”Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба” (Ефесяни 4:31 )
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Тъй съветва св. апостол Павел християните, защото знае какво велико зло е гневът в отношенията между хората. Както малката искра, хвърлена в запалително вещество, може да предизвика голям пожар, тъй и гневно казаната дума, гневно воденият разговор, гневно изразената обноска може да създаде непоправими злини. Св. апостол Иаков затова с толкова настойчивост съветва: ”Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда” (Иаков 1:19-20).
Гневът е тежко провинение срещу третото блаженство, което ни учи на кротост.
Нека разгледаме гнева, нека видим какъв бива той и нека се поучим как можем да го избягваме.
Характеристика на гнева
Възлюблени, кротка е душата на добродетелния християнин, защото над него почива Божията благодат, която го изпълва с мир, правда и радост в Светаго Духа. Порочният не може да бъде кротък. Той всякога е неспокоен и е готов да обижда и сърди другите, а и сам се обижда и сърди при най-малкия повод.
Самолюбивият, гордият, тщеславният, който поставя своята личност на преден план, не може да бъде кротък и спокоен, когато вижда, че не всички му дават дължимото внимание. Той се дразни, когато го пренебрегват, когато го поправят или мъмрят. Той кипва, ако си позволят да го оскърбяват!
Също тъй са далеч от кротостта завистниците, злопаметните, коравосърдечните, пияниците, прелюбодейците, скъперниците и алчните за неправедни печалби. Колко раздори и кавги, колко гневни разправии стават за пари, за плътски удоволствия и за задоволяване на разните човешки страсти!
Светът днес извинява гневните си изблици с изострените нерви. Но кое изостря нервите, ако не греховете? Забелязано е, че колкото по-малко грехове има човек, толкова по-спокоен е. Грехът е мъчител. Той измъчва съвестта, той обременява душата, той трови сърцето, той раздрусва цялата нервна система. Същото върши и гневът. Той постига даже и нещо повече в тъмните области на злото. Той помрачава разсъдъка. Един руски светител, архиепископ Иаков Нижегородски, казва: ”Каквото бурята прави във въздуха, това прави гневът в ума. Бурята вълнува въздуха, гневът смущава ума. Бурята често затъмнява въздуха, гневът не рядко помрачава ума. Поради това и най-даровитите и най-умните хора в минути на гняв са грешели често и са изказвали такива мисли, от които отпосле сами са се срамували”.
А св. Василий Велики говори: ”Тая страст (гневът), щом веднъж отхвърли внушенията на разсъдъка и завладее душата, прави човека същински звяр и не му позволява да бъде човек, като го лишава от помощта на разума. Каквото е отровата в отровните животни, това е раздразнеността у гневливите. От раздразнителността езикът става необуздан, устата не се затварят… От раздразнителността и мечът се изостря; човешката ръка се осмелява дори да причини смърт на ближния”.
Някои в неразумието си смесват гнева със смелостта. Но кажете, какво геройство има в това да не можеш да търпиш ни най-малката обида! Къде е смелостта на онзи, който се бои да не кажат за него нещо лошо и който няма силата да се бори със себе си, когато избликва в душата му неговата позорна слабост – гневът! Какво геройство има в това с гняв да отмъщаваш! Та и червейчето, когато го настъпиш, реагира. И животните отмъщават и хапят! Нима това е геройство?! Геройство е да претърпиш и да простиш!
Не всичко, що блести, е злато. Не всяка проява на смелост е геройство. Има борби, които докарват срам на човека. Има победи, които го опозоряват, а не прославят. Такива са борбите и победите на гнева. Победилият противника си в гневно състояние е всъщност сам победен от гнева, срещу който не е могъл да устои. Св. Василий Велики казва: ”В недобрите борби по-нещастен е този, който е победил, защото от победата е изнесъл по-голям грях… Обидил те е разгневеният – спри злото с мълчание!… Не прави от врага си свой учител! Не подражавай на това, което ненавиждаш! Не бъди за гневния като огледало, показвайки в себе си неговия образ! Той е червен (от гняв), а ти нима не си се зачервил? Неговите очи са се напълнили с кръв; но кажи ми – в твоите очи вижда ли се мир? Неговият глас е суров, но твоят кротък ли е?”
Побеждава ли се злото с гняв?
Гневът разорява любовта. А любовта е единствената ни връзка с Бога и с ближния. За да утвърди тази любов между хората Иисус Христос слезе на земята, страда, умря и възкръсна. Християнинът се бори успешно с греха не като отмъщава за причиненото му зло, а като проявява готовност с кротост да търпи злото. Може ли огънят да се гаси с огън? Не! За угасяването му е необходимо противоположното – водата. Може ли гневът да се победи с гняв? – не, a c кротост! Може ли злото да се победи със зло? – не, а с добро! Това е пътят, който ни сочи Иисус Христос, като ни поучава: ”Да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който иска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха” (Матей 5:39-40). Великодушието, търпението, незлобието и кротостта повече постигат, отколкото гневът, самолюбието, гордостта, отмъстителността.
Но как да търпя? Той така жестоко ме обиди! – чуваме да се говори в живота често. Ала, братко, кажи, ти хри- стиянин ли си? Християнин си! Тогава ти си воин Христов и се бориш против дявола и неговите привърженици. Въоръжи се следователно не с дяволските оръжия на гняв, злоба, отмъстителност, омраза, а с Христовите оръжия на кротост, любов, прошка и търпение и така излез на борба. Само ако прегърнеш мъдростта на християнството, ти ще се почувстваш като борец на Христовата арена против дявола. Тогава ще разбереш, че онези, които ти удрят плесница, са жалки оръдия на дявола, защото са подучвани от него да постъпват така с тебе. Тогава ще ти стане ясно, че дяволът ще бъде победен не като прибягваш към неговите оръжия – отмъщението, гнева и злобата, които ще те подчинят нему, а като приложиш Христовите оръжия на любовта, смирението и кротостта, против които той е безсилен.
Възлюблени, ние всички се срещаме в този живот с дявола и с неговите жертви. Ние сами често ставаме негови жертви, като отстъпваме от християнските си задължения и постъпваме по неговите пъклени внушения. Ние често сме обиждани, но често и сами обиждаме, като отвръщаме на злото със зло и се хвалим при това, че никому не оставаме длъжници. Нека сега, когато разсъждаваме върху гнева, си дадем сметка дали нещо добро постигаме по пътя на гнева.
Когато се появи някакво недоразумение между хората, например един оскърби друг или го злепостави, като го оклевети и изложи, има две възможности за даване отговор: или да отвърнеш на злото със зло или да отговориш с кротост и търпение, тоест с добро.
Да разгледаме първата възможност. Ако някой те оскърби, и ти го оскърбиш, явно е, че злото се удвоява. Тогава и оскърбителят, и отмъщаващият са във властта на дявола, защото действат по негово внушение. Те увеличават неговите победи. Тогава две души погиват.
Втората възможност е да отговориш на злото с добро. Онеправдали са те, а ти премълчиш. Злепоставили са те, а ти простиш. Оклеветили са те, а ти кажеш с кротост добро за своя клеветник и така нататък. Тогава злото се ограничава, понеже не е могло да премине от душата на противника ти в твоята душа. Тогава ти си воин Христов. Тогава ти с търпението си спасяваш душата си! Toгава ти избавяш себе си от примката, която лукавият ти е поставил чрез нанесеното ти от ближния оскърбление. Тогава ти, останал независим от дявола, можеш дори на противника си да помогнеш да излезе от дяволската власт. Това и става често в живота. Онзи, който ти е причинил обида, като вижда кротостта ти, се засрамва от злобата си и почва да се кае. Съвестта му го мъчи. Един вътрешен глас постоянно му говори: ”Виж, колко лош се показа ти, а той колко благородно постъпи! Иди му поискай прошка за нанесената обида! Иди поправи стореното зло!” Тъй нерядко се случва кроткият да победи гневния, което е явно доказателство, че кроткият е по-голям герой от гневния!
Св. Иоан Златоуст прекрасно говори: ”Нищо друго не обуздава тъй обиждащите, както кроткото търпение на обижданите. То не само ги въздържа от по-нататъшни изстъпления, но още ги заставя да се разкаят и за предишните такива и прави, щото те да си отидат от обижданите с учудване от тяхната кротост и накрай от неприятели и врагове да станат не само техни другари, но даже техни най-близки хора и слуги. Напротив, отмъщението докарва съвсем противоположни последици. То причинява и на двамата посрама, ожесточава ги и още повече възпламенява гнева, тъй че злото, разраствайки се все повече и повече, нерядко довежда и до смърт.”
За да се пресече злото, св. апостол Павел съветва: ”Ако врагът ти е гладен, нахрани го, ако е жаден, напой го; защото, вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвива злото, но надвий злото с добро” (Римляни 12:20-21). Тая ”жар на главата” е съвестта. Когато човек с кротост и доброта отвърне на оскърбленията, все едно че запалва огън в душата на противника си, събужда съвестта му, която започва да го измъчва и пари със своите спасителни изобличения. Съвестта укротява разгневения. Тъй става явно, че Христовото оръжие на добротата и кротостта е по-силно от злото.
Св. Мартин, епископ на град Тур, никога не отмъщавал за нанасяните му оскърбления, всякога ги покривал с кротка търпимост и с прошка. Сред духовенството в неговия монастир имало един млад човек, на име Бриктион, който бил от долно произхождение, но към когото се смилил св. Мартин, та го приютил в монастира си и го направил дори дякон.
Бриктион бил младеж с непокорен, зъл характер и със светски дух. Веднъж той срещнал на пътя един болен човек, който с голяма вяра търсел св. Мартин, надявайки се чрез неговите молитви да получи здраве. ”Де мога да намеря Мартин?” – попитал той Бриктион. А този, чувствайки завист и безпричинна злоба към своя благодетел, отговорил: ”Какво ти трябва този стар измамник. Ето там е!” Болният получил облекчение по молитвите на св. Мартин. Но Бриктион, здравият, се разболял. Наказан от Божието Провидение, задето хулил своя благодетел, той взел да страда от бесовски припадъци.
Веднъж, когато св. Мартин седял на стол пред своята килия, Бриктион изскочил отнякъде и се нахвърлил срещу него с яростни ругатни и обиди. ”Aз съм по-свет от тебе, говорел той, аз съм се възпитавал в монастира, а ти някога си бил и войник”. Манастирските братя искали дяконът да бъде подложен на тежко наказание. Но св. Мартин понесъл неговите ругатни спокойно и с голямо смирение. Бриктион се трогнал от тази ангелска кротост и, измъчван от своята съвест, се хвърлил в нозете му, просейки прошка. Разбира се, Божият угодник начаса му простил. А насаме в разговор с монасите той им казал: ”Бриктион навреди само на себе си, а не и на мене. Христос търпеше около Себе Си даже Иуда. Не трябва ли и аз да търпя такъв младеж около мене?”.
Дивни са последствията на кротостта, свързана с търпение на несправедливо нанасяни оскърбления. Чрез търпението християнинът е полезен и за себе си, и за ближния, на когото дава трогателен урок. Мнозина са ставали ученици и подражатели на кротките, трогвани от тяхното незлобие.
Вредата от гнева
Гневните люде са вредни и за себе си, и за другите, защото чрез гнева си те огрешават своята душа смъртно и причиняват дълбоки рани на ближните си. При това те се смятат за прави. Защото начинът на разсъждаване у гневните е по-особен, отколкото у кротките и смирените. Гневният е зашеметен от опиянението на своя гняв и се смята оправдан да отмъщава и нанася много по-тежки оскърбления, отколкото нему са нанесени. Той се чувства поради раздразнението си дълбоко засегнат и от невинната дори шега. Сенките ни представят предметите в увеличен вид. Същото прави и гневът. Той възприема и малката обида като голяма. Той изостря чувствителността, и затова и дребното оскърбление му е нетърпимо. Св. Иоан Златоуст говори: ”Както дружбата и тежкото прави леко, така враждата и малкото прави непоносимо”.
Истинският християнин се пази от гнева и се старае не само сам да не се обижда, когато го оскърбяват, а и никога да не обижда. Да обиждаш ближните си с гняв е голям грях, защото то е все едно да хвърлиш запалителна бомба в дома им. То е дори много по-страшно от това. При хвърлянето на запалителна бомба изгаря домът, а при гневното обиждане на ближния изгаря душата му, защото ти посяваш в нея вражда и предизвикваш лоши чувства – гняв, злоба, отмъстителност.
Ако обиденият е кротък, няма да пострада душата му, защото както водата гаси огъня, тъй кротостта му ще потуши пожара на враждата, който е заплашвал да избухне. Кроткият ще получи дори и велика награда от Бога за смирено понесената обида. Но ако той е слаб в кротостта, ще избухне сам в гняв и със своя гняв ще налее масло в огъня. Тогава твоята обида ще го погуби, понеже ще послужи като повод за пораждането на нови и големи грехове.
Но къде ще отиде тогава душата ти, щом ти пръв си почнал под влияние на гнева си да обиждаш?! Ти си съблазнител! А за съблазнителите Спасителят е казал, че е по-добре да им бъде окачен воденичен камък около шията и да бъдат хвърлени в морските дълбочини.
Св. апостол Павел изключва от царството небесно не само прелюбодейците, крадците и грабителите, но и онези, които обиждат ближните си (1 Коринтяни 6:7-10). Защото последните приготвят обширни жилища на дявола и в своята душа, и в душите на обидените. Ето защо трябва да следваме съвета на св. апостол Павел: ”Слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола” (Ефесяни 4:26-27).
Прекрасно тълкуване на тези апостол-Павлови думи дава св. Иоан Касиан; според него в душата на разгневения човек като в тъмен облак залязва Слънцето на правдата Христос, и на Негово място се настанява дяволът, който е мрак. Да се стараем прочее да прогонваме от душите си мрака на гнева, за да може в тях винаги да сияе Слънцето на правдата, Христос!
За гневенето ни виновни ли са другите?
Някои се оплакват: „Как да не се гневя, когато ме предизвикват? Аз имам вкъщи толкова лоша снаха. Аз имам сприхав мъж. Аз имам непослушни деца!“ Такива хора търсят да оправдаят своя гняв с недостатъците на другите. Но правилно ли е това? Наистина ли нашият гняв извира от чуждите недъзи? Не извира ли той по-скоро от нашите грешни сърца? И не трябва ли там да запушим отворите му?
Св. Иоан Касиан съветва: ”Делото по изправлението и умиряването на своето сърце не поставяй в ръцете на чуждата произволност, която никак не е в зависимост от твоята власт, но го пази и съблюдавай в благата настроеност на своята собствена добра воля. Да се не разгневяваме, това трябва да зависи не от съвършенствата на другия, но от нашата добродетел, която се придобива не чрез чуждото търпение, а със собственото мъжество.”
Имало един монах, който много се гневял и все си мислел,че монасите наоколо му пречат да добие кротост, понеже го дразнели и предизвиквали. Той решил да отиде в пустинята, дето никой няма да го безпокои. Направил си една колиба и заживял в нея. Донесъл си вода и сложил стомничката в ъгъла. Но подът бил неравен и стомничката се прекатурила. С гняв монахът я поставил пак на същото място, ала тя пак се прекатурила. Тогава той кипнал и тъй я тръшнал о земята, желаейки уж да я закрепи, че тя се разбила на парчета и всичката вода се изляла. Като се поуспокоил, монахът си рекъл: ”Тук няма братя, които да ме дразнят, и ето, аз пак се разгневих по повод на тая бездушна вещ. Значи, не братята са виновни за моя гняв, а аз сам. Той извира от мен самия. Ще стана и ще отида пак в монастира, та там сред монасите да излекувам гнева си.” Той така и постъпил. Постоянно търпял, смирявал се и добил такава кротост, че станал образец на незлобие и за другите.
Възлюблени, Бог ни е поставил по Своя промисъл в общество, но не за да се дразним, а за да търпим един на друг недостатъците и така да изпълним Христовия закон. Виждали ли сте камъните в реката? Те са всички гладки, защото се търкат един от друг. Тъй и нашите характери могат да се изгладят, ако ние с търпение понасяме укорите, забележките и обидите на другите. Св. Василий Велики съветва: ”Укорил те е някой, а ти го благослови! Бил те е, а ти претърпи! Презира те и те смята за нищо, а ти си спомни, че си съставен от земя и ще се превърнеш пак в земя! Който се обгражда с такова размишление, ще намери, че всяко унижение е по-малко от заслуженото”. ”Изкорени от себе си две мисли: не се считай достоен за нещо голямо и не мисли, че друг някой човек стои по-ниско от тебе. В такъв случай нанасяните ни унижения никога няма да ни довеждат до раздразняване”. Наистина, ако те оскърбяват, а ти си кажеш, понеже си смирен:”Заслужавам си го”, как ще дойдеш до гняв?!
Полезен гняв
Но, братя и сестри, има един гняв, който ни е заповядан, понеже е добродетелен. Това е гневът против нашите собствени слабости. Гневът против нашия собствен гняв. Гневът против дявола. Това е безгрешен гняв. Той може да ни бъде даже много полезен. Нали затова е казано: ”Гневете се, но не грешете!” (Ефесяни 4:26). Значи, може да има такова състояние, при което човек се гневи, без да греши. Гневът е дар Божи, сила на душата, но ние, поради неразумието си, сме я превърнали в грях. Трябва да придобием мъдрост, за да знаем как да употребяваме гнева безгрешно.
Св. Василий Велики казва: ”Негодуванието (гневенето) трябва да бъде направлявано от разсъдителност. Ножа употребяват и убийците, употребяват го и хирурзите; но едните, служейки си с ножа гневно и жестоко, извършват с него най-безумни дела, като убиват себеподобните, а другите, пристъпвайки към работа с ножа след разсъждаване, добиват от него голяма полза, защото спасяват живота на ония, които са в опасност. Така и умеещият да се гневи с разум доставя голяма полза на оногова, против когото негодува, като поправя неговата леност или лукавство. А обхванатият от гневната страст не допринася нищо добро”.
Прекрасни мисли за полезния и вредния гняв е изказал и великият проповедник на древната Църква св. Иоан Златоуст. ”Не виждате ли, говори той, как в домовете огънят се държи на определено място и не се разхвърля навсякъде – и по сеното, и по дрехите, и гдето се случи, за да не би той да пламне при подухването на вятъра… Когато настъпва нощта, ние гасим огъня от страх да не би през време на нашия сън, когато няма кой да го надзирава, той да се разгори и да направи пожар. Така точно трябва да постъпваме и с гнева. Той не бива да се пилее по всички наши мисли, но да се пази в дълбините на душата, за да не го раздухва вятърът на противниковите думи, но да получава той своето проявяване от нас, и ние да го раздухваме умерено и безопасно. Когато той се раздухва отвън, не знае мярка и може да опожари всичко. Нека го разгаряме в нас само дотолкова, доколкото да свети. Защото гневът (добрият) издава светлина, ако той се раздухва, когато трябва. Нека употребяваме този светилник против ония, които обиждат другите, и против дявола. Но нека тая искра не се поставя навсякъде и не се разпилява навсякъде, а да се пази у нас под пепелта на благоразумието. Нека я държим в смирени мисли. Тя не всякога ни е нужна, а само тогава, когато е потребно да поправим и подобрим нещо”…
И тъй, възлюблени, нека потушаваме гнева, когато той се проявява като рушителна страст, защото тогава може и ближния ни да оскърби, и нашата душа да погуби. Нека употребяваме гнева разумно и мъдро, като се гневим най-вече против нас самите, против нашите лоши склонности и привички, против нашите страсти и недъзи, против дявола и против насажданите от него пагубни слабости в душите на нашите мили близки. И тогава ще видим, че ще можем да изпълним прекрасния и дълбокомислен съвет на св. апостол Павел: ”Гневете се, но не грешете!” Амин.
”Гневете се, но не грешете!” (Ефесяни 4:26 )
Към следващата част (Четвъртото блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 