”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Матей 5:9)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Когато Единородният Син Божи се роди в бедната пещера край Витлеем и пастирите узнаха за това от долетелия при тях небесен пратеник, тогава много други ангели се явиха в небесния простор и пееха: ”Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14).
Не е случайно, дето благодатният небесен мир бе възвестен заедно с раждането на Иисус Христос. Не друг, а Божият Син донесе истинския мир на земята. Той е великият небесен миротворец, защото дойде, за да примири човеците с Бога. Той е, според израза на св. апостол Павел, ”нашият мир, Който направи от двата народа (израилския и езическия) един и разруши преградата, що беше посред… и като дойде, благовести мир на… далечни и близки” (Ефесяни 2:14-17). Той казваше на Своите ученици в последната Си беседа с тях: ”Мир вам оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Иоан 14:27). С това Той подчерта, че Неговият мир е много по-съвършен от обикновения земен мир.
Радост моя, придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе!
Светьт познава само примирия. Затова в него не може да цари истински мир. Вижте световната история! Колко мирни договори са се сключвали и колко войни са избухвали пак след това, пораждани от самите договори за мир, тъй като в тяхната несправедливост се е съдържало семето на бъдещите раздори. Не е така с мира Божи! Който се удостои да получи тоя мир, той живее в мир и със своята съвест, и със своите близки, и най-вече с Бога. Той е станал чрез Божията благодат нова твар, която ненавижда греха и обича Бога и ближните си, нова твар, която се характеризира с миротворство. Това е чудото, що става с всички постигнали благодатна връзка с Христа.
Грехът воюва против Бога. Светът, като потънал в зло (1 Иоан 5:19), също е във вражда с Бога. Но ”Бог примири света със Себе си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението” (2 Коринтяни 5:19). И тъй, желаещите да постигнат мира, могат да сторят това с Божията помощ. Тъкмо това постигане на мира с Бога, с ближните и със себе си се нарича от Господа миротворство. То води към вечно блаженство и към богоосиновяване. ”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”.
Степени на миротворството. Първата степен – мирен дух
Какво значи това – да бъдеш миротворец? То значи най-напред да създадеш мир в душата си, после да живееш в мир с ближните си и най-сетне да помиряваш и враждуващите люде. Последното е много трудно дело. Не всеки може да го върши. За да се издигне човек до третото стъпало на миротворството, трябва да мине първите две: създаване мир в себе си и мирно съжителство с ближните.
Първата степен на миротворството е въдворяване мир в собствената душа. Ако искаш да бъдеш истински миротворец, трябва да започнеш делото на миротворството от себе си. За тази цел трябва да се стремиш да живееш в мир със съвестта си. В мир със съвестта си пък живее онзи, който е в мир с Бога, в мир с Христовите заповеди и във война със своите страсти и греховни наклонности. Войната със себе си за постигане на Божия мир е абсолютно необходима, защото онова, което нарушава душевния ни покой и съюза ни с Бога, са нашите немирни страсти. Те воюват против Божия закон, според класическия израз на св. апостол Павел: ”С вътрешния си човек намирам услада в закона Божи, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Римляни 7:22-23). Тъкмо този греховен закон, тази страст трябва да победи човек, за да добие душевен мир. А страстите не могат да бъдат победени,ако не води човек жестока война срещу тях.
И така, искаш ли да имаш душевен мир, води непрестанна война! Примириш ли се със страстите си, вечно ще бъдеш размиряван от тях. А обявиш ли им безмилостна война, с помощта на Божията благодат ще ги победиш и ще настъпи мир в сърцето ти.
Страстите се побеждават с изпълнение на Божиите заповеди, особено на следните между тях: смирение, себеотречение, кротост, въздържание и търпение. Ако човек се въоръжи с търпение и с неуклонна вярност на Божиите заповеди, той ще придобие мир в душата си. А ако се отпусне и в духовното си разленяване небрежно се отнася към своите страсти, то по думите на св. Антоний Велики, злите духове ще почнат да го надвиват и да предизвикват греховни движения и в душата му, и в плътта му ”до такава степен, че измъчената душа няма да знае де да се дява, не виждайки в отчаянието си отде би могла да ѝ дойде помощ; едва след като тя, отрезвена, застане отново на страната на заповедите и се предаде на Божия Дух, отново се изпълва със спасително настроение. Тогава тя разбира, че трябва да търси покой единствено в Бога и че само по този начин е възможен за нея мирът”.
Когато човек няма мир в себе си, не може да живее в мир и с ближните си. Той непрекъснато е в нервно напрежение и в такова състояние всичко около него го дразни. Св. апостол Иаков пита: ”Отде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?” (Иаков 4:1-2). Значи, размиряването на собствената душа води към нарушаване мира и с ближните. А това ще рече: не можеш да живееш в истински мир с ближните, ако нямаш мир в съвестта си. Искаш ли да се изкачиш на втория етаж – трябва да си преминал първия. Желаеш ли да живееш в мир с близките си, създай преди всичко мир в душата си, като прогониш от нея страстите!
Св. Серафим Саровски е казвал на един свой близък: ”Радост моя, придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе!” Да придобиеш мирен дух, това значи да станеш господар на своите страсти и ти да ги владееш, а не те да те управляват. Който е придобил мирен дух, не се гневи, когато го дразнят, не се сърди, когато не изпълняват прищевките му, не изпитва омраза, когато несправедливо се отнасят към него. Кроткото му поведение трогва околните, и те покрай него спасяват душите си. Така мирът на една душа се прелива и в другите души.
Мирът в душата не може да се запази без себеотречение. Трябва да бъдеш готов на жертви, ако искаш да съхраниш това небесно съкровище – душевния мир. Без отстъпки на ближните, без погазване на гордостта, без отказване от някои свои права мирът в душата не може дълго да живее. Гордият сам прогонва мирното настроение от себе си. Той едва ли не във всяка дума е готов да види оскърбление на своето достойнство. Той все се чувства онеправдан, пренебрегнат, засегнат. Смиреният има мир и със себе си, и с ближните. Неслучайно в думата смирение коренът е м и р, с представката ”с”, която означава мир със себе си и с другите.
Веднъж в Киевопечерския монастир никой не искал да приготви дърва за кухнята. Тогава домакинът отец Теодор дошъл при преподобни Теодосий – игумена на монастиpa – и му рекъл: ”Кажи, отче, на някой от свободните монаси да насече дърва, колкото са потребни”. Преподобният отговорил: ”Ето, аз съм свободен, аз ще ида!” Това било около обед. Светецът-игумен казал на братята да отидат да се хранят, а сам, без да го видят, взел брадвата и започнал да сече дърва. Следобед излизащите от трапезарията монаси видели, че игуменът им сече дърва. Тогава те се засрамили, всеки взел брадвата и приготвили толкова много дърва, че стигнали за много време.
Душевният мир на преподобни Теодосий заразил душите и на другите братя с мир и отпъдил раздора, който би могъл да настъпи, ако св. Теодосий не би бил тъй смирен и готов на жертви. Но понеже сам св. Теодосий всякога бдял над душата си и гледал да запази в нея това най-велико благодатно благо – мира, косвено помагал с всяка своя смирена постъпка и на поверените му монаси да имат мир в живота си. Ето как на дело са се оправдали думите на св. Серафим Саровски: ”Придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе”.
Възлюблени, да можехме да придобием ние само тази мъдрост – да пазим душата си в мир – колко благодатни последствия биха се породили от това и за нас самите, и за нашите близки! В нашите домове не биха избухвали ежедневни кавги, ако там имаше поне една душа, обичаща мира! Нашите семейства биха могли да се превърнат в тихи кътчета на райски покой, ако там имаше поне един, който да е готов на всякакви лични жертви и благословени отстъпки в името на мира. Дори без особени други добродетели – само търпение да имахме в по-голяма мяра, мирът в душите ни, а оттам и в семействата ни, би бил спасен!
Мирът е едно от най-скъпите блага за човека.Той е дар свише, както е казано: ”Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините” (Иаков 1:17). Но макар и да е дар от Бога, той трябва да се придобива с благородни усилия на волята от страна на човека. ”Бог дава, но в кошара не вкарва”, казва мъдрата народна поговорка. Не е достатъчно да вярваш в Бога и да се молиш на Бога, за да придобиеш мирен дух. Ти трябва да се трудиш, да се подвизаваш за придобиването му. Как? А ето как! Ако някой, бил той и най-близкият ти човек в къщи, те наскърби, не бързай да избухваш. Защото сприхавостта и гневът погребват мира. А употреби усилия на волята, за да преглътнеш обидата. Премълчи! Претърпи! Тогава мирът и в душата ти, и в дома ти ще бъде спасен!
Също така трябва да постъпваме, когато ни клеветят, унижават, онеправдават и одумват външни хора. Може при това да ни е много мъчно. Може срещу казаното против нас, ние да сме в състояние да кажем много повече. Но по-добре ще бъде да не продумаме нито една дума, макар някои поради това да ни сметнат и за глупави. Защото ако продумаме в такова раздразнено състояние, непременно ще сгрешим. Св. апостол Иаков съветва всеки човек да бъде ”бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда” (Иаков 1:19). Да подражаваме на Псалмопевеца, който така описва държането си в подобни случаи: ”Aз пък като глух не чувам и съм като ням, който не отваря устата си” (Псалом 37:14).
Вярно е, не е лесен подвигът на мълчанието, особено когато несправедливо те обиждат или обвиняват. Но затова пък с него се придобива високият дар на мира, който е, направо казано, рай Божи в човека. „Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда, и мир, и радост в Светаго Духа” (Римляни 14:17). Придобилият мирен дух, е наистина блажен. В него обитава Сам Бог, защото Той обича да живее там, дето има мир. В Псалтира е казано за Бога, че в Салим е неговото жилище (Псалом 75:3). А Салим значи мир.
Пред смъртта на св. Роман събрали се при него учениците му и го запитали: ”Как да се устроим след тебе?” Старецът им отговорил: ”Знам, че никому от вас аз не поръчвах никаква работа, ако предварително не си слагах в ума да не се гневя, в случай че думата ми не бъде изпълнена. По такъв начин всичкото време ние живяхме в мир”.
Нека, възлюблени, се изпълним от тази мъдрост и обикнем мира на душата! Нека не се гневим! Тогава ще имаме мир и в себе си, и в домовете си. ”Защото, дето има… свадливост, там е неуредица и всичко лошо. А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна. Плодът пък на правдата се сее в мир от миротворците” (Иаков 3:16-18).
Блажени, които са се помирили с Бога и със собствената си съвест, защото те стават Божии синове и наследяват още тук Божието царство на мира!
Втората степен – мир с ближните
На втората степен на миротворството са се издигнали онези, които, като са придобили мир в душата си, се стараят да следват завета на св. апостол Павел: ”Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” (Римляни 12:18). Такива хора са истински миролюбци. Те, като са вкусили от сладостта на мира, не могат да го държат само в себе си, а искат да го предадат и на околните. Техният подтик е любов към ближните. Тяхното желание – мирно съжителство с всички. Тяхната цел – спасението по възможност на всички. Те не само не дават повод за раздори, но и търпят неправдите, причинявани лично на тях, жадувайки да видят и размирните души около себе си омиротворени. Те не търсят своята полза, а общата. Затова са в блажено богосиновство. Те и себе си спасяват, а и на другите помагат в делото на спасението. Чрез миролюбивото си поведение те избавят душите на близките си, които кипят в разни страсти, от дълбоката пропаст на погибелта.
В древни времена живял в Египет един старец, прочут като добродетелен пустиножител. Целият народ наоколо го почитал, защото виждал в него образец на вярата и благочестието. Мнозина идвали при него за съвет и благословение. Но ето че в това време, когато той се прославил като единствен най-духовен мъж в околността, дошъл в Египет св. Пимен Велики и си построил наблизо скромно пустинническо жилище. Изведнъж голяма част от хората почнали да отиват при него и да пълнят ежедневно килията му. Като узнал за това, египетският пустиножител се изпълнил със завист към новодошлия и взел да му се сърди и да го осъжда. Св. Пимен скоро узнал това. ”Братя мои – казал той на своите ученици, – какво да правим с тези лекомислени хора, които напуснаха толкова светия мъж, за да идват при нас, които нищо не представляваме? Как да излекуваме гнева на великия отец? Нека идем и го помолим – може би ще го омилостивим!
Тръгнали св. Пимен и учениците му и отишли. Когато похлопали на вратата на оскърбения старец, отвътре се чул гласът на неговия послушник: ”Кой чука?” – „Съобщи на твоя старец, отговорил Божият угодник, че е дошъл Пимен със своите братя, за да получи неговото благословение”. Като чул това омразно име, старецът пламнал от гняв. ”Кажете на Пимен – извикал той с досада, – че аз нямам време да приемам никого”. На това св. Пимен и братята отговорили: ”Няма да мръднем оттук. Няма да си отидем, докато не се удостоим да получим благословението на светия мъж”. И действително въпреки страшното тропическо слънце под откритото небе, което създавало у тях непоносима жажда, те останали търпеливо да чакат пред вратата на килията.
Най-сетне старецът, като видял смирението им, се умилил, отворил им вратата си, приел ги с братска целувка и беседвал с тях с любов. ”Наистина – казал той, – не само е вярно всичко онова, което аз слушах досега за вас, но виждам у вас сто пъти повече добро, откол кото съм предполагал”. От това време старецът станал дълбок почитател на св. Пимен.
Ето как миролюбието успява да превърне и врага в приятел. Ако св. Пимен не бе имал мир в душата си и не бе умеел да живее в мир с ближните си, той би се докачил, като слушал, че без никаква вина от негова страна египетският старец му завижда и говори лошо за него. Той би отишъл да се обяснява и да се кара с него. Но при тези обяснения, пораждани от честолюбие и гордост, светостта и на двамата старци би била погребана и злото между тях би възтържествувало.
Колко често нашите добри отношения с хората страдат от това, че ние не умеем да се смиряваме. Ако искаш да живееш в мир с ближните, търси мира в собственото смирение, а не в тяхното благоразположение към тебе. Ако някой те е обидил, недей бърза да му се сърдиш, а размисли в себе си дали ти не си дал повод за тази обида. Намериш ли, че си дал повод, смири се и си кажи: ”Каквото съм посял, това и жъна сега”. Така ще се успокоиш, и мирът между тебе и твоя ближен ще бъде запазен. А ако не си дал повод, пак не се сърди, а се смири, като си кажеш: ”Aз съм грешен човек. Може би съм обиждал волно или неволно други хора, които са страдали поради мене. За тях Бог е допуснал сега мене да обиждат”. Като претърпиш така несправедливата обида, ще запазиш мира в сърцето си и мира в твоя ближен. Последният рано или късно ще осъзнае, че несправедливо те е оскърбил, и ще дойде да ти поиска прошка. В тази пък прошка ще изгори и неговата гордост, и неговото лошо чувство към тебе, и ще зацари още по-здрав мир помежду ви.
Смирението е основата на мирните отношения между хората. Ако в едно стълкновение единият се смири, спасен е мирът между двамата. Но ако не се намери нито един да се смири, изпарява се мирът от душите и на двамата.
Разказва се за св. Тихон Задонски следният знаменателен случай: Отишъл той веднъж при един богат чифликчия, за когото слушал, че силно притеснява селяните, като искал да го помоли да бъде по-добър към тях. Сприхавият чифликчия започнал да спори. Светителят отговарял кротко, но твърдо. Чифликчията все повече и повече излизал вън от себе си и накрая дотам се самозабравил, че ударил на св. Тихон плесница. Светителят си тръгнал. Но на пътя, спомняйки си евангелската заповед, решил да поиска прошка от оскърбилия го, задето ”го въвел в такова изкушение”, и като се върнал, паднал в нозете му. Тази неочаквана постъпка на незлобивия пастир до такава степен поразила дръзкия чиф- ликчия, че той заплакал и сам паднал в нозете на светите- ля, заклевайки го да му прости. От това време той съвършено изменил отношението си към селяните, давал им разни привилегии и им правел добрини.
Смирението на едного докарва мир и благословение и на другите. Колко грешат хората, когато при волно или неволно стълкновение с ближните, вместо да се смиряват, бързат да се обясняват. Няма нищо по-пакостно за мира от безконечните обяснения и издирвания кой е крив и кой прав. Обикновено всеки гледа да оправдае себе си, ръководен от самолюбието и честолюбието си. Затова при обясненията не може да възтържествува Христовият мир, който се гради не на честолюбие и самолюбие, а на себеотречение, жертвени отстъпки и смирение.
Св. апостол Павел, знаейки отлично това, мъмрел коринтските християни, че се съдели помежду си и че не били способни да понасят жертви в името на общия мир в Христа. Той им писал с горчив упрек: ”Твърде срамотно е за вас вече това, че имате съдби помежду си; защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?“ (1 Коринтяни 6:7). Който отстъпва в такива случаи, печели, защото спасява мира в душата си и мира с ближните си. Той е миротворец и заслужава голяма награда от Бога.
Небогоугодният мир с ближните
Но при всички ли случаи трябва безусловно да се отстъпва, за да се запази мирът? Не! Има моменти, когато неотстъпчивостта е по-богоугодна от един криво разбиран мир.
Ако трябва да отстъпиш от вярата си, за да имаш мир с ближните си, ти не си истински миролюбец. Ти трябва да предпочиташ вярата пред мира. Твоето неуклонно следване пътя на вярата ще те постави в мир с Бога. А това е най-важното. Ако ти пък отстъпиш от вярата си, за да имаш уж мир с човеците, ти ще влезеш в конфликт с Бога, от което следва, че и твоят мир с човеците няма да бъде нито богоугоден, нито траен. Защото какъв истински мир в душата ти и с ближните ти може да съществува вън от Бога и Неговия закон? И разбойниците от една банда живеят в мир помежду си. Но това ли трябва да е идеалът на християнския мир?
Има несъгласия и конфликти, които са по за предпочитане от някои видове мир, изграден на фалшива основа. За да ни покаже превъзходството на вероизповедта над човекоугодническия мир, Иисус Христос говори: ”Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ” (Матей 10:34-35). Такова разлъчване настъпва, когато един вярва в Бога, а друг не вярва в Него, когато единият иска да Му служи, а другият пречи. Една съвременна християнка казвала кротко, но твърдо на мъжа си, който искал да я отдели от църквата: „От тебе се отказвам, но от Бога не се отказвам, защото с тебе ще живея още 20-30 години, а с Бога ще бъда вечно”. Ето такова отстояване на вярата с риск да си навлечеш дори неприятности е по-добро от неправилния мир. А неправилен е всеки мир, за чието поддържане са пожертвувани вярата и вечното спасение на душата. Разбира се, средствата на борещите се за своята вяра са мирни. Християнинът не е бунтар. Той обича враговете си и се моли за тях.
Ако искат от тебе да отстъпиш от евангелската нравственост, или от повелите на съвестта, или от изискванията на дълга, за да има мир, и в такъв случай ти не бива да погазваш толкова високи и вечни ценности зарад земни цели. Защото мирът, изграден не върху Божия закон и не върху повелите на съвестта, не може да бъде друг, освен мир земен, временен, обусловен от интересите на момента. Но такъв мир е неугоден на Бога. Св. Димитрий Ростовски говори: ”Този миротворец, който съветва за мир, противен на Божия закон, е окаян, а не блажен”.
Чудни мисли по този повод е изрекъл св. Григорий Богослов. ”Да не помислят някои, казва той, че всеки мир трябва да се цени високо, защото аз знам, че има прекрасно разногласие, както и пагубно съгласие. Трябва да се обича добрият мир, който има добра цел и съединява с Бога. Когато обаче се касае за явно нечестие, тогава човек трябва да излезе по-скоро срещу огъня, отколкото да се приобщава с лукавия квас и да се съюзява със заразените”. А св. Исидор Пелусиотски допълва: ”Има свещена война и мир по-лош от всяка непримирима война… защото и вълците се събират в стадо, когато жадуват за кръв, и блудникът с блудницата живеят в мир. Затуй не смятай, че мирът всякъде е благо… Поради това и св. апостол Павел е казал: ”Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци”, понеже ясно е виждал, че понякога това е невъзможно”.
Онези, които се стремят към безчестен, изгоднически за себе си мир, в чието име са готови да пожертват всичко ценно и свято, приличат на Пилат и Ирод, двама типични служители на егоистичните интереси. Те били във вражда помежду си. Помирило ги това, че и двамата погазили съвестите си, потъпкали светата божествена истина, отрекли Христа и Го предали на мъки, съд и смърт. Но колко е позорно да сключиш мир с врага си върху гроба на поруганата истина. Като разказва как Пилат пратил Христа при Ирод и как Ирод, след като унизил и подиграл Спасителя, пак Го върнал назад при Пилат, евангелистът свидетелства: ”И него ден Пилат и Ирод станаха приятели помежду си, понеже по-рано враждуваха един против други” (Лука 23:12). Жалко помиряване, постигнато с цената на отказването от правдата, истината и съвестта!
И тъй, обобщавайки, ще кажем: блажени са не онези човеци, които, за да имат мир с хората, от които очакват известни облаги за себе си, жертват честта си, Божия закон и самия Бог! Не! Блажени са онези, които жертват земните си облаги и лични свои интереси, за да запазят богоугодния мир в съжителството си с ближните, с цел да им помогнат да познаят божествената истина и да спасят душите си.
Третата степен – помиряване на скараните
На третата степен на миротворството стои онзи, който, като е омиротворил душата си от бурята на страстите и като се стреми да живее в благодатен мир с ближните си, полага благородни усилия да помирява скараните помежду им. Това миротворство е високонравствен подвиг. Той извира от чистите подбуди на любовта. При него се осъществява на дело великата повеля на св. апостол Павел: ”Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго” (1 Коринтяни 10:20).
Миротворецът не може спокойно да гледа как изгарят в пламъците на враждата душите на неговите ближни и затова готов е всичко да предприеме, за да ги помири. При това той не търси никаква изгода за себе си. Напротив, той се излага на опасността да си навлече неблагоразположението на скараните. Той си създава сам неприятни за изпълнение задачи. Но той не може иначе да мисли и постъпва, защото обича Бога и ближните си. Ако обаче любовта му е недостатъчна, едва ли ще доведе той до благополучен край започнатото свето дело.
Обикновено хората не са миротворци, а любители на раздорите. Някои в нечестието си отиват дотам, да подстрекават другите към вражда. А сами застават настрана и се наслаждават на злобните престрелки на мразещите се. Такова дело е явно сатанинско, защото първият сеяч на крамоли между хората е дяволът.
Човешкото общество е разяждано от раздори. Мирът в отношенията между хората е станал извънредно рядко явление. И без нашето подстрекателство вече достатъчно злост се е напластила в сърцата. Ние трябва, ако сме послушни поданици на Княза на мира (Исаия 9:6), не да подбуждаме хората към вражда, а и враждуващите да помиряваме. Само тогава ще заслужим да се назовем Божии синове. Мирът е голямо благо и за отделния човек, и за обществото, и за цялото човечество. Ние всички трябва да ратуваме за въдворяването на Божия мир в света.
Ако видим, че пожар е избухнал в дома на съседите ни, няма ли да им се притечем на помощ в гасенето? Колко повече трябва да изпитваме състрадание към онези, у които не къщите, а душите горят, и то в пламъците не на някакъв временен пожар, а в стихията на адския огън! Каращите се най-често си служат с езика. А ”езикът е огън, украшение на неправдата… скверни цялото тяло и запаля колелото на живота, като сам бива запалян от геената” (Иаков 3:6). Ако обикновеният пламък е мъчителен, колко по-ужасен е пламъкът на злобата: ако той не се потуши навреме, продължава да гори и във вечността, за да мъчи навеки душите на непримиримите!
Св. апостол Иуда, като ни съветва да запазваме себе си в любовта Божия, учи и на други да помагаме, говорейки: ”А други със страх спасявайте, като ги изтръгвате от огън” (Иуда 1:23). Миротворците са тези, които от огън изтръгват ближните си, избавяйки ги от пламъците на враждата. Миротворците са тези, които нанасят непоправими загуби на ада! Миротворците са тези, които обогатяват със спасени души селенията на царството небесно! Как няма да бъдат наречени те синове Божии!
Помислете си колко раздори биха се потушили, колко процеси в съда биха се прекратили, колко враждуващи семейства биха заживели в братски мир, ако всички ние станехме миротворци! За тази цел не се искат много дарби, нито много познания, а само истинска любов към скараните, страх Божи в сърцето и искрено желание да помогнеш да се прекрати враждата. Ако ти видиш съседите си в смъртна вражда, почни да се молиш Богу да изгрее Той в душите им и да изгони оттам мрака на злобата. Пък след това със страх Божи, предпазливо, тактично, почни да изтъкваш поотделно пред всеки един от тях не онова, което ги разделя, а това, което може да ги сближи и помири. Постоянствай в светото си начинание. Ако чуеш, че единият признава някое добро качество у другия, побързай при първия удобен случай да му го кажеш. Това ще предизвика може би и другия да каже нещо добро за първия. Ти и това добро пренеси с усърдието на миротворец. По такъв начин ще се стопи полека-лека ледът в тези сърца и ще почне да ги радва първият полъх на мира, появил се в душите им. Тогава те няма да бъдат далеч от окончателното си помиряване.
При миротворството може понякога да се прибягва дори към благоразумна ловкост и свята хитрост. Типичен в това отношение е следният случай:
Някой си благочестив пустиножител дошъл в пустинята, наречена ”Скит”, и се заселил в една празна килия, която му дал за временно ползване един скитски старец. Двамата монаси живели отначало в братски сговор, но скоро мирът между тях се нарушил. Скитският старец завидял на новодошлия пустиножител, задето при него започнали да идват много хора и да слушат поучителните му слова. Подбуждан от завист, той изпратил своя млад послушник, да го покани да му опразни килията. Послушникът се замислил: как да каже такива тежки думи? И решил друго. Като дошъл при гостенина, той му направил поклон и рекъл: ”Моят отец ме прати да те попитам здрав ли си”. Пустиножителят, трогнат от това внимание, отговорил: ”Кажи на твоя отец да се помоли на Господа Бога за мене: аз съм малко болен”. Като се върнал послушникът, казал на своя старец, че пустиножителят си намерил уж друга килия и скоро ще си отиде. Минало известно време. Старецът пак пратил послушника си да каже на пришълеца да напусне вече килията му, за да не дойде сам и насила да го изгони. Послушникът отишъл и казал: ”Моят отец, като чу, че си болен, ме прати пак да те навестя”. ”Кажи на твоя отец, че по неговите молитви аз съм вече здрав” – рекъл гостът. Послушникът се върнал и предал на стареца си, че гостът смирено го моли да му позволи да прекара още една неделя в неговата килия. Неделята скоро минала. А пустиножителят не освобождавал килията. Тогава разсърденият старец сам отишъл да го изпъди. Като видял това, мъдрият послушник избързал напред и казал на пустиножителя, че сам старецът му идва, за да го покани на своята трапеза. Гостът излязъл да посрещне стареца, поклонил му се до земята, после разтворил обятията си и с поглед, изпълнен с любов, му рекъл: ”Aз идвам при тебе, любезни братко в Христа! Не се измъчвай ти да дохождаш при мене!” Толкова смирение и искрена обич имало в думите на госта, че старецът бил поразен, виждайки да му се отговаря на злобата с такова незлобие. Той забравил враждебното си настроение, целунал госта и го завел в килията си да го угости. След като пустиножителят си отишъл, старецът разпитал послушника си как е предавал неговите думи. И като узнал, че ги е променял, за да се избегне раздорът, зарадвал се духом, че се избавил от дяволските примки на враждата, паднал в нозете на ученика си и казал: ”От днес нататък ти си мой наставник, а аз съм твой ученик. Защото чрез твоята постъпка душите ни са спасени”.
Възлюблени, завършвайки днешната беседа, нека си пожелаем да тръгнем на дело по пътя на миротворството. Най-напред нека умиротворим от страсти и грях душите си! После нека заживеем в мир с домашните си и ближните си! И най-сетне нека помагаме и на скараните да намерят радостната пътека на мира! По нея Сам Бог, Който е мир, ще ни изведе в Своето царство на мира, за да се наредим около Единородния Божи Син като синове Божии, по думите Му: ”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”. Амин.
”Мир Божий да цари в сърцата ви“ (Колосяни 3:15)
Към следващата част (Грехове във връзка със седмото блаженство)
______________________
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 