Християнското послание може да даде отговор на всички светогледни въпроси, които са най-важните за човека. Може би не всички хора целенасочено търсят отговор, но със сигурност трябва да го намерят и съзнателно или не отговарят по някакъв начин в живота си.
В съвременния свят съществува положителна тенденция по отношение личните преживявания на човека. Днес в свободния свят трудно някой би могъл да бъде измамен с колективистична идеология[1]. Сега хората търсят своето щастие – например когато харесват или не харесват нещо. И на тях трябва да се говори за личното им щастие, за това, къде могат да го открият. Темата за човешкото щастие пък е свързана със смисъла и целта на техния живот. Тази задача стои пред Църквата през цялото нейно съществуване. Посланието на Църквата най-често започва именно оттам – християнството дава отговор за смисъла на човешкия живот, за смисъла на нашия живот, като го поставя в перспективата на Божествената вечност. И християнството е единственото, което може да даде правилния отговор.
„В перспективата на земната история не се очаква световно-историческо тържество на Евангелието, а световно господство на антихриста[2]“. Но това означава ли, че Църквата трябва да стои безучастна и само да чака края на този свят? Всъщност какво е християнското разбиране за живота в този свят и за посланието на църквата към отделния човек? И какъв израз трябва да има това послание днес?
1. Силата и красотата на християнската истина
Християнството е нещо висше, нещо скъпоценно и не е далеч от никого; но то трябва да бъде избрано, усвоено и запазено с цената на много усилия. „Човек не се ражда християнин, а става такъв след раждането[3]“ – със съзнателен избор, с живот, съответстващ на избраната цел. И християнският живот е най-прекрасното нещо, което може да му се случи: „… всеки ден и всяка нощ ще има нещо ново, което ще обновява и разкрасява живота ти. Ако наистина търсиш Христос, тогава ти обещаваме, че животът ти ще бъде красиво и интересно приключение[4]“. В християнския живот се съзират неподозирани духовни реалности, разбират се неочаквани неща. От позицията на духовното познание, което може да се придобие в християнството, всичко наоколо при¬добива друг, истински смисъл и друга, истинска цел.
Християнското и в частност православното послание е достатъчно красиво и не се нуждае от допълнително разкрасяване, от раздуване, от лъжа, нито от принуда: „Православието не означава да се принуждаваш да правиш нещо насила. Това, което вярваме, е нещо изключително свободно. Нещо изключително красиво, изключително аскетично, строго, но в същото време много свободно[5]“. Християнското послание се нуждае единствено от адекватно представяне и по-точно – от адекватно представяне на конкретни негови страни, изясняването и подчертаването на които е необходимо в определена ситуация.
Изразяването на християнската истина не става с гръмки слова, такова мислене е погрешно и предпоставя неправилни действия (каквито често се наблюдават днес и са се наблюдавали преди). Изразяването на християнското послание се извършва правилно, когато е естествен израз на преживяваното вътре в християнската душа.
Християнското разбиране за проповедта не я поставя в тесните рамки единствено на словесния изказ: „Не само с думи може да се свидетелства за Христос. Възможно е у човека да е събрана толкова много сърдечна светлина, че чрез добрината и добротата му хората да разпознават Небесния Отец (вж. Матeй 5:16)…[6]“ От най-високо издигнатите православни автори се говори за „мисионерството на личната святост, на личното помирение и сприятеляване с Бога, на личната молитва и благодат[7]“. Но разбира се, устната и писмена¬та, а днес и аудио или визуалната (чрез средствата за масова комуникация) проповед на християнството може да бъде най-ясна и е задължителна част от мисията на Църквата в света. Ала не всяка проповед, която се представя за християнска, е еднакво полезна и еднакво важна; дори много от проповедите, които се наричат християнски, са далеч от вътрешната същност на християнството и се занимават с несъществени, външни страни на християнския култ. В такива случаи се забравя висотата на християнството, неговото несравнимо с нищо друго величие, което се крие в истинността му: „Християнството е несъвместимо с езичеството не на ниво треби, а на ниво проповед, философия. Нашите треби се харесват на всички. Всички, които се занимават с магия, идват за богоявленска вода. Дори атеистите идват да се венчаят. На езичниците не се харесва нашата философия. Езичниците ги дразнела апостолската проповед. А ако я нямало проповедта, нямало да има и конфликт на Църквата и империята. И те заедно биха тънали в общоезическото блато[8]“.
Християнското послание, което е изразяване на вечната истина, търси човешките сърца, които копнеят за нещо по-високо, за истинското добро и истинската красота. Християнското послание е необходимо за тези сърца: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Римляни 10:14)
2. Излизане от средновековно-тоталитарния тип мислене и действие
Понастоящем в Българската православна църква, както и в почти всички други Поместни православни църкви преобладават средновековен и тоталитарен тип отношения[9]. Обликът, който притежава институцията на Право¬славната църква не само в България, но и почти навсякъде другаде, е силно негативен, като факторите за това са и вътрешни, и външни: „… модерното общество успя по един много умен, обмислен и успешен начин да изолира Църквата в периферията си, давайки ѝ почетната титла на културен паметник и традиционен фолклор. В същото време я обяви за убежище на всякакви проблемни хора, които не могат да живеят нормално в обществото, тоест за един вид социално заведение, което трябва да бъде търпяно като останалите подобни на него, защото е полезно за човешката дейност[10]“.
Оздравяването предполага като задължително условие осъзнаването на собствената болест и слабост и минава през два следващи етапа. Първият е отказът от порочните практики, прилагането на които може някога дори да е имало добри резултати. Вторият етап от оздравяването на църковния организъм би се осъществил чрез прилагането на всички възможни (разбира се не престъпни и порочни) средства за изразяване на християнското послание. Насочването към човешките сърца, които копнеят за нещо по-висше, но все още не знаят къде се крие то, е основна мисия на Църквата. И днес „има все още много добросърдечни и достойни хора. Но въпреки доброто качество на нашия материал, Православната църква още един път в историята си доказва своето отсъствие и губи големия си шанс – да оползотвори тези красиви и честни сърца[11]“.
За съжаление, днес в православните среди често се среща отказ от християнска проповед. Причините за това са няколко. Първата е липсата на любов към самото християнство (колкото и парадоксално да е това!): „Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни”, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот[12]“.
В православните среди съществува определен страх от християнската проповед, тъй като в исторически план тя е дискредитирана от прозелитизъм и пропагандаторство. Но наред с това в православните среди е налице и страх от просветата. В повечето случаи страхът от просветата е на несъзнателно ниво – ограничени клирици проповядват придържане към старото поради страх от промяна, поради страх от нарушаване на нещо, което те смятат за свещено и непоклатимо, а което всъщност е второстепенно, част от външната страна на християнството.
Има основания да се смята обаче, че съществува и по-тежка форма на противене на опитите за православно-християнска просвета. Тя е свързана с действията на внедрени в църковната структура лица с антихристиянска насоченост, както и с действията на други неморални, алчни, подкупни и престъпни фигури. Не е тайна, че в църковната организация (не само у нас, но и в другите православни страни) присъстват рушители, които с действията си се опитват да подкопаят Църквата отвътре. И това не е явление, характерно само за времената на социализма в България и източния блок; то нито е започнало тогава, нито пък е вече история. В църквата са се поставяли и се поставят много клирици, непринадлежащи с духа си към християнството[13]; такива клирици са подвластни на разврат, хомосексуализъм, (много често) на престъпления от финансов характер (присвояване на пари, облагодетелстване със служебно положение и други). Чисто практически тези дела са несъвместими с християнските ценности и не е възможно обичащите ги да жадуват за християнските добродетели. По законите на духовния свят любовта към мрака е извор на ненавист към светлината[14]. Ето защо християнското слово и проповед е ненавиждано и преследвано дори вътре в самата Църква; от такива духовници може да се толерира само слово за несъществената външна страна на християнството (история на храмове, стенописи, икони, отразяване на богослужения и други публични изяви). На почит в Българската православна църква днес са сервизни дейности по поддръжка на установения порядък, носещ финансова печалба за висшия клир и свещениците; дори и почти всички монаси са въвлечени в материални дела, които често превишават техните физически сили[15]. По такъв начин се потиска заниманието с духовното (за разпространение на християнското слово).
Във всеки случай неразбирането на мисията на Църквата е осъдително и причинява огромна вреда на православното християнство днес: „Излиза, че Господ Сам трябва да тръгне по улицата. Ние пък ще почакаме в двореца, докато Царят доведе при нас онези, които намери навън (вж. Лука 14:23 – бел. м.). (…) И ето такъв вид апология на собствената бездарност и леност се смята за благочестиво разсъждение[16]“. Ако апостолите бяха постъпвали по такъв начин, „те щяха да ограничат своята проповед с тесния кръг на спонсорите, щяха да си уредят добри кумовски отношения с местната администрация, щяха да построят двайсет храма със златни куполи. И щяха да седят, чакайки някога да дойде някой, желаещ да му се извърши треба. И тук историята на християнството би приключила[17]“.
Следователно отказът от пасивност е задължителна крачка за промяна в Църквата. Промяната пък се извършва на личностно ниво. Първо се започва с отделния член на Църквата, за да може да има и оздравяване на целия организъм[18]: „Най-хубавият принос в този свят е да имам нещо здраво в себе си и да мога да го дам на теб[19]“. Оздравяването е условие за придобиването на нов облик на Църквата, както и за съответни плодове в нейната дейност.
Истинската християнска проповед не пренебрегва Бога и високите християнски истини, но не се и натрапва: „Човек не променя живота си насила, нито детето си, нито жена си, нито мъжа си, нито колегата си. Не можеш да наложиш доброто на другите, а само на себе си[20]“. Християнската проповед започва с това, което е най-близко до слушателя, и се занимава с вечността, със смисъла на съществуващото и на човешкия живот. Едни от първите стъпки по посока на оздравяване на църковния организъм са постигането на адекватност на църковното поведение в условията на съвременното общество и използването на съвременните средства за масова комуникация за целите на християнското послание. Животът в света се променя колосално с всеки изминал ден, с всеки изминал час, дори с всяка изминала минута. Никога преди в световната история не е имало такъв шеметен процес; темповете на движението в съвременността са несъизмерими с тези дори преди век… Съответно на това и посланието на Църквата трябва да се актуализира бързо и постоянно – разбира се, не в своята същност, а във формите, в начина на изразяване.
3. Откритост и активност
Църквата не е само институция; ако на нея се гледа само като на някаква организация, в душата се създава духовна смърт[21]. Тази смърт не може да има живоносни плодове. Именно затова Църквата трябва да бъде активна. И истинските християни в лицето на светците и техните днешни последователи не се страхуват от активността: „Ако си православен, не се страхуваш от търсенето. (…) Светците са ходили не за да преподават православието, а живеели Христос и Него преподавали на другите и ги обезоръжавали. (…) Ако имахме светци, те биха се осмелили и биха говорили. Те обаче нямаше да рискуват да загубят нещо, защото биха имали Христос в сърцето си. Те не биха общували формално… [22]“ Условието за проявяване на духовна смелост и съответно за активност е в опитното преживяване на християнската истина и в личното общуване с Бога: „… за да следваш събитията по правилния и здравословен начин, трябва несъмнено да притежаваш Христовата истина. Само този, кой¬то има истински опит от всемогъществото на Христос и непобедимата сила на Неговата истина, скача без страх (а дори и със страх) във всекидневните събития и ги променя[23]“.
Откритостта на Църквата не се изразява в отвореност за отговор на всякакви нападки, провокации и несъществени въпроси. Тя не е реакция срещу всичко отрицателно, което се сипе в света срещу християнството. Разбира се, реакция и заемане на позиция понякога, дори често са необходими чрез така наречените официални становища, решения, определения. По-важно е обаче непрекъснатото свидетелство на извисения християнски дух, който не прави компромиси със злото и с потъпкването на истината. Ако у членовете на Църквата не присъства пълно, дълбоко преживяване на християнската истина и нейната красота и уникалност, не би могло да има и такава убеденост от страна на самата Църква (като организация). Без лично преживяване християнското слово не би притежавало сила, защото ще принадлежи на този свят и на временното и по нищо няма да се различава от повърхностните и клиширани думи, които ежедневно се произнасят по телевизията и радиото и присъстват в печатните медии и интернет. Верният път е отвътре навън, тоест, „като имаме правилен поглед както върху доброто, така и върху лошото в света, ние ще можем да носим в себе си и да запалваме у другите светлината на православния светоглед, който е православен възглед върху целия живот, а не само върху тясноцърковните въпроси[24]“.
Предметът на християнското слово е особено важен. В днешния свят е налице някакво „масово съзнание: съзнание, лесно за манипулиране, търсещо не Истина, а думи, данни и информация[25]“. Но християнската проповед не може да бъде само на интелектуално ниво; тя се насочва и към сърцето на човека, към неговите най-съкровени чувства и желания. Съвсем не всичко, което днес се представя за църковна проповед, за богословие и така нататък, е истинско християнско слово: „… толкова много църковни публикации се занимават с „непроблемни“ неща като местна енорийска дейност или историческа носталгия, вместо с въпросите и тегобите в сърцата на мнозина[26]“. Истинското християнско слово е насочено към висшето, небесното. От такава перспектива то разглежда събитията на земята и има отношение по всички светогледни въпроси.
Огромна роля има начинът на излагане и представяне на християнското слово[27]: „Православието означава да знаеш как да кажеш на другия това, което искаш да му кажеш, и в подходящия момент той да го приеме, без да го отхвърли. (…) Трябва да кажем правилното по правилен начин, за да може неговата душа да го приеме и да не се възпротиви[28]“. Крайностите на сухата теоретичност и на бунтарския плам не могат да се толерират в християнската проповед. Тук нямат място също така и статистизмът – стремежът към „информация“, вместо към истината, стремежът не към цялостен поглед върху човека и света, а към повърхностно разглеждане на заобикалящата ни действителност, в което хората са бездушни цифри, бройки, а чувствата, мислите и желанията им (тоест цялостният живот на техния дух) се представя в показатели и се сковава в тесните рамки на анкети, тестове и така нататък. В християнството, напротив, водещ е духът, а не буквата (вж. 2 Коринтани 3:6). И текстовете и словата на истинското християнство са живи и действени (вж. Евреи 4:12), способни да подтикнат към духовна промяна.
Християнското послание трябва да има и правилна посока. Християнското послание (на словесно ниво) не може да бъде изразявано навсякъде и без оглед на обстоятелствата. Правилното разбиране и употреба на християнската проповед се отнася към нейната адекватност. Общото правило е проповедта да се насочва към търсещите истината и желаещите да я чуят и приемат. Без наличието на такова желание проповедта е безсмислена (вж. Матей 7:6: „… не хвърляйте бисера си пред свинете, за да го не стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат“).
4. „Острови“ на истинското християнство
Днес между истинското християнство и това, което се нарича „богословие“ или пък „църковност“, съществува огромна пропаст. В така нареченото „богословие“ обикновено има промяна на самото понятие за християнство, за православие: „Цялото православие е променено в поредица от невероятно важни „проблеми“, до чиито „отговори“ достъп имат само някои от академичния елит[29]“. Вътре в православните среди „над всичко е надвиснала тежка „църковна“ атмосфера, която задушава много нужната свежест[30]“. Така възниква нужда от създаването на „острови“ на истинското християнство в самата Църква.
Проповедта на християнската истина има за основа несъгласието със злото, желанието за творене на нещо красиво и добро. Християнинът се пита: „Как да се чувствам, когато славата на православието се топи, злото триумфира…?![31]“ Противодействието на злото е основна черта на християнството, и в частност на православието: „Всеки човек забелязва в православието (осъждайки или възхищавайки се) поразителното нежелание да се огъва под вятъра на съвремеността и да се пренаглася според вестникарските и модните изисквания[32]“. Желанието за творене на нещо добро и красиво е присъщо на извисения християнски дух през всички векове. То е основна черта на православното християнство. Желанието за нещо по-високо, истинно, красиво и вечно не се изразява само в изграждането на величествени храмове и манастири; напротив – дори много по-често великите личности на истинското християнство са въплъщавали съзерцаваната от тях небесна красота в слово. Това слово е било до голяма степен устно, но и записаните християнски слова притежават значителен обем. И зданията, които в древността може би са изглеждали величествени, след това, рано или късно, са се превърнали в руини – независимо дали при нашествие на противници, или пък по силата на природните закони. Дори християнски храмове на места, смятани за свещени, векове наред са се намирали и се намират под политическата власт на друговерци. Но християнското слово в Свещеното Писание и в творенията на светите отци на Християнската църква остава и до днес. И то, като съдържащо и изразяващо християнската истина, е най-ценно богатство на Християнската църква. Християнското слово в светоотеческите творения е израз на богат духовен живот, на искрена любов към доброто и истината. Времената на създаване на тези творения от чисто техническа гледна точка не са били така благоприятни за писане и разпространение на написаното, като днешното време. Сега християните са длъжни да имат много по-богати плодове по отношение на словото – съответно на несравнимо по-богатите възможности, които предоставят днешните технически средства. Поръчението на Христос към Неговите непосредствени ученици, а чрез тях и към всички бъдещи Него¬ви последователи е: „Идете, научете всички народи…“(Матей 28:19)
Пътят на мигновено налагане на външна принадлежност към християнската религия[33] е съмнителен, неправилен – той почти никога не се увенчава с успех. Именно затова проповедта за външната страна на християнството е толкова противопоказна на целта на християнската мисия; в световната история такава проповед неведнъж е избирала дори насилствени средства. Не, християнството не може да бъде натрапвано; то е изключително високо, изключително красиво, но човек трябва да се убеди в него с личния си опит, който започва от избора, от насоката на вътрешния стремеж – или към истина¬та, или към лъжата. Този избор е най-важният в човешката история като цяло и за човешката личност в частност и се осъществява у всеки един разумен човек, във всички исторически времена, по всички географски места.
Днешните представители на истинското християнство, колкото и малко да са те, са призвани към проповед, която да извира от личния им опит на общение с Бога. Християнското слово, плод на личен опит, единствено притежава сила и жизненост; то прилича на течаща (жива) вода (вж. Иоан 4:10-11), от която могат и други да утолят жаждата си. Личните убеденост и опит в истинността на християнството е и първото условие за силата на християнската проповед. А тази проповед се осъществява всеки ден и всеки час. Тя намира израз в отношението към всеки един човек, с когото християнинът се среща; тя се отпечатва в неговите служебни задължения и в неговото свободно време – дори със самия избор как да се прекара то. Тук се вижда най-ясно какво присъства в сърцето на християнина – дали любов към вечността и небесното, или привързаност към земното, материалното, даже към злото, към низките развлечения и така наречените „удоволствия“. Истинският християнин проповядва с всяка своя обноска, с всяко свое действие, с насоката на духа си. От духовната личност се излъчва високо достойнство; тя притежава смелост и остава спокойна във всеки момент; духовната личност, истинският християнин привлича към себе си. Само представителите на истинското християнство могат да покажат адекватно красотата и величието на християнския живот и така да привличат други към него. За съжаление, те са задушавани (умишлено и неумишлено) от света и от Църквата като институция, в лицето на нейни клирици или обикновени вярващи. Енергията и ентусиазмът на истинските християни днес се потиска, но това не трябва да ги разколебава. Напротив, от това тяхната отговорност става още по-голяма.
Заключение
„Църквата винаги благовести Божията любов в света, както и че решението на човешките проблеми е Самият Бог и царството Божие…[34]“; но правилното преживяване на християнството днес е далеч от почти всички така наречени „православни“ – не само от обикновените граждани на България, които се афишират като православни, но в действителност не живеят по съответен на¬чин, но и от клириците и пребиваващите в църквата лица. Това става ясно и от плодовете, които църковната действителност днес познава. Или по-скоро от тяхната липса. Признаването на този факт е задължителна предпоставка за подобряване на ситуацията в Църквата. И една от първите стъпки, които трябва да направи Българската православна църква по пътя към изграждане на нов свой облик и към съответни плодове, е изоставянето на тоталитарно-средновековния наичн на действие и мислене. Това означава християнската проповед да бъде далеч от използването на принуда и насилственост (в каквато и да е форма, дори най-финна).
Промяна на положението в Църквата в цялостен план не може да се очаква; стремежът сега е насочен към изграждането на „острови“ на истинското християнство вътре в самата Църква. Това, разбира се, е нелека задача, тъй като се среща двойно противодействие: на света и на църковната организация. „Островите“ на истинското християнство са автентичните носители на същността на християнското послание и единствени могат да изразяват тази същност правилно. От тяхната активност и откритост зависи положението на Църквата днес, както и в бъдеще.
_______________________________________
*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. В каквато и да е форма – например за благоденствието на бъдещите поколения (в страната или в глобален план): „Размисълът за това, че трябва да живеем заради щастието на бъдещите поколения – това е размисъл, подходящ като че ли най-вече за животинска ферма“. Кураев, Андрей (дякон), За нашето поражение, превод от руски, второ издание, София, 2006, с. 13.
[2]. Пак там, с. 5.
[3]. Св. Феофан Затворник, Путь ко спасению (краткий очерк аскетики) – Введение. [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://www.pagez.ru/olb/129.php.
[4]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Антихристът, превод от гръцки, София, 2001, с. 56-57.
[5]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? I част [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/xuk.
[6]. Кураев, дякон Андрей, Към протестантите за православието, превод от руски, София, 2001, с. 101.
[7]. Андрей (Конанос), архимандрит, Трудността да се довериш на Бога [Електронен ресурс, към 25.01.2014 ггодина] http://dveri.bg/xxxwh.
[10]. Михаил (Хаджиантониу), монах, цит. съч., с. 33.
[11]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес, част I, превод от гръцки, София, 2007, с. 116.
[12]. Серафим (Роуз), иеромонах, Православието и религията на бъдещето, превод от английски, София, 1997, с. 262. Логичният резултат – думите на повечето днешни християни са „много бедни. Има оскъдност в нашите думи. Нямат отзвук“. Андрей (Конанос), архимандрит, Богатствата на Бога [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/3pcch.
[13]. За тях се отнасят библейските думи: „Те изповядват, че познават Бога, а с делата си Го отричат, бидейки гнусни, непокорни и негодни за никакво добро дело“ (Тит 1:16).
[14]. Вж. 2 Коринтяни 6:14-15: „Какво общо има между светлина и тъмнина?“
[18]. Принцип, изразен и в Свещеното Писание на Новия Завет – вж. 1 Коринтяни 12:26: „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“.
[19]. Андрей (Конанос), архимандрит, Остави детето си намира [Електронен ресурс, към 25.01.2014 година] http://dveri.bg/83qx.
[20]. Пак там. Същото се отнася и за възпитанието на децата: „… когато намерят свободата, намерят ключа от къщи и вземат и твоя ключ, когато вземат първата си заплата и имат достатъчно пари за харчене, вдигнат се и тръгнат, няма да правят нищо от това, което си им казвал насила и заради теб ще ругаят и църквата“. Андрей (Конанос), архимандрит, Децата ни имат причини да са лоши [Електронен ресурс, към 25.01.2014 год.] http://dveri.bg/axrq8.
[21]. Според архиепископ Аверкий (Таушев) „… духовната смърт… започва да пропълзява към нас, започнем ли да гледаме на Църквата преди всичко като на земна организация…“ Дамаскин (Кристенсен), йеромонах, Отец Серафим (Роуз): живот и дело, превод от английски, София, 2007, с. 726. За съжаление, това е определен начин на мислене – „организационният“ начин на мислене“ присъства почти навсякъде в днешната действителност. Пак там, с. 717.
[22]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? II част [Електронен ресурс, към 25.01.2014 г.] http://dveri.bg/xup.
[23]. Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание…, с. 151.
[24]. Серафим (Роуз), иеромонах, Православният светоглед, превод от английски, София, 2004, с. 50.
[25]. Думи на иеромонах Дамаскин (Кристенсен). Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето, превод от английски, София, 1997, с. 287.
[26]. Думи на отец Алексей Йънг, близък приятел на отец Серафим Роуз (починал 1982 год.). Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 667.
[27]. „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено…“ (Колосяни 4:6).
[28]. Андрей (Конанос), архимандрит, Какво не е православието? II част http://dveri.bg/xup.
[29]. Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 471.
[30]. Думи на иеромонах Серафим (Роуз). Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, Цит. съч., с. 777.
[31]. Думи на архиепископ Аверкий (Таушев) – починал 1976 година. Дамаскин (Кристенсен), иеромонах, цит. съч., с. 729.
[32]. Кураев, дякон Андрей, Към протестантите…, с. 110.
[33]. Чрез проповед за християнските тайнства (Кръщение, Евхаристия и така нататък).
[34]. Атанасий Лимасолски, митрополит, Без вечността човек се изгубва в своето всекидневие [Електронен ресурс, към 25.01.2014 год.] http://dveri.bg/xxhkr
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 