Грехове във връзка с петото блаженство*

”Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иаков 2:13 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим АлексиевКой от нас не се нуждае от Божията милост? Кой може дръзко да излезе пред Бога и да се съди с Него? Кой може да се надява на делата си и да иска въз основа на тях да получи като справедливо въздаяние блаженството във вечността? Ние всички много грешим. С нашата оскъдна човешка праведност не можем да заслужим безчислените Божии благодеяния, които получаваме в този временен живот, а камо ли неизказаните дарове на вечния живот. Дълбока заблуда е да мисли някой, че е заслужил нещо. Защото доброто, което се трудим да осъществяваме, става с Божията помощ. Само злото е наше, тъй като сами го вършим.

В Псалтира е казано: ”Ако Ти забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи?” (Псалом 129:3). Това значи, че никой от нас, грешните, не може да издържи справедливия Божи съд. Никой сам себе си не може да спаси. Ако има спасяващи се, то е по милост Божия. Без нея няма спасение.

Тази милост Божия е слязла от небето на земята в изкупителното дело на Иисус Христос. Всеки вярващ може да я има. И все пак, за да я получи, човек трябва да отговаря на известни условия. Едно от най-важните между тях е сам той да бъде милостив към ближните си. Ако той е немилосърден, няма за какво да се залови у него слизащата от небето Божия милост. В ожесточението си към ближните такъв човек погива.

Както ледът и восъкът не могат да се слепят, защото са разнородни елементи и свойствата им са противни едно на друго, тъй човешката жестокост и Божията милост не могат да се съберат в едно сърце, защото нямат нищо общо помежду си. Човешката жестокост пропъжда Божията милост, тоест пропъжда единствената възможност за спасение.

Оттук се вижда, възлюблени, колко големи врагове на своята душа са онизи хора, които се противят на изискванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните.

”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”. Обратно на това ще рече: ”Горко на немилостивите, защото те няма да бъдат помилвани!” Кои са немилостиви? Това са жестоките хора.

Нека разгледаме жестокостта и нейните многообразни прояви, та като изправим огледалото на днешната беседа пред духовните си очи, да видим в него дали няма и у нас някои от проявите на жестокостта, които ни пречат да получим Божията милост.

Немилосърдие към бедните поради сребролюбие

Преди всичко, възлюблени, явно немилосърдие издава онзи, който е равнодушен към бедните, или изпитва досада, когато му просят милостиня. Такъв човек живее само за себе си. Пред вида на чуждата нищета не се трогва сърцето му. Той е заключил съкровищата си с ключа на егоизма. Бедните му са чужди. Той не само не ги търси, за да ги зарадва с някой дар на любовта си, но дори и когато му се представи случай да благотвори, не върши това. А ако го стори поради това, че обстоятелствата го принуждават, след това дълго не може да се успокои, че е дал милостиня. Този вид немилосърдие поражда сребролюбието; а то е смъртен грях, понеже поставя на мястото на Бога жалкия Мамон и се кланя, вместо на Създателя, на златото и среброто.

Във времето на св. Иоан Милостиви, архиепископ Александрийски, живял някой си епископ Троил, много голям скъперник. Св. Иоан го взел веднъж със себе си, за да посетят заедно болницата, дето имало много болни и бедни. Като разбрал, че Троил имал в себе си пари, св. Иоан му рекъл да ги раздаде на бедните. На Троил се свило сърцето, ала от срам да не бъде обвинен в скъперничество раздал парите. Но след това толкова го заболяло за раздадената сума, която не била малка, че паднал болен. Св. Иоан, виждайки причината на болестта, посетил Троил, върнал му раздадената сума и му казал: ”Напиши ми с твоята ръка една записка, че на мене трябва да се даде от Господа тази награда, която ти се падаше за раздадените пари.” Троил с голяма радост направил това, получил обратно златото си и скоро оздравял. А св. Иоан взел записката, отишъл си и започнал тайно да се моли Богу да излекува епископа Троила от жестокосърдието му към бедните.

Една нощ Троил видял чуден сън. Намерил се в рая и застанал пред неизказано красив дворец, над който стоял златен надпис: ”Вечен дом на епископ Троил”. Зарадвал се Троил на небесното си жилище. Но внезапно се явил някакъв властен разпоредител, който заповядал на слугите да премахнат този надпис и да поставят друг: ”Вечен дом на архиепископ Иоан, който си го купи от епископ Троил, като му върна парите.” Троил се събудил, изпълнен със страх и скръб. Той сам започнал да се укорява за своето сребролюбие, поради което загубил небесната си награда, станал и отишъл при св. Иоан, на когото разказал съня си. Св. Иоан Милостиви дълго му говорил за милосърдието и го съветвал да не бъде безсърдечен към бедните. От тоя ден епископ Троил се поправил и станал милостив към бедните и не им отказвал вече помощта си.

Да се пазим, възлюблени, от този вид жестокост – от немилосърдието към бедните! Да помним, че сами можем да изпаднем в нужда, както е писано: ”Който затуля ухото си при писъка на сиромаха, той и сам ще пищи и няма да го чуят.” (Притчи Соломонови 21:13). Помислете си, ако сами сме сиромаси, гладни, окъсани и помолим някого, комуто Бог е дал достатъчно земни блага, да ни помогне, а той ни откаже и отвърне лицето си от нас с досада, добре ли ще ни бъде? Както ние бихме страдали, така страдат и бедните, когато срещнат безсърдечен отказ, или когато биват отпращани с ругатни и жестокост. Спасителят е казал: ”Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях” (Лука 6:31). Може би бедният е в крайна нужда. Затова се е осмелил да проси от тебе. Може би той ще си легне гладен тази нощ, докато ти ще се чудиш с какво по-хубаво ястие да задоволиш чревоугодието си. Защо живееш, ако си некадърен да обършеш поне една човешка сълза?!

Безчувствие към страдащите

Друг вид жестокост проявяват онези, които са безчувствени към чуждите болки и мъки. Около нас светът се разстила пълен със страдания… но и с веселби. Едни плачат, а други се смеят. Едни лежат болни, а други се чудят в какви греховни забави да убиват времето си. Едни са изпаднали в беда, или в безпътица, или в отчаяние, а други тънат в самозабрава, разкош и себеугаждане. Кажете, не е ли жестокост да се веселим пред картините на страданията, които са разпрострени пред очите ни?

Християнинът е длъжен да отделя част от времето си, за да облекчава с каквото може страданията, които среща в живота си. Някога патриарх Авраам от голяма любов към ближните излизал вън от шатрата си и се заглеждал в далечината, желаейки да види дали се задава някой странник по пътя, за да го покани у себе си и да му предложи покрив и трапеза.

И християните от първите векове сами са издирвали бедните, болните, изоставените, за да им помагат. Пък и до ден-днешен много християнски сърца търсят да излеят любовта си върху страдащите хора в живота.

Ако ние по една или друга причина не можем да вършим същото по собствен почин от изблик на ревност и любов, то поне когато се изпречат на пътя ни страдащи люде, не бива да ги отминаваме с пълно безчувствие, а да им помогнем както можем.

Разказва се за един милостив наш свещеник, че веднъж го срещнала една негова енориашка, убита от скръб поради това, че не могла да избави от затвор сина си, който бил начетен с голяма сума, и изплакала пред него болката си. Добрият свещеник я успокоил и ѝ рекъл: ”Не се отчайвай! Щом Бог ти е дал този кръст, Той ще ти прати и Симон Киринеец, който ще ти помогне да го носиш”. И сам свещеникът станал за тази жена Симон Киринеец, като пръв ѝ дал една значителна сума за покриване начета на сина ѝ.

Ето това е дейно милосърдие към ближните. Такъв милостивец, който помага на другите, помага на себе си в делото на душеспасението. Който пък е жесток към другите, жесток е към своята собствена душа, обричайки я на гибел. Светците често са изобличавали жестокостта, за да спасят от духовна смърт ония, които я проявявали.

При дивния Божи угодник св. Серафим Саровски пристигнал веднъж един важен генерал със семейството си, желаейки да получи благословение и напътствие от светия старец. Няколко пъти той се доближавал до килията на стареца, но последният все не го приемал. Озадаченият генерал слушал през вратата само гласа на стареца, последният високо говорел, за да бъде чут: ”Мене ме няма вкъщи! Нямам сега време!” Между това семейството на генерала се удостоило да види светия старец. Най-сетне св. Серафим приел и самия генерал и при това доста радушно.

– Пет пъти аз идвах при вас, отче – оплакал се генералът, – и не бях удостоен да получа от вас благословение!

В тона му се долавяло недоволство. Св. Серафим отвърнал:

– Знаете ли защо не ви приех, а говорех с вас през вратата? Понеже вашите прислужници казват на идващите при вас по разни свои потреби: ”Господаря го няма вкъщи’’ или: ”Той няма сега време”. С този отказ, прогневявайки ближните, вие прогневявате Самия Бог.

Генералът чак сега разбрал чудноватото поведение на св. Серафим, засрамил се и обещал пред него да се поправи занапред.

Жестокост към съгрешаващите

Дотук ние разгледахме някои от явните прояви на немилосърдие. Но има една друга форма на жестокост – тайното безсърдечие, скрито зад маската на ревнуването за доброто. Тази форма на жестокост се проявява у онези, които безмилостно осъждат ближните си заради техните нравствени немощи.

Напразно се опитват осъждащите да скриват греховните подбуди на своето богопротивно поведение зад паравана на ревността по правдата. Те всъщност следват внушенията на своето жестоко сърце, когато, забравяйки своите грехове, злобно осъждат греховете на своите ближни. Немилосърдие,ненавист и злоба към брата са скритите подтици на осъжданетю. Защото осъждащият всякога изпитва някаква тънка сатакинска наслада от опозоряването на другите. Ако ревността по Божията правда би го движела, той би скърбял за недостойните постъпки на ближния, а не би потривал доволно ръце, радвайки се, че ще има повод да опозори името му. ”От какво друго ние изпадаме в туй да осъждаме, ако не от това, че в нас няма любов – казва авва Доротей. – Защото, ако бихме имали любов, с болка и състрадание бихме гледали на чуждите недостатъци, както е казано: любовта покрива много грехове” (1 Петр. 4:8).

Осъждането е голяма жестокост към ближния. То няма за цел оправянето му, а уязвяването му. С осъждане никой никому досега не е помогнал. Тъкмо напротив, с него мнозина са били тежко наранявани. А от това са се пораждали вражди и раздори. Чуе ли някой, че са го осъдили за тази или онази негова постъпка, започва да изпитва злоба към онези, които са го одумали. И той, от своя страна, захваща да осъжда своите съдници. Така се образуват две вериги от взаимоосъждания, които оковават в ожесточение и злоба тия човешки сърца за тяхна погибел.

Светците са проявявали голямо снизхождение към падналите в грях човеци, гледайки да ги лекуват с любов и търпение. Авва Доротей говори: ”Нима светците са слепи и не виждат прегрешенията? Кой ненавижда греха толкова много колкото светците? Обаче те не мразят съгрешаващия и не го осъждат, нито се отвращават от него; но му състрадават, скърбят за него, вразумяват, утешават, лекуват го като болен и вършат всичко за спасението му. Както майката, която има грозен син, не само не се гнуси и отвращава от него, но с любов го гизди и всичко, което върши, прави за негово утешение, така и светите люде всякога покриват съгрешаващия, за да го поправят”.

В един монастир някой си брат бил измамен от лукавия и паднал в грях. По тази причина той бил изгонен от монастира и дошъл при св. Антоний Велики в пустинята, дето прекарал известно време в покаяние. Св. Антоний отпратил съгрешилия обратно в монастира. Но братята не го приели, а отново го изгонили. Той пак дошъл при св. Антоний и рекъл: ”Не пожелаха да ме приемат!” Великият праведник отново го върнал, поръчвайки му да каже на отците в монастира следните думи: ”Корабът претърпя корабокрушение и изгуби товара си; с голям труд този кораб достигна до пристанището, а вие искате да потопите и това, що се е спасило от потъване.” След тия думи монасите приели съгрешилия брат, поразени от милосърдната мъдрост на великия старец.

Когато осъждаме, ние постъпваме жестоко. А постъпвайки жестоко, ние постигаме тъкмо обратните резултати на онова, което е Божия правда, милост и любов. Ако някой върви по погрешен път и ние, видели това, бързаме да го осъдим, чрез публичното му опозоряване ние го бутаме по-дълбоко в бездната на греха. Осъденият се озлобява. В душата му се запалва адска ненавист към жестоките съдници. Тъй нашето осъждане отравя по-слабия брат, за спасението на когото Христос повисна на кръста! (Римляни 14:15).

С подобни жестокости ние само увеличаваме придобивките на сатаната. За да прекрати тези гибелни последици от осъждането, Спасителят е заповядал: ”Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” (Матей 7:1-2).

Не осъждане, а любов и снизхождение трябва да зацаруват в нашите взаимни отношения. Мрази злото, а не злия! Ненавиждай греха, а не грешника! Тъй ни съветват светите отци. Източникът на злото е дяволът. А грешникът, подчинен на волята на дявола, е негов жалък роб, според казаното: ”Който върши грях, роб е на греха” (Иоан 8:34). Св. Варсануфий Велики затова ни съветва да ненавиждаме не съгрешаващия наш брат, а дявола, който го е прелъстил. ”Когато някой бутне другиго в яма, ние не порицаваме падналия, но оногова, който го е бутнал. Така трябва да бъде и тук.” Падналият заслужава милостиво съчувствие.

Зложелателство към околните поради завист

Жестокост проявяват към ближните си и ония, чиито сърца са оковани във веригите на завистта. Те не могат да обичат. Те не могат да се радват на благополучието на другия. Всеки успех на ближния е стрела в сърцето им. Те страдат от сатанинско зложелателство към ближния. Може този ближен да е много добър. Може да не им е сторил никакво зло и да не им е дал никакъв повод за недоброжелателно отношение. Все пак те не го обичат и биха се радвали, ако можеха в капка вода да го удавят. Както дяволът мрази безпричинно човеците, които нищо лошо не са му направили, защото той въобще е неспособен да обича, така и завистливите мразят ближния си и не могат да търпят да се говори нещо добро за него, защото завистта прогонва всяко добро чувство от сърцата им!

Завистта най-вече доближава човека до дявола. Както не можеш с нищо да трогнеш дявола, тъй не можеш с нищо да омекотиш и сърцето на завистника. Дори и най-добро да му сториш, той пак ще враждува тайно срещу тебе. ”Завистливите са по-лоши от зверовете – казва св. Иоан Златоуст, защото тези ни нападат само тогава, когато са гладни, или са раздразнени от нас; а завистливите, дори и когато са облагодетелствани, постъпват често с благодетелите си като с врагове”. В този дух описва завистливите и св. Василий Велики, като казва: ”Благодеянията правят донякъде кротки другите недоброжелатели, но завистливият още повече се раздразнява от оказаното му добро. От благодеянието той повече се оскърбява, отколкото да чувства благодарност за него.”

В безсилното си мъчение, причинявано от доброто име или от благополучието на другия, завистникът нерядко ми нава от пасивно недоброжелателство към активно вредителство. За тази му пъклена дейност няма пречки в душата му, защото завистта, от една страна, всичко добро е изсушила там: и страха Божи, и състраданието, и милосърдието, и любовта, а, от друга страна, всякакво зло е насадила – и злоба, и жестокост, и коварство, и мъст.

Каин, подтикван от завист към брата си Авел, го повикал в полето, нападнал го и го убил. Иакововите синове се ожесточили срещу невинния си брат Иосиф от завист и не само не могли да го търпят, но го хвърлили в дълбок ров, а после и продали като роб, за да се отърват от него. Също и цар Саул завиждал на Давид за славата, с която той се ползвал сред народа, след като убил Голиат, и все търсел начин да го убие. Помрачен от завист, той като безумен ту хвърлял копията си срещу него, ту го пращал срещу филистимците, та да загине в неравна борба срещу тях, ту открито го гонел.

Колко злини е причинила завистта на ближните, не може да се изчисли. Тя клевети доброто име, тя се подиграва на най-малките дори недостатъци у другия, тя търси да унижи и опозори ближния, тя подценява явните му преимущества, тя не се успокоява, докато не види смазан, унизен, унищожен онзи, чиято добра слава като трън постоянно я боде и измъчва. Завистникът не може да се радва на своето щастие, щом вижда, че и други са щастливи. Той скърби не толкова, когато сам е в беда, колкото когато вижда чуждото благополучие. Единствена утеха му доставя чуждата скръб, чуждият неуспех, чуждата злочестина.

Попитали един мъдрец, като му посочили един завистливец, който всякога ходел с мрачно и навъсено лице: ”Защо този човек не е весел?” Опитният познавач на човешката природа отговорил: ”Или затова, че му се е случило нещастие, или затова, че на ближния му се е случило щастие”.

Какво безумие е завистта! Тя във всичко намира повод за скръб: и в злото, сполетяло самия завистливец, и в доброто, случвало се на неговия ближен. Тя е отрова, която разяжда собствената душа, където се гнезди. Св. Димитрий Ростовски картинно говори: ”Завистта е подобна на молеца, който сяжда тази дреха, в която се ражда. Тъй и тя погубва това сърце, в което се появява …”

Оттук следва изводът, че завистникът е жесток не само към ближните си, но и към себе си. Той е духовен самоубиец, понеже преди да причини зло на другите, го е причинил най-напред на себе си. В печалното поведение на озлобените завистници най-добре се вижда тази двустранна гибелност на завистта. Те няма да получат Божията милост, защото сами нямат милост към другите. За да бъдат помилвани, трябва да се откажат от завистническата си жестокост.

Жестокост към животните

Нека най-накрая разгледаме още един вид жестокост, който е много разпространен у нас – жестокост към животните.

Често у малките деца се проявява тази некрасива черта. Някои от тях обичат да мъчат животните: например дърпат ушите на малките котенца и кученца, скубят перцата на живи птички, късат главичките и крилцата на пеперуди и разни насекоми и прочее. Ако на тези деца не се въздейства своевременно благотворно, те могат да се оформят като жестоки характери и, пораснали, да почнат да вършат още по-големи жестокости: и към животни, и към човеци. Не така ли са се създали всевъзможните безсърдечни хора в живота!

Колко печална картина представлява например един каруцар, който безмилостно бие коня си, впрегнат да тегли претоварена каруца по дълбоката кал на непавирана улица. Кончето напъва последни сили, за да изпълни добросъвестно дълга си, но… не може. И ето, каруцарят вън от себе си, яростно бие беззащитното добиче. Нима с това ще го направи годно да извърши непосилната за него работа? Няма ли по-скоро да го изтощи още повече и да го направи въобще негодно за работа?

В Библията се разказва как Валаам бил веднъж повикан от един езически цар да прокълне еврейския народ. Валаам яздел на своята ослица. Пътят му минавал по една теснина между лозята. Понеже намерението на Валаам било неугодно на Бога, ангел Господен препречил пътя на ослицата, и тя, виждайки небожителя пред себе си, не искала да върви напред. Валаам започнал да я бие. Тя не мръдвала. Дълго търпяло бедното животно жестоките удари, докато най-сетне по Божие чудо заговорило с човешки глас: ”Какво ти сторих, та ме биеш?… Не съм ли аз твоята ослица, която ти яздиш отначало и до днес?” (Числа 22:28-30). Тогава Бог отворил очите на Валаам и той видял ангела Господен, застанал на пътя с гол меч в ръка и разбрал, че ослицата му няма вина и че той напразно я биел.

Много хора безжалостно бият своите домашни животни,където им попадне – по главата, по краката, по гърба, и с каквото им попадне – с камшик, с въжета, с дърво. Ако можеха бедните коне, магарета и волове да проговорят като Валаамовата ослица, те биха казали на своя жесток господар: ”Защо ни биеш? Не виждаш ли, че ние вършим всичко, на което ни накараш! Ако сме слаби, дали не си виновен ти за това, че не ни храниш добре, а ни претоварваш с работа?”

Възлюблени, в Словото Божие е казано: ”Праведният се грижи и за живота на добитъка си, а сърцето на нечестивците е жестоко” (Притчи Соломонови 12:10). Който безмилостно бие домашния си добитък, върши грях. Защото добитъкът не е създаден от Бога да го бием, а да си служим с него, като го храним и гледаме добре. Премъдрият син Сирахов казва: ”Имаш ли добитък, нагледвай го” (7:24), тоест грижи се за него, осигури му подслон и храна, за да не мръзне и гладува. Така, заради доброто ти отношение към добитъка, Бог ще те благослови: добитъкът ти ще бъде здрав и ще се размножава. Не бива да мислим, че към животните ни е позволено да се отнасяме както си щем. И животните чувстват болка и обичат ласката. Добрата обноска им влияе добре и ги укротява.

С какво светите отшелници са привличали дивите зверове около себе си? Не с кротостта си ли? Разказва се за св. Павел Обнорски (руски подвижник), че когато живеел в гората, далеч от хората, често птиците летели около него и кацвали ту на раменете, ту на главата му. Лисици и зайци го обикаляли. Наблизо идвала и една голяма мечка. Всички очаквали да им даде той храна и с жадност я приемали от ръцете му. Същото се знае и за св. Серафима Саровски. Той редовно хранел пред горското си жилище една мечка, като ѝ подавал с ръка сухари. Мечката толкова свикнала с него, че той можел да я милва по рунтавата ѝ козина и да я командва.

Даже и най-свирепите животни се укротяват при добро отношение към тях. Тъй например преподобни Герасим излекувал лапата на един лъв и го превърнал от цар на пустинята в свое домашно животно. Св. Евтимий плакал над един звяр, който братята от монастира убили. А при кончината на св. Козма Зографски диви зверове взели участие в погребението му.

Преди грехопадението животните мирно съжителствали с Адам в райската градина. Нещо подобно виждаме и в живота на светците, надмогнали греховете. Със своята светост те привличали около себе си дивите зверове, които чувствали у тях някак Божията благодат и не се бояли. Св. Исаак Сирин говори: ”Приближи ли се смиреномъдрият (светец) до кръвожадните зверове, щом те отправят погледа си към него, свирепостта им се укротява. Те идват при него като при свой господар, навеждат главите си, лижат ръцете и нозете му, понеже са почувствали да излиза от него онова благоухание, каквото излизало от Адам до неговото престъпление.”

Светците са укротявали и най-кръвожадните зверове, а при злите хора и кротките добичета могат да подивеят. Не е ли явно оттук, че човешкият грях се отразява и върху другите по-нисши Божи създания! Тази връзка изтъква и св. апостол Павел, като говори, че ”всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Римляни 8:22), явно, поради нашия грях.

Който проявява жестокост към животните, той увеличава мъките в света и погубва своята душа. Добрият човек се познава по това, че и към хората, и към животните е милостив. Ненапразно народната поговорка казва за добрия, че той и на мравката прави път!

Животните, особено кротките измежду тях, са беззащитни. Затова сам Бог тежко наказва безсърдечните техни мъчители, желаейки с това да ни покаже, че е грях жестокото отнасяне с тях.

В Провадия още се помни следният забележителен случай. Един касапин от града отишъл на панаир в село Ветрино, Провадийско. Там се срещнал със свои другари. Хапнали си, пийнали си. Касапинът се похвалил пред приятелите си, че може да одере живо агне само за десет минути. Не му повярвали. Хванали се на бас. Намерили агне. Опитният касапин наистина само за десет минути одрал на бърза ръка бедното животно и го пуснал. Като се изскубнало от ръцете му, клетото агне припнало да бяга, минало около двадесет метра, паднало и издъхнало. Мнозина били възмутени от тази нечувана жестокост.

Същия ден следобед касапинът си тръгнал за Провадия. Задал се облак. Когато касапинът бил насред пътя, паднал гръм и го убил. Пренесли го мъртъв в дома му. Подредили го за погребение. Но и в къщата му паднал гръм. Занесли го на гробищата. И когато вече го спуснали в гроба, за трети път паднал върху него гръм…

Възлюблени, има ли нужда да говорим още върху жестокостта? Не е ли вече ясно, че жестокият към хората и жинотните е жесток преди всичко към своята душа, която погива, понеже сам той е убил в нея всичко свято и възвишено – добротата, милосърдието, любовта!

Да не бъдем жестоки, и ще получим милост от Бога.

Да помним: ”Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост”. Амин.

”Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иаков 2:13 ).

Към следващата част (Шестото блаженство)

________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5pz

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s