”Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откровение 3:1)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Живите мъртъвци
Има едно преокаяно състояние сред човеците, при което човек изглежда жив, а е мъртъв пред Бога. Видът му на жив човек не само нищо не го ползва, но още по-дълбоко го въвежда в погибел; защото му пречи навреме да види своето духовно загиване и да се предпази от него. Кои са тези човеци, на вид живи, а всъщност мъртви? Това са всички онези, които живеят в смъртни грехове, тънат в неправди, не чувстват никакъв глад и жажда за правдата Божия, не се интересуват за спасението на душата си; всички, които са изпаднали в състояние на духовно безчувствие.
Животът е пълен с такива живи мъртъвци. Вървиш из шумните улици на града. Срещаш много хора. Всички тичат, всички са улисани в грижи. Едни те познават и те поздравяват. А други ти са непознати и отминават. Но между познатите и между непознатите колцина са живи пред Бога? Колцина се вълнуват от Божиите заповеди? Колцина мислят за спасението на душите си?
Туй че някой телом е жив, още не значи, че той е жив и духом. Признакът на телесен живот и здраве е гладът и жаждата. Престане ли човек да гладува и жадува, той умира. Тъй е и в духовния живот. Живият духом гладува и жадува за Бога. Следователно, ако някой не чувства никакъв глад за Бога и Неговата правда, никаква жажда за спасение на душата и за следване Божиите заповеди, с право можем да кажем и за него, че той е умрял духом, преди да умре телом. Светът е пълен с такива живи мъртъвци!
Характеристика на живите мъртъвци
Живият мъртвец се познава по това, че е окаменяло сърцето му за Бога. Той е обхванат от някакво тъпо безчувствие по религиозните въпроси. Той е безразличен към вярата. Интересува го само земният живот. Ако му заговориш за Бога, той няма да се трогне. Ако му заприказваш за нравствените му задължения като християнин, той ще те изгледа с такова учудване, като че ли му приказваш за отношенията между него и някои диви племена на другия край на земното кълбо. За него животът е на земята и носителят на живота е плътта! Всичко е добро, което ползва плътта, и всичко е лошо, което ѝ пречи. Върху това се гради неговата житейска мъдрост и неговото съзнание за дълг, чест, право и морал.
Такива живи мъртъвци градят живот, но върху пясък. Всяка буря може да разруши изграденото от тях. Всяко наводнение може да отнесе постройката им. Смъртта туря край на делата на живите мъртъвци. Тогава те разбират, че са грешили, но… много късно! За такива живи мъртъвци Спасителят е казал: ”Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк 8:36).
Светата Църква, съзнавайки опасностите и за живите духом от падане в духовна смърт, учи чедата си всяка вечер преди лягане между другите молитви да си казват и онази прекрасна молитва на св. Иоан Златоуст, където се съдържат следните важни думи: ”Господи, избави ме от всяко незнание и забравяне… и от окаменяло безчувствие!” Няма по-страшно духовно състояние за човека от това да изпадне в окаменяло безчувствие. Тогава, загубил представа за Бога, за вечния живот, за душата си и за нейната цена, той е готов всякакви грехове да върши и все по-дълбоко да затъва в бездните на духовната смърт. Всеки, който чрез пристрастяването към греховете изпада в окаменяло безчувствие, убива душата си за Бога и за радостите в рая. Такъв човек е духовен самоубиец.
Пътят на духовното умиране
Как са стигнали много хора до това ужасно състояние? Не изведнъж, а постепенно. Те са били може би някога религиозни, богобоязливи. Те са шептяли може би всяка сутрин и всяка вечер молитви. Те са може би и плакали пред Бога, изповядвали са се, причащавали са се! Те са се вълнували сигурно от въпроса – как да спасят душите си, и са вършели дори някои тайни или явни подвизи. Те са били навярно дори и ангелоподобни по чистота и смирение! И ето ги днес умрели за всичко възвишено, свето, спасително!…
Как са се така страхотно променили? Като са се поддали отначало на малки грехове, после на по-големи и по-големи, докато са стигнали до пълно отчуждаване от Бога. Един Божи угодник казва: ”Който от малките грехове не се пази, ще падне в големи”. Тежките огрешвания не идват изведнъж. Човешката душа е създадена за богообщение и за светост. Тя естествено клони към добродетелта и се пази от злото. Това знае отлично и изкусителят. Затова, когато той иска да завладее една душа, не я изкушава с големи грехове, които биха я уплашили, а я подмамва с дребни и ”невинни” грехове, докато я увлече по пътя на злото.
Един семинарист като ученик бил толкова религиозен, че често го виждали да плаче на молитва. Веднъж той казал на един свой учител: ”Aз обичам Христа и искам да страдам за Него. За мене е сладко страданието за Бога и готов съм и кръста на бедността да нося, и болест да търпя, и да умра, стига само да бъда вечно с Бога”. Но минало доста време и този прекрасен семинарист попаднал сред недобри другари. Вследствие на лошото влияние той полека-лека дотолкова се отчуждил от Бога, че изпаднал в пълно религиозно безразличие, умрял духом и престанал да гладува и жадува за правдата Божия.
Не същото ли се случва с много и много млади люде? Възпитани от родителите си в страх Божи, те попадат в лоша среда и се увличат в леки удоволствия. Отначало се предават на ”невинни” забавления, отказват се от благочестивите си навици, престават да се молят Богу, не посещават църква и се срамуват от религиозните си убеждения. Но полека-лека напредват в отстъплението си от Бога дотам, че от безразлични стават богохулници. Тръгнали веднъж по наклонената плоскост, не могат вече да се задържат. Оплели се веднъж в дяволската мрежа, не могат да се избавят от нея. Злото ги държи във властта си. Един грях ражда друг. Страстите се множат в душата, защото те са в родство помежду си и една друга се пораждат.
Бележитият познавач на духовния живот Паисий Величковски казва: ”Преди всяко грехопадение бесовете навеждат човека на следните страсти: мрачно забравяне, небрежност и неведение, което е безпросветна тъмнина. Тези три страсти предхождат всеки грях. От тях произхожда душевното безчувствие; умът, който е душевното око, става тъмен и тогава се пленява от всички страсти. Преди всичко се ражда маловерието. Маловерието поражда самолюбието, начало и край, корен и родоначалник на всяко зло. То е неразумна любов към своето тяло, когато някой всякъде и във всички неща избира само за себе си приятното… Самолюбието поражда немилосърдието и сребролюбието. От тези две произлизат всички нещастия и жестоки злодеяния. Както у миряните, така и у монаха сребролюбието поражда гордост. Гордостта поражда славолюбие. Славолюбието поражда сластолюбие. Сластолюбието поражда чревоугодие и разни блудни дела. Блудът поражда гняв, който угасява сърдечната топлота и е пагубен за всяка добродетел”.
Греховете се размножават бързо като паразитите. Достатъчно е да пуснеш в душата си 2-3 гряха, за да станат само след няколко дена 20-30. Затова св. Иоан Златоуст тъй настоятелно увещава: ”Моля ви, не давайте място на каквото и да било зло в душата си! Не се самозалъгвайте с този душепагубен помисъл:”Че какво има от това или от онова?” Оттук тъкмо се раждат безчислени видове злини. Коварният дявол започва своите действия от малкото. Защото в нашата душа има някакъв срам от греха, който не може изведнъж да се преодолее, за да се стигне до безсрамие. Напротив, душата слиза до крайната погибел незабелязано, малко по малко, когато стане нехайна”.
Де е щастието?
Колко е жалък човекът, когато стане роб на греха! Той е в пълна безпътица! Не знае де да върви, де да търси разтуха. У него е останала жаждата за щастие. Но той търси, поради слепотата си, щастието там, дето то не е – сред гре- ховете, в неправдите, при дявола! Иисус Христос е казал де е щастието – в Божията правда: ”Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят!” А грешниците искат да коригират Христа и да поставят нов лозунг: ”Блажени гладните и жадните за грях, защото те ще се наситят”. Насищат ли се жадуващите за беззакония и грях? Никога! Щастливи ли са? Съвсем не! Доволни ли са, че са живели неправедно? В никакъв случай!
Вижте умиращите неправедници. Наблюдавайте агонизиращите неразкаяни грешници! Как всички те проклинат часа и деня, в който са се родили! Как скърцат със зъби, още преди да са отишли в преизподнята! Как въздишат безутешно, измъчвани от съвестта си! Те и през живота си не са били щастливи, а само зашеметени от страстите си. Както пияницата си въобразява, че е щастлив, когато се напие, докато всички тези хора наоколо му ясно виждат колко жалък и нещастен е той, тъй и опияненият от грехове се самозалъгва, че е щастлив, защото ангелите около него ясно виждат ужасната му гибел и плачат за него. Горко, горко на гладните и жадните за грях! Защото те пият от чашата на смъртта вечна гибел за душите си!
Най-страшното в окаяността на такива люде е това, че те съвсем не чувстват гибелта си, защото са стигнали до пълно духовно окаменяване. Та тъкмо това тяхно безчувствие най-ясно свидетелства за несъмнената им духовна смърт. Умрелият човек е безчувствен. Той не се интересува къде ще го погребат. Той не трепва, когато започват да хвърлят буците пръст върху ковчега му! Всичко му е станало безразлично. Точно такова е състоянието на духовните мъртъвци. Те са безразлични към вярата. Съвсем не ги интересува де ще отиде душата им след смъртта на тялото. Те живеят само за земните радости. Вълнуват ги само тукашните удоволствия. Те ще се събудят за истината едва на смъртния си час. Но тогава ще бъде много късно. Те ще викат за пощада, но няма да има кой да им помогне.
Един свещеник бил повикан при тежко болен човек да го изповяда и причасти. Болният бил прекарал живота си в неправди и беззакония. Много смъртни грехове тежали на съвестта му. Но той, умрелият духом, преди да умре телом, до смъртния си час, хич и не помислял за вечната си участ зад гроба. Ала ето, сега се изправил пред грозното лице на смъртта блед, с хлътнали очи, изплашен, обкръжен от демони, които чакали да грабнат душата му, за да я завлекат в мястото на мъките. Близките му, от съжаление към него, повикали свещеника с надежда, че той ще му помогне. Болният обаче, който цял живот презирал духовниците, като видял свещеника, обърнал глава на другата страна. В душата му бушували най-противоречиви чувства. Старата омраза към духовниците го терзаела. Страхът от неизбежната смърт го гнетял. Грозните видения на демоните го вцепенявали. Ужас сковал изведнъж душата му. Той почувствал, че трябва да му се помогне, но нямал сили ни да се моли, ни да се кае. Едва можал да издума само това: ”Не искам да умра!… Ох, пропилях живота си!… Късно е вече… Отивам в ада!” … И издъхнал отчаян.
Тази тъжна история се повтаря с много християни, станали безразлични към вярата. Горко, горко на умиращите без покаяние! За такива хора смъртта е наистина едно тъжно ”горко”. И все пак това е една малка част от страданията, които ги очакват отвъд гроба. Грешникът е мъртъв. Неговите близки казват, че той най-сетне се е освободил от мъките си. ”Почина си” – думат. Ала почивка ли очаква умрелия в грехове? Не! Душата му, влязла в отвъдния свят, попада в ръцете на мъчителите-демони. Изпратеният от Бога Ангел му препречва пътя за царството на радостта, където не може да влезе грехът и беззаконието, и със страшен глас казва: ”Едното горко мина, ето, след него идат още две горко” (Откровение 9:12).
Възлюблени, страшно е да умре човек в пълна неразкаяност и ожесточение към Бога. На такива люде и заупокойните молитви на Църквата не помагат, за да бъдат избавени от ада. Към неразкаяност пък води беззаконният живот. Онзи, който преди смъртта си е умрял за Бога, едва ли може в предсмъртния си час така лесно да оживее за Бога. Който цял живот е свикнал с греха, не може в един миг да отвикне от него и да се издигне до добродетелта, освен ако някакви зрънца от добро са останали у него непокътнати, живи и действени. Затова, докато е време, трябва да се обърнем към Бога и да се постараем с усърдие да изпълняваме Неговата спасителна воля. Иначе ще умрем духом и ще паднем така катастрофално, че няма да можем вече да се изправим.
Много християни смятат, че стоят прави, въпреки че грешат. Те се заблуждават в изправността си. Мнозина се считат за живи, въпреки че са умрели за Бога. Те се самозалъгват в духовния си живот. Докато човек съзнателно върши неправди и не чувства угризения на съвестта, не живее духовен живот и не може да се спаси.
Един млад монах запитал стареца си: ”Отче, какво добро да направя, за да изпълня Божията воля?” Старецът му отговорил: ”Чадо, ако искаш да изпълниш Божията воля, отклонявай се от всякаква неправда… като помниш, че Господните очи са седем пъти по-светли от слънцето (тоест безкрайно по-светли от слънцето) и виждат човешките синове. Нищо не може да се скрие от тях, нито мисъл, нито желание, нито нещо друго от тайните на сърцето. Всички ние ще застанем пред Христовото съдилище и всеки ще получи присъда според делата си”.
Братът пак запитал стареца: ”Как някои мирски хора, които нито постят, нито се молят, а вършат неправди, кълнат се и живеят в страсти и грехове, не се тревожат, не се считат особено грешни и като че ли не падат. А ние и постим, и се молим, и се стараем да не погинем и да не отидем в ада, пък все се окайваме, плачем и се наричаме грешни и недостойни. Що значи това?” Старецът му дал следния отговор: ”Право каза за миряните, че не падат. Защото такива отдавна вече са паднали, и то толкова дълбоко, че няма по-нататък къде вече да падат. Затова и врагът, дяволът, не се бори вече с тях, понеже те са в ръцете му” (Пролог 22 май).
Как да се борим с охлаждането и да си възстановим ревността?
Възлюблени, каква придобивка е това да бъдеш в ръцете на бесовете? Можеш ли да очакваш щастие от врага на своето спасение? Той и земния ти живот трови, и вечната ти радост погубва! Неразумно, крайно неразумно е да остава човек при дявола. Единственото достойно за човека поведение е час по-скоро да напусне сатаната и да се върне при Бога. Колкото и окаменяло да е човешкото сърце, то е призовано да се обърне към покаяние. Живите мъртъвци могат да възкръснат за Бога, ако преди да умрат телесно, оживеят духовно. Покаянието е възможно за всички, докато трае този живот. Но пропусне ли се той, всичко е загубено. Защото след смъртта покаяние няма.
Чрез покаянието у човека нахлуват духовни жизнени сили. Тогава сърцето му се стопля пак за Бога. Съвестта му се пробужда. От очите му започват да се леят обилни покайни сълзи. Охлаждането – този признак на духовната смърт – изчезва и на негово място се явява топлото чувство за Бога. Изведнъж човек почва да усеща глад и жажда за спасение. Тези глад и жажда са явен знак, че човек се връща от смърт към живот. Гладът и жаждата ще го научат какво по-нататък да прави, за да бъде жив. Те ще го научат да диша чрез молитвата, да се храни със Словото Божие, да се пои с благодатта на св. тайнства и да живее по Бога и за Бога.
Много помагат за духовното пробуждане на човека размишленията за смъртта и за суетата на всичко земно, честото четене на Свещеното Писание, заниманията с разните светоотечески книги и с житията на светците, воденето духовни разговори, посещението на църковното богослужение, слушането на проповеди и беседи, домашната усърдна молитва и постът. Който употребява усилия на волята да върши всичко това, той ще се събуди духом и ще придобие покрай глада и жаждата за Бога и ревност за богоугоден живот. Но който не върши всичко това, той ще върви от хладност към безчувствие, от безчувствие към окаменяване, от окаменяване към окончателна духовна смърт.
Нервът на духовния живот е ревността по Бога. Ревността може да се засилва, може и да отслабва. Това, което гаси ревността, са греховете. Който живее, само за да си угажда, за да се пресища с ядене и пиене, за да се весели с греховни забави и развлечения, и за да върши всевъзможни други грехове, той постепенно ще затрупва с тази духовна пепел огъня на ревността в душата си и ще го загаси.
Св. Иоан Златоуст обяснява със следното прекрасно сравнение как се загасва благодатният пламък на ревността по Бога и как може пак да се възпламени: ”Както горящата лампада се угасва с вода, или с хвърляне на земя, или вследствие свършване на маслото, или от силен вятър, тъй и благодатният пламък на ревността се угасва или с нечист, порочен живот (като с вода), или с извънредни житейски грижи (като със земя), или с неразположеност към благочестието, хладност към Бога и немилосърдие (като вследствие липсата на масло), или с духа на гнева, раздухван от духа на злобата – дявола (като вятър). И тъй, заключи вратите, тоест органите: уста, очи, уши, за да не влиза през тях духът на злобата; давай милостиня, бъди усърден към Бога, не се привързвай към земното, не се раздразнявай от обидите на другите, живей чисто, и тогава ярко ще гори (у тебе) пламъкът на ревността”.
Възлюблени,
Искаме ли да узнаем за себе си дали сме живи духом, или сме близко до духовната смърт, или не дай Боже вече сме умрели, нека разберем дали има у нас глад и жажда за Божията правда. Ако вярваме в Бога, ако се вълнуваме от въпроса за спасението на душата си, ако искаме да имаме добра съвест пред Бога и пред човеците, ако се трогваме от хубавото и възвишеното, ако се умиляваме от подвизите на Божиите угодници, ако желаем да се поучваме от примера им – слава Богу! – живи сме духом. Гладът и жаждата за Божията правда са гаранция за здравето и живота на нашата душа.
Но ако не вярваме в Бога, ако не се сепваме от истината за нашата близка и неизбежна смърт, ако ни е безразлично дали сме добродетелни или порочни, ако не бдим над съвестта си, ако се ожесточаваме, когато ни се напомнят нашите духовни и религиозни задължения, тогава или сме пред прага на духовната си гибел, или сме дори вече духом умрели!
В последната глава на Откровение Господ говори: ”Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява. Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откровение 22:11-12).
Ще дойде неизбежно онзи час, когато Бог ще отсъди справедливо кому каква участ да се даде във вечността. Горко тогава на преситените от греховните измами на живота себеугодници! Те ще са отровени от беззаконията си и няма да могат да влязат в чертозите на вечната радост. Блазе тогава на гладните и жадните за Божията правда, защо те ще се наситят. Амин.
Господ Бог казва:
”Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив” (Иезекиил 33:11)
Към следващата част (Петото блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 