ЦЪРКВА И ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ДНЕС*

Росен Миланов

The Bulgarian BibleСпоред християнското разбиране съществува дълбоко противопоставяне между Бога и света. „Светът“ в библейски и светоотечески смисъл е противоположност на Бога и означава именно опитът за организация на живота на земята без Бога[1]. От такава гледна точка „цял свят лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), като отдалечен от истинското Добро – Бога. В тази перспектива са и думите на Христос, с които Той ободрява Своите ученици: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан 15:18–19).

При изкушенията на Христос в пустинята дяволът Му предлага: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:6–7). В известен смисъл след грехопадението властта и славата на този свят са в ръцете на падналия ангел – дявола. Изобщо според християнското разбиране след грехопадението животът на хората се променя коренно[2]. Човекът става подвластен на смъртта и тлението и повлича със себе си цялото видимо творение, на което е поставен като някакъв цар – за да го води и въздига до Бога; така и самият свят става тленен. Човекът вече е слаб и немощен, подхвърлен на действието на природните сили. Неговите грижи са свързани най-вече с материалното; вещественото е много по-близо до очите му и се забелязва значително по-лесно, отколкото духовното и законите и реалностите на духовния свят. В света след грехопадението на човека царят други принципи; най-често физическата или някакъв друг вид сила е ръководният принцип за вземане на властта в него. Възползващият се пък от физическа или друга сила обикновено стои далеч от Бога и добрите намерения. Дори в по-„цивилизовани“ общества ръководният принцип за установяване на власт не е поставен в християнската перспектива на отношенията между Бога и човека, която предполага власт на най-добрите в духовно отношение.

Изобщо „такъв е животът на падналото човечество, чиято изходна черта е самолюбието или егоизмът, поставящи себе си за цел, а всичко и всички за средство. Тук е причината всеки да иска да натрапи своите желания на другия или да го обвърже с тях…“[3]

Християнското учение не приема възможността за построяване на рай на земята – тоест за установяване на справедливи отношения тук, на земята[4]. Християнството в лицето на своите най-добри представители стои настрани от света[5] и обикновено е далеч от амбицията за власт. В определени обстоятелства, разбира се, заемането на властта от високо издигната в духовно отношение личност е било възможно; днес, в Новото време, само на теория това е така, но практиката показва, че заемането на конкретна власт сега е строго контролирано, и то съвсем не в полза на високо издигнатите в духовно отношение личности…

Парадоксално звучи, но е факт, че личностите, които са най-добри и добронамерени и в най-пълна степен справедливи, стоят далеч от ръководните места в този свят. Обстоятелствата в съвременния свят дори са още по-неблагоприятни: „В днешно време се иска от човека сам себе си да учи, сам себе си да подтиква към всяка добродетел (… Спасявай самия себе си[6]!“). Християнството, обратно на популярната днес логика, говори за духовна ентропия, а не за духовна еволюция[7]. Истинският прогрес има други измерения – той е духовен и притежава личностна основа. Именно по тази причина в християнска перспектива не може да се говори за прогрес в съвременното общество. Напротив: „Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята[8]“.

От обрисуваната тук перспектива Православната църква гледа на този свят. Това обаче не означава липса на каквато и да било реакция; от Църквата се изисква поглед към всеки един отделен човек с неговите преживявания и нужди. Християнството не е колективистична религия и се различава абсолютно от колективистичните идеологии. Християнството говори за персонализъм, за персонална отговорност и за персонално поемане на последствията от взетите решения. И християнското послание е отправено към отделния човек. Не може да се прекрати никога изразяването на християнското послание, насочено към спасението, което в християнството се разбира като духовното изцеление и здраве на човека. Днес, в условията на съвременните технологии, повече от всякога гласът на християнското послание в обществото трябва да бъде силен, настойчив и активен.

Към настоящия момент Българската православна църква е най-популярната религиозна структура у нас. Сега, двадесет и четири години след политическите промени в България, поне външно тя изглежда свободна да осъществява своята дейност и да изразява своето послание. Прави ли го обаче? Какъв е обликът, който притежава Българската православна църква и какви са причините за това? Дали се е променило и дали се променя нещо в нея и по-специално в нейното обществено присъствие?

1.Християнската истина – неизменност и изразяване; злоупотреби с нея

Християнската истина е една и съща през вековете. Това може да се изрази дори с логическо уравнение, основано на библейски текстове: Христос е Истината (вж. Иоан 14:6), а „Иисус Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евреи 13:3) Християнската истина е „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 3). Тоест не може да се измисли нещо ново, в качествен смисъл противоречащо на християнската истина. Не е възможно по най-важните въпроси на вярата някога да е било изразявано и разпространявано едно учение, а после то да бъде обявено за погрешно.

Християнската истина е неизменна; тя обаче има своите проявления. Християнството по своята същност не е атракция или някакъв вид допълнение към другите занимания на човека. Християнството е светоглед, следователно позиция по всеки един важен въпрос. Християнската истина, която не е от този свят (както и Христос – Истината, не е от този свят – вж. Иоан 8:23; 18:36), има своето отношение към случващото се в света. Много моменти и аспекти на тази истина се разкриват именно във връзка с актуални събития. Църквата в лицето на най-високо издигнатите в духовно отношение свои личности не е отричала това разкриване на истината. Напротив, разкриването на християнската истина е било основен приоритет в живота им: „Нека при твоето обяснение това, в което преди се е вярвало по-тъмно, да се разбира по-ясно. Нека чрез теб потомството със съзнание славослови онова, което древността е почитала без разбиране. Ала учи същото, на което си научен – за да стане така, че когато говориш по нов начин, да не казваш нещо ново[9]“.

В духовния живот, както и в Християнската църква като цяло, важи принципът за постоянното духовно развитие и дори застоят е вече крачка назад. Това не означава, че в християнската истина има несъвършенство, което постепенно да се преодолява. Не, несъвършенството е в самите хора, те непрестанно трябва да се стремят нагоре и нагоре. Съвършенството е идеал (вж. Матей 5:42, към който истинският християнин се стреми постоянно, не само в рамките на настоящия живот, а и в бъдещия. И то никога не се достига, но отчасти се постига – повече и повече, още от този живот; християнското усъвършенстване е безкраен процес. Разбирането и изразяването на истината в Християнската църква също трябва да се развива и усъвършенства: „Но може би някой ще каже: „Значи никакъв напредък на религията ли няма да има в Църквата Христова?“ Нека има, разбира се, и то най-голям! Понеже кой би бил така завистлив към хората и така ненавиждащ Бога, че да се опитва да пречи на това? Но все пак нека този напредък става така, че да бъде наистина напредък на вярата, а не промяна на нея.

Понеже нали към напредъка се отнася това, че всяко едно нещо се разширява в самото себе си, а към промяната – това, че нещо се преобразува от едно в друго. И тъй, трябва да расте и много и бурно да напредва с времето и вековете разбирането, знанието и мъдростта както на отделните хора, така и на всички, както на единия човек, така и на цялата Църква, но само в своя род, тоест в същото учение, същото разбиране и същата мисъл[10]“.

Много често, преднамерено или непреднамерено, въпроси на канона, на традицията, погрешни интерпретации или дори нехристиянски идеи се представят като част от неподлежащата на изменение християнска истина. Именно такива злоупотреби, съзнателни или несъзнателни, създават неправилен, отрицателен образ на Църквата и на християнската истина, която трябва да бъде пазена и предавана от Църквата. Няколко са полетата, на които съществуват най-широкомащабни злоупотреби: библейският текст, църковните канони, произведенията на църковните автори (с тях злоупотребата е предимно вътре в рамките на църковните среди), традициите.

С текстове от Библията се е злоупотребявало много отдавна – почти от самата поява на библейските текстове. Във времето на земния живот на Христос това достигнало огромни размери – „фарисей“ и до днес остава нарицателно за определен тип хора, постъпващи наглед правилно, а всъщност грешащи (обикновено преднамерено) във всичко. Това дава основания на много християнски автори да говорят за „съвременно (на тях) фарисейство[11]“, което е характерно и за всички исторически епохи. Фарисеите по времето на Христос се хвалели със своето следване на Свещеното Писание (разбира се, на Стария Завет), но това следване било по буква и не съответствало на смисъла на свещения текст.

По такъв начин фарисеите отпреди две хиляди години станали бащи и вдъхновители на съвременния свят, който изкусно създава юридически (буквалистични по своята природа) текстове, лесни за заобикаляне, само и само за да се постигне определена користна цел (оправдаването на престъпник, прикриване на престъпление, дори осъждането на невинни хора[12] и така нататък). Истинското християнство винаги е било привърженик не на „не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Библията е и историческа книга, която има своя контекст. Казаното в нея, дори от самия Христос, има своя контекст – то е насочено към конкретни хора, в определена историческа епоха, на дадено географско място. Духът на Христовите и изобщо на библейските думи е този, който остава неотменен.

Злоупотребата с канони, богослужебен ред и външни правила в църковните среди е свързано с друга сериозна болест, която може да се назове с термин от медицината, по-точно на психологията: „черно-бяло мислене“. Това е състояние на психичното възприятие, при което за човека не съществува междинна сфера, няма никакви нюанси. Но разбира се, ситуацията в света е доста по-сложна. Има, наистина, много дела и думи, които не трябва да се допускат в никакъв случай – от християнска перспектива те са несъменено лоши. Но съществуват и много занимания, които в определени случаи, в дадено време и място, за конкретен човек може да не са недопустими, дори може да бъдат полезни и правилни. Освен това в християнството съществуват степени – така се разбират Христовите думи: „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан 14:2), както и думите на св. апостол Павел: „…един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Коринтяни 15:41).

Неадекватното или изопачено цитиране на светоотечески текстове е злоупотреба с християнската истина, особено характерна за тесните вътрешноцърковни кръгове. Светоотеческите произведения не се ползват с авторитет в светските среди днес (за разлика от някои предходни епохи) и позоваването на тях в подкрепа на неправилни възгледи не е характерно за публичните изяви на духовници. Злоупотребата със светоотечески текстове се осъществява предимно на енорийско ниво; но там светите отци на християнството се привеждат обикновено с пълно невежество или пък избирателно, като се пропускат неудобни моменти, а се изтъкват други, подкрепящи определена користна кауза. И не се държи сметка за факта, че повечето от светите отци са били монаси и са живели в съвсем различно време, в съвсем различна обстановка и обстоятелства. Техните произведения са били отправяни към различна читателска аудитория. Много от тях са дори писма към конкретни личности, а друга голяма част са трактати пак към лице или група лица. Светоотеческите произведения най-често рисуват живот, много по-висок от този, който живеят днес християните. Но не само това – спецификата и видът на духовната насока (на духовния подвиг) на авторите и читателите на тези произведения във външната си форма (не в духа!) са съвсем различни от тези, към които трябва да се стремят повечето днешни християни. Светоотеческите произведения са съкровищница, богатство, стигнало до нас от далечни векове. И мнозина са откривали и откриват именно като истинско съкровище тези текстове. Те са някакъв вид откровение сред лъжата на съвременния свят, където думите са насочени към временното, обикновено са пълни с фалш – плод на липсата на правилно познание за съществуващото и законите в него, – а много често са и преднамерно манипулативни и лъжовни. Светоотеческите произведения са дух и живот за четящите ги правилно и разбиращи техния дух християни. Светоотеческите произведения могат да се превърнат обаче в отрова, дори при самостоятелна неправилна употреба и много повече при съзнателна манипулативна злоупотреба от страна на друго лице[13].

Днес в Българската православна църква (както и в други поместни православни църкви) отношенията се изграждат върху удобни за клириците модели, характерни за монашеския живот в Египет и Палестина през IV–VI век. За целта се натрапват понятия като „послушание“, „подчинение“ и така нататък и се привеждат неадекватно и не на място различни древни и по-късни текстове, чрез които се преекспонира ролята на духовника като „пастир“ и „отец“. Християнската църква притежава вечно и неизменно учение, което е красиво и сияещо с блясъка на истината. Но това учение не може да се натрапва насилствено върху хората[14], то трябва да бъде разбрано, осъзнато, поддържано и представено в неговия истински вид, с неговия пълен блясък. Това е задължение на клириците, както между другото и на обикновените християни. Ако някой не споделя християнското учение в догматическо отношение, той вече не принадлежи към Християнската църква и се е самоизключил от нея, дори и срещу него да не е произнесена църковна присъда. Но в останалото членовете на Църквата имат възможност да следват различни пътища, стига само техният път да не се отклонява от главния път – Христос (вж. Иоан 14:6). За съжаление, днес в църквата се налагат лични мнения на епископи, свещеници и монаси, които дори често са погрешни и се отнасят към ритуала, към външната страна на християнството. Причината са лични користни стремежи или (най-вече) гордостта и желанието за налагане на собственото мнение. Така другите членове на Църквата не се възприемат като ценни човешки личности и приятели. Това води до изкривяване на цялата същност на Църквата като събрание на изпълнени с любов, високоиздигнати в духовно отношение личности, обичащи Бога, истината, доброто, красивото и стремящи се, доколкото е по силите им, към духовно усъвършенстване.

В християнството има свобода, дори самото християнство е най-съвършена свобода. Но тази свобода сега е на заден план. У православните християните днес се наслагва непрестанно чувство за вина, но най-вече за вина, която е свързана с нарушаването на външни правила, със сигурност второстепенни. В резултат на това днес Православната църква (поне в България) е пълна с малодушни хора, които не са способни на големи дела, не могат да вземат решения и да ги отстояват (при положение, разбира се, че тези решения са правилни). Те не съзнават и не скърбят за това, че са духовно неграмотни, че не се стремят към небесното и вечното, че не творят нищо красиво и добро около себе си, че прекарват времето си в празни, дори откровено лоши начинания, но същевременно оплакват себе си, че не постят както трябва, че „не изпълняват нещата както трябва[15]“ и така нататък. Това обаче е „смиренословие“, а не истинско християнско смирение, което се ражда от духовния труд, от приближаването на човека към Бога, от неговото духовно усъвършенстване, в което той става зряла личност, познаваща законите на духовния живот и съзнаваща своята немощ, виждаща в себе си злото (с което обаче се бори) и същевременно съзерцаваща съвършенството и красотата на своя Творец. „Смиренословието“ – тоест смирението само на думи – се различава коренно от „смиреномъдрието“, тоест от смирението в мислите, в ума[16]. Смиренословният човек, който на думи признава себе си за най-нищожен от всички хора, постоянно се гневи на другите, постоянно ги осъжда и не смята за справедливи случващите му се от страна на хората и по стечение на обстоятелствата неприятности. С това се доказва лъжовността на неговите смирени думи. Всъщност днешните православни християни и преднамерено, и непреднамерено са насърчавани към такъв начин на мислене от повечето свещеници и от висшия клир. Такъв начин на мислене, който не доставя духовни плодове, е удобен за упражняване на тоталитарна духовна власт и съответно за ползване от нея (и в духовен, и в материален план).

Традициите са още едно поле на злоупотреба с християнската истина. Повечето пъти става дума за обичаи и начин на живот, присъщи на други епохи, понякога и на други географски области. Те обаче се представят като задължителни за вярване истини на християнството. Днес дори под много от традициите, представяни като православни, се крият нехристиянски (езически или неоезически) елементи. По такъв начин по-голямата част от традициите са отрицателно явление, вредни са и са опасни от гледна точка на християнския светоглед. Но много елементи на традицията са толерирани от свещенослужителите в България, което допълнително вкарва християнския живот в руслото на средновековен тоталитаризъм. Времето, от което произхождат повечето традиции, е непривлекателно за младия човек, както и за другите интелигентни съвременни хора, които поглеждат през вратата на църквата, без да разбират, че външната форма не винаги е обвързана със същността. Но за много свещенослужители това е удобно, тъй като праща обикновените вярващи в епоха с много по-ограничена свобода. Постига се още един вид поробване, вместо християните да бъдат водени към свободата на приятелството с Бога (вж. Иоан 15:14–15).

2.Посланието на Църквата

Православната църква е призвана да осъществява проповед на вечните и неизменни християнски истини[17]. В християнството под проповед в широк смисъл се разбира не само словесното представяне на християнските истини, но и животът според тях, който може да послужи като образец и вдъхновение за други. Като всяка друга институция, и Българската православна църква има различни страни – всеки един неин представител е отделен човешки индивид; дори един и същ човек има положителни и отрицателни страни, както и различни постъпки в различни моменти от своя живот. Разбира се, едно колосално обобщение не може да бъде правилно, но за съжаление образът на църковната действителност у нас е по-скоро отрицателен. Защо?

Животът на повечето от висшите клирици на Българската православна църква не може да служи за пример и не е проповед за християнството; същото важи и за живота на много от свещениците и монасите. Една от инициативите, които се радват на широко обществено одобрение – приютите на известния отец Иван в Нови хан и село Якимово (област Монтана), не е инициатива на Българската православна църква като институция. Липсата на подкрепа от страна на официалната църковна власт проличава и в други случаи. Особено фрапиращо е това, когато става дума за инициативи на отделни просветени духовници, които нямат обаче висш пост в църковната иерархия. При интервюта, беседи и публични изяви, които понякога се превръщат в тежка борба, не се забелязва присъствие (дори чисто физическо, а колко повече духовно) на висши клирици[18].

Едно от най-проблемните места в отношенията на църквата към външния свят е нейното медийно присъствие, или по-скоро неприсъствие. Към този момент на институционално ниво Българската православна църква не притежава официална телевизия. Пловдивската православна телевизия (ППТВ) наистина не е частна инициатива, а официална медия на Пловдивска митрополия, но цялата Българска православна църква не стои институционално зад нея. Това е недопустимо за институция като църквата на фона на ситуацията през XXI век, когато в световен план и в България съществуват толкова много тематично обособени телевизионни канали.

Православно-християнските предавания в ефира са незадоволително малко. Най-популярното – „Вяра и общество“ на БНТ 1 – не е свързано институционално с Българската православна църква и много често влиза в конфликт с нея, критикувайки нейни решения и действия. И най-старото православно предаване в българския ефир днес – „Иконостас“ (по Нова телевизия) – не е обвързано официално с Българската православна църква, макар че никога не се е изявявало в опозиционен план на нея. Разбира се, тези и другите православно-християнски предавания (които се броят на пръсти) притежават положителни страни, но почти всички имат и следните отрицателни черти: възприемане на православната вяра като крепител на нацията, българската култура и българщината (което е светско разбиране); присъствието (след съответна покана) в предаването на одиозни фигури, изявяващи се в качеството си на специалисти в определена сфера, но преследващи користни цели. В резултат на това не се постигат истинските причини за явленията в църквата и в света, за нерадостното положение на църквата и християните в съвременното общество. Има изключително много духовни причини, които не могат да се разберат без съответен духовен опит и които не могат да се вместят в тясно рационалните категории на участниците в споменатите предавания.

Много от причините за едно или друго явление не биха могли да бъдат доказани по смисъла на светското право, но те несъмнено са налице – това е проблем пред съобщаването им публично и още повече в национален ефир, но всъщност не би трябвало изобщо разсъжденията да вървят в руслото на буквализма.

В средите на Българската православна църква от 2005 до 2008 година съществуваше радио – първото българско православно радио „Сион“ (в Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ – село Скрино, Кюстендилско). Със сигурност има идея за възстановяване на радиото, но това все още не се е случило. С радио Православната църква в България не разполага в този момент и на ниво официална институция Българската православна църква не работи в посока на създаване на радио, което да отразява събитията в нея и в обществото. Така днес България е единствената православна страна без собствено православно-християнско радио…

През 2009 година (сравнително късно) заработи официалният сайт на Българската православна църква, който продължава дейността си и досега. Макар да има слабости, все пак това бе добра (и абсолютно необходима) инициатива. Интернет-сайтове имат и други митрополии в Българската православна църква. За съжаление, има още много да се иска от сайтовете на Българската православна църква. Те могат да са много повече и на тях трябва да се публикуват по-голямо количество християнски извори в превод и оригинал, както и повече актуални съвременни духовни текстове.

В България съществуват, естествено, и православно-християнски сайтове, които не са свързани с официалната църковна структура. Последното, макар да има и положителни страни (повече свобода за инициаторите, авторите и редакторите), все пак е белег за незаинтересоваността на висшето духовенство. Сигурно е също така, че броят и мащабът на дейността на тези сайтове е недостатъчен, както и че техните материали и послание съвсем не винаги са духовни, адекватни, правилни и отнасящи се към същността на християнството.

Положението с печатните медии на Българската православна църква е особено лошо. Понастоящем тази огромна институция притежава само един официоз – „Църковен вестник“ (издаван от 1900-та година). Но „Църковен вестник“ като официоз е зависим от висшия клир и посоката на неговата дейност, и става арена за недуховни съобщения, материали. Разбира се, на страниците на вестника присъстват и статии, свързани пряко с духовния живот, но те не са приоритетни и съответно изданието не може да даде задоволителен отговор на копнежа на християнския дух.

Днес съществува необходимост от много повече печатни медии – вестници и списания. Вместо това изданията намаляват. До скоро Българската православна църква притежаваше собствено списание за богословие – „Духовна култура“, което обаче не излиза повече от пет години, макар да е съществувало от 1920 година, дори и през социалистическо време. Това може да послужи като илюстрация на отношението към християнската проповед и просвета на висшия клир и на обучаваните в същия дух свещенослужители и миряни… На страниците на „Духовна култура“ присъстваха неадекватни, сухи, далечни на истинския християнски живот статии и логично то не предизвикваше интерес – със сигурност списанието не беше катализатор за духовен подем у българските православни християни. Но решението на проблема не е в това, списанието да бъде спряно от печат. Причината, която се изтъква, естествено, е финасова; не може да се разбере обаче как в Българската православна църква не могат да се намерят няколко хиляди лева годишно – разходи само за отпечатването, защото по стара църковна традиция хонорари за материалите (престъпно!) не се изплащат (при положение, че разходите дори биха могли да се възвърнат!). Създаването на периодични издания, технически конкурентни (като изпълнение – цветност, корици, хартия) на светските издания с финансиране за подготовката на материалите е абсолютно необходимо условие за духовен подем в църквата; и евентуалното създаване на такива печатни медии (което изглежда невероятно на фона на сегашната действителност) би било индикация за излизане от настоящата пълна духовна криза. Ако това не се случи, не може да се очаква нищо добро и в другите сфери на църковния живот: поставянето на духовници, избора на епископи, митрополити. Именно затова са абсолютно закъснели и сякаш висящи във въздуха протестите срещу крайния продукт на един вече формиран тип поведение, на една преднамерено и непреднамерено формирана и утвърдена система на живот и мислене. Това не означава да се приемат уродливите форми, които може да приеме този пагубен процес[19], но реакцията би трябвало да бъде далеч по-навременна[20]. Тя не се изразява непременно в протести и други външни действия; дори много по-често реакцията е вътрешна, с бунта на сърцето, който се изявява в още по-силен стремеж към доброто, истинното, красивото – вътре в човека, а когато това е възможно и правилно, и външно, сред хора, които биха го приели.

Българската православна църква носи отговорност и вина за почти повсеместната липса на религиозно образование в България вече двадесет и четири години. Персоналната вина е на нейните висши клирици, но и по-голямата част от народа в църквата, ръководен по деспотичен средновековен принцип, няма правилно разбиране за смисъла на религиозното образование. И в това отношение, за съжаление, е трудно да се очаква нещо градивно от църковните среди. В плуралистично и многорелигиозно общество е недопустимо децата да бъдат учени да се кръстят, да целуват икони и така нататък; не може също така да се говори и за религиозно възпитание. Автоматично една учебна програма с подобно съдържание се превръща в невъзможна за изпълнение и веднага се отхвърля. От недопустимите и неадекватни искания на представителите на Българската православна църква се възползват нейните противници. А аргументът, чрез който би могло да се постигне въвеждане поне в гимназиален курс на предмета Религия (не Вероучение!) е достатъчно авторитетен: просто религията е изключително важна и широка сфера от човешкото познание, дори по-обширна и по-всеобхватна например от философията (какъвто предмет съществува в горните класове на българското училище[21].

В съвременния свят, където непрекъснато се защитава плурализмът, Българската православна църква продължава да говори за „Вероучение“ като название на учебен предмет с цели, задачи и методи, съответстващи на подхода към предмета. Целите, задачите и методите, които прокламират църковните идеолози, са напълно неадекватни в съвременния свят; те може да бъдат подходящи за средновековна страна, в която християнството е ясно обявено за нещо задължително, неподлежащо на избор. Идеология, неприложима към съвременния свят, е лесно уязвима. И може би просто опитите на Св. Синод на Българската православна църква за въвеждане на „Вероучение“-то не са достатъчно настойчиви, така че не е станало факт официално и аргументирано опровержение на такава тоталитарна идеология[22].

Разбира се, за един християнин изборът и следването на християнското учение е най-важният въпрос, от който зависи вечната участ, а дори и щастието във временния живот. Но следването на християнството, което дава отговор на всички светогледни въпроси, е личен избор. Избор, към който човекът може да бъде подбуждан, който може и трябва да бъде „рекламиран“ – защото е единственият правилен избор за начина, по който да се използва човешкият живот. Но християнският живот не се създава, нито се поддържа автоматично. Без желание да се следва доброто, истинното и красивото във всяка една ситуация, при всяко едно дело, дума или дори мисъл, няма християнски живот. Християнският живот не може да бъде натрапван. Той може да даде прекрасни плодове, несравними с нищо друго земно; доказателство за това са християнските светци. Те са били изключително интелигентни[23] и истински герои, като някои в пламенната си любов към Бога са отдавали живота си само и само за да не отстъпят от истината; много от тях са били образовани, някои дори със заплаха за собствения си живот са просвещавали със светлината на истината цели народи; и най-важното: всички те са блестели духовно с красотата на добродетелта.

Но ако християнството се натрапва – особено в ранна детска възраст, – може да се предизвика ненавист, отвращение. Особено ако това се прави с наблягане на външната страна на християнството, която е второстепенна. В съвсем ранна възраст детето наистина няма такава способност за възприемане на християнските истини, каквато притежава възрастният човек с пълна сила на разума и с богат опит. И все пак механичното „заучаване“ на християнските истини – и по-точно на външната страна на християнството – не може да е добро образование и възпитание. Разбира се, и в ранна възраст детето трябва да се учи – чрез пример, чрез отношение, дори чрез жест[24] и доколкото е въможно чрез слово, насочено към същността на християнския живот. А изборът – правен още в такава възраст – остава в детето, което, според християнското разбиране, и тогава е личност. Това е различно от тоталитарното разбиране за „възпитание“, просто защото България е „традиционно православно-християнска страна“ или защото „вярата е крепител на нацията“. Тези удобни клишета няма да издържат на предизвикателствата на съвременния плуралистичен свят, а и вече не могат да издържат. Те са тотално рухнали още сега и причината, поради която все още не са разбити, е това, че православието в България вече е прекалено слаб (на фона на съвременния свят) противник, за да заслужава такъв труд… Поражението се вижда навсякъде – в телевизията (пълна с антихристиянски по своя дух канали и предавания), във вестниците и Интернет, по улиците, в учрежденията, навсякъде в обществото, а образователната сфера е само едно от доказателствата за това.

Неправилното разбиране за религиозното образование от страна на висшия клир, както и от страна на свещеници и обикновени вярващи е свързано с погрешната постановка за същността на християнското послание. В Православната църква днес цари средновековен тип мислене, според което християнската вяра може да бъде натрапвана по силата на обичая: една държава е християнска (в новата версия у нас – православна), а християнската вяра (у нас – православната вяра) е крепител на нацията и заради това трябва, по силата на тази логика, да се осъществява проповед на християнството (у нас – на православието) навсякъде – включително и в училищата. Такава логика е удобна за висшия клир, както и за обикновеното свещенство в България; отказът от нея би довел до отлив от услугите (треби и тайнства) и стоките (свещи, икони) на Българската православна църква. В резултат на това би се стигнало до изваждането на църквата от ролята, която има тя сега; загубата на власт пък би станала причина и за огромни финансови загуби… Логиката на средновековното тоталитарно мислене за църквата като институция, която е призвана да християнизира с огън и меч (в съвременния свят огънят и мечът са, естествено, различни – изтънчени и фини, но не и истински духовни), се основава на възприемането на християнската вяра като нещо външно. В този случай тоталитарната логика влиза в съвместна работа със статистическия подход, така свойствен на света днес. Християните се броят[25] по числото на кръстените и в удобство на „системата“ се премълчава догматическият факт, известен от Свещеното Писание, че „има грях за смърт“ (1 Иоан 5:16), който отделя неговия носител от Бога. Такива грехове „за смърт“ пък са сред най-разпространените днес[26]: например блуд, прелюбодейство, ерес (във формите на приемане на най-различни нехристиянски възгледи като карма, превъплъщение на душите, тъждество на останалите религии и техните богове с Бога, който изповядва православно-християнската вяра, еволюционисткото отричане на Бога като творец на света и човешкия живот) и така нататък. Съществува и друга страна на въпроса – човешкият живот е пълен с различни избори, които трябва да се правят всеки ден, всеки час, всяка минута. В една много малка част от съвременните хора тези избори и насоката на техния вътрешен живот и външната им дейност е към красотата и истината на Божественото съвършенство. Повечето хора, огромната част от хората днес не действа по този начин; ръководен принцип е егоизмът, който не зачита другия, не се стреми към истината и доброто, а дори не може да предостави и щастие на собствения си носител, тъй като щастието на човека се крие другаде. И по тази причина човешкият живот днес се е превърнал в една непрестанна трагедия на бедност и мизерия, от една страна, и на лукс, разкош и безжалостен егоизъм, от друга, на постоянни любовни разочарования, свързани с несъгласия и раздори и изразяващи се в семейни и несемейни разстройства и трагедии, които завършват с развод (при сключен брак) или просто с болезнена раздяла…

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Светът е животът на човеците на земята единствено за земята, единствено с цел удовлетворение на собствените греховни желания, с цел плътско наслаждение, с цел веществено преуспяване, с цел, напълно противоположна на онази висока и всеблага цел, с която човекът е поставен от Бога на земята“. Игнатий (Брянчанинов), св. Аскетически опити, Превод от руски. Част II. Света гора, Атон, 2005, с. 576–577. „С думата „свят“ се означават онези хора, които водят греховен живот, противен на Божията воля, живеят за времето, а не за вечността“. Игнатий (Брянчанинов), св., Принос към съвременното монашество. Превод от руски. Второ издание, Света Гора, Атон, 2008, с. 359.

[2]. …животните (както и човекът) били различни до Адамовото престъпление! Серафим (Роуз), отец, Бытие: сотворение мира и первые ветхозаветные люди. Перевод с английского. Москва, 2004, с. 424.

[3]. Теофан Затворник, св., Какво е духовен живот и как да се настроим към него? Превод от руски. София, 1997, с. 7.

[4]. Може да се зададе риторичният въпрос: „На Него, на въплътения Бог, светът не въздал справедливост (като Го разпънал на кръст след привиден съдебен процес – бел. м.); ние ли да я търсим от света?!“ Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I. Превод от руски. Света гора, Атон, 2005, с. 421.

[5]. „Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят“. Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето. Превод от английски. София, 1997, с. 262.

[6]. Паисий Величковски, св., Полски кринове: Слово 33 (Превод от руски. Света Гора, Атон, 1999, с. 82). Същото повтаря и св. Игнатий (Брянчанинов) († 1867), знакова фигура на християнството в Русия през XIX в.: „Себе си спасявай! Блажен ще бъдеш, ако намериш един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в наше време Божи дар“. Игнатий (Брянчанинов), св., Отечник, Минск; Москва, 2000, с. 634.

[7]. Вж. Рафаил (Карелин), архимандрит, О духовной ентропии [Електронен ресурс, към 25.11.2013 г.] http://karelin-r.ru/duhov/54/1.html.

[8]. Кураев, дякон Андрей, За нашето поражение. Превод от руски. София, 2001, с. 7–8.

[9]. Винценций Лерински, св., Коммониторий I (22). Превод от латински. – В: списание „Духовна култура“, кн. 8, 2005, с. 3.

[10]. Винценций Лерински, св., цит. съч., с. 3.

[11]. Предмет на това е статията на св. Игнатий (Брянчанинов) „Фарисеят“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 407–428.

[12]. Например във времената на комунистическия режим на територията на Русия и на други бивши социалистически страни. Неслучайно съществува ден – 23 август – за отбелязване жертвите на комунизма, които по официална статистика са между 85 и 100 милиона! Голям брой съдебни процеси тогава са били така манипулирани, че дори с физически страдания се е изтръгвало признание за антисъветска дейност (и у невярващи хора) и те са били обявявани за врагове на държавата…

[13]. Такива злоупотреби, за съжаление, се случват във всяка поместна православна църква днес. Особено големи размери те добиват в края на 90-те години на XX век в Руската православна църква, когато тя се произнася срещу проявите на така нареченото „младостарчество“ – тоталитарно отнемане на свободата на християните под предлог на осъществяване на духовно ръководство от светоотечески тип. Вж. Определение Священного Синода об участившихся в последнее время случаях злоупотребления некоторыми пастырями вверенной им от Бога властью вязать и решить. [Електронен ресурс] http://pagez.ru/olb/069.php. Предмет на опровергване на такива злоупотреби са много книги и статии от съвременни руски автори; на български: Владимир (Соколов), свещеник, Младостарчеството и православната традиция. Превод от руски. София, 2006; Стоицов, Валери, Традицията в Orthodoxia Byzantino-Slavica за духовно ръководство (старчество): pro et contra (aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес). В сборник „Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива. София, 2010, с. 296–334. В Гърция срещу „духовния тоталитаризъм“ пише монах Михаил (Хаджиантониу), от когото на български е преведена една книга, донякъде посветена на този, а още повече на друг проблем в църковната среда днес – затварянето на очите пред широко разпространени явления и проблеми в съвременни свят (за това ще стане дума по-надолу в настоящата статия): Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес. Превод от гръцки. София, 2007.

[14]. Вж. Атанасий, митрополит, Евангелието не се чете насила,[Електронен ресурс, към 30.11.2013 година] http://dveri.bg/9p63q.

[15]. Често срещан израз в тоталитарните църковни среди. Но християнството не е сбор от предписания, а живот с Бога и стремеж към съвършенство!

[16]. За разликата между смиренословие и смиреномъдрие пише св. Игнатий (Брянчанинов) в статията си „За истинското и лъжливото смиреномъдрие“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 562–572.

[17]. „И тъй, идете, научете всички народи…“ (Матей 28:19)

[18]. Например при беседите на иеромонах Висарион Зографски във връзка с учението и дейността на Петър Дънов и Ванга през 2011 година.

[19]. Изразяването на истината със средствата на съвременните технологии е особено необходимо днес. Просто защото духовен вакуум няма. Или човешкият дух е зает с нещо полезно, голямо, високо, утвърждаващо него и други в доброто, или е зает с друго, което само по себе си може и да изглежда неутрално, но все пак заниманието с него е зло. Съществува следният евангелски текст, отричащ духовния вакуум: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“ (Матей 12:43–45). Днес в православните среди почти повсеместно се забравя предупреждението на св. апостол Яков: „И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).

[20]. Пример е настоящият избор на Варненски митрополит – реакцията е закъсняла и предизвиква въпроса, къде е бил досега църковният народ? Може би именно това се цели от страна на някои висши клирици и обикновени свещенослужители – църквата наистина да има колкото е възможно по-малко истински членове (за да не се борят срещу злото в нея и по такъв начин „да не създават проблеми“), като същевременно огромните маси не се отказват от църковните стоки и услуги? Ключов момент в такава стратегия би било унищожаването на просветата и християнската проповед. А нали това именно се наблюдава днес?…

[21]. Апологетите на християнството използват аргумента, че никъде на земята не може да се открие племе или народ, който да няма, макар и бегла, религиозна представа (а племена и народи без развита философия съществуват).

[22]. Средновековният тоталитарен метод в религията е давал и продължава да дава отрицателни резултати – някои от тях с огромни последствия в исторически план. Това е една от причините за Реформацията – Мартин Лутер получава отвращение от едно средновековно-тоталитарно християнско възпитание. В историята има и друг пресен пример – този на Сталин, който бил завършил семинария, а станал най-отявлен гонител на християнството.

[23]. Вж. Атанасий, митрополит цитираната статия [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/9p63q: „Истинската интелигентност е да разбереш, че имаш 80 години и трябва да ги използваш за вечността. А истинската глупост е да имаш 80 години и да мислиш, че ще живееш вечно на тази земя“.

[24]. Вж. Андрей (Конанос), архимандрит, Святост в ежедневието. [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://pravoslaven-sviat.org/2013/10/02/edin-obiknoven-den/: „Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: „Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!“ и децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото ѝ и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение – това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно“.

[25]. В тази връзка е и сериозната тревога за липсата на задължителност при попълване на графа „религиозна принадлежност“ на последното преброяване на населението в България: вж. Светият синод призова православните християни да заявят своята религиозна принадлежност (от 08.02.2013 г.). [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/adfhy; и Паунов, Николай, Ще ни излезе ли бройката? (от 08.02.2011 г.) [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/3krad.

[26]. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта. Превод от руски. Света гора, Атон, 2006, с. 141.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52O

Следва

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s