за да се поучат на свет живот от тях. Някой си старец Пафнутий ги похвалил за тяхната ревност по духовния живот, заради която те се подлагали на лишения и трудни странствания. Какво му отвърнали мъдрите търсители на добродетелта? ”Ти ни говори не това, което може да ни доведе до надменност и гордост, а това, от което бихме могли да се научим на съкрушение и смирение”. Тези подвижници са имали за ръководно начало в живота си прекрасната библейска мъдрост: ”Който изобличава човека, ще намери отпосле по-голяма благосклонност, нежели оня, който с език ласкае” (Премъдрост Соломонова 28:23).
За голямо съжаление не всички чувстват нещата така. Малцина са толкова духовно издигнати, че да предпочитат полезния за тях укор пред похвалата, която може да ги погуби. Повечето хора са пристрастени към похвалите, където намират богата храна за ненаситното си самолюбие. Дори и онези, които отклоняват уж похвалите, вършат това най-често лицемерно. Защото чувстват радост от похвалата, а като я отклоняват, искат да минат за скромни, та и за скромността си да получат похвала. Тъй, отклонявайки похвалата, те я получават в двоен размер. Те знаят това и затуй с хитро лицемерие заявяват, че не желаят уж никаква похвала. Но ако ги оскърбиш неочаквано, няма да видиш предишната скромност у тях, защото те веднага ще се докачат и ще почнат да защитават нараненото си самолюбие. Такива хора, когато ги хвалят, противоречат и защитават уж скромността си от нападенията на ласкателствата, но когато не ги хвалят, им става мъчно и затова сами започват да се хвалят!
Светите отци – тези мъдри учители на благодатния духовен живот – правилно съветват: когато те хвалят, мълчи и не противоречи, за да не излезе лицемерие. Когато те укоряват, търпи и не възразявай, за да не излезе гордост. Когато нито те хвалят, нито те корят, пак мълчи, за да запазиш душата си в тихо смирение.
Колко сме далеч ние от този дивен свят на истинска добродетелност!
Ние обичаме да ни хвалят и ласкаят, за да удавяме в тези приятни, но опасни чувствания мъчителното съзнание за нашите недостойнства. Често и сами хвалим, за да получим като отплата похвала. Пристрастяването към ласкателствата създава такава ненаситна жажда за похвали, че не се ли изкорени навреме, тя може да се превърне в съдбоносен порок на душата с много гибелни последици.
Дотук ние говорихме повече за ласканите и за тяхната слабост да жадуват за похвала. Но нека обърнем поглед и към ласкателите, защото те са активните проводници на този грях в живота. Това са люде, които обичат да правят мили очи на по-високостоящите, да величаят и хвалят началствата си, да се възхищават от всяка, дори най-обикновена тяхна дума, да одобряват всяко тяхно действие, да ги обсипват разточително с комплименти. Те са хитреци, които се домогват да получат нещо, а ловко се преструват на безкористни поклонници, предани служители и искрени почитатели. Те съобразяват, че за сладките лъжи, казани в очите на ласканите, ще бъдат обикнати. Те виждат, че ласкателството е единствената изгодна търговия, при която те открито могат да мамят клиентите си, без да получат за това сръдня и наказание, а само благоволение. Те съзнават, че ласкателството е област, дето фалшивата монета на лицемерието може безнаказано да бъде поставяна в обръщение, тъй като суетното самолюбие на ласканите ѝ дава стойност. И ето, те лъжат безотговорно, печелейки си приятели с хитрите измами на ласкателствата.
Ласкателят си служи най-често с думи, но може да прибегне и до действия. Вижте прекалената услужливост на онзи подчинен към неговия началник! Как бърза, как ниско се покланя, как жадува да бъде забелязана от началника неговата изпълнителност! Той би могъл всичко това да свърши без много шум, по-скромно и по-тихо. Но как ще бъде тогава привлечено доброто разположение на началника! Ласкателят е хитър. Той всичко пресмята. Той не прави нищо случайно. Всичките му думи и действия са насочени към това, да се харесват на високопоставената личност и да спечелят благоволението му. Когато поднася цветя, той ще каже такива слова, че да погъделичка слабостта на началника. Ако началникът неволно изпусне някоя вещ на пода, ласкателят с такава бързина се спуска да я вдигне и с такова раболепно усърдие я поднася, че става дори смешен с угодничеството си.
Ласкателят в подмилкването си е готов да се съгласява с всяко мнение на своето началство. Той може да каже, без да му мигне окото, на черното бяло, и на бялото – черно. Той одобрява всяка постъпка на онзи, пред когото желае да се докара. Явните му слабости извинява като неизбежности, жестокостта му нарича справедливост, язвителността му – шеговитост, гнева му – свещена ревност, а подлостта му – благоразумие.
Не за ласкателите ли св. пророк Исаия казва: ”Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, а сладкото – за горчиво!” (Исаия 5:20).
Най-често по-малките ласкаят по-големите. Но нерядко и големците се стараят хитро да си спечелят благоразположението на по-нискостоящите лица, като ги обсипват с похвали, внимание и дребни добрини. Тъй например Авезалом, синът на св. цар Давид, като намислил да свали от престола баща си, за да вземе неговото място, започнал да работи, за да спечели народа на своя страна. Той ставал сутрин рано, спирал се край пътя при портите и когато някой имал тъжба и отивал при царя на съд, той внимателно го изслушвал, с присторено участие го разпитвал и лукаво подхвърлял: ”Ето, твоето дело е добро и справедливо, ала при царя няма кой да те изслуша”. Пък загрижено добавял: ”О, да бяха мене поставили съдия в тая земя! При мене би дохождал всеки, който има разправия и тъжба, и аз бих го съдил по правда”. Кога някой се приближавал да му се поклони, той го изпреварвал, протягал ръка и го прегръщал и целувал. Така Авезалом се вмъкнал в сърцата на израилтяните (2 Царства 15:1-6). Колко много авезаломовци има и днес!
Ласкателството е много гнусен грях в Божиите очи. Той е равен на коварството и убийството (Псалом 5:7), защото погубва и ласкателя, и ласканите от него. У ласкателя изчезва Божият страх. ”Ако ласкателят би имал страх Божи, не би си позволявал пред лицето на вездесъщия Бог да уверява ближния в своята преданост, каквато няма, да го обсипва с похвали, от които в сърцето си се отвращава, да се съгласява с неговото мнение, което в душата си презира”, казва протоиерей Григорий Дяченко.
Какви са вредите от ласкателствата?
Любителят на похвалите загубва смирението – основата на добродетелите. А това е страхотна загуба! Позволявайки да гъделичкат честолюбието му, той допуска да го величаят и издигат все по-високо, без да си дава сметка, че толкова по-дълбоко ще падне. Ненаситен на ласки, той може да стигне до заслепение и да стане смешна играчка в ръцете на недобросъвестните ласкатели. Пристрастен към похвалите, той си изработва несправедливо отношение към хората: нечестните ласкатели приближава до себе си, а искрените си приятели, които му казват истината и му отварят очите, той отблъсква. Най-сетне със своята слабост към ласкателствата той вкарва в грях околните, като ги кара да го ласкаят, за да получат нещо.
Много печален пример на жертва на ласкателствата ни дава Шекспир в своята трагедия ”Крал Лир”. Старият Лир, свикнал да го ласкаят и величаят, решава да раздели царството си между своите три дъщери. Той обещава най-добрата част на тази, която най-много го обича и заяви това пред всички царедворци. Двете първи дъщери се надпреварват лицемерно да уверяват баща си, че го обичат безкрайно. ”Господарю, казва едната, аз ви обичам повече, отколкото могат да изразят това думите, повече от очите си, повече от свободата си. Моята любов е над всичко, което може да бъде оценено като богато или рядко… Обичам ви така, както никога едно дете не е обичало, обичам ви с любов, която прави дъха недостатъчен и думите – безполезни. Обичам ви безгранично!” Другата с още по-голяма разточителност в комплиментите си успява да увери баща си, че го обича с любов, каквато светът още не е виждал. Третата, Корделия, е образец на искреност и скромност, като чува тези буйни излияния, си помисля: ”Какво ще каже клетата Корделия, която обича мълчаливо?” И наистина тя не прави фалшиви комплименти, а остава вярна на честността си и заявява скромно, че обича баща си така, както трябва да го обича. Това се вижда твърде сухо на суетния крал Лир и той в гнева си лишава своята добродетелна дъщеря от наследство и зестра. Но скоро се струпват нещастия над главата му. Лицемерните му дъщери, при които той трябва със свитата си на смени да живее, бързо му се насищат и го отхвърлят. Започват дълги и тежки страдания за крал Лир; чрез тях той се освобождава от заблужденията си и нравствено се преражда. В духовно озарение той осъзнава, че дълбоко е грешил, като се е поддавал на ласкателства и заради тях е преследвал истинската добродетелност. Преди смъртта си той бива прибран от своята изгонена дъщеря Корделия и се прощава с нея.
Ласкателството страшно вреди на ласканите по думите на Словото Божие: ”Човек, който ласкае приятеля си, залага примка на нозете му” (Притчи Соломонови 29:5). ”Уста ласкателни готвят нападение” (Притчи Соломонови 26:28). ”Лицемерът погубва с уста ближния си” (Премъдрост Соломонова 11:9). Как го погубва? Като го величае и поставя на главозамайващия връх на гордостта. Ако ние често и достойнствата на приятеля си трябва да премълчаваме, за да не го възгордяваме, като му ги казваме в очите, колко голям грях вършат онези, които и лъжливи неща измислят, за да ласкаят и погубват!
Светите Божии угодници никога не са ласкаели. Ако са казвали нещо приятно, то е било искрено, и то не за да подхлъзнат и провалят, а за да повдигнат и насърчат! При това винаги от най-чисти и безкористни подбуди са били ръководени техните ласкави обноски с ближните, докато ласкателите винаги таят в сърцата си някаква нечиста цел. Едни ласкаят, за да спечелят закрила и благоволение според думите на св. апостол Иуда: ”и за облага биват ласкатели” (Иуда 1:16); други – от материална корист, както пророчески вещае св. апостол Петър: ”подбуждани от користолюбие, ще ви мамят с ласкави думи” (2 Петр. 2:3); трети ласкаят от тщеславие, за да бъдат и сами ласкани; а четвърти – от лукаво злорадство, за да се надсмиват в душата си над наивността на ближния, оставил се да го подвеждат с лукави ласкателства, което после ще бъде разказвано за смях и удоволствие и на други. Користните ласкатели ”служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки ласкателни думи измамват сърцата на простодушмите” (Римляни 16:18).
Затова Бог ще накаже тежко ласкателите. Ето предупредителната закана на Библията: ”Господ ще изтреби всички лъстиви уста!” (Псалом 11:4).
Възлюблени, какво трябва да бъде нашето отношение към този тъй широко разпространен грях – ласкателството? Истинският християнин нито бива да ласкае, нито сам да се ласкае от похвали и ласкателства. Той трябва да помни, че ласкателите подражават на сатаната – първия ласкател, и че ласканите, въобразявайки се, че от похвалите печелят, всъщност нищо не получават, а биват жестоко ограбвани.
У великия баснописец Крилов има една много поучителна басня, нея почти всички още от детинство знаем – за лисицата и враната. Ето накратко съдържанието ѝ: една врана кацнала с късче сирене в устата на едно дърво. Видяла я хитрата лисица, застанала под дървото, погледнала нагоре и започнала да ѝ отправя безброй похвали:
„Ах, гълъбче, каква си хубавица! Каква прекрасна шийка, гиздави очици! За тебе чудеса разказват всички птици! Какви перца! Каква красива гръд! Какъв ли ангелски ще ти е пък гласът! Попей, не се срами, душичке! Ако ти при тези твои дивни красоти, покажеш, че си и певица на птиците ще бъдеш ти царица!“
Враната, като чула такива похвали, примряла от радост. Замаяла се главата ѝ, дъхът ѝ спрял от вълнение. Тя отворила човката си и гракнала с цяло гърло. Сиренето паднало от клюна ѝ и хитрата лисана го лапнала.
Така става и с всички онези, които приемат похвалите. При това обаче те изгубват не късче сирене, като глупавата врана, а нещо безкрайно ценно – божественото смирение, което прави човека истински добродетелен и му разтваря вратите на царството Божие.
Но и ласкателят губи, колкото и да си въобразява, че печели благоволение чрез щедро пилените ласкателства. Ако спечели по нечестния път на ласкателствата благоволението на силните хора, той загубва благоволението на Най-силния – на Бога, и станал роб на човеци, престанал е да бъде Божи раб. Затова ще бъде изхвърлен от царството на светлината във външната тъмнина, ако не се покае. За небесния Иерусалим е казано: ”Няма да влезе в него нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа” (Откровение 21:27). Тайновидецът видял в небесния Сион изкупените и свидетелства за тях: ”и в устата им лъст се не намери” (Откровение 14:5).
Възлюблени, ако ни е мило спасението на душите, нека обявим в себе си война на всяко лицемерие и ласкателство! Нека нито ласкаем, нито допускаме ласкателни похвали да влязат в душите ни. Ако чуем такива за себе си, да си казваме псаломския стих: ”Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Псалом 113:9). Тогава ласкателната дума ще се плъзне по повърхността на нашето затворено за гордостта сърце, няма да проникне вътре и няма да ограби добродетелите ни. Да щадим и другите, като не им запалваме въображението с ласкателни слова. Нека помним и изпълняваме дивния съвет на св. апостол Павел: ”Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму” (Ефесяни 4:25). Амин.
”Като отхвърлите лъжата, казвайте истината всеки на ближния си, понеже сме членове един другиму.” (Ефесяни 4:25 )
Към следващата част (Деветото блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 