”Делата на плътта са известни; те са:… вражди, свади, ревнования, гняв, разпри, разногласия, ереси, завист, убийства… и други такива…; отнапред ви казвам както и по-преди ви казах, че които вършат това няма да наследят царството Божие.” (Галатяни 5:19-21 )
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Тези строги думи на свети апостол Павел предупреждават повярвалите в Христа да не вършат гибелните дела на плътта, ако искат да наследят царството Божие. Християнинът е духовно роден в купела на кръщението за царството небесно. Той не трябва да бъде плътски човек. В него е запалена благословената искра на духовния живот. Той не бива да угасява тази искра, а е длъжен все повече и повече да я разпалва, за да грейнат в него пламъците на Духа, Който изпепелява всички греховни страсти и възгаря ревността за постигане на заповяданото съвършенство (Матей 5:48). Тъй по пътя на духовния живот християнинът може да стигне до блажено единение с Бога. Духовният живот ще го отдалечи от смъртоносните дела на плътта, централна част между които заемат, както чуваме от думите на св. апостол Павел, враждите и разприте между хората. А тези вражди и разпри са тежки грехове против внушенията на седмото блаженство.
В миналата беседа ние говорихме за Божия мир в душата на вярващия, за мира с ближните и за помиряването на враждуващите. Сега пък ще си побеседваме върху греховете против заповядания от Бога мир. Кои са тези грехове?
Както в миротворството ние установихме три степени, тъй и в греховете против миротворството можем да различим три степени. Първата от тях е смущаването на мира в собствената душа, втората – нарушаването на мира с околните при враждебни отношения с тях, и третата – сеенето на раздори между ближните.
Първата степен на размирието
”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” – казва Спасителят. Може ли да се нарече син Божи един, който е в лоши отношения с Господ? А в лоши отношения с Господа е всеки, който греши и не се кае за греховете си. Такъв човек не може да има мир в себе си. Съвестта му го мъчи и изобличава. А ако не го мъчи, толкова по-зле за него, че с многото си грешене до такава степен я е притъпил! Той не може да има истински мир и с ближните си, щом чрез грешене влиза във вражда с Бога.
Въпреки това чува се не един грешник да казва: ”Aз живея в мир с ближните си, защото се пазя да греша против тях. Вярно е, че не съм безгрешен. Но моите грехове засягат моя частен живот. С тях аз никого не увреждам. И Бог няма да ме съди за моите грехове, понеже те се отнасят само до моята личност. Аз си живея в мир с Бога. И мира с ближните си не нарушавам”.
Прав ли е такъв човек? Вярно ли е, че неговите лични грехове се отнасят само към него и не накърняват мира му с Бога и с ближните? Не! В това ще ни уверят следните разсъждения: Макар и от лично естество, греховете му са нарушения на Божията воля. А нарушава ли някой Божията воля, той нарушава и мира си с Бога. Защото не е възможно да си в мир с някого, като постоянно вършиш онова, което е противно на заповедите му. Ако едно дете не изпълнява наставленията на баща си, ще има ли мир с него? Така е и в отношенията на човека с Бога. Щом вършиш грях, макар той да ти се вижда, че засяга само тебе, а не Бога и ближните ти, ти нарушаваш мира си с Бога, Който е забранил въобще греха. А нарушиш ли мира си с Бога, ти лесно ще направиш и втората стъпка – да нарушиш мира си и с ближните. Това и става обикновено.
Например може ли един вътрешно смущаван от блудни помисли и услаждащ се с тях (това е съвсем личен грях) да каже, че живее в мир с Бога и с ближните си? Та той влиза в стълкновение с Бога, като размирява душата си с небогоугодни настроения и нарушава Божията заповед, която ни забранява не само външните блудни грехове, но и прелюбодейството в сърцето (Матей 5:28). А размири ли душата си, той пропъжда чрез зловонието на греховните си мисли Светия Дух от себе си. Без помощта пък на Светия Дух в какъв мир може той да живее с ближните си! От нарушението на мира с Бога у него се явява досада към околните. Той не може да ги понася. Блудните му настроения го правят гневлив, сприхав и нетърпелив. Тъй, нарушил Божия мир в себе си, той го нарушава и в отношенията си със своите близки.
Всеки, който върши грях, е следователно не безвреден и за ближните си, пък макар и да са греховете му от строго лично естество. Един страдащ от заразителна болест, макар само той да се мъчи от това, е опасен и за околните, тъй като и тях може да зарази. Грехът е най-заразителната болест. Ако един грешник живееше напълно изолирано от другите, може би не би представлявал за тях голяма опасност. Но щом той е в обществото, неговото поведение, непременно повлияно от нравственото му греховно състояние – не може да няма отражение върху околните.
Човек изнася навън това, което е в сърцето му. Спасителят казва: ”Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо” (Матей 12:35). Не е без значение за обществото, какви са по душа членовете му – грешни или свети. Ако те са грешни, ще изнасят от сърцата си при общението си с околните само грях. ”Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Матей 15:19). Ето как грешният в сърцето си е вреден и за околните. Колкото и да си мисли той, че неговият грях само до него се отнася и е негова лична работа, не ще е в състояние да спре потокът от пакостни последици за обществото, потекли от греховното му сърце.
Има ли по-личен грях от гордостта? Но кой няма да се съгласи, че гордият човек не само в себе си няма мир, но и с ближните си не може да живее в мир! Всичко го обижда. Недостатъчно оказаното му внимание вече е достатъчен повод за разправии с ближните. А ако някой се осмели да му каже някоя неприятна истина в очите, враждата е готова. Словото Божие премъдро говори: ”От високомерие произлиза раздор” (Притчи Соломонови 13:19). И още: ”Горделивият разпаля крамола” (Притчи Соломонови 28:25). Иска ли човек да избегне разприте, пораждани от гордост, ще намери мир в смирението.
Какъвто и личен грях да разгледаме, ще видим, че той, размирил сърцето, гледа след това да размирява и околните души. Един човек, станал роб на някоя своя страст, не може да бъде безпристрастен в отношенията си към ближните. Неговата страст ще го направи несправедлив: едни той ще предпочита пред други. Към предпочитаните ще бъде пристрастно ласкав, щедър и снизходителен, а към пренебрегваните – несправедливо суров, строг и взискателен. Тази негова пристрастност ще предизвика негодувания и ропот. А тези негодувания и ропот са достатъчни, за да се размирят много души. Ето как личният грях, изгонил благодатния Божи мир от собственото сърце, го пропъжда и от обществото.
Затова възлюблени, искаме ли да не се провиняваме против внушенията на седмото блаженство, трябва да се погрижим най-напред да се примирим с Бога (2 Коринтяни 5:20), за да слезе Божият мир в душите ни и да настъпи спокойствие в съвестите ни. За тази цел трябва да обявим безпощадна война на всеки свой личен грях, на всяка своя страст, на всеки свой порочен навик. Воювай, за да имаш мир!
Втората степен на размирието
На второто стъпало на размирието стоят враждуващите с ближните си. Тук нарушението на заповедта за миротворството е много по-очебийно. Ако Христос иска от нас да помиряваме и скараните, явно е, колко дълбоко се провиняват онези, които сами влизат във враждебни отношения с околните. Не е много важно, кой е предизвикал враждата. Важно е това, че ти си се поддал на това грозно чувство – да питаеш злоба и мъст към себеподобните.
Враждата против ближните се проявява по много начини. Тя може да се изрази в злоба, отмъстителност, в непримиримост, в злопаметност, в недоброжелателство, в злорадство, в неблагоразположеност и прочее. Ние ще разгледаме най-типичните прояви на враждата: непримиримостта и злопаметството.
1. Непримиримостта
Много често явление в живота е да срещнеш хора, които са се скарали и затова не общуват вече помежду си. А те са може би близки роднини или са били преди това много добри приятели. Но ето, спречкали са се и поради това, че нито един от тях не е направил още в началото спасителната отстъпка, мирът е бил погазен и на негово място се е настанила грозната вражда.
Какво е състоянието на тези души? Ужасно! След отрезвяването от първото опиянение на гнева, който сатанински вдъхновява каращите се и ги прави понякога изумително красноречиви, понякога изобретателно язвителни, понякога зловещо остроумни, настъпва пълно отпадане на духовните сили. В сърцата се възцаряват пустота и мрак. Дълбоко униние ги обхваща. Слънцето на радостния мир се е скрило зад облаците на взаимната омраза. Над душите е паднала безпросветната мъгла на злобата. Тези хора, довчерашни приятели, са вече врагове. Те не щат нито да се видят, нито да се чуят. Ако мислят един за друг, то е само, за да измислят как да си напакостят. Ако търсят да се видят, то е само, за да могат да си извадят очите. Ако жадуват да се срещнат, то е само, за да се взаимоунищожат.
Такава вражда, не се ли спре навреме, може да свърши с непримиримост. Същината на непримиримостта е онова сатанинско озлобление, при което враждуващият загубва разсъдъка си и в слепотата си готов е сам да умре, но да смаже и врага си. Това адско състояние се нарича ожесточение.
Много примери от нашата действителност, един от друг по-печални, разкриват с потресаваща убедителност грозните последици от ожесточението. Колко семейства са се разорявали в изтощителна вражда! Колко убийства (и телесни, и духовни) са били извършвани под тъмното вдъхновение на отмъстителността! Колко светли добродетели са били заравяни под развалините на всеунищожителната непримиримост!
Между озлобени врагове и дума не може да става за християнска нравственост. В пламъците на тяхната взаимна омраза е изгоряло всичко добро и възвишено, цъфтяло дотогава в душите им. Те са заровили любовта в гробовете на своите мъртви вече сърца. Затуй не могат да бъдат на дело последователи на кроткия Спасител, Който учи: ”По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан 13:35).
Как може да се нарича християнин един човек, който казва за ближния си: ”Aз ще му отмъстя! Аз ще го унищожа, пък ако ще и сам да загина”. С каква съвест може той да ходи в църква, да пали свещи пред благите образи на светците, да се моли и да се смята във връзка с Бога! Господ се гнуси и от молитвата на такъв човек, и от свещите му, и от доброволните му пожертвувания в полза на храма. Не чувате ли какво казва великият Бог: ”Aз искам милост, а не жертва” (Осия 6:6)! Господ се гнуси и от поста, и от недостойното причащаване, и от лицемерната набожност на враждуващите, които не искат да се помирят. Той говори: ”Ето вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите… Такъв ли е постът, който съм Аз избрал?… (Исаия 58:4-5).
Ние сме длъжни да простим от сърце прегрешенията на нашите ближни и тогава да постим, да се молим, да се причащаваме. Иначе нито постът ни, нито недостойното ни причащаване, нито лицемерните ни молитви ще ни помогнат в спасението. ”Съдът ще бъде безмилостен към оногова, който не е показал милост” (Иаков 2:13).
Възлюблени, страшна участ очаква непримиримите – вечна гибел! Всеблагият Христос ни предупреждава, че ожесточените няма да се спасят: ”Ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Матей 6:15). Оттук се вижда, че непримиримо враждуващият е най-големият враг на собственото си спасение. Той сам се изключва от царството небесно, което е ”правда, и мир, и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17).
Много вразумителен пример за безмилостното наказание на непримиримите ни е разказан в живота на светците. В Печерския монастир живели дълго в страшна вражда презвитерът Тит и дяконът Евагрий. Тит се разболял до смърт. На болничното си легло той се размислил над своето поведение, разкаял се за враждата си и помолил да повикат дякона Евагрий, за да се простят. Дяконът, ослепен от злоба, не само не му простил, но дори го и проклел. Братята, като видели Тит вече в агония, насила докарали Евагрий, за да ги помирят. Болният с големи усилия се изправил, паднал пред нозете на дякона и със сълзи го замолил: ”Прости ми, отче!” Но Евагрий безмилостно отвърнал от него лицето си и казал: ”Не ща да се простя с него ни в тукашния, ни в бъдещия живот!” Като изрекъл тези тежки думи, той се отскубнал от ръцете на братята и паднал. Братята поискали да го вдигнат, но го намерили мъртъв. А блажени Тит веднага скочил и станал здрав. Всички се ужасили от случилото се и започнали да питат Тит що означава това. Тогава той им изповядал какво видял с духовните си очи: ”Когато вие доведохте при мене Евагрий и аз му се поклоних, след като той се отвърна от мене, аз видях един ангел, който държеше пламенно копие, с което удари непростилия. И тутакси той падна мъртъв. А на мене същият ангел подаде ръка и ме изправи, и ето ме здрав.”
За да ни избави от грозната участ на непримиримите, св. апостол Павел ни съветва: ”Като избраници Божии… облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение, като се търпите едни други и си прощавате взаимно” (Колосяни 3:12-13).
2. Злопаметството
Но има много християни, уверени, че не поддържат враждата в сърцето си, понеже не отмъщавали на враговете си, а ги били оставили на мира. Те казват: ”Aз съм простил на моя враг и не му желая злото. Но съгласете се, след като той ме е така много оскърбил, аз не мога нито да общувам, нито да приказвам с него, нито да го гледам!” И като говорят така, тези християни са убедени, че са изпълнили Христовата заповед за отношението, което трябва да имаме към враговете си.
Но правилно ли разсъждават и по християнски ли постъпват те? Съвсем не! Защото тук под маската на видимата примиреност се таи в сърцето лошото чувство на злопаметството. Фактът, че щом такива люде си спомнят за своя враг, нещо ги бодва неприятно, достатъчно убедително говори, че у тях е останала утайката на враждата.
Наистина, злопаметството е по-малко зло от ожесточената вражда и непримиримостта. Но в края на краищата злопаметността свидетелства за скрита в душата мъст и за неизкоренена от сърцето злоба. Тази злоба е един жив и опасен въглен, зарит под пепелта на външното примирение с врага, един въглен, който всякога може да бъде раздухан и да открие началото на нов пожар.
Братко, угаси въглена, ако искаш да бъдеш истински християнин! Примири се от сърце с врага си! В случай, че той е ожесточен и не иска да се сдобрите, ти му прости, но така, че всичко да заличиш от душата си! Не се задоволявай с това да не му мислиш зло! Моли се на Бога да ти даде сили да му мислиш доброто! Христос не казва: ”Достатъчно е, ако ти не отмъщаваш на врага си”. Напротив, Той учи: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Матей 5:44). Само така можем да станем синове на нашия Отец небесен!
Това да не пакостиш на врага си, още не е признак, че си победил враждата. Външното примирие още не е мир. Както при война временното прекратяване на враждебните действия не успокоява духовете, защото не слага край на войната, така и външното прекратяване на враждата с ближния не докарва истинския Христов мир в душата на човека. Докато има в тебе скрито злопаметство, далеч си от Господа и близко си до сатаната. Чрез твоето злопаметство дяволът те държи в своята власт. За дявола не е необходимо да е налице непременно груб явен грях, та чрез него да те подчини на своята зла воля. Не! Често е достатъчно само едно спотаявано злобно чувство, една от никого неподозирана завист, една старателно прикривана мъст, за да станеш негова жертва. Има ли скрити подобни грехове у тебе, ти си в мрежите на злото!
Нека в това ни убеди следният пример: Един подвижник се скарал с някой свой събрат и все не му минавало. Той не преставал да чувства в сърцето си гняв против брата. От време на време у него настъпвало опомняне. Но отпосле пак злопаметни настроения захващали да го измъчват. Щом само си спомнял кавгата, неприятно чувство на оскърбеност го опарвало. В такъв момент влязъл при него някакъв непознат младеж и, без да каже обикновената молитва, нито да се прекръсти, както това било обичайно в древните времена, рекъл: ”Отдай се в моята власт, и аз ще ти дам успокоение”. Подвижникът познал в явилия се духа на злобата и с негодувание се отвърнал от него. ”Aз съм Божи слуга” – казал той. ”Не, ти си мой – отговорил дяволът. – Ти храниш злоба към брата си и три недели вече си в това състояние. А злопаметните ги очаква адски огън. Аз съм пращан при такива хора. Ето защо ти си мой, а не Божи!” Поразен от тези думи, подвижникът разбрал своето гибелно състояние, причинено от злопаметството му. В своя решителност той веднага станал, отишъл при брата, с когото бил скаран, поклонил му се до земята в дълбоко смирение и сърдечно го помолил да се помирят. Още начаса той почувствал в душата си сладък мир. Обзела го възвишена радост за нанесената победа над виновника на злото – дявола. Той се прибрал в килията си напълно умиротворен.
Възлюблени, нека помним думите на св. Ефрем Сирин: ”Онзи, който скрива в сърцето си злопаметство, прилича на човек, който отхранва змия на своите гърди”. Явно е, че тази змия ще ухапе оногова, който я храни. Да отхвърлим всяка злоба, всяка мъст и злопаметство от сърцата си! Ако сме били във вражда с някого, първи да побързаме да се помирим! Защото, който пръв се смири, получава наградата на миротворците. Чудният св. Ефрем говори: ”Ако се случи кавга между братя, първият, който се разкае, ще получи венеца на победата; но и другият се увенчава, ако не отхвърли разкаянието, а извърши с готовност нужното за мира.”
Миролюбието е толкова угодно на Бога, че за него Бог прощава много грехове на човеците. Може някой да е затънал до гуша в разни немощи и неизправности пред Бога. Всемилостивият Господ всичко ще му прости, ако види, че у него няма злопаметност, но че душата му е незлобива и миролюбива. ”Прощавайте, и простени ще бъдете” (Лука (1:37), казва Господ. Дивни поуки изрича по този повод учителят на покаянието св. Ефрем: ”Падналия, който обаче не изпитва към другите ненавист и завист, Господ не ще остави в падението му, но ще му подаде ръка и ще му помогне да стане – понеже не е отхвърлил любовта. Напротив, онзи, който на вид твърдо стои, но се надига от гордост и храни в себе си ненавист, не е в безопасност, защото мракът на ненавистта е заслепил очите му и той не вижда къде ходи“.
”Злопаметният – говори св. Анастасий Синаит – е чужд ма Божията благодат и няма да получи прошка на греховете си. Нему не помагат нито постът, ни сълзите, ни изповядването на вярата, ни молитвата, ни девството, ни милостинята. Всичко това е недействено при злопаметността”. В сърцето на злопаметния като върху свой любим престол седи началникът на злобата -дяволът, и оттам сее смърт в окаяната душа на злопаметния, защото у него е ”властта на смъртта” (Евреи 2:14). Затова св. Иоан Богослов говори: „Който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Иоан 3:14).
Да се спасяваме, възлюблени, от злопаметността в тихата пристан на миролюбието и прошката! Душите, тровени от злобата, вкусват радост, когато се помирят с Бога и с ближните. Сърцата, разяждани от мъката на враждата, получават неизказана утеха от Светия Дух, когато потъпчат внушаваните от дявола горди чувства на обиденост и омраза към оскърбителя. Ние трябва като християни да се издигнем над враждата. И не само това. Ние трябва да достигнем духовната мъдрост да виждаме в нашите врагове не злодейци, а благодетели, допуснати от Бога в живота ни, за да ни показват спасителния път на търпението. Св. Марк Подвижник говори: ”Ние трябва да се радваме, когато търпим от някого обида, и то да се радваме не безразсъдно и не без причина, но поради това, че имаме тогава случай както да простим на тогова, който ни е обидил, тъй и да получим прошка на нашите собствени грехове”.
Много от подвижниците на св. Православна църква са се издигнали до такава висота на духовните прозрения, че са ни препоръчали да гледаме на враговете си като на наши добротворци, дори като на люде, стоящи по-високо и от добротворците. Защото враговете против волята си ни правят най-голямото добро – помагат ни в спасението на душите. Търпеливият човек чрез враговете си по-лесно може да се спаси, отколкото чрез собствените подвизи. Леността, слабото здраве, липсата на подходящи условия в живота, преголямата заетост със светски задължения и много други неща могат да ни спъват да се подвизаваме усърдно за Бога и да получим прошка на греховете си. Но прошката на обидите и на щетите, нанесени от нашите врагове, изведнъж може да покрие с Божествена милост всички наши престъпления и беззакония. Както много отрови, макар и сами по себе си да са вредни, лекуват известни болести и дават здраве, така и нашите врагове, колкото и злобни да са сами по себе си, могат да ни причинят духовно оздравяване от нашите грехове, ако ние с търпение преглъщаме злобата им.
Схимонах Зосима поучава: ”Ние трябва да почитаме враговете като големи благодетели и да се молим за тях повече отколкото за благодетелите, защото благодетелите, които ни правят временно добро, още по-голямо добро правят на себе си, като си осигуряват вечна награда от Господа, а враговете може би със загуба на вечното си спасение, извършват нашето вечно спасение, като чрез скърбите очистват нашите грехове и със своите гонения като че насила ни гонят и тикат към царството небесно, при опасността сами да паднат в ада. Как да не им благодарим и как да не се молим Господ да ги запази и помилва!?”
Възлюблени, ако ние се проникнем от такива възвишени християнски чувства, бъдете сигурни, че ще се излекуваме от злопаметността и от непримиримостта с нашите лични врагове. И тогава, простили на враговете си, ще станем синове и дъщери на нашия Отец небесен!
Третата степен на размирието
Ако разгледаните дотук две стъпала на размирието са тежки грехове и водят към погибел, то третото е такова, че направо ни сродява със сатаната, прави ни негови жалки оръдия, откъсва ни от благодатта, погубва добродетелите в нас, лишава ни от блаженото богосиновство, отчуждава ни окончателно от нашия Създател и ни прави от богоподобни дяволоподобни. Кой е този грях? Той е сеенето раздори между ближните ни, той е клюкарството, доносничеството и клеветата, той е развалянето добрите отношения между хората.
Бог е любов. Той обича праведните, но и грешните милва, според църковната песен. Негово неотменимо свойство е да сее любов, прошка, милост, благодат и мир около Себе Си. Представете си колко черна злина трябва да се постави отпреде Му, за да отвърне Той, Любвеобилният, с погнуса сияйния Си поглед от тази злина. Такава черна злина за Бога е дяволът в неговата неразкаяност. Такава черна злина пред Бога представлява и размирникът, който чрез клевети и клюки разваля добрите отношения между хората. Затова в Библията е казано, че Господ мрази: ”очи горделиви, език лъжлив и ръце, които проливат невинна кръв, сърце, що кове зли кроежи, нозе, които бързо тичат към злодейство, лъжесвидетел, който надумва лъжи, и оня, който сее раздор между братя” (Притчи Соломонови 6:16-19).
Сеенето раздор между братя е поставено между най-тежките грехове – гордостта, убийствата и злодействата. И с пълно право. Защото както горделивецът в своето демонично главозамайване е враг Божи, враг на собственото си спасение и враг на ближните, тъй и раздорникът погубва не само себе си, но и онези, в които раздухва пламъка на враждата. Раздорникът е по-лош от убиеца, защото убиецът лишава от физически живот жертвата си, а раздорникът, носейки отровата на клеветите от човек на човек, посява духовна смърт в много души.
Ежбите между хората се създават и поддържат чрез клюките и без тях не биха траели дълго. ”Дето няма вече дърва, огънят угасва, и дето няма шепотник, раздорът утихва” (Притчи Соломонови 26:29). Бог обича мира. Той учи хората да живеят в мир (Римляни 12:18) и да не се предават на раздор и завист (Римляни 13:13). А шепотникът с клеветите си подстрекава недоразуменията и между мирно живеещите. На кого подражава той? Не на дявола ли, който не може да търпи мирното съжителство между хората, а се радва, когато успее да посее несъгласие между тях!
Дявол на български ще рече клеветник. Раздорниците си служат обикновено и най-вече с клеветата; те са малки дяволи. Те разделят хората, помразяват ги, а сами стоят отстрани, потриват ръце и злорадстват, наблюдавайки враждата. Колко типично дяволско поведение – да се радваш, че си вкарал другите в погибел!
„Ако братя са в силна вражда помежду си, блажен е миротворецът, а който ги подстрекава към раздори, той няма да остане ненаказан”, говори св. Ефрем Сирин. О, колко страшно трябва да е това наказание! Наградата за миротворците е тази, че ще бъдат наречени синове Божии. А възмездието на раздорниците сигурно ще бъде това, че ще бъдат заклеймени като синове на сатаната и ще разделят навеки неговата грозна участ. Те са рушители на Божия мир, разоряват храма Божи в човешката душа. Затова и тях Бог ще разори! (1 Коринтяни 3:17).
Кой върши този ужасен грях, противен на миротворството?Който, чул нещо лошо за някого, веднага отива и му го казва: ”Знаеш ли, този така и така говори за тебе”. Тази вест може да раздразни одумания. В това състояние той лесно може да се изпусне и каже от своя страна нещо лошо за своя съдник. А раздорникът това и чака. Вземе той лошата дума оттук и я занесе при първия. И ето, враждата е готова! Ако не беше този услужлив шепотник, този неуморим разносвач на волно или неволно казаните думи, никой не би ги знаел, и времето би ги напълно покрило със забрава.
За съблазнителите Иисус Христос е определил воденичен камък! Колко по-тежък воденичен камък очаква онези, които чрез сеенето на раздори, чрез създаването на клюки и чрез пръскането на клевети не само съблазняват, а направо тикат в бездната на греха човешки души, като ги поставят във взаимна вражда!
Да бягаме, възлюблени, от този най-страшен грях против Божия мир! Да бъдем миротворци! Не само да не разкаляме мирните отношения между хората, но и враждуващите да помиряваме! Тогава Бог ще ни дарува духовна радост и ще ни направи Свои синове според обещанието Си: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”. Амин.
В сърцето на зломислениците има коварство, у миротворците – радост” (Притчи Соломонови 12:20).
Към следващата част (Осмото блаженство)
________________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 